|
|
|
Есе
Българската национална култура в условията на глобализация.
2003
Глобализацията днес изживява най-голямата си криза. Напрежението се трупа от всички посоки. Повечето държави в Централна Африка, Южна Америка, Близкия изток и Централна Азия преживяват икономически спад или стагнация. Северна Америка, Западна Европа и Япония са затънали в блатото на бавния растеж и са изправени пред угрозата от нова рецесия. Очертава се вероятна война в Ирак.
За проповедниците на отворените пазари и свободната търговия тази ситуация поставя огромни предизвикателства. Защо глобализацията е изложена на опасност? Защо ползите от нея, изглежда, се концентрират само в някои райони? Може ли да бъде постигната по-балансирана глобализация?
Отговорите на тези въпроси не са никак лесни. Отварянето на пазарите е необходимо за постигането на икономически растеж, но съвсем не е достатъчно само по себе си. Някои региони на света се справиха изключително успешно в условията на глобализацията и спечелиха от нея - пример за това в последните години са Източна Азия и Китай. В други региони обаче, най-вече в Централна Африка, глобализацията доведе до ужасни резултати.
Правителството на САЩ предпочита да се самозалъгва, че бедните страни сами са виновни за проблемите си. Бавният икономически растеж в Африка, казват американските политици, е причинен от лошото управление на африканските лидери. Животът обаче е много по-сложен, отколкото смята администрацията на Буш. Да вземем за пример страните с най-успешно управление в Африка - Гана, Танзания, Малави, Гамбия. Всяка една от тях преживя понижаване на жизнения стандарт през последните две десетилетия, докато много държави в Азия, за които се смята, че имат по-лошо държавно управление - Пакистан, Бангладеш, Бирма и Шри Ланка, се радват на по-бърз икономически растеж.
Истината е, че икономическото положение се определя не само от начина на управление, но и от геополитиката, географското положение и икономическата структура. Тенденцията показва, че държавите с многобройно население, а оттам и с голям вътрешен пазар, постигат по-бърз икономически растеж, отколкото държавите с по-малко население. Друго правило е, че крайбрежните държави се развиват по-добре от тези, които нямат излаз на море. Същевременно развиващите се държави, които се намират в съседство с богати пазари, например Мексико, постигат по-добри икономически резултати от страни, които са разположени далеч от големите пазари.
Всички тези разлики имат значение. Ако богатите държави не вземат под внимание тези структурни различия, пропастта между победителите и губещите ще продължи да се разширява. Ако богатите страни обвиняват тези, на които не им е провървяло, че са някак културно или политически неспособни да се възползват от предимствата на глобализацията, резултатът ще бъде създаването не само на още по-голяма бедност, но и на нови огнища на напрежение. Това от своя страна ще доведе до ескалация на насилието, враждебността и, разбира се, до тероризъм.
Ето защо вече е време за по-сериозен подход към проблемите на глобализацията от този, който предлагат богатите държави и най-вече САЩ. Първата стъпка трябва да бъде разрешаването на най-неотложната задача - задоволяването на основните нужди на най-бедните нации в света. В някои случаи техните проблеми могат да бъдат решени главно чрез подобряване на начина на управление в тези страни. В други случаи обаче основните причини за бедността са болестите, неблагоприятните климатични условия, неплодородните почви, отдалечеността от пазарите и т. н. Обективната преценка ще покаже освен това, че най-бедните държави са неспособни да съберат достатъчно средства, за да се справят сами с тези проблеми. Действителното разрешаване на въпроса изисква богатите държави не да четат лекции за принципите на доброто управление, а да осигурят необходимата финансова помощ за заличаване на дълбоката пропаст.
Един пример подкрепя тази теза достатъчно ясно. Борбата с болестите изисква здравна система, която може да осигури животоспасяващи лекарства и основни профилактични средства като мрежи за леглата, които да предпазват от малария, и витамини за хората, страдащи от хранителна недостатъчност. Подобна система струва най-малко 40 долара на човек годишно. Тази сума е нищожна за богатите държави, които харчат над 2000 долара на човек годишно за здравеопазване, но е непостижима за страни като Малави, в която средният годишен доход на човек е 200 долара. Една функционираща здравна система би струвала повече от целия приход в държавния бюджет! Дори ако Малави се управлява добре, гражданите ? ще умират поради болести, освен ако страната не получи необходимата финансова помощ.
Все по-натрапчивото усещане, което хората имат през последните месеци и което постоянно се увеличава, е, че България е попаднала в състояние на пълен асинхрон, което най-много се доближава до описанието на културния шок. Какво представлява културният шок? Това е състоянието на стрес, което човек обикновено преживява, когато попадне в друга държава - когато мерките ти за реалността се оказват неадекватни в друга култура, когато твоят начин на живот е в противоречие или в дисбаланс с начина на живот в друга държава. След шока човек обикновено разширява представата за самия себе си, намира нови и неподозирани гледни точки, но ефектът може да бъде и обратен. Подобно състояние на асинхронност - между своите вярвания, очаквания, представи и различната реалност - преживяват постоянно милиони хора по света. Любопитното е, че българите го преживяват в собствената си държава, без да напускат нейните граници - като че ли те вече не владеят кодовете на случващото се, не могат да го обяснят и да го вкарат в представите си за него. Българската реалност някак се е изплъзнала от ръцете им и там са се настанили други субекти. Интересното е, че в подобно състояние се намират самите Съединени щати и американците след 11 септември - изведнъж познатата културна среда се промени и начинът на живот на американците, гарантирал досега просперитет, вече не гарантира същите резултати.
Струва ми се, че културният шок е най-точното определение в момента за състоянията, които изпитват различни държави по различни поводи - България, Съединените щати - стрес, когато средата, в която живееш, в един момент е станала непозната. Новото на процесите е, че средата е станала непозната, без човек да е напускал нейните предели.
В България след завръщането на Симеон Сакскобургготски това беше неизбежно - и за Симеон българската среда и българите са нещо, което той тепърва опознава, и за българите Симеон е фигура, която тепърва се изпълва с конкретно съдържание. Културният шок не предполага подобряване на ситуацията и това е първата представа, която беше неадекватна след завръщането на царя - че нещата ще се подобрят. Нещата могат да се подобрят само ако се познават, а в случая и с двете страни това не е така. От гледна точка на всекидневния живот културният шок означава стрес, напрежение, разместване, неочаквани ситуации, загуба на сигурност.
С няколко думи - състоянието на асинхрон и на културен шок, в което се намира България, се дължи и на излизането на повърхността на няколко остарели и неадекватни нагласи - че ситуацията може да бъде променена от влизането в нея на непознати културни субекти, че е възможен и необходим гарант срещу силите на злото, който да каже как трябва да бъдат нещата, че е възможно замразяване на времето и неучастие в името на доброто, че за българите и България няма добър имидж в света и че това е проблем, който може да бъде решен. Това са само част от нагласите, които се сблъскват с новите реалности и които съществуват много преди сегашното правителство. В този смисъл културният шок е състояние, което няма да си отиде толкова лесно, няма да се влияе от конкретни решения в една или друга посока и ще поддържа състоянието на тревожност за определен период от време. Парадоксалното е, че именно това състояние прави България адекватна на процесите на глобализация в света.
Безболезнената глобализация изисква да мислим повече като лекари и по-малко като проповедници. Вместо да порицаваме бедните за техните „грехове“, ние трябва като добри лекари да поставим правилната диагноза за всяка държава и всеки регион, да потърсим основните фактори, които спъват икономическото развитие и растеж.
Крайно време е да приемем сериозно цялата сложност на глобализацията. Времето на унифицирания подход, третиращ всички проблеми по един и същ начин, вече отмина. Изправени на прага на война, ние трябва незабавно да се заемем със задачата да направим така, че глобализацията да работи за всички. Това може да бъде постигнато, ако се премахнат идеологическите предразсъдъци на богатите и се насърчи сътрудничеството между бедни и богати. Нашето общо бъдеще зависи от това.
]]>
