Разширяването на ЕС е една от най-важните перспективи, които стоят пред Европейския съюз в началото на ХХI век. Неговата историческа задача е да продължи процеса на интеграция на континента с мирни методи, като обедини в зоната на стабилност и просперитет нови и нови членове. През юни 1993 на срещата на върха в Копенхаген, Европейският съвет заявява, че “желаещите членство страни от Централна и Източна Европа ще бъдат приети в Европейския съюз”.

През декември 1997 в Люксембург Европейският съвет започва процеса, който полага началото на разширяването на ЕС. В момента този процес включва 13 страни: България, Кипър, Чехия, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Малта, Полша, Румъния, Словакия, Словения и Турция. Преговорите за присъединяване са вече в ход с първите 12 страни.

Европейският съюз има дълга история с успешно осъществено разширяване. С текущите процеси по асоциация и евентуално присъединяване на страните от Централна и Източна Европа започва изграждането на съвършено нов за много страни от континента модел на политическо, икономическо и културно развитие. Самата промяна като процес е свързана с трудността да се преодолее и промени утвърдена вече позиция, която пряко своите резултати има създадено място в общественото пространство. Разбира се, резултатът от тази промяна ще има своите предимства и недостатъци в зависимост от специфичните особености – култура, традиции, географско положение и др. Важното е как всяка отделна държава ще използва оптимално тези свои особености за да успее да се интегрира по-лесно и безболезнено в избрания модел на развитие.

Именно с това се обяснява актуалността на избраната проблематика. Желанието и стъпките, които предприемат правителствата на страните от Централна и Източна Европа за присъединяването към европейските структури, определят този процес като приоритетен за политика им. И все пак, въпреки безспорните резултати, довели до асоциирането и покана за преговори за пълноправно членство на страните от ЦИЕ в ЕС, все още съществува огромна разлика между кандидат-членките от ЦИЕ и страните от Евросъюза по отношение на всички показатели, които измерват степента на икономическо развитие.

Целта на разработката на настоящата дипломната работа е да се проследи поетапното развитие на страните от Централна и Източна Европа в отношенията и с ЕС, като се установят постигнатите от тях резултати и се разкрият проблемите, възможностите и ефективността на тези страни в процеса на асоцииране и евентуално в присъединяването към структурите на Европейския Съюз.

Във връзка с постигането на така дефинираната цел се поставят следните задачи:

· Разкриване същността на ЕС, като световна организация и представяне на основните й принципи, които обуславят изискванията, към които се стремят страните кандидат-членки на съюза по пътя си към асоцииране и пълноправно членство в евроструктурите;

· Проследяване процеса на разширяване на Европейския съюз и разясняване на статуса асоциирано членство на страните от Централна и Източна Европа;

· Разкриване факторите, възможностите, проблемите и перспективите пред държавите от Централна и Източна Европа в присъединяването им към ЕС.

В настоящата дипломна работа са разгледани следните аспекти:

В първа глава се разглеждат и представят историческото зараждане и развитие на ЕС, институционалната уредба на Евроструктурите и действащите общи политики в рамките на ЕС.

Във втора глава се анализират процесите в Европейския Съюз по промяна на политиката от сътрудничество със страните от Централна и Източна Европа към присъединяване, като се конкретизират критериите за членство в Евросъюза и се разяснява уредбата на процедурата по асоцииране.

В трета глава се разглежда в детайли процеса на асоцииране на страните от Централна и Източна Европа към ЕС и Ролята на асоциацията за тях. Разяснява се значението на сключването на Централно европейското споразумение за свободна търговия– ЦЕФТА, в контекста на пряката му връзка с асоциирането. В третата част също така се разискват и проблемите, пред които са изправени страните от Централна и Източна Европа във връзка с динамичните предприсъединителни етапи, свързани с преструктурирането на икономиките.

ГЛАВА І. Европейският съюз – характеристика и основни принципи

1. Историческо развитие на Европейския съюз

Европейският съюз, който е продължение на европейските общности, води началото си от концепцията за създаване на Общност за въглища и стомана (ЕОВС), оповестена от Робер Шуман на 9 май 1950 г., премина през Европейската икономическа общност (ЕИО) и Европейската агенция за атомна енергия (ЕВРАТОМ).

Интеграцията в трите общности се развива под знака на нови идеи за изключване войната между страните като средство за постигане на някакви цели и стимулиране на икономическия растеж. В този дух възниква и идеята на така наречения “План Маршал”[1].

След Втората световна война правителствата на западноевропейските държави са изправени пред редица проблеми – преодоляване на последиците от войната в стопанството, възстановяване на материалната база и транспортната инфраструктура. Постигането на тези цели е изключително трудно, поради ограничените финансови ресурси. На 5 юни 1947 г. в реч във Харвардския университет тогавашния секретар на САЩ Джорж Маршал лансира идеята за програма за европейско възстановяване. Тя е станала известна като “план Маршал”.

След като Сталин отхвърля каквато и да е помощ от САЩ, а под негов натиск това правят и другите т.нар. народнодемократични страни, помощта на САЩ се насочва единствено към Западна Европа.

Така американската програма за европейско възстановяване освен чисто стопански и социални, получава и политически измерения в посока на стимулиране и икономическото обединяване на държавите от Западна Европа. За това допринася и създаването на Организацията на европейско икономическо сътрудничество, която възниква през 1948 г.

Възникването на тази идея се свързва с името на Жан Моне, на когото френският президент генерал Де Гол възлага след Втората световна война една много специална задача – да предложи решения за недопускане на нов конфликт между Франция и Германия. По това време Жан Моне вече е натрупал богат опит в решаването на международни въпроси. През междувоенния период той е помощник генерален секретар на Обществото на народите, в годините на войната работи в администрацията за осигуряване на военни доставки от САЩ за съюзниците им в Европа. След Втората световна война в освободена Франция той оглавява Националния институт за планиране и получава задачата да предложи решения за преодоляване на традиционната враждебност между Германия и Франция. В хода на изпълнението й Жан Моне и неговият екип лансират една революционна идея за развитие на европейските държави в интерес на техните народи. Като средство за преодоляване на острите междудържавни противоречия те предлагат обединяването на основни отрасли от икономиката и поставянето им на подчинение на общи наддържавни органи. Това означава постепенен отказ на отделните държави от техни суверенни нрава и делегирането им на наднационални институции, които да поемат управлението на ключови области на обществения живот. С идеите на Жан Моне се хвърля сериозна сянка на съмнение върху свещеността на национално-държавната идея, която оказва дълбоко влияние върху развитието на европейския континент. Въпреки критиките, идеите на кръга около Жан Моне са официализирани на 9 май 1950 г. в декларация на френския министър на външните работи Робер Шуман и това е основанието сега тази дата да се отбелязва като Ден на Европа[2].

Тези идеи имат подкрепата на управляващите политически сили във Франция и Западна Германия, както и страните от Бенелюкс и Италия и това позволява да се пристъпи бързо към осъществяването им. На 18 април 1951 г. в Париж е подписан договор, по силата на който се създава Европейското обединение за въглища и стомана – ЕОВС. Чрез него споменатите страни решават да създадат общ пазар за производствата на двата отрасъла чрез провеждане на обща политика в тях и чрез установяване на общо управление, което се поверява в ръцете на наднационални органи. От юли 1952 г. започва да функционира принципно нова международна организация, която е не само средство за съгласуване на интересите и волята на членуващите държави, а поема някои от функциите на държавните органи. Така се слага началото на нова форма на по-рационално използване на ресурсите, с които разполагат няколко държави, което се смята за най-успешна интеграция.

“Окуражени от първите успешни стъпки на сътрудничеството в рамките на ЕОВС, през 1955 г. министрите на външните работи на членуващите страни на среща в Италия решават да започнат преговори за интеграция и в други области.” Така се стига до подписването на Римските договори от март 1957 г., по силата на които се създава Европейска икономическа общност и Европейска агенция за атомна енергия – ЕВРАТОМ. Същите шест страни - Франция, Западна Германия, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург, с договора за ЕИО, решават да създадат митнически съюз, който да се развие в общ пазар, позволяващ свободно движение на основните фактори на производството - стоки, услуги, капитали и хора. С договора за ЕВРАТОМ страните поемат ангажимент за използване на ядрената енергия за мирни цели и създават условия за осигуряване на суровини за развитие на ядрената енергетика[3].

Създаването на трите европейски общности като цяло цели стимулиране на икономическия растеж и повишаване на жизнения стандарт върху основата на по-рационално използване на ресурсите, с които разполагат членуващите страни.

Общите цели водят до обединяването на органите на трите общности през 1967 г. Така на практика се създава институционалната структура на Европейската общност (ЕО), която играе особена роля в развитието на интеграционните процеси.

През 1968 г. е отчетено, че първата цел – създаването на митнически съюз, е постигната предсрочно (според Римския договор това е трябвало да стане за 10-12 години)[4].

Успешно е решена и другата голяма задача – осигуряване изхранването на населението на страните от ЕО. Прилаганата от началото на 60-те години обща селскостопанска политика дава резултати, по-големи от очакваните.

През 1969 г. ЕО приема решение за разглеждане на кандидатури на нови членки и одобрява курса за създаване на икономически и валутен съюз. От 1972 г. започват преговори за приемането на Великобритания, Дания, Норвегия и Ирландия. Преговорите завършват с подписването на договори през януари 1972 г. След ратификацията им (без Норвегия) се получи първото разширение на ЕО с присъединяването на Великобритания, Дания и Ирландия от януари 1973 г. Междувременно през 1961 г. Гърция подписва с ЕИО споразумение за асоцииране. Същото прави и Турция през 1964 г. През 1981 г. Гърция става пълноправен член. От 1986 г. в ЕО членуват Испания и Португалия[5].

С поредица от конвенции, подписани в периода 1975-1989 г., редица страни от Африка, Карибския район и Тихия океан придобиват статут на асоциирани към ЕО. От началото на 90-години се водят преговори и са подписани ново поколение споразумения за асоцииране с редица източноевропейски страни. От 1 януари 1995 г. пълноправни членки на ЕС стават Австрия, Швеция и Финландия.

През 1986 г. е приет единният европейски акт, който влиза в сила през следващата година. неговият смисъл се изразява в създаването на общ пазар, като окончателно се премахнат съществуващите все още пречки пред свободното движение на стоки, услуги, капитали и хора. В изпълнение на единния европейски акт се стигна до нова вълна на засилване ролята на наднационалните институции в приемането на решения във връзка с развитието на интеграцията. С този акт императивно е определен срокът за изграждането на единния пазар - края на 1992 г.

Единният европейски акт е изготвен от конференция на представители на правителствата на страните от Европейската общност, която заседава в Люксембург и Брюксел от 9 септември 1985 г. до 27 януари 1986 г. Основа за нейната работа са решенията на ЕО в Милано юни 1985 год[6].

Подписването на Единния европейски акт се извършва в два етапа. На 17 февруари 1986 г. той е подписан в Люксембург от представители на правителствата на 9 страни /Франция, ФРГ, Великобритания, Испания, Холандия, Белгия, Португалия, Ирландия и Люксембург/, а на 28 февруари 1986 г. /след референдум в Дания/ в Хага от трите останали държави /Италия, Гърция, Дания/.

Единният европейски акт представлява значително модифициране на договорите за създаване на европейските общности. Определени са съставът и функциите на Европейския съвет, който трябва да се събира най-малко два пъти годишно. Особено значение има създаването на договорно-правна основа за сътрудничество в областта на външната политика, което дотогава се осъществява на базата на политически решения[7].

Подготвителните работи за изготвянето на договор за Европейски съюз фактически започват през пролетта на 1990 г. по инициатива на канцлера на ФРГ Хелмут Кол и на президента на Франция Франсоа Митеран. Френско-германското предложение се превръща в основа за обсъждания, в резултат на които през юни 1990 г. Европейският съвет в Дъблин взема решение за свикване на междуправителствена конференция за европейски валутен и за политически съюз. Наличието на политическа воля и на благоприятни обществени настроения прави възможно през декември 1991 г. Европейският съвет в Маастрихт да одобри проекта на Договор за Европейки съюз, подписването на който става на 7 февруари 1992 г. също в Маастрихт. Той влиза в сила от 1 ноември 1993 г., като с него се слага началото на нов етап в развитието на интеграцията. Европейската общност става вече Европейски съюз.

Промяната не е само в името. В Маастрихт се разработва подробно разписание на конкретните стъпки към изграждането на икономически и валутен съюз. Поставено е началото на нови общи политики. С общата политика в областта на външните отношения и сигурността ЕС се превръща в нов субект в международната система. Общата вътрешна политика трябва да осигури пълно елиминиране на пречките, пораждани от вътрешните граници. Договорът от Маастрихт въвежда гражданството на ЕС. Гражданите на страните-членки са вече граждани на съюза.

2. Институционална обезпеченост на ЕС

Исторически, с формирането, трансформирането и модифицирането функциите на институциите на ЕС, се създават трите основополагащи нормативни акта за Европейската интеграция:

§ Римския Договор от 1957 г.,

§ Единният Европейски Акт от 1986 г.,

§ Маастрихтския Договор от 1992 г.

Те определят и хронологията в развитието на институционалната среда на съюза.

Съгласно чл. 4 на Римския Договор (Договор за създаването на Европейските Общности) за основни институции се установяват[8]:

· Европейският Парламент;

· Съвет на Европейския съюз (до договора в Маастрихт неговото наименование е Съвет на Министрите);

· Европейската Комисия;

· Европейския Съд;

· Европейската сметна палата;

· Комитет на регионите.

Наред с основните е предвидено съществуването на редица допълнителни органи. Към тях се отнасят:

· Икономически и социален комитет;

· Европейска централна банка;

· Европейска инвестиционна банка;

· Европейски конвент;

· Агенции на европейската общност.

Предвид предстоящото членство на страната ни в европейските структури, от изключително голямо значение се явява необходимостта от доброто познаване на функциите и механизмите, чрез които посочените институции действат. Ето защо по-нататък в изложението ще се спрем обстойно на характерните исторически и най-вече функционални особености на всяка от институциите на Европейския Съюз[9].

2.1. Европейски парламент

Исторически данни и специфични черти

Европейският Парламент (ЕП) е наследник на Асамблеята на ЕОВС, създадена през септември 1952 г. В Страсбург, като чисто консултативен орган. Тя се е състояла от 78 члена, всичките депутати в националните парламенти. Те са упълномощени да участват в работата на Асамблеята като допълнение към основните им функции.

Структурата на Европейския парламент е представена на фигура 1[10].

Фигура 1 Структура на европейския парламент

Следва да се посочи, че европейският парламент (ЕП) се приема за най-демократичната институция на ЕС, тъй като в него са представени народите на държавите-членки. Мандатът на ЕП е петгодишен и няма клауза, предвиждаща предварителното му разпускане[11].

Евродепутатите не се обособяват по национален признак, а се обединяват в международни политически групи. Статистическите данни за мандата на Парламента от 1989-1994 г. показват наличието на осем такива групи плюс независими представители:

“Партия на европейските социалисти; Европейска народна партия (христиандемократи); Група на либералите; Демократите и Реформаторите; “Зелени”; Европейско демократично обединение; Група “Рейнбоу” (“Дъга”); Техническа група на европейската десница; Група на лявото единство; Независими.”[12].

Гласуването в ЕП не протича при строга партийна дисциплина, както това става в националните парламенти, а често по отделни въпроси, които преминават идеологическите и националните граници, възникват временни коалиции. Освен в групи, депутатите са разпределени и в 19 специализирани (постоянни) комисии по външните работи и сигурността, по селското стопанство и т.н.

Правомощия на Европейския Парламент

ЕП контролира работата на Комисията и Съвета, участва в законодателния процес и разполага с правомощия по отношение на бюджета на Съюза. Онова, което го различава съществено от националните парламенти е, че той на практика не е законодателния орган на Общността. ЕП, макар и избиран чрез пряко гласуване от над 100 млн. избиратели, не притежава голяма тежест, главно поради ограничените си правомощия.

Контролна функция. Римския Договор определя правомощията в тази област и включва правото на Парламента да отправя писмени или устни въпроси към Комисията, да обсъжда годишния доклад, да разпределя годишния бюджет и да приема предложения за бламиране, които биха могли да доведат до оставката на Комисията като орган на Съюза. На запитванията отговарят министрите на страната, която в момента представлява Съюза и които поради това присъстват на всички пленарни сесии на Парламента.

На практика, правомощията на ЕП да уволнява Комисията засега си остават само на теория. Предложение за бламиране може да се прокара с не по-малко от 2/3-ти от гласовете на мнозинството присъстващи евродепутати. Също така не е възможно да се бламира отделен комисар, което би било една по-ефикасна санкция.

Във всеки случай, европейският парламент значително се различава от националните. Компетенциите и ролята на Европейския парламент в Общността са подложени на постоянни промени след основаването на Европейското обединение за въглища и стомана и то на такива промени, които водят до постоянно растящото му влияние. Като важни моменти тук могат да бъдат посочени разширяването на неговите пълномощия при определянето на бюджета (1975 г.), провеждането на първите директни избори (1979 г.), въвеждането на кооперативния метод (1986 г.) и на метода на участие при вземане на решения (1992 г.), както и увеличаването на полето на прилагане на този метод с договора от Амстердам. По-нататъшните промени произтичат с влизането в сила на договора от Ница. Ролята на ЕП като съзаконодател — заедно с министерския съвет — също се разширява и укрепва. Разпределение на местата между страните-членки и кандидат-членки също се извършва наново (от следващите избори за Европейски парламент). Таблица №1 показва разработеното в Ница разпределение на местата в Европейския парламент. Депутатите от страните-кандидатки разбира се ще бъдат представени в парламента от момента на тяхното встъпване в съюза.

Таблица №1

Източник: Мрежа на Евро Инфо Центровете

Разликите спрямо националните парламенти проличават още в организацията и строежа на Европейския парламент. Той се състои от наддържавни фракции, като например фракцията на социалдемократическата партия на Европа, християндемократическата фракция, която представлява най-силната фракция след европейските избори през 1999 г., или фракциите на либералите и Демократичната партия на Европа. Изключително важно за работата на ЕП и неговото влияние представляват постоянните комисии, на външните работи, сигурността, политиката на отбраната, комисията по селското стопанство, бюджетната комисия или комисията по икономиката, валутната комисия и тази по индустриалната политика. Действащите по време на пет-годишния си служебен период депутати са в състояние, да се сдобият със съществен опит. По този начин те могат не само да следят работата на генералните дирекции на комисията и отделните министерски съвети, но и да оказват по-голямо влияние, отколкото е допустимо според формалните пълномощия. Важно в тази връзка е също е и тясното коопериране със съответните служби на комисията, както и транснационалните и национални съюзи.

Сравнението с национален парламент зависи от гледната точка. От една статична позиция може да се каже, че значението на ЕП остава както и преди далеч зад това на националните парламенти. Ако се има предвид особено развитието през последните години, е очевидно, че неговата тежест изключително е порастнала спрямо другите органи - друг важен признак за “супранационализирането” на ЕО.

Значението на този аспект произтича от това, че тук става дума за демократичния елемент на ЕС. От тази гледна точка интересно е и разпределението на местата в парламента, понастоящем в никакъв случай репрезентативно. Досега именно големите държави са ясно несъответващо представени – особено Германия. Така в момента един немски депутат представлява около 830 000 граждани, а депутатът от Люксембург - 71 500. И тези несъответствия биха станали още повече без реформа в духа на разширяването.

На този фон – както е видно от таблица №1 – в договора от Ница е въдено ново преразпределение на местата, с което тази неравномерност поне отчасти трябва да бъде смекчена, като от друга страна имайки предвид способността на ефективни действия на парламента, броят на депутатите е ограничен на 732. При по-дълбоко вглеждане личи, че първоначално положителното впечатление, което предизвиква това решение, не успява да издържи по-силно изпитание. Това на първо място е свързано с това, че са създадени нови неравномерности и преди всичко Унгария и Чехия са ощетени. По този начин е предварително програмиран материал за конфликти в предприсъединителните преговори.

На второ място трябва да се отбележи, че сложните нововъведения за избирателния период 2004 до 2009 г. могат да доведат до това, границата от 732 места да бъде надхвърлена. В зависимост от това, в каква последователност във времето ще протече присъединяването, би могло да се стигне до един брой от около 850, дори повече депутати.

Освен разпределението на местата, и друг аспект, свързан с ролята на Европейския парламент, е от особено значение, а именно дискусията за възможното разширяване на сферите на приложението на мажоритарните решения в Съвета. За редица сфери на прилагането на тези решения, правителствата не се подлагат под отговорност от своите национални парламенти. Възниква недостиг във веригата на легитимността, който може да се покрие от равнопоставеното участие на парламента. Това действително се случва в твърде тесен обхват и предимно в сфери, в които скоро вече трябва да бъде въведено мажоритарното решение. Като се вземе всичко това под внимание, може да се стигне до обобщението, че демократичният дефицит в ЕС може да нарасне.

2.2. Съвет на Европейския съюз (Съвет на министрите)

Министерският съвет е централният орган на ЕО, на който е отредено вземането на решенията. Той определя законите на Общността и взема решения по предложение на Комисията и с участието на Европейския парламент. Това е основата на вземането на решения още от самото начало. Това, което се е променило, е относителната тежест на участващите три органа. Съветът се свиква в различен състав съответно според определените политически сфери, или например аграрен министерски съвет, министерски съвет по околната среда и т.н. Освен това присъства и съответният член на Комисията. За много министри от страните членки работата в съвета представлява съществена част от тяхната работа. Тъй като те са за кратко време в Брюксел, те се нуждаят от подкрепа. От особена важност е намиращата се в Брюксел комисия на постоянните представители, която се състои от съответните служители от отделните страни-членки за съответните сфери и разполага с над 180 комисии и работни групи за осъществяване на дейността си в многобройните работни области на ЕО. Той поема съществената част от подготовката на решенията по всички въпроси за тяхното съдържание. Секретариатът обхваща около 2000 служители. Неговите задачи са предимно от административно естество, това означава, че се уреждат неща като подготовката на програмата, на докладите, преводаческата дейност, проверката на правните въпроси и т.н. Фигура 2 пояснява структурата на съвета.

Фигура 2 Структура на Европейския парламент

Разпределението на гласовете на страните-членки се извършва по следния начин: Германия, Франция, Италия и Великобритания имат по 10 гласа; Испания – 8; Белгия, Гърция, Холандия и Португалия - по 5; Австрия и Швеция – по 4; Дания, Ирландия и Финландия – по 3; Люксембург – 2 гласа.

Следва да се подчертае, че от 1 януари, 2005 г. гласовете в Съвета ще бъдат претеглени по нов начин. Отреденият на отделните страни-членки брой гласове е променен. Установен е и броя на гласовете на страните-кандидатки след тяхното присъединяване към съюза, както е видно от таблицата.

Таблица №2

Източник: Мрежа на Евро Инфо Центровете

Първоначално решенията се вземат принципно единодушно на основата на Люксембургския компромис. От средата на 80-те години, и преди всичко след договора от Маастрихт и договора от Амстердам като модел на решения постепенно се е наложило квалифицираното мнозинство. Едно развитие, което е продължило с влизането на договора от Ница. Съгласно неговите разпоредби квалифицирано мнозинство се постига, когато:

· когато решението получи определен брой гласове, като този брой се преразглежда наново след всяко присъединяване;

· и когато мнозинството на страните-членки гласува това решение.

Освен това страна-членка може да подаде молба, решение с квалифицирано мнозинство да бъде преразгледано и да бъде проверено, дали това мнозинство обхваща най-малко 62% от цялостното население на съюза. Ако това условие не е на лице, решението не се приема. Фактът, че с това тройно изискване решенията не са съвсем улеснени, би трябвало да е достатъчно ясен.

Друг важен признак на този централен орган, който си струва да бъде отбелязан, е фактът, че неговата работа се характеризира с растящо диференциране от създаването на ЕИО. С това се има предвид това, че отделните политически сфери, които покриват отделните части на съвета, постепенно водят силно изразен собствен живот, и то поради две причини:

· На ниво “страни-членки ” все по-малко се координира и се установява немска, италианска или английска позиция. Това е доказателство за това, колко много от характера на “външна политика” е загубила политиката на отделните страни-членки спрямо ЕС;

· От друга страна с прехода към квалифицирано мнозинство постепенно отпада необходимостта, да се постига съгласие в рамките на големите, надхвърлящи рамките на политиката сфери, така наречени package deals.

Едно съвсем значително последствие на тази политика е, че специфичните политически елементи излизат на първа позиция спрямо междудържавните. Това означава, че разделителните линии протичат все по-ярко между отделните области и все по-малко между отделните държави. Тук отново проличава една друга съществена черта на особения, и не вече междудържавен характер на сътрудничеството в рамките на ЕС.

2.3. Европейска комисия

Европейската Комисия е изпълнителният орган на Общността. Тя се смята за олицетворение на европейската идея – макар, че членовете й се назначават от националните правителства, те не са подчинени на тях, а на интересите на Общността като цяло.

Структурата на европейската комисия е представена на фигура 3.

Фигура 3 Структура на Европейската комисия

В момента Комисията се състои от 20 члена, които биват излъчвани от страните-членки и биват назначавани за срок от пет години, като междувременно е необходимо и съгласието на Европейския парламент. Комисарите не действат за страната, от която идват, а трябва да се застъпват с пълна независимост за интересите на Общността. Те работят със сътрудничеството на около 19.000 служители – почти жителите на средно по големина селище – в 24 така наречени генерални дирекции (например отговорни за транспорта, селското стопанство, външните връзки, регионалната политика и т.н.), и с особени институции като генерален секретариат, преводаческа служба или правна служба.

И по отношение на Комисията договорът от Ница носи със себе си важни промени. Необходимостта произтича от това, че този орган в този случай обхваща 33 члена – при запазване на досегашната система и след присъединяването на всички дванайсет страни, с които по настоящем се водят предприсъединителни преговори. Или очевидно твърде голяма, за да осъществява ефективна работа. Поради тази причина договорът от Ница предвижда от 2005 г. всяка страна -членка да присъства с по един член на комисията. С присъединяването на 27-та страна броят на комисарите се ограничава. Точният брой на членовете се установява единодушно от съвета (трябва да не надвишава 27). За да се гарантира равнопоставеността на всички страни-членки, се въвежда ротационна система, по която се определя националността на членовете на комисията. Договорът от Ница подсилва и компетенциите на президента на комисията. Президентът на Комисията взема решение относно разпределението на компетенциите; той има възможността, да разпределя компетенциите по време на неговия служебен период. Със съгласието на комисията той може да изиска освобождаването на даден комисар.

На кратко основните задачи на Европейската комисия се заключават в следното:

v Инициативно право: Всяко решение на съвета трябва да бъде предшествано от предложение на комисията. Тя трябва да действа едновременно и да дава предложения за развитието на политика в общността. Това право, да бъде определян дневния ред, да се правят предложения в определено време, й придава изключително влияние в законодателната сфера;

v Защитничка на договорите: Комисията надзирава прилагането на договорните определения и взетите о прилагането на договорните определения и взетите от органите на ЕО решения и може да свика Европейския съд, когато констатира нарушения;

v Екзекутивен орган за провеждането на политиката на общността: Това включва управлението на финансовите средства, както и провеждането на отделните политики на ЕО. Това естествено не означава, че Комисията поема изпълнението на многобройните предписания и водещи линии. На това тя не би била способна. Това е отредено на администрацията на страните-членки или на техните регионални единици. Основната задача на Комисията се състои в много по-голяма степен в контрола и надзора над страните-членки;

v Представителство навън: Комисията представляваше Общността например в ГАТТ-кръговете и в международните организации; това отчасти се случва заедно със страните-членки и/или на съответното президентство.

2.4. Европейски съд

Състав и юрисдикция

Европейският съд носи също познатото от националната държава обозначение, както и Европейския парламент, като освен това е запазено типичното в либерално-демократичните системи разпределение на тежестите по отношение на съдебната власт. Той е отговорен за спазването на правото на общността. Към неговите компетенции спадат правните спорове между страните-членки, между органите и структурите на съюза и страните-членки, спорните въпроси между съюза и страните-членки, между органите и структурите на Европейския съюз, както и между физически лица и съюза. Освен това национални съдии могат да се обръщат към съда в рамките на разглеждано от даден национален съд дело при проблеми във връзка с общото право. За да се придобие по-ясна представа за структурата на Европейския съд ще разгледаме посочената по-долу схема, от която се вижда, че освен Европейският съд съществува и още един съд, така нареченият съд от първа инстанция. Той е създаден през 1989 г., за да облекчи Европейския съд в неговата работа.

Фигура 4 Структура на Европейския съд

Европейският съд може да бъде свикван по два начина. Първо чрез така нареченото предварително дело по чл. 234 на договора за Европейската общност в съдържанието на договора от Амстердам, при което националните съдилища търсят интерпретация на аспекти от общото право, които са нужни за решаването на разглежданите от тях случаи, от друга страна при директни жалби.

Действителното влияние проличава тогава, когато неговата дейност се разгледа в отделните области. Следва да се отбележи, че Европейският съд оказва силно влияние в посока супранационалност върху конституционно-правните посоки и налага между другото и непосредствения принцип – това означава отнасящият се до всеки гражданин на ЕС без да се включва страната-членка - директното действие на европейското право, както и предимството на правото на общността пред националното право.

Съдът оказва влияние до голяма степен и на материалната политика. Като доказателство за това може да се посочи наложеният принцип на взаимното признаване на стандартите на страните-членки, което замества мъчителното и продължително хармонизиране на норми и стандарти, като по този начин се създават съществени предпоставки за проекта за вътрешен пазар. Много важно условие за влиянието на Европейския съд е това, че той успя със своята целенасочена и умна стратегия да обвърже националните съдилища в Европейската съдебна система.

При едно оценяване трябва да се стигне до заключението, че дори и в сравнение с влиятелния национален конституционен съд в отделните страни, Европейският съд има много повече тежест, отколкото например Supreme Court в САЩ или федералният конституционен съд в Германия, и дава решителни импулси на интеграционния процес. Неговата роля и създаваният от него правен ред принадлежат без съмнение към основните признаци на “супранационализирането’ на ЕО, която принципно се различава от всички други международни организации.

2.5. Сметна палата

Сметната палата е най-малко известната от Институциите на ЕО. Тя е основана през 1977 г., заменяйки действащия дотогава Сметен съвет, който притежаваше по-ограничени правомощия. Седалището й се намира в Люксембург.

Членове: Състои се от 17 члена, по един от всяка държава, избирани измежду хора, работещи или работили във външни отдели на сметни служби в собствените им страни или които са със съответната квалификация. Те се назначават от Съвета на Министрите за шестгодишен мандат, който може да се поднови след изтичане, и излъчват председател от своята среда с мандат от три години, който също може да бъде подновен след изтичане.

Отговорности: Задачата на Палатата е да преглежда приходните и разходните сметки на институциите на Комисията, както и на всички останали органи, създадени от ЕО, с цел да провери получаването на всички приходи и осъществяването на всички разходи по законен начин. Тя има и задължението да следи за едно разумно финансово управление.

Палатата изработва годишен доклад, както и периодични специализирани доклади, изготвяни по молба на някоя от институциите на Общността или по нейна собствена инициатива. Сметната палата е твърде влиятелна институция и докладите и не веднъж са довеждали на значително затягане на дисциплината и процедурите на ЕО.

В края на изложението съвсем естествено се вписва идеята, че силата на ЕС произтича от силата и значимостта на неговите институции.

Но ако трябва да отидем малко по-далеч от конкретната фактология, опитвайки се да очертаем, макар и съвсем общо бъдещето на Съюза, можем да отбележим следното: не е трудно да се предвиди, че с нарастване на сложността на интеграционните процеси в ЕС ще се увеличи и необходимостта от адекватни промени на институционалната му среда. Посоката на промяна също е лесно прогнозируема – към подобряване функционирането на отделните институции, както и на взаимодействието по между им. Всичко това има едно много ясно и конкретно предназначение – да бъде осигурен оптимален структурен строеж на ЕО и оптимален механизъм за ефективното й функциониране в дългосрочен период.

2.6. Комитет на регионите

Комитетът на регионите има предназначението да следи за защитата на интересите на регионите и съобразяването на дейността на ЕС с регионалната и местна идентичност в рамките на Съюза. Комитетът консултира останалите институции по въпроси от областта на регионалната политика, опазването на околната среда и образованието. Състои се от представители на регионални и местни власти.

Седалище и структура

Седалището на Комитета на регионите се намира в Брюксел. Членовете на Комитета – всичките 222 души – се номинират от Съвета на ЕС за мандат от четири години, който има възможност да бъде продължен. Номинациите се осъществяват по препоръки от съответните страни-членки. Членовете на Комитета са независими и националните квоти са отражение на броя на населението в съответните страни-членки (24 членове от Франция, Германия, Италия и Великобритания; 21 – от Испания; 12 – от Австрия, Белгия, Гърция, Холандия, Португалия и Швеция; 9 – от Дания, Финландия и Ирландия; и 6 – от Люксембург). Членовете на Комитета са регионални и местни политически фигури, които представляват целия диапазон на дейността на местните и регионалните власти в ЕС. Те могат да бъдат регионални депутати, общински съветници, кметове и други. Комитетът на регионите избира свой председател измежду членовете си за мандат от две години. Председателят води пленарните заседания и представлява официално Комитета.

2.7. Икономически и социален комитет

Икономическият и социален комитет (ИСК) е създаден по силата на Римските договори през 1957 г. за представяне интересите на различни групи от икономическия и социален живот. Чрез ИСК тези групи получават възможност да участват в рамките на Европейския съюз (ЕС) преди всичко в осъществяването на Вътрешния пазар и с това в интеграционния процес. За тази цел им е дадена възможност да изразят вижданията си пред Европейската комисия и Съвета на Европейския съюз по всички въпроси от общ интерес под формата на становища. С договора от Амстердам значението на Комитета се повиши посредством разширяването на неговите правомощия.

Права и задачи

В рамките на процедурата по вземане на решения Комитетът има координираща роля като консултативен орган на Съвета и Комисията. В определени случаи Съветът и Комисията са задължени по силата на договор да изслушат ИСК преди вземането на решения, например при мерките за създаване на свободно движение на работната ръка (чл. 49 от ДЕО) и на свободата на заселване (чл. 54 от ДЕО), по сътрудничеството по социални въпроси (чл. 118, 121 от ДЕО), по въпросите на образоването (чл. 126, 127 от ДЕО), здравеопазването и защитата на потребителите (чл. 129, 129а от ДЕО), както и по въпроси от областта на екологията (чл. 130з от ДЕО) и регионалното развитие (чл. 130 о ДЕО). Комисията и Съветът могат да поставят на ИСК срок от минимум четири седмици за вземане на становище. След изтичане на този срок становището може да остане незачетено. Освен това от 1972 г. насам ИСК може да дава становища по собствена инициатива. Това право на инициатива е засилено с влизането в сила на договора за Европейския съюз (договор от Маастрихт). Оттогава правно е регламентирано, че ИСК сам може да дава становище в случаите, в които той сметне това за целесъобразно.

Структура

Членовете на ИСК са организирани в три групи: работници, работодатели и представители на различни групи по интереси: свободни професии, селско стопанство, кооперации, търговски камари и съюзи на потребителите. Те се избират по предложение на правителствата на отделните държави след изслушване на Комисията от Съвета с единодушно взето решение, с мандат от четири години, като е възможно преизбиране. Членовете на ИСК избират помежду си и за продължителност от две години президиум, който се състои от 36 членове (по дванадесет на група) с председател/президент и двама вицепрезиденти, които на принципа на редуването се избират от една от трите групи. Президентът отговаря за безпроблемното протичане на делата на ИСК и за осъществяването на неговите връзки с другите институции и органи на Общността. Заедно с президиума той е компетентен и по отношенията с трети държави, сред тях преди всичко с държавите от Централна и Източна Европа.

От няколко години Комитетът поема в увеличаваща се степен задачи, които надхвърлят неговите договорни задължения. Така например той с подкрепата на другите европейски институции провежда многобройни дейности, които са призвани да спомогнат за подобряване на отношенията между гражданите от Европейския съюз и неговите органи.

Истинският инструмент на ИСК - вземането на становища - често остава ограничен в действията си поради консултативния характер за представяне на интересите на различните икономически и социални групи. Така тези групи избират все повече пътя на директното въздействие чрез Европейската комисия, което обещава по-ефикасно осъществяване на техните интереси. На този факт се основават и желанието и усилията на Комитета към по-нататъшно развитие на неговата досега второстепенна позиция в институционната структура на ЕС, до равноправен орган с директни възможности за въздействие върху законодателния процес. Вече посочените, установени в Договора от Амстердам нови разпоредби по отношение на ИСК, съответстват на тези цели само в общи линии, но разширяването на консултативните правомощия на Комитета следва да се разглежда като знак за признание на неговата работа в полза на европейския процес на интеграция.

2.8. Европейска централна банка

Европейската централна банка, заедно с националните емисионни банки на страните-участнички в Икономическия и валутен съюз, образува Европейската система на централните банки (ЕСЦБ), която в този смисъл се състои от две стъпала, аналогично на германския модел (федерална емисионна банка и централни банки на провинциите). Върховният орган за вземане на решения е Съветът на ЕЦБ. Той се състои от членовете на Управителния съвет и председателите на националните емисионни банки на държавите-участнички. Съветът на ЕЦБ взема решения по паричната политика. Отговорен за изпълнението им е Управителният съвет. Освен председателя и заместник-председателя на ЕЦБ, в него участват до четирима други членове, които са граждани на страни-участнички в ИВС, и трябва да бъдат общопризнати личности, с опит по банковите и валутните въпроси.

Принципно всеки член на Съвета на ЕЦБ има един глас. При равенство на гласовете решаващ е гласът на председателя. По правило Съветът на ЕЦБ взема решения с обикновено мнозинство. От това правило са изключени гласуванията за валутните резерви, за капитала и за използването на печалбата на ЕЦБ. В тези случаи Управителният съвет няма право на глас, а гласуват само председателите на националните централни банки на участващите държави, чиито гласове са претеглени според дяловете на националните емисионни банки в основния капитал на ЕЦБ (в размер на 5 милиарда екю). Дяловете в капитала се определят съобразно частта на населението и на брутния вътрешен продукт на съответната държава от сумарното им равнище за всички страни-участнички.

Като първостепенна цел на ЕЦБ се определя гарантирането на стабилността на цените. ЕЦБ подкрепя общата икономическа политика в Общността, но само доколкото това не накърнява целта за стабилизиране на нивото на цените. Основополагаща цел на ЕЦБ е определянето и осъществяването на паричната политика.

2.9. Европейска инвестиционна банка

Европейската инвестиционна банка (ЕИБ) е банка и същевременно самостоятелна институция на Европейската общност. Тя дава заеми и гаранции за финансирането на инвестиционни проекти, които допринасят за балансирано развитие на Общността.

Извън ЕО, Инвестиционната банка дава важен принос за европейската политиката за развитие. ЕИБ е осъществила финансиране в около 130 страни, които са свързани с ЕС с взаимни икономически интереси. През 1990 г. ЕИБ за първи път е упълномощена от Управителния съвет да предостави кредити в Полша, Унгария и бившата ГДР за финансиране на проекти в първостепенни области на икономическото развитие. Междувременно тази възможност е разширена върху общо десет страни от Централна и Източна Европа.

2.10. Европейски конвент

Конвентът за бъдещето на Европа е открит на 28 февруари 2002 г. Неговото предназначение е да подпомогне дебата за това какви промени очакват европейските граждани, че трябва да настъпят в бъдещия Европейски съюз. Европейският конвент има за задача да направи предложения за адаптирането на институционалната и политическата рамка на Съюза към новите условия, поставени от разширяването. От Конвента се очаква да даде ясни отговори на следните въпроси:

v Как да бъдат разпределени отговорностите между Съюза и страните членки?

v Как да бъдат дефинирани по-добре отговорностите на европейските институции?

v Как да се осигури ефикасност и последователност във външните действия на Съюза?

v Как да се укрепи демократичната легитимност на Съюза?

Европейският конвент включва равен брой представители на законодателната и изпълнителната власт в държавите членки и страните кандидатки. Представителството на регионите е опосредено от Комитета на регионите, но той има само статут на наблюдател. Федералните държави (Австрия, Германия и Белгия) предлагат да има представителство на националните региони със законодателни правомощия. На това предложение се противопоставя Франция и имплицитно Испания. В резултат е прието компромисно решение. Регионите и градовете със законодателни правомощия във федералните и квази-федералните държави имат статут на наблюдатели в Конвента.

2.11. Агенции на европейската общност

Агенциите на Европейската общност са организации, управлявани по Европейското публично право. Те се различават от институциите на Общността (Европейски съвет, Европейски парламент и Европейската комисия ) и имат собствен правен статут.

Агенциите на Европейската общност са създадени, за да се разреши точно определена техническа, научна или управленска задача, която е определена със съответен акт на Европейската общност. В момента има петнадесет правни субекта, които са агенции на Европейската общност, въпреки че се използват различни термини за обозначението им (центрове, фондации, агенции).

3. Общи политики на Европейския Съюз

Всички страни-членки на Европейския съюз водят единна политика в областта на селското стопанство; териториалното и регионалното развитие; социалното дело; индустрията, технологичното развитие; енергетиката; транспорта и външнотърговската дейност. Именно това налага всяка от страните кандидат – членки на Европейската общност не само добре да познават водената от Европейския съюз политика в различните сфери, но и да изградят подходящи механизми и структури с цел нейното изпълнение след присъединяването им. Това налага в настоящата разработка да бъдат разгледани и характеризирани общите политики на Европейския съюз в посочените области.

3.1. Обща селскостопанска политика

Общата селскостопанска политика (ОСП) се създава с предложение на Европейската Комисия от 30 юни 1960 г. и започва да функционира от януари 1962 г. на база основните принципи на единния пазар, преференциите на Общността и финансовата солидарност. Договорна регламентация е уредена в чл. 3/е/ “обща политика в областта на селското стопанство и на риболова”, чл. 3847 от Договора за ЕС[13].

Най-общо тази политика включва подкрепа на вътрешните цени и доходите както чрез интервениране и външна защита, така и чрез различни помощи и плащания за производителите и преработвагелите на селскостопански продукти. В повечето случаи, такива плащания завишават равнището на цените на селскостопанските продукти на вътрешния пазар на ЕС над това на световните пазари. През годините ОСП се превръща в най-значителната обща политика и централен елемент на институционалната система на ЕС.

Целите на общата селскостопанска политика са:

§ да се увеличава производителността в селското стопанство, чрез развитието на техническия прогрес и осигуряването на рационално развитие на селскостопанското производство и максимално използване на производствените фактори и в частност на работната сила;

§ да се осигури приемлив жизнен стандарт за хората, занимаващи се със селско стопанство, посредством увеличаването на индивидуалните доходи на лицата, осъществяващи такава дейност.

§ да се стабилизират пазарите.

§ да се гарантира снабдяването.

§ да се гарантира, че доставяните продукти достигат до потребителите на приемливи цени.

Развитието на селскостопанската политика съобразно чл. 40 от Договора за ЕС се осъществява в следните направления/политики, които се реализират в следните аспекти:

Политика на пазарен контрол

· Пазарни регулации – включват интервениране, компенсации и правила за външна търговия;

· Ценова политика – установяване на минимални цени по обективни критерии;

· Доплащания по гарантирани цени.

Структурна политика

· Въздействие върху производствените фактори;

· Подобряване на производствените условия;

· Финансиране на такава политика на равнището на ЕС.

Ключов елемент на пазарната и ценовата политика е организацията на пазара със селскостопански продукти, която отделя вътрешния пазар от световния пазар. Тази политика се осъществява с цел да се подпомогне ефективното функциониране на пазара на селскостопански продукти, недопускане на натрупването на излишъци от прилагането на определени инструменти, както и за преодоляването на небалансираностите в социалното развитие на селскостопанските райони.

Следва да се посочи, че със създаването на обща пазарна и ценова политика в областта на селското стопанство и с цел защита на селско стопанските производители от страните-членки, в рамките на Европейския съюз са въведени определени квоти за внос на селско стопанска продукция. Така всяка една държава-членка на съюза е в състояние да осигури просперитет и развитие на селското си стопанство. В същото време не бива да се пропуска факта, че тази сфера се дотира от правителствата на държавите-членки. Нещо, което нашата страна като бъдеща членка на Европейската общност не е в състояние да си позволи. Всичко това наложи предоставянето на финансови средства чрез предприсъединителните фондове на Европейския съюз. Типичен пример в това отношение е програма Сапард.

3.2. Регионална политика

Регионалната политика на Европейския съюз е разработена на основата на европейската регионална икономическа теория. Регионалната икономика започва да се осъществява след първото разширяване на Европейският съюз, когато се създава и Европейския фонд за регионално развитие. Поради различията в традициите на отделните държави при формулирането на регионалния подход в Европейския съюз се приемат три нива на дефиниране на региони: като инструмент на икономическа политика, като инициатор на политически подходи и като субект на реализация на инициативите на Съюза[14]. Съответно регионите в Европейския съюз са обособени както следва:

· Региони с проблеми на международно равнище – това са предимно изоставащи в своето развитие територии, които ангажират големи национални области и цели държави – Гърция, Ирландия, Испания, Португалия, Мецоджорно /Италия/, новите германски провинции.

· Национално дефинирани региони – те са елемент от управленската структура в отделните държави и са част от националната традиция /департаменти, региони, общини, страни, провинции/. Те имат значение за развитието на пространственото планиране и трансграничното регионално сътрудничество.

· Функционални региони – дефинирани съобразно социално-икономическото развитие. Тук могат да се отнесат региони, включени в преструктурирането на депресивни индустриални райони, изостаналите селски райони и др.

Целите на регионалната политика на Европейският съюз се свеждат до:

· въздействие върху ситуацията в проблемните райони;

· въздействия срещу поява на нови регионални диспропорции вследствие развитието на интеграционните процеси в Европейския съюз и тенденциите в световното стопанство[15].

Реализацията на поставените цели се осъществява със съвместни действия от страните-членки и институциите на Европейския съюз. Всяка държава, съобразно традициите в определянето на регионите си, дефинира проблемите на регионалното развитие съгласно приетите цели, разработва подходи за реализацията и ги съгласува с Европейския съюз.

Основен инструмент на регионалната икономика е Европейският фонд за регионално развитие. Той е предназначен да подпомага преодоляването на основните различия между регионите в Общността посредством участие в развитието и структурното приспособяване на регионите.

Следва да се отбележи, че след присъединяването на страните от Централна и Източна Европа се създават условия за реализирането на отколешната мечта на учредителите на Европейската Общност – Обединена Европа, която да обхваща цялата географска територия на континента. Не бива да се пропуска и факта, че с приемането на балканските страни ще се осигурят добри условия за разрешаването на редица регионални конфликти, което от своя страна ще спомогне за установяването на мира на Балканите.

3.3. Социалната политика

Европейският модел на социално благосъстояние е базиран на поддържането на социална хармония и мир поради което ЕС и държавите-членки поддържат значително равнище на разходи. За тази цел “Социалната програма за действия” от 1974 г. развива редица регулативни инициативи в областта на заетостта, равните възможности, здравеопазването и осигуряването, и особено функционирането на Европейския социален фонд (ЕСФ). Повишаването на безработицата пред последните години обуславя адаптирането на втора програма за социални действия по прилагането на Хартата за основните социални права на работещите, и развитието на социалните направления на ЕВП. Програмата развива допълнителни здравни и осигурителни инициативи, главно в областта на работното време и участието на работниците в компаниите[16].

Комисията адаптира трета програма за действия, която се насочва към разбирането, че:

· Социалната политика е основна за процеса на европейска интеграция;

· Разширяването на социално-икономическите изменения е съобразно динамиката и гъвкавостта на ЕИП;

· Социалната и икономическата политика трябва в още по-голяма степен да се съчетават.

Основна цел на Европейската социална политика (ЕСП) е, допълвайки националните политики, да противодейства на небалансираностите на европейския пазар на труда, особено по отношение на безработицата, квалификацията и преквалификацията на работна сила, социалното осигуряване, насърчаване на социалното сближаване, намаляване диспропорциите във възможностите за заетост. На практика социалната политика на ЕС се концентрира основно върху разширяване възможностите за заетост чрез насърчаване мобилността на работната сила, както и координация на националните системи за осигуряване, като елемент от свободно движение на работната сила.

Целите, които си постава Европейския съюз в областта на социалното дело неминуемо изискват подобряването на социалното положение на населението в държавите кандидат – членки. Именно с това изискване се свързват и надеждите на българските граждани за повишаване на стандарта на живот у нас. За съжаление, обаче повишаването на качеството на живот все още не може да бъде усетено осезаемо, което се явява една от основните причини за нарастващото недоволство на българското население срещу управляващите.

3.4. Индустриална политика

Целта на индустриалната политика на ЕС е да засили международната конкурентоспособност, ефективността и иновативността на фирмите. За това дейността на ЕС се съсредоточи върху:

· Ускоряване на приспособяването на индустрията към структурните промени;

· Създаване на среда, благоприятна за инициативността и за развитието на предприятията в рамките на ЕС, и в частност за МСП;

· Стимулиране на сътрудничеството между предприятията;

· Подпомагане на по-доброто използване на индустриалния потенциал за политиката на иновации, научни изследвания и технологично развитие.

Договорната регламентация в ЕС не предвижда ценови и количествени ограничения на пазарите на индустриални продукти. Освен това интервенциите, които в някои случаи се предприемат от страните-членки, трябва да се осъществяват в съответствие с правилата на политиката по конкуренцията и съответните директиви. По отношение на третите страни действат правилата на общата търговска политика, и съгласно тях могат да се използват мита върху внос за онези продукти, които са обект на ценови регулации, или на други политики на ЕС[17].

Основните финансови инструменти за прилагането на индустриалната политика се базират на преки субсидии и благоприятни заеми, както и данъчни облекчения. В национален план общото приложение на индустриалната политика се реализира в макро- и микроаспект. Макроаспектите са свързани с регулативните механизми от страна на държавата по отношение на стопанското развитие, участието на капиталовите пазари, изследванията и развитието, както и ефективността на други фактори, обуславяйки ендогенно растежа в икономиката. Индустриалната политика на микроравнище е свързана с механизмите на конвергенция на обществените и индивидуалните възможности на отделните субекти, в случая на самите предприятия, да усвояват определени капацитети в процеса на специализация. Впоследствие механизмите на интегрирането на стопанските субекти на териториално и отраслово равнище допринася за мултиплициране на ефектите от провежданата стратегия.

3.5. Политика за технологично развитие

Приложението на резултатите от научните изследвания играе ключова роля в повишаването на конкурентоспособността, създаването на работни места и устойчива среда за икономически растеж. В ЕС се приема, че отделните държави нямат възможности да инвестират достатъчно в оборудване и хора за генериране на важни научни открития и тяхното внедряване. Поради това политиката на ЕС за изследвания и технологично развитие е насочена към максимално използване на научния потенциал на страните-членки, и разширяването на сътрудничеството и координирането на техните национални политики[18].

3.6. Енергийна политика

Енергетиката е важен сектор за икономическото развитие на страните-членки от ЕС и за националната сигурност. Поради това от особено значение са възможностите за достъп до енергийни източници, както и функционирането на единния пазар на енергийни източници, специално влиянието на цените на енергоносителите.

Цели на общата енергийна политика са:

· Сигурност на снабдяването, вкл. независимост от външни източници;

· Разширяване на конкуренцията;

· Устойчиво развитие вкл. защита на околната среда;

· Стимулиране на изследванията и иновациите.

Енергийната политика се реализира в следните направления:

· Повишаване на конкурентоспособността по линия на хармонизиране на националните регулации предвид значителната сегментираност на европейския пазар и прилаганите рестрикции.

· Засилване на мерките по опазване на околната среда, по линия на замърсяването на въздуха от използването на твърди горива, както и насочване към енергийни източници с по-малко отпадъци.

· Укрепване сигурността на снабдяването предвид факта, че и в бъдеще ЕС ще зависи от внос на енергийни източници. В този контекст разширяването на Изток променя ситуацията поради развития енергиен сектор на тези държави. Това променя пазара и насоките на снабдяването с енергийни ресурси. Значителна е подкрепата по Програма Synergy.

Правилата и директивите, които страните-членки са съгласували за интервениране на пазара на енергийни ресурси са свързани с вътрешния пазар. Те се отнася до данъчната хармонизация, националните монополи, правителствените интервенции и защитата на националните производители[19].

3.7. Транспортна политика

Регламентацията на транспортната политика е насочена към създаването на единен пазар на транспортни услуги, както и на общи правила за използването на инфраструктурата в страните-членки. Осъществяването на тези цели е съсредоточено в следните направления:

· Уеднаквяване на икономическите условия, особено ценообразуването;

· Премахване на пречките в международния транспорт и хармонизиране на тарифите за превоз;

· Създаване на еднакви условия за конкуренция.

Транспортната политика на ЕС приема съществуващите национални различия в географските условия на страните-членки, както и националните транспортни концепции. В някои държави транспортът е елемент от социалната структура (задължение на обществения сектор) и е част от правителствената политика на интервениране. Общата транспортна политика се базира както на договорните регулации, така и на Меморандума на Комисията за програма по отношение на уеднаквяване на националните политики и създаване на условия за конкуренция в транспортните отрасли.

Европейската структурна политика в областта на транспорта е свързана с изграждането на транспортната инфраструктура (която в значителната си част е обект на публичния сектор) и производството на транспортни средства (които като правило са в частния сектор, но в не малка част са и публична собственост).

3.8. Външнотърговска политика

В Европейския съюз функционира единен пазар, който промени ролята на страните-членки в международната търговия. Те вече са част от един търговски блок. Взаимната им търговия изгуби много от типичните за външната търговия характеристики. В съвременната международна търговия ЕС е единен субект. За обособяването му като такъв важна роля изигра общата му търговска политика.

Общата търговска политика е тясно свързана с целите на другите общи политики на съюза. В определени случаи тя се превръща в средство за постигане целите на общата селскостопанска, транспортна, енергийна, външна политика.

Общата търговски политика на ЕС се разработва от наднационалните европейски институции. Нейното осъществяване е поверено на Комисията, която е орган на изпълнителната власт. Органите на ЕС (Комисията под контрола на Съвета на министрите) имат право да подписват договори по въпросите на търговията с държави и групи държави, нечленуващи в съюза, както и с международни организации. С нормативни актове – наредби и директиви, те формулират и конкретизират общата търговска политика. В техните компетенции влиза и предприемането на различни мерки, които засягат вноса и износа от съюза. Те могат да разработват задължителни за страните-членки правила за внос и износ, да предприемат антидъмнингови мерки, да въвеждат количествени ограничения (квоти) в търговията с определени стоки с отделни държави, да налагат ограничения (ембарго) в търговията с определени страни или да прилагат търговско-икономически санкции.

Защитни мерки могат да бъдат предприемани, ако се установят “сериозни щети” за местните производители от съществено увеличение на вноса на определени стоки и значително намаление на цените им. ЕС води наблюдение върху вноса и въпреки ограниченията, идващи от действащите в Световната търговска организация правила, се въвеждат количествени ограничения за внос. Антидъмпингови мита могат да бъдат въвеждани, в случай че засегнати производства поискат това от Комисията и щетите могат да бъдат конкретно установени. Комисията може да прилага и мерки срещу субсидиран износ от трети страни за членуващи в ЕС. Процедурата е подобна на антидъмпинговата. Тя може да резултира във въвеждането на временни насрещни вносни мита за оценяваните като стоки, чийто износ се субсидира от някоя страна[20].

Друго средство за прилагане на общата търговска политика са договорите, страна по които е ЕС. Търговските отношения на ЕС с други страни и организации се регламентират от голямо разнообразие от споразумения. Те варират от едностранно предоставяне от ЕС на търговски преференции за някоя страна, до поемане на едностранни ангажименти на други държани да ограничават или спират износа на определени стоки за ЕС. Важен елемент в договорната база на общата търговска политика са споразуменията за асоцииране и за създаване на зони за свободна търговия. Воденето на преговорите и подписването на такива споразумения е в компетенциите на Комисията, която се ръководи от мандата, даден и от Съвета на министрите. Европейският съюз поддържа дипломатически отношения с над 130 държави, а търговско-икономически - с почти всички страни. Представен е в много международни организации. В Организацията на обединените нации е със статут на наблюдател. Участва в Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. Чрез председателя на Европейската комисия участва в срещите на най-високо равнище на най-развитите държави Г-7 или Г-8. Макар че ЕС не е страна по споразуменията в рамките на ГАТТ и нейния продължител СТО, в последния уругвайски кръг от преговорите за либерализиране на международната търговия страните-членки на съюза, бяха представени от комисаря по въпросите на търговията.

Следва да се отбележи, че чрез своята конкретна и диференцирана търговска политика ЕС успява да си осигури ключова роля в международните икономически отношения. Като политика на фактора, който заема най-голям относителен дял в световната търговия, тя оказва сериозно влияние върху развитието на процесите в световното стопанство.

4. Обобщение

Идеята за създаването на Обединена Европа първоначално се свързва с желанието за изключване на войната между европейските държави като средство за постигане на определени цели и стимулиране на икономически растеж. С учредяването на трите интеграционни общности ЕОВС, ЕИО, ЕВРАТОМ като цяло се цели повишаване на жизнения стандарт върху основата на по-рационално използване на ресурсите, с които разполагат държавите-членки. Така по-късно се стига до обединяването на трите общности и поставянето на институционалната структура на Европейската общност (ЕО), която играе особена роля в бъдещото развитието на интеграционните процеси.

Безспорно като нов етап в развитието на интеграцията се откроява учредяването на Европейския съюз. С подписването на договора от Маастрихт Европейската общност става вече Европейски съюз. Следва да се отбележи, че промените, които настъпват в рамките на Европейската общност не се свързват само с промяната в името, но и с изграждането на общ икономически и валутен съюз, въвеждането на нови общи политики. С общата политика в областта на външните отношения и сигурността ЕС се превръща в нов субект в международната система. В същото време провежданата обща политика цели осигуряването на пълното премахване на пречките, пораждани от вътрешните граници.

Интеграционните процеси в Европа намират своето продължение в процеса на присъединяването на нови страни-членки. Това налага извършването на съществени промени в структурата и функционирането на европейските институции. Промените се отнасят не само до разпределението на броя на членовете, с които всяка една държава участва в тях, но и с изменение на цялостния процес на вземане на решения в рамките на Европейския съюз. Въвежда се изискването приемането на решенията да се извършва на основата на квалифицирано мнозинство.

Едновременно с извършените промени в структурата на Европейския парламент; Съвета на Европейския съюз; Европейската Комисия; Европейския Съд; Европейската сметна палата и Комитета на регионите се учредяват нови институции като Европейския конвент, Агенциите на Европейския съюз, Европейската централна банка, Европейската инвестиционна банка и др., чиято основа цел е подпомагане на процеса на присъединяване на страните кандидатстващи за членство в Европейския съюз.

В заключение следва да се отбележи, че провежданите от държавите-членки общи политики в областта на селското стопанство; териториалното и регионалното развитие; социалното дело; индустрията, технологичното развитие; енергетиката; транспорта и външнотърговската дейност предопределят ключовата роля на Европейския съюз в международните политически и икономически и отношения.

ГЛАВА ІI. Характеристика на процеса по разщиряване на ЕС и особености на съглашенията за асоцииране

1. От политиката на сътрудничество към политика на присъединяване

1.1. Зараждане и развитие на отношенията между страните-членки на Европейския съюз и страните от ЦИЕ

След падането на Берлинската стена през 1989 Европейската общност установява качествено нови дипломатически отношения със страните от Централна и Източна Европа. Като пряк резултат от това могат да бъдат посочени премахването на дългогодишните квоти за внос върху редица продукти, разширяването на Общата система от преференции (ОСП) и сключването на търговски споразумения за сътрудничество с България, бившата Чехословакия, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Полша, Румъния и Словения.

Междувременно чрез програмата PHARE на ЕС, създадена през 1989, Европейският съюз стартира процеса по осигуряване на финансова подкрепа на усилията на страните да реформират и възстановят своите икономики. Следва да се отбележи, че в момента програма Фар се определя като най-мащабната програма за подкрепа на страните от Централна и Източна Европа в осигуряването на експертни умения и инвестиции[21].

Следва да се посочи, че в България по проекти на програма PHARE се работи за подобряването на работата на българската данъчна администрация, стимулиране на младежката заетост в страната и др.

През 1990 Европейската общност и нейните членки сключват Споразумения за асоциирано партньорство, т.нар. “Европейски споразумения” със страните от Централна и Източна Европа. Те представляват правната основа за определянето на двустранните отношения между тези страни и ЕС[22]. Европейската общност установява подобни Споразумения за асоциирано партньорство с Турция (1963 г.), Малта (1970 г.) и Кипър (1972 г.). С Турция митническият съюз влиза в сила през декември 1995 г. Европейските споразумения включват търговските отношения, политическия диалог, правни договорености и други области на сътрудничество. Крайната цел е да се установи зона на свободна търговия между ЕС и асоциираните страни за даден период на базата на взаимност, но прилагана по асиметричен начин (т.е. по-бърза либерализация от страна на ЕС в сравнение с това на страните-партньори).

Европейските споразумения показват стремежа на страните партньори към членство в ЕС. Тази цел по-късно се потвърждава от подадените индивидуални молби за членство в Съюза[23].

Основните критерии за разширяване са дефинирани в алинея О на Договора от Рим, а сега в алинея 49 от Договора на Европейския съюз, по-късно наречен Договора от Амстердам. Съгласно, съдържащите се в тях текстове “Всяка европейска нация, зачитаща принципите заложени в ал. 6 (1) (“свобода, демокрация, зачитане на човешките права и основните свободи, както и върховенството на закона“), може да се кандидатира за член на Съюза. Тя трябва да адресира молбата си за членство до Съвета на ЕС, който ще придвижи кандидатурата, след като се консултира с Комисията и след съгласието на Европейския парламент, който ще действа според желанието на абсолютното мнозинство от членовете си.”[24]

През декември 1997 г. в Люксембург Европейският съвет стартира процеса, който поставя началото на разширяването на ЕС. Към настоящият момент този процес включва 13 страни: България, Кипър, Чехия, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Малта, Полша, Румъния, Словакия, Словения и Турция. Преговорите за присъединяване са вече в ход с първите 12 страни. През юни 2001 г. в Гьотеборг Европейският съвет потвърди, че целта е преговорите да бъдат приключени до края на 2002 г. със страните-кандидатки, готови за членство, с цел да участват пълноправно на следващите избори за Европейски парламент през 2004 г.

Интерес представлява да се определят какви са ползите от новото разширяване на ЕС. Следва да се отбележи, че те са както политически, така и икономически и се изразяват в:[25]:

· Разширяването на зоната на мир, стабилност и просперитет. Това от своя страна допринася за сигурността на населението на всички страни-членки;

· Присъединяването на повече от 100 милиона население от бързо развиващи се икономики към 370-милионния пазар на ЕС стимулира икономическия растеж и създава нови работни места както в старите, така и в новите страни-членки;

· Подобряването на жизнения стандарт за европейските жители с приемането на политиката на ЕС за защита на околната среда и борбата с корупцията, трафика на наркотици и други;

· Засилването на ролята на Съюза в международен план – в политиката на външните работи и сигурността, търговската политика и други области на глобалното управление.

Не бива да се пропуска факта, че страните извън Съюза ще успеят да извлекат ползи от разширяването. Така например с влизането на България в европейските структури, тя ще прилага единни правила за търговия и административни процедури в рамките на интегрирания пазар на разширения Съюз. Това ще улесни търговските отношения на всички български фирми и ще подобри условията за инвестиции и търговия у нас.

1.2. Статут на Асоциирано членство

Юридическата основа на съглашенията за асоцииране е заложена в учредителния документ на Европейската общност – “Римския договор”. Още в самото начало разширяването е заложено като приоритетна цел на Общността. Основна характеристика на структурата ЕС е нейната отвореност не само към страните от континента, но и към всички отделни държави и групи извън него готови да влязат в договорни отношения. Чл. 238 от “Римския договор” урежда асоциирането на която и да е трета държава, съюз от страни или международна организация чрез подписването на специални съглашения, предвиждащи взаимност на правата и задълженията. Между страните се установява редовен политически диалог, който те имат намерение да развиват и задълбочават. Той съпътства и затвърждава сближаването между Общността и асоцииращите се държави, подкрепя политическите и икономическите промени, които протичат в тази страни и допринася за установяването на нови отношения на сътрудничество. Политическият диалог и сътрудничеството, основани на общи ценности и стремежи улесняват:

1. Пълното интегриране на тези страни в общността на демократичните нации и прогресивното сближаване с Общността;

2. Икономическото сближаване;

3. Политическото сближаване;

4. По-доброто взаимно разбиране и до растящо сближаване на позициите по международни въпроси;

5. Ще позволи на всяка от страните да разглежда позицията и интересите на другата в техните съответни процеси на вземане на решения;

6. Ще допринесе за сближаването на позициите на страните по въпросите на сигурността и ще укрепят сигурността и стабилността в цяла Европа.

Асоциирането включва преходен период с максимална продължителност 10 години, разделен на два последователни етапа, всеки от които продължава по принцип 5 години. Първият етап започва с влизането на споразумението в сила[26].

Съглашенията за асоцииране остават непроменени от юридическа гледна точка вече почти половин столетие. Това показва прецизността на изготвянето на учредителния договор и последователността на политиките, които води Общността от 1957 г. до днес. Пример за това са и цялата широка гама от спогодби за асоциация, подписвани от ЕО с голям брой страни, основаваща се на посочения член 238. Чрез спогодбите за асоциация се регламентират “особени” и “специфични” по характер отношения. Основния текст на договора предвижда привилегирован режим на икономически отношения между Общността и страни неразполагащи все още с национално – държавна самостоятелност. Осъществява се пълна либерализация на взаимните търговски връзки на Общността с тези страни, както и предоставянето на специална финансова помощ от специално учредения Европейски фонд за развитие (ЕФР)[27].

2. Критерии за членство в ЕС

През 1993 г. на Европейския съвет в Копенхаген ЕС взема съдбоносно решение за България и останалите страни от Централна и Източна Европа - “асоциираните страни от Централна и Източна Европа, които желаят да станат членове, ще влязат в Европейския съюз“. Относно сроковете за присъединяване Европейският съвет се определя, че “Присъединяването ще бъде факт веднага щом асоциираната страна е способна да поеме задълженията за членство, като задоволи икономическите и политическите критерии”.

Съветът дефинира изискванията за членство, за които често се говори като за “критериите от Копенхаген”[28]:

· Стабилност на институциите, гарантиращи демокрация, законност, зачитане на човешките права и защита на малцинствата;

· Наличие на функциониращо пазарна икономика, както и способност да се справи с в условията на конкуренция с пазарните сили в Съюза;

· Способност да поеме ангажиментите за членство, вкл. да отговори на целите на политическия, икономическия и валутния съюз.

Критериите за членство също така включват страната-кандидатка да създаде условия за интеграция чрез хармонизиране на административните си структури според решението от Европейския съвет от Мадрид от декември 1995 г. Основно изискване за членство в ЕС е националните закони да бъдат уеднаквени с правните норми на Европейската общност, което също включва и изискването те да бъдат ефективно приложени чрез подходящи административни и съдебни структури.

Следва да се посочи, че по отношение на хармонизацията на българското с европейското законодателство България постига значителен напредък. Чрез редица законови и подзаконови нормативни актове у нас се въвеждат принципите на европейското право.

Европейският съвет (Мадрид, декември 1995 г.) поставя изискване към Европейската комисия да направи оценка на кандидатурите за членство и да подготви подробен анализ за перспективите от процеса на разширяване от гледна точка на ЕС. През юли 1997 г. Комисията представя План 2000 – единна рамка, в която Комисията очертава широките перспективи за развитие на ЕС и ефекта от разширяването на ЕС като цяло. План 2000 също включва мненията на Комисията върху кандидатурите за членство, които оценяват всяка страна кандидатка спрямо критериите за членство.

2.1. Политически критерии

Политическите критерии за присъединяване, на които следва да отговарят страните-кандидатки според формулировката, направена от Европейския съвет в Копенхаген през м. юни 1993 г., в най-общ вид са следните:

§ Демокрация и върховенство на закона,,що се отнася до работата на парламента, изпълнителната власт и съдебната система;

§ Мерки против корупцията;

§ Граждански и политически права;

§ Икономически, социални и културни права;

§ Права на малцинствата и защита на малцинствата.

Във връзка с така поставените критерии за членство може да се каже, че нашата страна е осигурила напълно тяхното изпълнение. Като доказателство за това служи факта, че България е призната от Европейската комисия за демократична и правова държава. Основните препоръки на Комисията към нашата страна се изразяват най-вече в подобряването на връзките между съдебната власт и органите на Министерството на вътрешните работи, както и следствените органи. Страната ни постига значителен напредък и по отношение на гарантирането на правата и свободите на българските граждани. Що се отнася до ширещата се у нас корупция по високите етажи на властта правителството на Република България полага значителни усилия за нейното елиминиране, но все още има какво още да се желае.

2.2. Икономически критерии

§ утвърждаване на цялостна макро-финансова стабилност; подобряване на конкурентоспособността чрез пазарно ориентирано преструктуриране, включително на малки и средни предприятия; завършване на приватизационния процес; укрепване на пазарните институции, подобряване на законовата и нормативна рамка за предприятията;

§ установяване на процедура за годишен финансов надзор целяща поставяне на отчетността, наблюдението на държавните финанси, в съответствие с процедурите на ЕС;

§ прилагане на програма за преструктуриране на стоманено-добивния сектор;

§ създаване на функциониращ пазар на земята и финализиране на регистъра за земята и собствеността.

Съгласно така охарактеризираните икономически критерии за членство, следва да се отбележи, че България е предприела редица мерки за развитието на малките и средните предприятия. В същото време с приемането на Закона за Комисията за финансов надзор през 2003 г. в страната ни се установяват процедури за годишен финансов надзор, които напълно съответстват с тези на Европейския съюз. Доказателство за това е и приемането на Международните счетоводни стандарти за счетоводно отчитане. Те са в сила от 1 януари 2003 г. за всички финансови институции, а от 1 януари 2005 г. ще станат задължителни и за останалите търговски дружества.

Що се отнася до изграждането на функциониращ пазар на земята, следва да се отбележи, че у нас на практика такъв пазар все още липсва, което предполага предприемането на редица мерки за стимулиране на участниците на този пазар – собственици на земя и потенциални купувачи за сключване на пазарни сделки.

Вътрешен пазар

§ Обществени поръчки: осигуряване на прозрачни процедури за обществени поръчки на централно и регионално ниво;

§ права на интелектуална и индустриална собственост: по-нататъшно изравняване на правата на индустриална собственост (търговски марки, географски направления и индустриални дизайни), включително ефективни мерки за граничен контрол;

§ защита на данните: прилагане на законодателството;

§ свободно движение на стоки: започване прилагането на нов подход в законодателството; по-нататъшно изравняване на традиционното техническо законодателство; система за наблюдение на пазара;

§ свободно движение на хора: завършване на изравняването на законодателството и взаимно признаване на дипломите.

§ конкуренция: укрепване на антимонополните институции и на институциите за държавни поръчки;

§ данъчно облагане: пълно изравняване с законодателството на ЕС,

§ защита на потребителя: продължаване на изравняване на законодателството и укрепване на пазарния контрол и на изпълнителните власти;

§ митници: засилване на граничния контрол; разработване на интегрирана тарифа; развитие на функционалния капацитет и компютризация на митническата администрация; засилване на борбата срещу корупцията.

По отношение на поставените изисквания за вътрешния пазар следва да се подчертае, че българското данъчно законодателство, както и митническото законодателство е изцяло хармонизирано с европейското. За осигуряването на прозрачност при възлагането на обществените поръчки в страната е приет Закон за обществените поръчки. В същото време защитата на личните данни на българските граждани се регламентира от Закона за защита на личните данни.

2.3. Селско стопанство

§ укрепване на механизмите за провеждане на Обща селскостопанска политика и административните структури (надзор на селско-стопанските пазари и прилагане на мерки за структурно и аграрно развитие, създаване на органи и контролни механизми);

§ продължаване преструктурирането на аграрно-хранителния сектор; укрепване на администрацията за контрол на храните;

§ изграждане на системата за идентификация на животинските видове; прилагане на система за контрол на качеството, обработка на животинските отпадъци, програми за контрол на отпадъците и болестите по животните; завършване изграждането на системите за инспекция на бъдещите външни граници.

2.4. Риболов

Развитие на възможностите за реализация и прилагане на обща риболовна политика, в частност чрез осигуряване на адекватни институционални ресурси и оборудване за инспекция и контрол; създаване на адекватна система за регистрация на флотата; въвеждане на стандарти за качество.

2.5. Енергетика

§ изравняване на изискванията за складиране на гориво и продължаване на подобряването на енергийната ефективност.

§ подготовка за вътрешния енергиен пазар, приемане на директивите за електричество и газ /включително адаптация на цените на енергията и ценовите равнища/.

§ приемане и прилагане на вторично законодателство за вътрешния пазар на газ и електричество.

§ укрепване на регулаторните структури за ядрена безопасност и защита от радиация.

2.6. Транспорт

Подобряване на земния транспорт (достъп до пазара, безопасност на пътищата и пътни такси), железопътен транспорт; морски транспорт, вътрешен воден транспорт /технически изисквания за плавателните съдове/ и въздушен транспорт /в частност безопасност на въздушния транспорт и управление/.

2.7. Заетост и социална сфера

§ изравняване с законодателството на ЕС в областите здравеопазване и безопасност на труда, трудовото право, равноправно третиране на жените и мъжете и здравно осигуряване; укрепване на административните структури и на тези необходими за координация на социалното осигуряване.

§ създаване на независим фонд за застраховане на заетите в случай на неплатежоспособност на работодателя.

2.8. Икономическо и социално сближаване

Развитие в съответната страна членка на национална политика за икономическо и социално сближаване с оглед на намаляване на разликата между БВП на глава от населението в страната и средния размер на тази величина за ЕС, а също и по отношение на вътрешните неравномерности; подготовка за прилагане на регионални програми, а също и на инициативи на Общността; одобряване на административните процедури и създаване на бюджетна система, позволяваща поемане на многогодишни ангажименти и организиране на нейното управление съгласно стандартите на структурните фондове, включително наблюдение и оценка.

2.9. Околна среда

§ транспониране и прилагане на рамковото и секторното законодателство на ЕС, съгласно предварително определен график.

§ интегриране на стабилни принципи за развитие в дефиницията и прилагането на всички други секторни политики.

2.10. Правосъдие и вътрешни работи

§ прогресивно изравняване на визовото законодателство и практика с това на ЕС.

§ приемане и прилагане на международни инструменти свързани с борбата срещу трафика на наркотици, в частност Споразумението относно незаконен трафик по море, прилагащ параграф 17 на Конвенцията на ООН срещу незаконния трафик на наркотични и психотропни вещества.

§ модернизиране на възможностите за настаняване за търсещите убежище и за бежанците.

§ засилване на международната координация и на сътрудничеството в областта на трансграничната престъпност, особено в областта на транзитното преминаване, производство и продажба на наркотици, а също и пране на пари; прилагане на антикорупционна стратегия[29].

§ укрепване на независимостта на съдебната система.

2.11. Укрепване на административния и съдебен капацитет, включително управление и контрол на фондовете на ЕС[30]

§ завършване създаването на професионална и безпристрастна държавна служба на базата на Закона за държавните служители и опростяване на процедурите.

§ модернизиране на обучението по европеистика, включително обучение на съдии в правото на Общността.

§ засилване на публичния финансов контрол чрез осигуряване на адекватен персонал, обучение и оборудване.

§ засилване на статистическия капацитет.

Привеждането в съответствие на законодателството е основен процес, който трябва да бъде съпътстван от подходящ съдебен и административен капацитет за прилагане и въвеждане на достиженията на правото на ЕС (acquis). Що се отнася до България Европейският съвет от Гьотеборг през 2001 г. определя, че страните-кандидатки трябва “да продължат да постигат напредък в транспонирането, прилагането и въвеждането на достиженията на правото на ЕС (acquis). Те трябва да обръщат особено внимание на въвеждането на адекватни административни структури, на реформата на съдебната система и на държавната служба.

3. Процедурата по асоцииране

3.1. Подготовката на ЕС за приемане на нови членове

Европейският съвет в Берлин на 24-25 март 1999 потвърждава, че разширяването е исторически приоритет за ЕС и че преговорите за присъединяване ще се провеждат “с различно темпо с всяка страна и възможно най-бързо”. В рамките на План 2000 Европейският съвет приема нова финансова рамка за Съюза в контекста на разширяването за периода 2000 - 2006 г. Тази финансова рамка набелязва изискванията за предприсъединителните разходи и за средствата, необходими за приемането на новите страни-членки в периода 2002 - 2006 г.

Реформа на институциите: На Европейския съвет в Ница през декември 2000 е подписано ново споразумение, след чиято ратификация ЕС е готов за приемането на нови членове. Следва да се посочи, че направените важни промени целят рационализирането на процесът на взимане на решения в рамките на един разширен Съюз.

Протокол за Разширяването, прикрепен към новия Договор, определя начините, по които всички аспекти на институционалната система на ЕС, като например брой гласове и места са адаптирани за всяко ново присъединяване.

В заключение следва да се подчертае, че разширяването на ЕС може да бъде успешно единствено и само ако процесът е прозрачен и е на лице демократичната подкрепа на гражданите на страните-членки и на страните кандидатки за членство. В тази връзка от съществено значение се явява и това гражданите на Съюза и на страните-кандидатки да разбират процеса на разширяване и да се осъществява широк диалог за изясняването на предизвикателствата и положителните страни на разширяването.

3.2. Принципи на преговорите и оценка на напредъка

Основните принципи, залегнали в преговорите за присъединяване са четири:

· Преговорите се концентрират върху условията, при които кандидатите приемат и прилагат нормативната уредба на ЕС;

· Междинните договорености са възможни, но те трябва да са ограничени като размер и времетраене, и трябва да имат сериозно влияние върху функционирането на вътрешния пазар. Освен това те трябва да са придружени от план с ясно определени етапи за прилагане на нормативната уредба на ЕС;

· Принципът на диференциация: решението да се започнат преговори с няколко страни едновременно не означава, че преговорите ще бъдат завършени по едно и също време; преговорите се провеждат индивидуално и зависят от сложността на проблемите, които трябва да бъдат решени;

· Принципът на застигането, определен съгласно решение на Европейският съвет в Хелзинки през декември 1999 г. тогава се взема решението да бъдат започнати преговори с втора вълна от кандидатки, на основата на постановката, че “страните-кандидатки, които са допуснати до преговори, ще имат възможността да застигат в разумни времеви граници тези, които са вече в преговори, ако са постигнали достатъчен прогрес в своята подготовка”.

На Европейския съвет в Ница се въвежда и един нов елемент в преговорния процес – “пътната карта”, предложена от Комисията[31]. С Целта на Пътната карта е да ускори преговорния процес, като Съюзът поема отговорността да представи общи позиции и да разреши исканията, възникнали в процеса на обсъждане на отделни преговорни глави в съответствие с график, приет по взаимно съгласие. Пътната карта се придържа към ръководните принципи на диференциация и застигане. Главите могат да бъдат затворени преди определения график, ако страната кандидатка е доказала, че е достигнала до необходимото ниво на подготовка. Европейският съвет в Гьотеборг през юни 2001 г. потвърдждава Пътната карта като необходимата рамка за успешно приключване на преговорите за присъединяване.

Оценката на напредъка на всяка страна-кандидатка в нейната подготовка за присъединяване се извършва чрез подготовката на Редовните доклади на Комисията към Съвета на ЕС[32]. Редовните доклади служат за основа на решенията на Европейския съвет по провежданите преговори. Първите доклади за десетте асоциирани членки от Централна и Източна Европа, Кипър и Турция са подготвени от Комисията през ноември 1998 г. След възобновяването на преговорите с Малта по нейна молба през октомври 1998 г. Комисията приема осъвременена версия на мнението си от 1993 г.

3.3. Пътна карта за всяка страна кандидат-членка на Европейския съюз

В светлината на интегриращия и необратим характер на процеса на разширяване се изработват подробни пътни карти, включително графици, които обикновено предвиждат увеличаване на предприсъединителната помощ за страната-кандидат за членство в ЕС, с цел да се ускори процеса на присъединяването й. Пътните карти обикновено обхващат периода до присъединяването на съответната страна. Целта им е да посочат основните стъпки, които тя трябва да предприеме, за да е готова за членство. Една пътна карта се изготвя на базата на ангажиментите, поети в хода на преговорите, и на това, което е необходимо да се направи за изпълнение на критериите за членство от Копенхаген и Мадрид. Пътните карти следват също така принципите, които са направлявали процеса на присъединяване от самото му начало, а именно, всички кандидатки участват на равни начала и се очаква всички те да се присъединят към Европейския съюз въз основа на едни и същи критерии и в зависимост от техния индивидуален напредък.

Пътните карти имат за цел да подпомогнат усилията на страните да изпълнят оставащите критерии за членство, като се определят техните предстоящи задачи и се осигури увеличена финансова помощ. Особено внимание, що се отнася до страните-кандидатки за членство в Евросъюза от ЦИЕ, се обръща на административния и на съдебния капацитет, необходими за прилагане на достиженията на правото на ЕО (acquis) и на икономическата реформа.

За всяка глава от достиженията на правото на ЕС (acquis), пътните карти посочват ориентири, по които да се проследява напредъка на всяка страна. Те отчитат както привеждането в съответствие на законодателството, така и развитието на административния капацитет.

Проблемите от краткосрочен и средносрочен характер, които една страна кандидат за членство в Европейския съюз среща, са обозначени в пътните карти и биват допълнително развивани и преработените при необходимост.

Пътните карти се основават на принципа, че напредъкът в преговорите до голяма степен се определя от напредъка при прокарването и осъществяването на необходимите реформи. Ето защо пътните карти посочват мерките, които страните следва да предприемат, за да напреднат към приключване на преговорите за присъединяване. Пътните карти не въвеждат никакви нови условия или практики в преговорите за присъединяване.

За главите, по които преговорите временно са приключили, предизвикателството е да се изпълняват навреме поетите ангажименти. Поради тази причина, за временно затворените глави, ангажиментите поети в процеса на преговори и приети на Конференциите за присъединяване, съставляват основата на пътната карта. Пътните карти не заменят преговорните документи, представени на Конференциите за присъединяване.

По отношение на главите, по които все още се водят преговори, пътните карти набелязват ключови проблеми, които следва да се разрешат, за да се постигне напредък в преговорите. Пътните карти се актуализират периодично в зависимост от развитието на страните и от напредъка, постигнат в преговорите.

В Стратегическия си доклад “Към разширен Съюз”[33] от 9 октомври 2002 г. Комисията на Европейските общности обявява, че предлага, въз основа на анализите, съдържащи се в Редовните доклади от 2002 г., подробни пътни карти за България и Румъния преди Европейския съвет от Копенхаген.

3.4. Пътна карта за България

Анализът, съдържащ се в Редовния доклад за 2002 г. за постигнатия от България напредък за изпълнение на критериите за членство, посочва, че България продължава да бележи значителен напредък при изпълнение на критериите от Копенхаген:

България продължава да изпълнява политическите критерии. Поради това, въпреки че трябва да се затвърдят усилията в някои области, пътната карта не разглежда въпроси, свързани с тези критерии;

Страната ни изпълнява частично икономическите критерии, а именно – функционираща пазарна икономика, въпреки това, тя все още не може да се справи с конкурентния натиск и пазарните сили вътре в Съюза. Поради тази причина пътната карта е насочена към оставащите стъпки, които България следва да предприеме, за да изпълни тези критерии;

България все още не отговаря на критериите за достиженията на правото на ЕС (acquis). С цел да завърши успешно подготовката си, България трябва да продължи усилията си за транспонирането, въвеждането и прилагането на достиженията на правото на ЕС (acquis). Тя трябва също така да продължи реформата на държавната администрация и съдебната власт, за да разполага с необходимия административен и съдебен капацитет в тази област.

По отношение на главите от достиженията на правото на ЕС (acquis) пътната карта посочва критерии, чрез които ангажиментите на България могат да се наблюдават.

Административен и съдебен капацитет

Редовният доклад за България за 2002 г. заключава, че тя не изпълнява изцяло критериите за достиженията на правото на ЕС (acquis). Докладът отбелязва, че “все още е необходимо България да положи трайни усилия за развитието на достатъчен административен и съдебен капацитет за прилагането и въвеждането на достиженията на правото на ЕС (acquis). Наред с продължаване на хоризонталната реформа в държавната администрация, необходимо е да се съсредоточат усилия по-специално върху развитието на капацитет за участие във вътрешния пазар и за прилагане на достиженията на правото на ЕС (acquis) в области като земеделието, околната среда и регионалната политика.

Наложителни са също така по-нататъшни усилия за установяване на необходимия административен капацитет за осигуряването на надеждно и ефективно управление на фондовете на ЕО”.[34]

Редовният доклад за 2002 г. признава, че България е постигнала по-нататъшен напредък в развитието на своя административен капацитет, но че има още много да се направи. В тази връзка следва да се отбележи, че страната ни приема Стратегия за модернизация на държавната администрация, но се изискват сериозни усилия за развитието и прилагането на реформите, за да се осигури ефективна, прозрачна и отговорна държавна администрация.

Прозрачни процедури е необходимо да се прилагат, например за назначаване и повишение, за осигуряване на квалифицирани служители за продължаване и устойчивост на реформите, за подобряване на управлението на човешки ресурси в държавната администрация, за опростяване и поясняване на правната рамка за вземане на административни решения, както и за осигуряване на правна сигурност. Необходимо е също така значително укрепване на административните структури, за да се осигури капацитет за пълно и ефективно използване на фондовете на ЕО, включително укрепване на структурите за противодействие на измамите.

България отбелязва напредък в реформата на съдебната система с приемането на План за действие и с основните изменения на Закона за съдебната власт. Въпреки това следва да се отбележи, че съдебната система все още е слаба и на практика има незначителна промяна в нейното функциониране. За да може българската съдебна система да играе своята роля в по-нататъшното развитие на икономиката и бъдещото въвеждане на европейското право, вече съгласуваните реформи в националната Стратегия за реформа на българската съдебна система, следва напълно да се приложат, а работата по останалите необходими реформи да продължи. Специално внимание трябва да се отдаде на реформите на структурите на българската съдебна система. Особено внимание трябва да се обърне на това как се извършват разследванията.

Икономическа реформа

България е функционираща пазарна икономика и като такава следва да се справи с конкурентния натиск и пазарните сили вътре в Съюза в средносрочен план при условие, че продължи да осъществява програмата си за реформи за отстраняване на оставащите трудности.

Следва да се отбележи, че страната ни постига висока степен на макроикономическа стабилност, пазарните механизми в момента работят ефективно, което позволява по-добро разпределение на ресурсите.

Добър напредък е постигнат в структурните реформи, особено по отношение процедурите за влизане на пазара, преструктуриране на финансовия сектор и приватизацията, поставяйки по този начин микроикономическата основа за процес на устойчиво развитие.

При все това, обаче са необходими по-нататъшни усилия за подобряване гъвкавостта на пазарите. По-специално, ефективността на административната и съдебната система трябва да се подобри, за да се даде възможност на икономическите агенти да вземат решения в стабилна и предсказуема среда. Административните процедури, засягащи предприятията, включително процедурите по фалит, трябва да се рационализират.

Степента на финансово посредничество продължава да е ниска. Конкретни недостатъци в областта на пазара на земя продължават да нарушават дейността на този пазар и свързаните икономически сектори. Прилагането на тези мерки за реформа следва да допринесе за по-високо равнище на частни и публични инвестиции, които са ключови изисквания за устойчив растеж и достатъчна конкурентноспособност в Съюза.

4. Обобщение

Сключените споразумения от страна на държавите-кандидатки за членство с Европейската общност и нейните членки са правната основа за определянето на двустранните отношения между тези страни и ЕС. В същото време следва да се отбележи, че европейските споразумения показват стремежа на страните партньори към членство в ЕС.

Основните критерии за разширяване са дефинирани на Европейския съвет в Копенхаген през 1993 г. и се изразяват в:

Оценката на напредъка на всяка страна-кандидатка в нейната подготовка за присъединяване се основава на Редовните доклади на Комисията към Съвета на ЕС. Редовните доклади служат за основа на решенията на Европейския съвет по провежданите преговори.

В процеса на разширяване се изработват подробни пътни карти, включително графици, които обикновено предвиждат увеличаване на предприсъединителната помощ за страната - кандидат за членство в ЕС, с цел да се ускори процеса на присъединяването й. Пътните карти обикновено обхващат периода до присъединяването на съответната страна. Целта им е да посочат основните стъпки, които тя трябва да предприеме, за да е готова за членство.

Въз основа на разработената пътна карта за България се посочва, че страната ни бележи значителен напредък при изпълнение на критериите от Копенхаген. В тази връзка тя продължава да изпълнява политическите критерии. Следва да се отбележи, че страната ни изпълнява частично икономическите критерии, изразяващи се във функционираща пазарна икономика, въпреки това, тя все още не може да се справи с конкурентния натиск и пазарните сили вътре в Съюза.

По отношение на критериите за достиженията на правото на ЕС (acquis) се отбелязва, че България трябва да продължи усилията си за транспонирането, въвеждането и прилагането на достиженията на правото на ЕС (acquis). Тя трябва също така да продължи реформата на държавната администрация и съдебната власт, за да разполага с необходимия административен и съдебен капацитет в тази област.

ГЛАВА III. Европейският съюз и страните от Централна и Източна Европа

1. Асоцииране на страните от Централна и Източна Европа

1.1. Зараждането на идеята за асоцииране на страните от ЦИЕ

Процесът на асоцииране на страните от Централна и Източна Европа (ЦИЕ) е по- особен по характер и взаимоотношения и затова е удачно да се представи с кратка предистория. Периода на т.нар. студена война се характеризира с установяването на напрегната политическа и икономическа обстановка в двете зони на влияние – Западна и Източна Европа. Отношенията са крайно политизирани и идеологизирани. Възникналите през периода общности (ЕИО, СИВ, ЕАСТ) са силно подвластни на подобен род отношения, като ЕИО и СИВ не се признават взаимно. Едва след дълги и трудни преговори се стига до подготовка и последващо подписване на Люксембургската декларация през 1988 г., с която се установяват официални отношения между ЕО и СИВ. За кратко време се сключват голям брой дългосрочни договори за търговия, търговско и икономическо сътрудничество като партньори са от една страна ЕО и отделните страни от ЦИЕ, от друга.

Конструктивната роля по изпълнението се поема от Общността. В съответствие с тези договори икономическите отношения между ЕО и държавите от Централна и Източна Европа се изграждат върху принципа на най-облагодетелствана нация. Това налага Европейската общност да либерализира количествените ограничения за внос на стоки от новите партньори, поемайки ангажимента да отменя постепенно дискриминационните ограничения прилагани спрямо регламента на Общото споразумение за митата и търговията. Договорите се характеризират и с висока комплексност. В тях се включва голям раздел за икономическо сътрудничество, където се установяват основните области на това нетърговско взаимодействие като: селско стопанство, наука и образование, технологии, околна среда и др.

Глобалните промени след 1989 г. създават нова политическа и икономическа обстановка в Европа. В тази нова среда държавите от Централна и Източна Европа провеждат една целенасочена политика към преодоляване на изолираността си спрямо европейската и световна икономика. С това се цели реинтегрирането на бившите социалистически страни в европейската икономика и постигането на ново, по-високо ниво на жизнен стандарт. Това обяснява и стремежа за заместване на договорите за търговия и търговско сътрудничество, с договори от т.нар. “второ поколение”, познати като Европейски съглашения. По същество тук става въпрос за договори, които поставят началото на разширяването на интеграцията на Изток.

Темата за разширяване на Изток на Европейския Съюз се развива още от началото на деветдесетте години, за да стане постоянна тема на европейската политика в началото на деветдесетте и да се внесе като допълнение в клаузите на Амстердам (договорът от Амстердам 1997 г.) като дебат за задълбочаване реформа на ЕС. От 1989 г. ЕО, когото основната промяна в Централна и Източна Европа срещна неподготвен, развива стъпка по стъпка една в политическо и регионално отношение диференцирана политика спрямо държавите от Изтока. Неговата политика към страните от ЦИЕ, в тесния смисъл на думата, се отнася понастоящем до 15 държави от Централна и Източна Европа (включително трите Балтийски държави), които се намираха в предлежащите територии на бившия Съветски съюз. На тези държави ЕС предлага по принцип споразумения за асоцииране (асоциирано членство). Тези двустранни договори, наричани също и европейски споразумения, съдържат перспективата за бъдещо членство (присъединяване) и поради това имат за цел преди всичко да стимулират интеграционната способност на тези държави.

Държавите от ЦИЕ имат жизнени интереси от икономическата интеграция, при които, макар и от едно екстремно ниско изходно ниво, през последните години развиха значителна динамика. Достъпът до вътрешния пазар на ЕО (ЕС) е жизнено важен за техния икономически растеж, характеризиращ се най-вече с динамична, насочена към експорта икономика в страните в процес на трансформация. След срива на предишната търговия в рамките на СИВ те пласират между 50 и 70% от своите продукти на пазара на ЕО (ЕС) и с това са извършват една почти пълна смяна на пазара. Съвместната икономическа работа с ЕО (ЕС) и ефективната помощ при това преустройство трябва от степента на относително слабо развитата им икономика да подготвят пътя към световната им икономическа интеграция. В този смисъл ЕО (ЕС) е котвата за модернизиране за страните в преустройство, която няма алтернатива. С увеличаващото се задълбочаване на икономическото преструктуриране и въздействие върху условията на живот се поставя обаче все по-настойчиво въпросът за акцептирането им от гражданите в тези страни.

1.2. Ролята и значение за страните-членки от ЕС на асоциирането на страните от ЦИЕ

ЕО (ЕС) има собствен интерес от икономическото оздравяване и консолидиране на демокрацията в страните в непосредствено съседство. Политическите кризи и икономическата несигурност могат да дадат отражение върху територията на ЕО (ЕС) и намаляват сигурността на Запада. Поради това ЕО (ЕС) иска да посрещне превантивно подобни рискове. Подобреното икономическо обвързване с ЦИЕ предлага на предприятията от ЕО (ЕС) генерално шанса за свързване на производството, което подобрява конкурентоспособността им в рамките на едно ново европейско разпределение на труда. Дебатът за разходите и ползите от разширяването на Изток се води в рамките на ЕО (ЕС) все по-разгорещено и преди всичко в светлината на ефектите върху пазара на работна ръка, на финансовите територии за разпределение и способността на ЕО (ЕС) към реформи. Европейската комисия опита многократно да използва разширението на Изток като катализатор за тяхното задълбочаване. През лятото на 1997 г. тя представя документ, наречен Програма 2000 (Agenda 2000), който анализира основни въпроси на разширяването на Изток (сценарий за преговорите, финансиране, стратегии за ЕС за реформа) и дава предложения за действие.

Таблица №3

Отношение на гражданите на ЕС към разширяването

	Съгласен	Не	Няма мнение
Колкото повече страни членуват в ЕС, толкова по-силно ще бъде влиянието му в света	72%	14%	14%
С повече страни-членки Европа ще обогати културните си традиции	64%	19%	17%
Колкото повече страни членуват в ЕС, толкова по-добри гаранции ще има за мира и сигурността	64%	22%	14%
ЕС трябва да реформира институциите си, преди да приема нови членове	54%	16%	28%
Единната европейска валута “евро” трябва да е влезнала в сила преди приемането на нови членове	52%	25%	23%
След приемането на нови членове нашата страна ще получава по-малко финансова подкрепа от ЕС	47%	28%	25%
Бъдещите членове трябва да получават финансова помощ от ЕС, за да се подготвят за присъединяването	36%	44%	20%
След присъединяването на нови членове ще намалее влиянието на нашата страна в ЕС	36%	48%	16%
Колкото повече страни членуват в ЕС, толкова повече ще расте безработицата	35%	41%	24%
Разширяването ще струва по-скъпо на настоящите членове	30%	47%	23%

Източник: ЕК, Евробарометър, Доклад No 50, м. март 1999

Таблица №4

Степенуване на критериите за членство според гражданите на ЕС

	Съгласен	Не	Няма мнение
Страната трябва да спазва човешките права и принципите на демокрация	94%	2%	4%
Страната трябва да се пребори с организираната престъпност и трафика на наркотици	92%	3%	5%
Да спазва изискванията за опазване на околната среда	91%	4%	5%
Да бъде в състояние да плаща вноските си в бюджета на ЕС	83%	8%	9%
Присъединяването й не трябва да струва твърде много средства на настоящите членове	80%	12%	8%
Трябва да е възприела всички полезни поуки от протичащия процес на интеграция	79%	11%	10%
Нивото на икономическо развитие трябва да бъде близко до това на страните-членки	73%	18%	9%
Трябва да бъде готова да поставя интересите на ЕС над своите	67%	19%	14%

Източник: ЕК, Евробарометър, Доклад No 50, м. март 1999

1.3. Договорната политика и асоциирането на държавите от ЦИЕ

Европейският съюз прилага по отношение на държавите от ЦИЕ в рамките на една специфична за отделните страни и степенувана договорна политика (търговски споразумения и споразумения за сътрудничество, споразумения за асоцииране) своите традиционни инструменти отваряне на пазара, финансова подкрепа, политически диалог. Докато търговските споразумения и споразуменията за сътрудничество предоставят единствено клаузата за най-голямо облагодетелстване, споразуменията за асоцииране предвиждат създаването на зона за свободна търговия за промишлени стоки между асоциираната страна и ЕС по пътя на асиметричното откриване на пазара.

В рамките на десет години за първи път с настъпването на 2002 също и в чувствителните отрасли въгледобив, стоманодобив и текстилна промишленост се премахват някои мита и ограниченията за количество, при което ЕС се отваря по-бързо, отколкото асоциираната страна. Договорености за свободното придвижване на хора водят предимно в източните държави-членки на ЕС, Австрия и Федерална република Германия, отчасти и във Финландия, до прилив на работна ръка и предизвикат значителни икономически и социални проблеми. Поради тази причина споразуменията с Европа предвиждат единствено недискриминационно отношение към легално работещите лица от асоциирана страна в някоя страна от ЕС.

Незначителното отваряне на пазара на ЕС за селскостопански стоки от ЦИЕ и протекционистката практика на ЕС в този, както и в други отрасли е критикувано по-рано като противоречие между патерналистичната (покровителствената) реторика на ЕС спрямо асоциираните страни. Например, общият брой на антидъмпинговите мерки е малък, но пък самата заплаха за въвеждане на такава процедура действа като пречка за търговията. От друга страна споразуменията с Европа дават на асоциираните държави възможността да пазят временно някои сектори от чуждестранна конкуренция, които се намират в процес на преструктуриране, като например промишлеността на минерални масла или тежката промишленост. С оглед на подготовката за встъпване в членство пространството за маневриране става все по-тясно за самостоятелно определяне на темпото и за удължаване във времето на процеса на приспособяване.

В двустранните споразумения на ЕС за асоцииране с държавите от ЦИЕ за първи път в правнозадължителен аспект намера място текстът за институционализирания политически диалог, което се интерпретира като политическа добавена стойност на споразуменията с Европа. “Съвършено обосновано обаче при отчитане на реалните условия възможностите за реинтегриране на страните от Централна и Източна Европа в европейската икономика се търсят в сключването на съглашения за асоциация с ЕО”. Политическият диалог се осъществява на ниво министри в съвета по асоцииране, който представлява същинският център за вземане на решенията. Освен това Комисията по асоцииране, съставена от високопоставени чиновници на двете страни, и една парламентарна комисия по асоциирането редовно се срещат с представители на Европейския парламент и на съответния национален парламент.

Понастоящем в сила са споразумения с Европа, подписани с Полша и Унгария, със споразуменията си от 01.02.1994 г., Чехия, Словакия, Румъния и България от 01.02.1995 г., а ратифицирането на споразуменията с Естония, Латвия, Литва и Словения приключва в края на 1997 г. (вж. Таблица №5 и Таблица №6) Европейският съвет декларира в Копенхаген (юни 1993 г.), че всяка една държава, свързана с ЕС чрез споразумение с Европа, която желае това, може да стане член на ЕС, ако е изпълнила поставените критерии за членство свързани с установяването на демокрацията и нейните институции (правова държава, многопартийна система, човешки права, плурализъм и т. н.), наличието на функциониращо пазарно стопанство, което може да устои на натиска на конкуренцията на вътрешния пазар на Общността, както и способност за приемане на права и задължения, които следват от правната система на ЕС (acquis communautaire). Във връзка с обещанието за приемане на нови членове от Копенхаген споразуменията с Европа се използват във все по-голяма степен като инструменти за подготовка за бъдещо членство. Така институциите по асоциирането извършат смяна на темата от асоцииране към членство и разглеждат основно способността за интеграция на съответната страна. След продължителни вътрешни процеси на съгласуване ЕС допълва своята политика по асоцииране на нови членове на срещата на върха в Есен (декември 1994 г.) със “стратегията за приближаване”, която от началото на 1998 г. е интензифицирана успоредно със започването на преговорите за присъединяване.

Таблица №5

Страните от Централна и Източна Европа, подписали европейското споразумение за асоцииране.

Държава	Дата и година на подписване на Европейското споразумение	Дата и година на влизане в сила на споразумението
Унгария	декември 1991	февруари 1994
Полша	декември 1991	февруари 1994
България	март 1993	февруари 1995
Чехия	октомври 1993	февруари 1995
Румъния	февруари 1993	февруари 1995
Словакия	октомври 1993	февруари 1995
Естония	юни 1995	февруари 1998
Латвия	юни 1995	февруари 1998
Литва	юни 1995	февруари 1998
Словения	юни 1996	февруари 1998

Източник:Institute of Public Administration and European Integration

Таблица №6

Дати на кандидатстване за членство в ЕС

Държава	Дата и година
Унгария	31 март 1994
Полша	5 април 1994
Румъния	22 юни 1995
Словакия	27 юни 1995
Латвия	13 октомври 1995
Естония	24 ноември 1995
Литва	8 декември 1995
България	14 декември 1995
Чехия	17 януари 1996
Словения	10 юни 1996

Източник:Institute of Public Administration and European Integration

Към основните точки за подобряване подготовката на асоциираните държави от ЦИЕ за присъединяването им към ЕС спада и така нареченият структуриран диалог, една новост в отношенията на ЕС с трети държави. Основната мисъл е, че асоциираните държави преди присъединяването си трябва да се запознаят добре с начина на функциониране на системата на ЕС чрез непосредствено запознаване с нея, без обаче да им се дава право да участват в процеса на вземане на решение по смисъла на частичното членство. ЕС води от 1994 г. многостранен диалог с държавите, подписали споразумения с Европа, чиито теми се отнасят до всички области от дейност на Съюза. На едногодишни или полугодишни интервали освен външните министри и отговарящите за вътрешната и правосъдната политика министри, например министрите на вътрешния пазар, на финансите, на екологията и на образованието на 17 държави-членки на ЕС, се срещат с техните колеги от асоциираните държави.

Само в областта на общата външна политика и политика на сигурност работните нива, например чрез отваряне на някои работни групи на съвета, редовно се включат в подготовката на срещите на тези министри. Недостатъци на структурирания диалог има вече налице, след като е събран около четиригодишен опит: става въпрос за често недостатъчно добре подготвени и не целенасочени консултации, които по правило остават без оперативни последици, поради което срещите често се критикуват като неконструктивно редуване на монолози и равносметки за постигнати успехи от страна на асоциираните държави. По-задоволително протича политическият диалог по материята на общата външна политика и политика на сигурност. При всеки отделен случай се канят държави от ЦИЕ да се присъединят към декларации, общи действия и дипломатически действия на ЕС.

Европейската комисията предлага да се премахне структурирания диалог и вместо него да се свика Европейска конференция за многостранен диалог на държавните и правителствените ръководители на ЕС с техни колеги от асоциираните страни, където те ще обсъждат успоредно с преговорите за присъединяване с една все още не окончателно определена поредица от страни темите на втората и третата колона на Съюза.

Втората крайъгълна точка в стратегията за приближаване представлява прилагането на споразуменията с Европа на публикуваната от Комисията през пролетта на 1995 г. Бяла книга на интеграцията в областта на вътрешния пазар. Бялата книга посочва 23 сектора, които са абсолютно задължителни за доброто функционирането на вътрешния пазар от свободата на движение на капитали през транспорта и опазването на околната среда, чак до защитата на потребителите. Тя представлява разписание за приравняване или въвеждане на разпоредбите на националното право в правната система на ЕС. Наред с това Бялата книга обяснява кои институции трябва да са налице за реализиране и контрол на изпълнението на поставените от ЕС норми. В рамките на стратегията за приближаване ЕС актуализира помощите по програмата ФАР, разпространена от 1989 г. върху досега дванадесет държави, за подпомагане на икономическия процес на преустройство и неговото социалнополитическо отражение. Годишното предоставяне на средства по програмата ФАР е променено на дългогодишно планиране. През първите пет години бюджетът на ФАР възлиза на около 4,3 милиарда ЕКЮ, които са изразходени от западни консултанти и експерти преди всичко за техническа помощ, което е критикувано в различни аспекти и многократно. За периода 1995-1999 г. са предоставени нови 7 милиарда ЕКЮ, които следва да се вложат предимно в областта на инфраструктурата, за трансгранично сътрудничество, за укрепване на институционално-административните капацитети и привеждане на търговските дружества в съответствие с нормите на Общността.

За държавите, останали извън процеса на асоцииране, Албания, Босна и Херцеговина, Хърватско, Македония и Сърбия-Черна гора, ЕС разработва т.нар. регионално начало. Договорните връзки, които следва да бъдат постигнати, трябва да съдържат засилен и поетапно оформен политически компонент на условност. Като начало, както вече това е факт с Албания, трябва да се сключат търговски споразумения и споразумения за сътрудничество. Преобладаващият политически интерес на ЕС и усилията му за достатъчно власт на контрол и санкции в процеса на интензифицираните връзки дават представа за предложените договорни елементи обвързване на регионалното сътрудничество с финансовите средства на ЕС, на засилено трансгранично сътрудничество с търговски концесии, както и с клауза за прекратяване на договора в случай на нарушаване принципите на демокрацията и човешките права (политика по правата на човека).

По принцип още при сключването на търговски договори и споразумения за сътрудничество, както и за приемането на средства по програма ФАР важи правилото, че става въпрос за демократична, спазваща човешките права и ориентирана към пазарното стопанство правова държава. Според ЕС посочените пет страни отговарят на тези политически условия само в ограничена степен или въобще не отговарят.

След започването на преговорите по присъединяването на първите шест страни-кандидатки - Полша, Унгария, Чешката република, Естония, Словения, Кипър, гражданите на ЕС вече са по-скептично настроени, тъй като осъзнават в по-голяма степен практическите последици от разширяването. Според последните резултати от допитването близо половината от анкетираните смятат, че разширяването ще струва на собствената им страна доста скъпо и че при присъединяването на нови членове финансовата помощ от ЕС за страната им ще намалее. Въпреки това, съществува широк консенсус, че новите страни могат да се присъединят към ЕС само ако спазват човешките права и принципите на демокрацията, борят се срещу организираната престъпност, трафика на наркотици и защитават околната среда.

2. Ролята на асоциацията за страните от ЦИЕ

Към декларираните цели за образуване на Общността от 50-те години насам спадат четири области: сигурност, мир, свобода и благосъстояние. Към тях се прибавят понятието за икономически растеж, желанието за хармонично сближаване на икономическото и социалното ниво, а както и волята на организирана Европа за даване на принос към цивилизацията чрез интеграция. Като последица от разширението на Юг правителствата допълват през 80-те години понятията “демокрация” и “политическа стабилност”. Това определяне на целите на договорите, което назовава основни области на традиционни държавни усилия, определя един основен мотив на интеграцията. Запазването на суверенитета по смисъла на способността за действие се появява като централен идеал за правителствата на държавите-членки.

С оглед на световните войни това представлява опит тя да се изправи лице в лице с международно обвързани проблемни постановки на едно ново ниво на дееспособност. Отделните малки клетки на тази мотивировка в публицистиката се характеризират с волята към самоутвърждаване и “европеизиране на Европа”. За ориентиране са предложени понятия като “третата сила” между супердържавите или образа на “цивилната сила Европа”. На това отговаря желанието за идентичност на Европа, която трябва да резултира от постиженията на Общността и нейните институции. Други опити на обяснение представят единството на Европа като отговор на разпокъсаността и конфликтите на националните държави. След 1989 г. обаче тези очаквания към процеса на интеграция се оказват благоприятни полета за развитие на външнополитическата ориентация на много реформиращи се държави в Централна и Източна Европа. Членството в Европейския съюз се превръща в ключова позиция за “връщането в Европа”. В реакцията на европейските правителства по отношение на преустройството на Европа и перспективата за разширяване на Изток могат да се разграничат две различни мотивировки: от една страна, желанието за обновяване на интеграционната връзка чрез задълбочаването в икономически и валутен съюз, започване на разговори по създаването на политически съюз. От друга страна, имащата предимство перспектива за отваряне на ЕС на Изток, ако е необходимо, и чрез разхлабването на интеграционните структури. Размислите за гъвкавостта започват с това вътрешно противоречие, като се търсят възможности за постигане на напредък от държави, заинтересувани от задълбочаване на интеграционните процеси, без същевременно да се променя обвързващия за бъдещите държави-членки aquis на Съюза и да се затруднява бъдещото му разширяване.

3. Централно европейското споразумение за свободна търговия – ЦЕФТА

След реализирането на процеса по асоцииране на по-голямата част от страните от ЦИЕ към Европейския съюз, става възможно образуването и участието им в така нареченото споразумение ЦЕФТА.

Договорът за Централно европейското споразумение за свободна търговия (ЦЕФТА, Central European Free Trade Agreement) е подписан от страните учредителки - Полша, Унгария и бивша Чехословакия на 21 декември 1992 г. и влиза в сила от 1 март 1993 г. с участието на Чехия и Словакия като самостоятелни страни. От 1 януари 1996 г. се присъединява Словения, от 1 юли 1997 г. Румъния и от 1 януари 1999 г. България. Споразумението има за цел създаване на зона за свободна търговия чрез постепенно премахване на митническите и нетарифни ограничения във взаимната търговия до края на 2000 г. Така от началото на 2001 г. всяка страна има свободен достъп до пазарите на останалите страни членки.

Съществуват три условия за членство в ЦЕФТА:

F страната да е член на Световната търговска организация (СТО);

F да е асоцииран член на Европейския съюз (ЕС);

F да има сключени двустранни споразумения за свободна търговия с останалите страни членки на Споразумението.

Основният принцип залегнал в Споразумението е този за симетричността, т.е. участниците си предоставят равни права и поемат еднакви задължения. Споразумението третира редица общи въпроси на стокообмена и съдържа клаузи, които имат за цел недопускане на нежелателни явления във взаимната търговия, накърняващи националния интерес. По-важните са следните:

F клауза за недопускане на нарушаване на конкуренцията в резултат на сключени споразумения между стопански субекти;

F клауза за недопускане на нарушаване на конкуренцията в резултат на привилегировано третиране от държавата на стопански субекти;

F антидъмпингова клауза;

F обща защитна клауза, според която не се допуска внос на стоки в количества, които могат да предизвикат икономически затруднения в страната вносител;

F специална защитна клауза, съгласно която всяка страна може да предприеме мерки за временно ограничаване на вноса, като използва завишени митнически ставки. Тази мярка може да се прилага единствено по отношение на промишлените стоки от секторите, обхванати от структурното преустройство на икономиките в процеса на прехода;

F специална защитна клауза, третираща търговията със селскостопански продукти. По силата на тази клауза, в случаите когато вносът на стоки за които се прилага либерализираният режим на Споразумението предизвиква затруднения на пазара на страната вносител, до постигането на решение по спорния въпрос потърпевшата страна може да предприема такива защитни мерки, каквито намери за необходими;

F клауза която забранява реекспорта в трета страна, спрямо която държавата износител прилага износни ограничения;

F клауза която разрешава предприемаме на мерки в случай на възникване на затруднения в платежните баланси на отделните страни;

F клауза позволяваща разширяването на сътрудничество извън кръга на постигнатите договорености, за което всяка страна членка може да прави предложения.

От началото на 90-те години в страните от Централна и Източна Европа започна интензивна смяна на икономическото законодателство в посока на възприемане на пазарните правила на поведение. Създаването на ЦЕФТА олицетворява отражението на тези реформи върху икономическия обмен между бившите социалистически страни. Динамичното развитие на стокообмена през последните години потвърждава значението на регионалното сътрудничество в рамките на ЦЕФТА за възстановяването на икономиките на страните членки. Показателно е също, че страните от ЦЕФТА бяха относително слабо засегнати от икономическата криза в Русия и републиките от Централна Азия през 1997-1998 г. Значителна роля в това отношение изиграха преките чуждестранни инвестиции на западни фирми, които в периода на обща стопанска нестабилност спомогнаха за запазване на привлекателността на тези пазари.

Страните членки на ЦЕФТА представляват интензивно развиващ се пазар от близо 100 млн. души. Географското разположение в Централна и Югоизточна Европа създава изключително добри условия и формира естествена връзка между пазара на Русия и възникващите пазари от Централна Азия с най-развитата части на европейския континент. Установяването на търговки връзки със страните от ЦЕФТА е много перспективно, тъй като интензивното структурно преустройство на икономиките разкрива непрекъснато нови възможности. По същите причини като перспективни следва да се определят създаването на смесени фирми, както и преките инвестиции в тези страни. В случая по-висшите форми на икономически обмен не са насочени към преодоляване на митническите и други бариери, които формално затрудняват и оскъпяват стокообмена. Тези форми позволяват по-бързо опознаване на местния пазар, който е динамично развиващ се.

4. Проблеми свързани с преструктурирането на икономиките

Стремежът на страните от Централна и Източна Европа за интегриране с Европейската общност първоначално е обусловен единствено от възможността чрез бързо присъединяване да се преодолеят проблемите, свързани със смяната на политическата и икономическа реалност. Това се определя като основен фактор за стабилизирането на вътрешнополитическата обстановка в т.нар. млади демокрации, за укрепване на доверието в управляващите нови политически сили. Реалните трудности, с които се сблъскват тези държави при осъществяването на реформите, се оказват толкова големи, че обективно изискват масирано външно съдействие като условие за техния успех.

Поради необходимостта от подобно съдействие, преди да опиша основните проблеми на страните в преход, ще се опитам да акцентирам върху няколко характерни и необходими условия за осъществяването на нужната подкрепа, била тя пряка или косвена. На първо място ускореното отваряне на основните западноевропейски пазари за стоките на страните от Изток би освежило производството на тези страни, би стимулирало инвестиционната активност и би повишило натоварването на производствените мощности в тях. Като реални последици от всичко това бих могъл да откроя например неутрализирането на неблагоприятната дългосрочна тенденция към свиването на стопанската дейност и нарастването на безработицата. Създаването на зони за свободна търговия между ЕО и съответната страна от ЦИЕ би трябвало да премахне митническите тарифи, обаче не само за избрани промишлени стоки, както реално се получава, а поне за по-голямата част изделия (80-90%), в това число “чувствителни” и селскостопански стоки. Необходимо е да се засвидетелства пълната готовност на държавите от Общността да се ангажират в определена степен със съдействие за подпомагане процеса на преструктуриране на стопанствата при страните в преход. Готовността на ЕС да се ангажира с процесите на преструктурирането и адаптацията ще дадат основание на асоцииращите се държави да настояват за заимстване и техническа помощ, което от своя страна ще направи реформата по-безболезнена, по-леко поносима в стопански и социален план. Структурното и технологично преустройство би направило икономиките равностойни и високоефективни при участието им в многообразните процеси на интернационализация на стопанския живот.

При конкретното провеждане на преговорите за асоцииране много често се подчертава вече споменатото схващане, че бързото и пълно отваряне на пазарите на ЕС е неизменния генератор за възстановяване на икономическата динамика на страните от Централна и Източна Европа. Тези страни възлагат значителни надежди на възможното ускорено нарастване на техните възможности в резултат на асиметричността в отношенията с ЕС, особено при либерализацията на взаимния стокообмен. За осъществяването на тези надежди обаче е необходимо да се решат редица кардинални проблеми, свързани с икономиката и структурата на държавите в преход. Проблемът с преструктурирането на стопанствата е може би най-сложния и многоаспектен проблем, който се обуславя от цял комплекс фактори:

Ø Процесът на преструктуриране се извършва паралелно със смяната на икономическата система. По-точно осъществява се в условията на “неадекватна” пазарна среда, когато все още държавата е собственик на по-голямата част от стопанския комплекс, когато все още липсва необходимата законодателна уредба. С други думи още не функционира една обоснована, добре обмислена национална стратегия и работеща политика.

Ø Структурната промяна и адаптация се осъществява в екстремална обстановка на дълбока икономическа и социална криза и силно изразена небалансираност на икономиките. До скоро приоритетни отрасли, подотрасли и производства изпадат в изолация поради разпадането на бившите социалистически пазари. От тук идва и силно ограничената възможност за реинвестиции и възобновяване.

Ø Осъществява се един силно болезнен и труден процес на пренасочване на външнотърговските връзки на страните от Източна Европа към държавите от Общността. Този процес е свързан и със създаването на съвършено нови търговски и финансови спогодби между ЕС от една страна и отделните държави от ЦИЕ, от друга.

Ø На последно, но не по значение място, характеризиращо проблемите свързани с преструктурирането, е тоталното разпадане на СИВ. С ресурсите и потребностите на този пазар са били съобразени цялата отраслова и продуктова структура на производствените комплекси на източноевропейските страни. Тази формирала се във времето международна специализация обслужваща тяхното развитие и растеж, не може да бъде вече материална основа и инструмент за тяхната реинтеграция в една нова икономическа система наречена Европейски съюз.

4.1. Структурна адаптация

Нека съсредоточим внимание върху глобалния проблем на структурната адаптация на икономиките със условието, че по този начин не ограничаваме реда от проблеми, а напротив ще приведем в детайли факторите затрудняващи процеса на интеграция. Следва да се посочи, че структурната реформа не може да се осъществи спонтанно, нейното възстановяване и развитие е свързано с целия отраслов комплекс на дадена икономика.

Налага се необходимостта от разработване на цялостна национална стратегия и политика с добре дефинирани цели, приоритети, яснота, последователност и структури за осъществяване. Несъответствията се пораждат от това, че отново държавата е източник на осъществяването на всички тези дейности, въпреки недоумението на Запада. Но това е така, защото свободния пазар като зрял механизъм в този начален период все още липсва и намесата на държавата в този случай е неизбежна, при условие че преструктурирането е приоритет на страните от ЦИЕ. Затова малко основателни са исканията този процес да бъде оставен изцяло във властта на липсващия или силно деформиран пазар, където практически всички ресурси, с изключение на свободната работна сила са дефицитни.

Друг съществен проблем на преструктурирането е свързан с идентифициране специализацията на перспективните отрасли, подотрасли и производства на икономиките в преход. Това, разбира, се трябва да е съобразено с все по-тясното им интегриране с евроструктурите, като същевременно се отчита и действието на целият богат и динамичен набор от фактори в дългосрочен период. Именно поради това страните от Централна и Източна Европа не биха могли да разчитат на успех при своята бъдеща интеграция на традиционно силните си до този момент отрасли. Въпреки, че се налага мнението, че тези държави биха имали експортен пробив в сектори, в които Общността има по-силно изразен импортен профил, поради своя подчертано статичен характер подобни изводи не биха могли да се обосноват на една дългосрочна тенденция.

4.2. Внос в ЕС

Не бива да се игнорира факта, че вноса в ЕО (ЕС) на промишлени и селскостопански стоки до момента се осъществява от свръхконкурентноспособни износители – европейски и неевропейски. Доколкото високо наситеният и претенциозен пазар на ЕО(ЕС) се характеризира с ниска еластичност, възможностите за разширяване на износа на страните от ЦИЕ в Общността не бива да се фаворизират и надценяват. От друга страна, от казаното до тук напълно се изключва възможността за някакви сравнителни предимства или бъдеща международна специализация на тези страни в отрасли “етикети” на еврообщността като електроника, машиностроене, фармацевтика и др.

Този проблем обаче намира отговор в икономическата теория и се поддържа силно от т.нар. еврооптимисти. Подлага се на съмнение, че гореказаното игнорира наличието на определен научно-технически потенциал в някои сектори на икономиката, изградени вече производствени мощности и добре подготвена и твърде евтина работна сила. Приема се, че с не особено големи инвестиции при активното сътрудничество с чуждестранни компании редица предприятия от тези сектори биха могли да се впишат в схемата на производствената и експортната специализация на дадена страна в новите условия. Основание за подобни твърдения дава фактът, че тези отрасли се характеризират с широко диференцирана вътрешна структура или съществуват огромни различия между първичните отрасли, подотрасли, производства и изделия. Техният състав се различава по такива показатели като наукоемкост, капиталоемкост, технико-технологично равнище и др., което ги прави приоритетни за всяка една икономика.

Отчитането на наличните ресурси, предвиждането и изучаването на глобалната и регионалната конкуренция дават възможност да се формулират перспективни насоки на международната специализация в условията на отварянето им към европейската и световната икономика като цяло. Това според поддръжниците на идеята ще доведе до нежеланото тотално разрушаване на утвърдила се вече производствена и експортна структура на държавите от Изток, като по този начин се изключва реалната опасност за изолирането им от съвременните тенденции в развитието на секторите на световната икономика.

4.3. Отварянето на пазарите за внос от ЕС

Друг съществуващ и ясно изразен проблем е мъчителното и бавно отваряне на пазарите за внос на стоки от ЕО (ЕС). Протекционизма, наред с хубавите си страни, не се вписва никак в клаузите на съглашенията за асоцииране, с които приоритетно трябва да се съобразяват държавите от Централна и Източна Европа. Възможните защитни мерки според вече действащите договори се въвеждат при строго определен ред и по правило ще имат ограничен срок. В своята политика на структурна адаптация тези страни трябва да отчитат перспективата за изостряне на конкуренцията на вътрешните им пазари чрез внос на стоки и услуги от ЕО (ЕС). Преходният период би следвало да се използва от функциониращите фирми на асоцииращите се страни за привеждане на тяхната производствена, рекламна и пласментна дейност в съответствие с европейските стандарти.

Пример за противното е ситуацията споходила производството на бившата ГДР, където след възстановяването на Германия само 8% от местните предприятия можели да участват равностойно в конкурентната борба с фирми от бившата ФРГ и страните на ЕО. Негативните макроикономически и социални последици на подобно развитие биха били твърде тежки и дълготрайни, особено за интегрираща се група страни, каквато е краткосрочната перспектива на повечето държави от ЦИЕ. Прогресивното отваряне на пазарите на икономиките в преход, разбира се не изключва напълно потребността от една селективна протекция за отделни отрасли, подотрасли и производства. Същественото трябва да бъде в постановката, че протекцията следва да се осъществява не по начин, който консервира изостаналостта на съответните предприятия и фирми, а по начин който ги подготвя за пълноценно участие в конкурентната борба на националния и международния пазар. Това от своя страна предвижда предварително повишаване способността на предприятията и фирмите да възприемат адекватно пазарните сигнали, да изграждат и провеждат гъвкава иновационна политика, от което пък неминуемо ще последва истинското пазарно поведение.

4.4. Търговия на “чувствителни” стоки

Следващ и последен проблем свързан с преструктурирането и адаптирането на икономиките в преход, заложен още в съглашенията за асоциация е проблемът за търговията на т.нар. чувствителни стоки (редица селскостопански продукти, текстил, стомана и много др.). Изследванията показват, че именно в производството на стоки от тази група голяма част от бившите социалистически страни притежават на този етап сравнителни преимущества спрямо страните от ЕО (ЕС). Въпреки негодуванието на много авторитетни институции тази неотстъпчивост на Общността за запазване на ограничителни регламентации при търговията с тези стоки е породена от вътрешни трудности, или по-точно, от опасенията за възможно активизиране на външната конкуренция. Тази позиция на ЕО (ЕС) би следвало да се отчете от страните от Централна и Източна Европа като проблемна още повече, че тази политиката на покровителство спрямо сектора на чувствителните производства по своя характер е дългосрочна.

По принципа на асиметричността, заложен в клаузите на съглашенията за асоцииране, държавите от Централна и Източна Европа разчитат да си осигурят значителна финансова помощ от фондовете на ЕО(ЕС). Разбира се и в бъдеще тези страни ще могат да получават средства по програмата “Фар”, заеми от Европейската инвестиционна банка и други подобни източници. Стойността и същността на тази помощ е безспорна и силно необходима, но съмнение буди това, до колко тя е достатъчна и правилно насочена. Постъпващите по тези канали финансови средства едва ли ще могат да облекчат съществено ресурсното осигуряване на процеса на преструктуриране на икономиките. Този проблем, според мнението на специалисти може отчасти да се реши вътре в самите държави “чрез една по-обоснована вътрешна кредитна и данъчна политика, както и чрез създаването на по-привлекателни условия за преки чуждестранни инвестиции в тяхната икономика”. Увеличаването на притока на преки чуждестранни инвестиции, финансирани от крупни промишлени мултинационални компании (МНК), се явява съществен и ефикасен инструмент за подпомагане процеса на обновяване и адаптиране на икономиките в преход.

4.5. Хармонизиране на законодателството

Не бива да се подценява и сложността на един проблем, какъвто е хармонизирането на законодателството. На практика става дума за привеждане в кратък срок законодателството на асоцииращите се страни в съответствие с това на ЕО(ЕС). Подобна мярка, несъмнено, е важно условие за изграждането на зона за свободна търговия с ЕО(ЕС), за все по-пълното реализиране на всяка от четирите свободи между партньорите по съглашенията. Тук става дума не толкова за обема на законотворческата дейност, която следва да бъде изпълнена, колкото за адекватността на тези закони, от една страна и реалната икономическа и социална действителност в държавите от Централна и Източна Европа, от друга. Работещите закони при всички условия трябва да са съобразени със зрелостта и степента на развитие на регулираните икономически и социални процеси. Този факт води до извода, че хармонизирането на законодателствата на асоцииращите се страни с това на Общността следва да се третира като процес, протичащ във времето. Действителният проблем тук обаче се заключава не в самия факт на уеднаквяване на законодателствата, а в реалното сближаване зрелостта на икономическия и социалния живот в асоцииращите се страни от Източна Европа.

4.6. Цивилизационната бариера

На последно място ще акцентирам върху проблем, на който се обръща минимално внимание и за чиито разрешаване ще са необходими, според мен, огромните усилия не само на заинтересуваните институции, но и нуждата от голяма обществена подкрепа. Това е т.нар. проблем за цивилизационната бариера. Въпреки, че от морална гледна точка този проблем донякъде умишлено се пренебрегва или омаловажава, той съществува и то в ярко откроени граници. И ако е необходимо да се разграничат тези различия, с които страните от еврозоната превъзхождат тези от ЦИЕ, трябва да се изброят цял комплекс от фактори, характеризиращи културния, техническия и научния й прогрес. Затова мисля, че ако дори в най-кратко време някои от страните от ЦИЕ успеят да изпълнят поетите икономически и политически ангажименти и с това получат правото да се интегрират пълноценно в ЕС, периодът на културна адаптация ще бъде поне два пъти по-дълъг.

5. Обобщение

Икономическите отношения между ЕО и държавите от Централна и Източна Европа се изграждат върху принципа на най-облагодетелствана нация. Това налага изискването Европейската общност да либерализира количествените ограничения за внос на стоки от новите партньори, поемайки ангажимента да отменя постепенно дискриминационните ограничения прилагани спрямо регламента на Общото споразумение за митата и търговията. Сключените договори между Европейския съюз и страните от Централна и Източна Европа се характеризират и с висока комплексност. В тях се включва голям раздел за икономическо сътрудничество, където се установяват основните области на това нетърговско взаимодействие като: селско стопанство, наука и образование, технологии, околна среда и др.

Следва да се отбележи, че държавите от ЦИЕ също имат определен интерес от икономическата интеграция. Достъпът до вътрешния пазар на ЕС) осигурява добри условия за реализирането на икономически растеж, характеризиращ се най-вече с динамична, насочена към експортна икономика в страните.

Създаването на ЦЕФТА отразява постигнатите в страните от Централни и Източна Европа резултати от икономическите реформи. Динамичното развитие на стокообмена служи още веднъж като потвърждение за значението на регионалното сътрудничество в рамките на ЦЕФТА, за възстановяването на икономиките на страните членки. Значителна роля в това отношение играят преките чуждестранни инвестиции на западни фирми, които в периода на обща стопанска нестабилност подпомагат процеса на запазване на привлекателността на тези пазари.

Следва да се подчертае, че страните-членки на ЦЕФТА представляват интензивно развиващ се пазар от близо 100 млн. Души с благоприятно географско положение. Достъпът до този пазар ще създаде добри условия на държавите-членки на Европейския съюз да подобрят търговските и икономическите си връзки с необятния руски пазар и пазарите от Централна Азия.

При провеждането на преговорите за асоцииране много често се подчертава, че бързото и пълно отваряне на пазарите на ЕС се явява условие за възстановяване на икономическата динамика на страните от Централна и Източна Европа. Във връзка с това следва да бъдат решени редица проблеми, свързани с икономиката и структурата на държавите в преход.

Следва да се подчертае, че по отношение на структурната адаптация се налага необходимостта от разработване на цялостна национална стратегия и политика с добре дефинирани цели, приоритети, яснота, последователност и структури за осъществяване.

Не бива да се игнорира факта, че вноса в ЕС на промишлени и селскостопански стоки до момента се осъществява от свръхконкурентноспособни износители – европейски и неевропейски. Доколкото високо наситеният и претенциозен пазар на ЕС се характеризира с ниска еластичност, възможностите за разширяване на износа на страните от ЦИЕ в Общността не бива да се фаворизират и надценяват.

Друг съществуващ и ясно изразен проблем е бавното отваряне на пазарите за внос на стоки от ЕС. Протекционизма не се вписва клаузите на съглашенията за асоцииране, с които приоритетно трябва да се съобразяват държавите от Централна и Източна Европа. Възможните защитни мерки според вече действащите договори се въвеждат при строго определен ред и по правило ще имат ограничен срок.

По отношение на изискването за хармонизиране на законодателството на страните от Централна и Източна Европа с това на ЕС следва да се отбележи, че срокът за привеждане е твърде кратък.

На последно място, но не и най-маловажен стои проблемът за цивилизационната бариера. Той се изразява в превъзходството на страните от еврозоната спрямо тези от ЦИЕ в области като култура, Научно – технически прогрес и др. Всичко това предопределя и значително по-дългия период на културна адаптация на страните от Централна и Източна Европа спрямо времето необходимо за изпълнението на поетите икономически и политически ангажименти.

Заключение

През 90-те години идеята за обединена Европа доминира в публичното съзнание на страните от Централна и Източна Европа и очертава “хоризонта на надеждите” пред едно общество, обременено от противоречията на посткомунистическата трансформация. Самият процес на присъединяване към Европейския съюз (ЕС) се възприема като решаващ критерий за успеха на прехода на страните към демокрация и икономика, подчинена на пазарните принципи.

Дебатът за бъдещето на Европа присъства в цялото минало на европейската интеграция през Втората половина на XX век – с различна интензивност и обхват, в различни формати, с различни акценти върху търсените отговори и с различна ефективност, но като постоянна тема.[35]

През последната декада на XX век дебатът за бъдещето на Европа е толкова интензивен, че трудно могат да бъдат систематизирани всичките негови проявления. Последната година на XX век е година на трудния дебат в Ница, където главите на правителствата и държавните ръководители подписват договора, с който се прави последната засега ревизия на нормативната база на обединението, посветена на институционалната реформа. В Ница за следващата 2001 г. е поръчан широк обществен дебат, препоръчан с декларация №23, озаглавена “За бъдещето на Европа”, която е приложена към новоподписания договор. Тази декларация е своеобразен отговор на предизвикателствата пред които е изправена Европа и ЕС.

Началото на 21 век остро поставя период европейския континент необходимостта от ограничаване и преодоляване на международния тероризъм, нестабилността на съседни региони и отрицателните последици от глобализацията. Главното предизвикателство за ЕС е неговото разширяване в ЦИЕ. Разрастването в подобни размери е непосредствено свързано с необходимостта от провеждането на реформи, които да запазят институционалния баланс в ЕС и да засилят легитимността на интеграционния процес пред европейските граждани.

Все пак по-голямата част от страните от Централна и Източна Европа се вече асоциирани членове и, в зависимост от постигнатия напредък по отношение удовлетворяване на критериите на ЕС, са малко или много на крачка от пълноправното си членство в Евроструктурите. Пълноправното членство на страните от ЦИЕ е един от главните приоритети на правителствата на тези страни, които разчита, че очакванията им ще се окажат оправдани и Обединена Европа действително ще стане общността, в която всеки гражданин е с равни права и неограничени възможности.

Използвана литература

1. Асоцииране на България към Европейския съюз: структурна адаптация на националното стопанство, Велико Търново, ИК Абагар, 1995 г.

2. Генов, Г., Е. Панушев, Европейско политическо сътрудничество, Варна, ИК АЛБАТРОС, 1999 г.

3. Григоров, Н., Европейски и български модели на териториалната администрация, Варна, ИК АЛБАТРОС, 2000 г.

4. Григоров, Н., Териториалното и селищно устройство на Република България до 2010г. и след нея, София, 1994 г.

5. Джилджов, А., В. Маринов, Ф. Хаузер, Преглед на регионалната политика в България: състояние, оценка и перспективи, издание на ФРМС, юли 2001 г.

6. Джилджов, А., Институционална рамка на регионалното развитие, дискусионен форум на ФРМС и МРРБ “Регионално развитие – постижения и предизвикателства”, 12-13 декември 2000 г.

7. ДОКЛАД на Европейската Комисия за напредъка на България в процеса на присъединяване за 2000 г.

8. Европейският съюз – ваш съсед, Европейска документация, Февруари, 1995 г.

9. Иванова, Р., Основи на европейската интеграция, Център за европейски изследвания, София, 1996 г.

10. Ленард, Д., Европейският Съюз, София, 1996 г.

11. Национален план за икономическо развитие

12. Обща позиция на Европейския съюз, Брюксел, 28 ноември 2001, Конференция по присъединяването с България

13. Позиция на България за преговори по глава 21 “Регионална политика и координация на структурните инструменти” – септември 2001 г.

14. Пътни карти за България и Румъния, Брюксел, 13.11.2002 г.

15. Радел, Жуфроа–Люсион, Европейският съюз между политически полярности, 1994 г.

16. Рангелов, А., Европейските структури за сигурност и мирът на Балканите, София, Национален институт за международни изследвания, 1996 г.

17. Регламент на съвета (ЕС) 1260/1999 относно общите условия за структурните фондове

18. Редовен доклад на Европейската комисия за напредъка на България в процеса на присъединяване – 13.11. 2001 г.

19. Роуни, А., Всичко за Европейската общност, София, 1993 г.

20. Становище на Агенцията за регионално развитие на Северен централен район по Редовния доклад на ЕК за напредъка на България в процеса на присъединяване

21. Становище на Петя Ацинова, Председател на УС на БАРДА и Изп. директор на АРР – Стара Загора по Редовния доклад на ЕК за напредъка на България в процеса на присъединяване

22. Хасан, Х., Преглед на процеса на регионалното развитие – институционален и законодателен контекст, семинар 23.11.2001 г.

23. Хубенова-Делисивкова Т., Приобщаването на България към Европейския съюз: политически, икономически и правни проблеми, София, ИК Стоилов, 1996 г.

24. Information note on chapter 21 “Regional policy and co-ordination of structural instruments” on enlargement negotiations

25. Бяла книга за отбраната - http://www.md.government.bg/white_book/wbnew.html

26. Министерство на Външните Работи - http://www.vn.government.bg/world/RabBegin.htm

27. Министерство на Горите и Аграрната Реформа - http://www.mzgar.government.bg/MZG/Default.htm

28. Министерство на Регионалното Развитие и Благоустройството - http://www.mrrb.government.bg/

29. Мрежа на Евро Инфо Центровете - http://www.eic.bcci.bg/bg/index1.htm

30. Народно Събрание на Република България - http://www.parliament.bg/

31. Национално Сдружение на Общините в Република България - http://www.namrb.org/

32. Правителство на Република България - www.government.bg

33. Правителство на Република България – Външна политика и Евроинтеграция - http://www.government.bg/Priorities/Defence/2002-03-26/394.html

34. Сметна Палата на Република България - http://www.bulnao.government.bg/documents/strategy.html

35. Center for Economic Development - http://www.ced.bg/bg/

36. CENTER FOR THE STUDY OF DEMOCRACY – http://www.csd.bg

37. Europa – The European Union On-line – Programme Phare - http://europa.eu.int/comm/dg/a/phare/index.htm

38. Fondation For Local Government Reform - http://www.flgr.bg/

39. Institute of Public Administration and European Integration - http://www.ipaei.government.bg/ipaei/programmes.html

40. Projecting Development and Maintenance of 1997 – 2007 Bulgaria’s EU Accession Web Enabled Info - http://www.europa.bg/bg/copenhagen.htm

41. The European Commission’s Delegation to Bulgaria - http://www.evropa.bg/

Приложения

Приложение 1

Конвенции за правата на човека, ратифицирани от страните-кандидатки, 15 септември 2002 г.[36]

ЕКПЧ (Европейска конвенция по правата на човека)

Протокол 1 (право на собственост)

Протокол 4 (свобода на движение и сродни права)

Протокол 6 (смъртно наказание)

Протокол 7 (non bis in idem)

Европейска конвенция за предотвратяване на изтезанията

Европейска социална харта (ЕСХ)

Европейска социална харта (Ревизирана)

Рамкова конвенция за защита на националните малцинства

МПГПП (Международен пакт за граждански и политически права)

Факултативен протокол към МПГПП (право на лична комуникация)

Втори факултативен протокол към МПГПП (смъртно наказание)

МПИСКП (Международен пакт за икономически, социални и културни права)

КИИ (Конвенция срещу изтезанията)

КПРД (Конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация)

КПДЖ (Конвенция за премахване на всички форми на дискриминация на жените)

Факултативен протокол към КПДЖ

КПД (Конвенция за правата на детето)

[1] Рангелов, А., Европейските структури за сигурност и мирът на Балканите, София, Национален институт за международни изследвания, 1996 г.

[2] Генов, Г., Е. Панушев, Европейско политическо сътрудничество, Варна, ИК АЛБАТРОС, 1999 г.

[3] Роуни, А., Всичко за Европейската общност, София, 1993 г.

[4] Европейският съюз – ваш съсед, Европейска документация, Февруари, 1995 г.

[5] Europa – The European Union On-line – Programme Phare - http://europa.eu.int/comm/dg/a/phare/index.htm

[6] Information note on chapter 21 “Regional policy and co-ordination of structural instruments” on enlargement negotiations

[7] Роуни, А., Всичко за Европейската общност, София, 1993 г.

[8] Роуни, А., Всичко за Европейската общност, София, 1993 г.

[9] Ленард, Д., Европейският Съюз, София, 1996 г.

[10] Мрежа на Евро Инфо Центровете - http://www.eic.bcci.bg/bg/index1.htm

[11]Ленард, Д., Европейският Съюз, София, 1996 г

[12] Радел, Жуфроа–Люсион, Европейският съюз между политически полярности, 1994 г.

[13] Радел, Жуфроа–Люсион, Европейският съюз между политически полярности, 1994 г.

[14] Рангелов, А., Европейските структури за сигурност и мирът на Балканите, София, Национален институт за международни изследвания, 1996 г.

[15] Джилджов, А., Институционална рамка на регионалното развитие, дискусионен форум на ФРМС и МРРБ “Регионално развитие – постижения и предизвикателства”, 12-13 декември 2000 г.

[16] CENTER FOR THE STUDY OF DEMOCRACY – http://www.csd.bg

[17] Institute of Public Administration and European Integration - http://www.ipaei.government.bg/ipaei/programmes.html

[18] Рангелов, А., Европейските структури за сигурност и мирът на Балканите, София, Национален институт за международни изследвания, 1996 г.

[19] Регламент на съвета (ЕС) 1260/1999 относно общите условия за структурните фондове.

[20] Радел, Жуфроа–Люсион, Европейският съюз между политически полярности, 1994 г.

[21] Europa – The European Union On-line – Programme Phare - http://europa.eu.int/comm/dg/a/phare/index.htm

[22] Радел, Жуфроа–Люсион, Европейският съюз между политически полярности, 1994 г.

[23] Рангелов, А., Европейските структури за сигурност и мирът на Балканите, София, Национален институт за международни изследвания, 1996 г.

[24] Иванова, Р., Основи на европейската интеграция, Център за европейски изследвания, София, 1996 г.

[25] Радел, Жуфроа–Люсион, Европейският съюз между политически полярности, 1994 г.

[26]Обща позиция на Европейския съюз, Брюксел, 28 ноември 2001, Конференция по присъединяването с България.

[27] CENTER FOR THE STUDY OF DEMOCRACY – http://www.csd.bg

[28] Обща позиция на Европейския съюз, Брюксел, 28 ноември 2001, Конференция по присъединяването с България

[29] Правителство на Република България - www.government.bg

[30] Джилджов, А., В. Маринов, Ф. Хаузер, Преглед на регионалната политика в България: състояние, оценка и перспективи, издание на ФРМС, юли 2001 г.

[31] Europa – The European Union On-line – Programme Phare - http://europa.eu.int/comm/dg/a/phare/index.htm

[34]Пътни карти за България и Румъния, Брюксел, 13.11.2002 г.

[35] Захариева, Ю., Конструкцията на разширения Европейски съюз, С., 2003.

[36] ´ Конвенцията е ратифицирана

¡ Конвенцията НЕ е ратифицирана

BG = България; CY = Кипър; CZ = Република Чехия; EE = Естония; HU = Унгария; LV = Латвия; LT = Литва; MT = Малта; PL = Полша; RO = Румъния; SK = Словакия; SV = Словения; TK = Турция

Заключение

Copyright © 2002 - 2024 Helpos.comАрхив от реферати, курсови работи, дипломни работи, есета

Copyright © 2002 - 2024 Helpos.com
Архив от реферати, курсови работи, дипломни работи, есета