Разделянето на Европа на стратегически зони на влияние за един дълъг период от време създава в края на 80-те години прецедентна обстановка на кардинални политически и структурни промени, характерни по-скоро за един отдавна отминал етап от историята – т.нар. Ренесанс. Започва се изграждането на съвършено нов за много страни от континента модел на политическо, икономическо и културно развитие. Самата промяна като процес е свързана с трудността да се преодолее и промени утвърдена вече позиция, която пряко своите резултати има създадено място в общественото пространство. Разбира се, резултатът от тази промяна ще има своите предимства и недостатъци в зависимост от специфичните особености – култура, традиции, географско положение и др. Важното е как всяка отделна държава ще използва оптимално тези свои особености за да успее да се интегрира по-лесно и безболезнено в избрания модел на развитие. Последните години българското общество извървя дълъг път до разбирането на необходимостта от присъединяване на България към европейските структури.

Именно с това се обяснява актуалността на избраната проблематика. Желанието и стъпките, които предприема нашето правителство за присъединяването на страната ни към европейските структури определят този процес като приоритетен за нашата политика. И все пак, въпреки безспорните резултати от нея, довели до покана за преговори за пълноправно членство на България в ЕС, все още съществува огромна разлика между нас и страните от Евросъюза по отношение на всички показатели, които измерват степента на икономическо развитие.

Стремежът на българското общество към обединена Европа намери израз в действията на правителството за ускорена подготовка за присъединяване към Европейския съюз особено след решението от Люксембург за включване на България в процеса на разширяване. Българското правителство прие национална стратегия за присъединяване към Европейския съюз и програма за хармонизиране на законодателството с европейското. Подготовката за присъединяване на България към ЕС се извършва така, че да бъде постигнат съществен напредък в изпълнение на критериите за членство в ЕС. Това ще позволи Европейската комисия да изготви положителна оценка за хода и динамиката на подготовката ни за присъединяване.

Целта на разработката на дипломната работа е да се проследи поетапното развитие на България в отношенията и с ЕС. Да се установи постигнатите от нея резултати и да се разкрият факторите, възможностите и ефективността на България в присъединяването й в Европейския Съюз.

Поставени са следните задачи:

· Разкриване същността на ЕС, като световна организация и по този начин да докажа важността на това, България да влезе в ЕС.

· Проследяване отношението на България и ЕС в процеса на присъединяването й към общността;

· Разкриване факторите, възможностите и напредъка на България в присъединяването й към ЕС.

В настоящата дипломна работа са разгледани следните аспекти:

В първа глава се разглеждат и представят ЕС и европейските институции.

Във втора глава се анализират проблемите на разширяването на Европейския Съюз.

В трета глава се разглежда състоянието на регионалната политика в България. Нейното развитие след редовния доклад на ЕК. И се дават конкретни предложения за преодоляването на критиките според редовния доклад, както и се анализират проблемите за присъединяване на България към европейските структури.

ГЛАВА ПЪРВА. ЛИТЕРАТУРЕН ОБЗОР

В Европейския съюз влизат 15 страни-членки с население от около 370 милиона души. ЕС представлява най-големият търговски блок в света. На 1 януари 1993 г. беше завършено изграждането на единния европейски пазар, като бяха премахнати всички препятствия за свободното движение на хора, стоки, услуги и капитали в рамките на общността. През цялата си история процесът на Европейска интеграция е белязан от две характерни черти, които го отличават от всички предишни опити за обединяване на европейските държави [36].

И трите общности (Европейската общност за въглища и стомана, Европейската икономическа общност и ЕВРАТОМ) са изградени на солидна икономическа основа. Това обяснява защо взаимният интерес и нарастващата взаимозависимост са довели до реална солидарност с течение на времето [40].

Европейският съюз се гради на правно-обвързващи договори, които страните-членки са задължени да спазват. Всякакви спорове или конфликти, възникващи между страните-членки, Комисията, други институции на общността или правни субекти в рамките на отношенията, регулирани от основополагащите договори и основаващите се на тях вторични правни източници, се решават от Европейския съд, чиито решения не могат да бъдат оспорвани или пренебрегвани от никого: върховенство на закона е принципът, който определя отношенията между страните-членки, институциите и другите правни субекти.

Постигането на целите, залегнали в договорите (реализирането на четирите свободи: свободно движение на хора, стоки, капитали и услуги, както и създаването и прилагането на обща политика в нарастващ брой сфери, води до прогресивното предаване на суверенитет от страните-членки към европейските институции, с което на последните се дава възможност да прилагат решенията, приети от Съвета на министрите (най-вече под формата на наредби, директиви, решения, препоръки и мнения, които, заедно с договорите, оформят корпуса на европейското право).

Съюзът постига своите цели предимно чрез общите политики (селско стопанство, риболов, транспорт, опазване на околната среда, външна търговия, конкуренция, подпомагане на развиващите се страни, регионална политика, енергетика, митнически съюз) и общи акции или програми (научни изследвания и технологии, телекомуникации, координация на икономическите политики на страните-членки с цел постигане на балансирано икономическо и социално развитие, изграждане на икономически и валутен съюз, и разширяване на социалната политика).

Успехът на Европейския съюз и фактът, че той привлича все нови и нови страни-членки, се дължат на три основни фактора:

· икономическа основа, която поражда все по-голяма взаимозависимост и солидарност;

· върховенство на закона, което се характеризира с наличието на правнообвързващи договори, определящи точно задачите и компетенциите на Съюза.

· демократичен процес на вземане на решения, основаващ се на компромис и консенсус.

Тъкмо това оригинално съчетание на прагматизъм и определени принципи позволява на Съюза винаги да преодолява сериозни кризи и препятствия, като същевременно съхранява идентичността и сплотеността си, без да се отклонява от набелязаните предварително цели.

Вероятно най-големите постижения на Съюза са две: първо, той успя да осигури траен мир между страните, които го изграждат, след като в продължение на векове те бяха воювали постоянно помежду си, и второ, той постига целите си с демократични средства, без да обезличава националната и регионална принадлежност [18].

1. Кратка история на ЕС

Европейският съюз, който е продължение на европейските общности, води началото си от концепцията за създаване на Общност за въглища и стомана (ЕОВС), оповестена от Робер Шуман на 9 май 1950 г., премина през Европейската икономическа общност (ЕИО) и Европейската агенция за атомна енергия (ЕВРАТОМ).

Интеграцията в трите общности се разви под знака на нови идеи за изключване войната между страните като средство за постигане на някакви цели и стимулиране на икономическия растеж. В този дух възниква и идеята на така наречения “План Маршал” [15].

След Втората световна война правителствата на западноевропейските държави са изправени пред редица проблеми – преодоляване на последиците от войната в стопанството, възстановяване на материалната база и транспортната инфраструктура. Постигането на тези цели е изключително трудно, поради ограничените финансови ресурси. На 5 юни 1947 г. в реч във Харвардския университет тогавашния секретар на САЩ Джорж Маршал лансира идеята за програма за европейско възстановяване. Тя е станала известна като “план Маршал”.

След като Сталин отхвърля каквато и да е помощ от САЩ, а под негов натиск това правят и другите т.нар. народнодемократични страни, помощта на САЩ се насочва единствено към Западна Европа.

Така американската програма за европейско възстановяване освен чисто стопански и социални, получава и политически измерения в посока на стимулиране и икономическото обединяване на държавите от Западна Европа. За това допринася и създаването на Организацията на европейско икономическо сътрудничество, която възниква през 1948 г.

Възникването на тази идея се свързва с името на Жан Моне, на когото френският президент генерал Де Гол възлага след Втората световна война една много специална задача – да предложи решения за недопускане на нов конфликт между Франция и Германия. По това време Жан Моне вече е натрупал богат опит в решаването на международни въпроси. През междувоенния период той е помощник генерален секретар на Обществото на народите, в годините на войната работи в администрацията за осигуряване на военни доставки от САЩ за съюзниците им в Европа. След Втората световна война в освободена Франция той оглавява Националния институт за планиране и получава задачата да предложи решения за преодоляване на традиционната враждебност между Германия и Франция. В хода на изпълнението й Жан Моне и неговият екип лансират една революционна идея за развитие на европейските държави в интерес на техните народи. Като средство за преодоляване на острите междудържавни противоречия те предлагат обединяването на основни отрасли от икономиката и поставянето им на подчинение на общи наддържавни органи. Това означава постепенен отказ на отделните държави от техни суверенни нрава и делегирането им на наднационални институции, които да поемат управлението на ключови области на обществения живот. С идеите на Жан Моне се хвърля сериозна сянка на съмнение върху свещеността на национално-държавната идея, която оказва дълбоко влияние върху развитието на европейския континент. Въпреки критиките, идеите на кръга около Жан Моне са официализирани на 9 май 1950 г. в декларация на френския министър на външните работи Робер Шуман и това е основанието сега тази дата да се отбелязва като Ден на Европа [2].

Тези идеи имат подкрепата на управляващите политически сили във Франция и Западна Германия, както и страните от Бенелюкс и Италия и това позволява да се пристъпи бързо към осъществяването им. На 18 април 1951 г. в Париж е подписан договор, по силата на който се създава Европейското обединение за въглища и стомана - ЕОВС. Чрез него споменатите страни решават да създадат общ пазар за производствата на двата отрасъла чрез провеждане на обща политика в тях и чрез установяване на общо управление, което се поверява в ръцете на наднационални органи. От юли 1952 г. започва да функционира принципно нова международна организация, която е не само средство за съгласуване на интересите и волята на членуващите държави, а поема някои от функциите на държавните органи. Така се слага началото на нова форма на по-рационално използване на ресурсите, с които разполагат няколко държави, което се смята за най-успешна интеграция.

“Окуражени от първите успешни стъпки на сътрудничеството в рамките на ЕОВС, през 1955 г. министрите на външните работи на членуващите страни на среща в Италия решават да започнат преговори за интеграция и в други области.” Така се стига до подписването на Римските договори от март 1957 г., по силата на които се създава Европейска икономическа общност и Европейска агенция за атомна енергия – ЕВРАТОМ. Същите шест страни – Франция, Западна Германия, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург, с договора за ЕИО, решават да създадат митнически съюз, който да се развие в общ пазар, позволяващ свободно движение на основните фактори на производството – стоки, услуги, капитали и хора. С договора за ЕВРАТОМ страните поемат ангажимент за използване на ядрената енергия за мирни цели и създават условия за осигуряване на суровини за развитие на ядрената енергетика [18].

Създаването на трите европейски общности целеше стимулиране на икономическия растеж и повишаване на жизнения стандарт върху основата на по-рационално използване на ресурсите, с които разполагат членуващите страни.

Общите цели доведоха до обединяването на органите на трите общности през 1967 г. Създаде се институционалната структура на Европейската общност (ЕО), която играе особена роля в развитието на интеграционните процеси.

През 1968 г. е отчетено, че първата цел – създаването на митнически съюз, е постигната предсрочно (според Римския договор това е трябвало да стане за 10-12 години) [8].

Успешно е решена и другата голяма задача - осигуряване изхранването на населението на страните от ЕО. Прилаганата от началото на 60-те години обща селскостопанска политика даде резултати, по-големи от очакваните.

През 1969 г. ЕО приема решение за разглеждане на кандидатури на нови членки и одобрява курса за създаване на икономически и валутен съюз. От 1972 г. започват преговори за приемането на Великобритания, Дания, Норвегия и Ирландия. Преговорите завършват с подписването на договори през януари 1972 г. След ратификацията им (без Норвегия) се получи първото разширение на ЕО с присъединяването на Великобритания, Дания и Ирландия от януари 1973 г. Междувременно през 1961 г. Гърция подписва с ЕИО споразумение за асоцииране. Същото прави и Турция през 1964 г. През 1981 г. Гърция става пълноправен член. От 1986 г. в ЕО членуват Испания и Португалия [36].

С поредица от конвенции, подписани в периода 1975-1989 г., редица страни от Африка, Карибския район и Тихия океан придобиха статут на асоциирани към ЕО. От началото на 90-те години се водиха преговори и бяха подписани ново поколение споразумения за асоцииране с редица източноевропейски страни. От 1 януари 1995 г. пълноправни членки на ЕС станаха Австрия, Швеция и Финландия.

През 1986 г. беше приет единният европейски акт, който влезе в сила през следващата година. неговият смисъл беше да се създаде общ пазар, като окончателно се премахнат съществуващите все още пречки пред свободното движение на стоки, услуги, капитали и хора. в изпълнение на единния европейски акт се стигна до нова вълна на засилване ролята на наднационалните институции в приемането на решения във връзка с развитието на интеграцията. с този акт императивно беше определен срокът за изграждането на единния пазар – края на 1992 г.

Единният европейски акт е изготвен от конференция на представители на правителствата на страните от Европейската общност, която заседава в Люксембург и Брюксел от 9 септември 1985 г. до 27 януари 1986 г. Основа за нейната работа са решенията на ЕО в Милано юни 1985 год [23].

Подписването на Единния европейски акт се извършва в два етапа. На 17 февруари 1986 г. той е подписан в Люксембург от представители на правителствата на 9 страни /Франция, ФРГ, Великобритания, Испания, Холандия, Белгия, Португалия, Ирландия и Люксембург/, а на 28 февруари 1986 г. /след референдум в Дания/ в Хага от трите останали държави /Италия, Гърция, Дания/.

Единният европейски акт представлява значително модифициране на договорите за създаване на европейските общности. Определени са съставът и функциите на Европейския съвет, който трябва да се събира най-малко два пъти годишно. Особено значение има създаването на договорно-правна основа за сътрудничество в областта на външната политика, което дотогава се осъществява на базата на политически решения [18].

Подготвителните работи за изготвянето на договор за Европейски съюз фактически започват през пролетта на 1990 г. по инициатива на канцлера на ФРГ Хелмут Кол и на президента на Франция Франсоа Митеран. Френско-германското предложение се превръща в основа за обсъждания, в резултат на които през юни 1990 г. Европейският съвет в Дъблин взема решение за свикване на междуправителствена конференция за европейски валутен и за политически съюз. Наличието на политическа воля и на благоприятни обществени настроения прави възможно през декември 1991 г. Европейският съвет в Маастрихт да одобри проекта на Договор за Европейки съюз, подписването на който става на 7 февруари 1992 г. също в Маастрихт. Той влиза в сила от 1 ноември 1993 г., като с него се слага началото на нов етап в развитието на интеграцията. Европейската общност става вече Европейски съюз.

Промяната не е само в името. В Маастрихт беше разработено подробно разписание на конкретните стъпки към изграждането на икономически и валутен съюз. Сложено беше началото на нови общи политики. С общата политика в областта на външните отношения и сигурността ЕС се превръща в нов субект в международната система. Общата вътрешна политика трябва да осигури пълно елиминиране на пречките, пораждани от вътрешните граници. Договорът от Маастрихт въведе гражданството на ЕС. Гражданите на страните-членки са вече граждани на съюза.

2. Институции на ЕС

Исторически, с формирането, трансформирането и модифицирането функциите на институциите на ЕС, се създават трите основополагащи нормативни акта за Европейската интеграция:

§ Римския договор от 1957 г.,

§ Единният европейски Акт от 1986 г.,

§ Маастрихтския договор от 1992 г.

Те определят и хронологията в развитието на институционалната среда на съюза [36].

Съгласно чл. 4 на Римския договор (Договор за създаването на Европейските Общности) за основни институции се установяват:

· Европейският парламент;

· Съвета на министрите;

· Европейската комисия;

· Европейския съд;

· Сметната палата;

· Комитет на регионите.

Наред с основните е предвидено съществуването на редица допълнителни органи, които притежават както чисто консултативни, така и значителни управленски функции.

По-нататък в изложението ще се спрем обстойно на характерните исторически и най-вече функционални особености на всяка от институциите на Европейския съюз [10].

ЕВРОПЕЙСКИ ПАРЛАМЕНТ

Исторически данни и специфични черти

Европейският парламент (ЕП) е наследник на Асамблеята на ЕОВС, създадена през септември 1952 г. В Страсбург като чисто консултативен орган. Тя се е състояла от 78 члена, всичките депутати в националните парламенти. Те са упълномощени да участват в работата на Асамблеята като допълнение към основните им функции.

Европейският парламент (ЕП) се счита за най-демократичната институция на ЕС, тъй като в него са представени народите на държавите-членки. Мандатът на ЕП е петгодишен и няма клауза, предвиждаща предварителното му разпускане [36].

Евродепутатите не се обособяват по национален признак, а се обединяват в международни политически групи. Статистическите данни за мандата на Парламента от 1989-1994 г. показват наличието на осем такива групи плюс независими представители:

“Партия на европейските социалисти; Европейска народна партия (христиандемократи); Група на либералите; Демократите и Реформаторите; “Зелени”; Европейско демократично обединение; Група “Рейнбоу” (“Дъга”); Техническа група на европейската десница; Група на лявото единство; Независими.” [1].

Гласуването в ЕП не протича при строга партийна дисциплина, както това става в националните парламенти, а често по отделни въпроси, които преминават идеологическите и националните граници, възникват временни коалиции. Освен в групи, депутатите са разпределени и в 19 специализирани (постоянни) комисии по външните работи и сигурността, по селското стопанство и т.н.

Правомощия на Европейския Парламент

ЕП контролира работата на Комисията и Съвета, участва в законодателния процес и разполага с правомощия по отношение на бюджета на Съюза. Онова, което го различава съществено от националните парламенти е, че той на практика не е законодателния орган на Общността. ЕП, макар и избиран чрез пряко гласуване от над 100 млн. избиратели, не притежава голяма тежест, главно поради ограничените си правомощия.

Контролна функция. Римският договор определя правомощията в тази област и включва правото на Парламента да отправя писмени или устни въпроси към Комисията, да обсъжда годишния доклад, да разпределя годишния бюджет и да приема предложения за бламиране, които биха могли да доведат до оставката на Комисията като орган на Съюза. На запитванията отговарят министрите на страната, която в момента представлява Съюза и които поради това присъстват на всички пленарни сесии на Парламента.

На практика, правомощията на ЕП да уволнява Комисията засега си остават само на теория. Предложение за бламиране може да се прокара с не по-малко от 2/3-ти от гласовете на мнозинството присъстващи евродепутати. Също така не е възможно да се бламира отделен комисар, което би било една по-ефикасна санкция.

СЪВЕТ НА МИНИСТРИТЕ

Съветът е най-влиятелния орган, изразяващ интересите на всички държави-членки, явявайки се център на политически контрол в ЕС.

Структура, представителство и постоянно представителство

Съветът се състои от представители на всички страни-членки, а на заседанията му присъства поне един член на Комисията. Съществува само един Съвет, но в зависимост от областите на обсъждане, на практика функционират 25 състава. Ако например в дневния ред са включени проблеми от областта на селското стопанство, то на заседанията присъстват министрите на земеделието; финансовите министри пък присъстват на обсъждането на бюджета и т.н. Срещата на министрите на външните работи, които заседават поне веднъж месечно с изключение на август, се нарича Съвет по общите въпроси. На него се разискват въпроси от сферата на външната политика, но и се осъществява общата координация на работата на другите министерски съвети, както и се решават особено сложни и/или спешни въпроси извън ресорните области на останалите министри.

Председателството на Съвета се осъществява чрез ротация на страните-членки на всеки 6 месеца. Министърът на външните работи на съответната държава е Председател на Съвета на Министрите, а министерството на външните работи на неговата страна поема организацията на работата на Съвета през шестте месеца на Председателството. Председателството трябва да се грижи за нормалното функциониране на Общността и да се стреми към постигането на споразумения по максимален брой въпроси.

Предварително, на по-ниско равнище и то с много разисквания се обсъждат точките от дневния ред на заседанията на Съвета. Всяка страна-членка поддържа в Брюксел голяма делегация, известна като Постоянно представителство. Представителствата се състоят не само от дипломати, но и от служители на всички национални министерства [8].

Ръководителите на делегациите – постоянните представители с ранг на посланици, заседават най-малко веднъж седмични в Комитета на постоянните представители, известен като COREPER /Корепер/ - съкращение на френското му название. Корепер работи върху всички проблеми, които предстоят да се решават на министерско равнище. Ако постоянните представители са постигнали пълно съгласие по дадено проектопредложение, обикновено то влиза в дневния ред на Съвета като точка “А” и се приема без разисквания.

За подобряване функционирането на този механизъм съществуват работни групи, известни като Корепер, съставени от заместниците на постоянните представители, които дискутират по широк кръг съществени проблеми.

Законодателна функция и други отговорности на съвета

Законодателната функция на ЕО се осъществява от Съвета на Министрите. Законодателната дейност, която се реализира чрез директиви или наредби започва единствено по инициатива на Комисията. В повечето случаи се иска мнението на ЕП, а по някога и на Икономическия и Социалния Комитет, но предложенията се приемат или отхвърлят от Съвета. Законодателната функция се осъществява при затворени врати, но не и в тайна.

Освен приемането на законодателните актове на ЕО, Съветът има съвместно с ЕП задължението да приема бюджета на Общността. Той има и правото на назначения в други институции като Икономическия и Социален Комитет и Съда.

Заседания и вземане на решения

Съветът заседава 80-90 пъти годишно, като всяко заседание трае най-често ден, а понякога и повече. Често две или три заседания текат едновременно. Римският договор е прецизирал точно правилата за вземане на решения в Съвета. Според чл. 148 от Договора решенията се вземат с:

· обикновено мнозинство;

· квалифицирано мнозинство (сега с 62 от 87 гласа);

· единодушно.

Разпределението на гласовете на страните-членки се извършва по следния начин: Германия, Франция, Италия и Великобритания имат по 10 гласа; Испания – 8; Белгия, Гърция, Холандия и Португалия - по 5; Австрия и Швеция – по 4; Дания, Ирландия и Финландия – по 3; Люксембург – 2 гласа.

Тъй като за вземането на решение са необходими 62 гласа (от общо 87), “блокиращото малцинство” се състои от 26 гласа. През март 1994 г. Съветът на Министрите реши, че ако против дадено предложение са подадени близо до максималния брой гласове за постигане блокиращо малцинство, решението се “отлага” в рамките на един разумен период от време, за да се потърси компромис.

ЕВРОПЕЙСКА КОМИСИЯ

Европейската Комисия е изпълнителният орган на Общността. Тя се смята за олицетворение на европейската идея – макар, че членовете й се назначават от националните правителства, те не са подчинени на тях, а на интересите на Общността като цяло.

Членове, председателство и отговорности

Понастоящем Комисията се състои от 20 члена – по 2 от петте най-големи страни (Франция, Германия, Италия, Испания и Великобритания) и по 1 от десетте по-малки страни-членки (Белгия, Дания, Гърция, Ирландия, Люксембург, Холандия, Португалия, Австрия, Финландия и Швеция). Те бяха посочени от собствените им правителства и назначени от Съвета на Министрите с одобрението на Европейския Парламент. Първоначалният мандат беше 4 години, но с Договора от Маастрихт продължителността на мандата на Комисията и Председателя е 5 години (от 1 януари 1995 г.). Мандатът не е еднократен и в края на всеки период половината от членовете на Комисията обикновено получават нов мандат, а на мястото на останалите идват нови [2].

Преди номинирането на председателя на Комисията правителствата на страните-членки трябва да се консултират с Европейския Парламент. Те трябва да се консултират с новоизбрания председател преди номинирането на другите членове на Комисията. След това ЕП одобрява с гласуване състава на Комисията като цяло. Правителствата на страните-членки назначават официално председателя на Комисията, само ако това гласуване е било положително.

ЕВРОПЕЙСКИ СЪД

Състав и юрисдикция

Понастоящем Съдът се състои от 15 съдии (по един от всяка страна-членка) и 9 главни прокурори.

Съдиите се избират от Съвета на Министрите по предложение на страните-членки “измежду хора, чиято независимост не подлежи на съмнение и които притежават необходимата квалификация за заемане на най-високата юридическа длъжност в собствената си страна…”. Те се назначават за срок от шест години, който може да се подновява. На всеки три години половината от състава на Съда се сменя или преназначава. Главните прокурори се назначават по същия начин.

Съдиите избират измежду си Председател на Съда за срок от три години, който може да се подновява. При по-важни дела и на Общността, то се гледа от целия съд. Дела се гледат и от съдийски състави в рамките на Съда. Понастоящем са създадени четири съдийски състава, в които членуват по трима съдии и два състава от шестима съдии.

Юрисдикция. Съдът и съставите му могат да разглеждат шест вида дела:

· Спорове между страните-членки;

· Спорове между ЕО и страните-членки;

· Спорове между институциите;

· Спорове между физически и юридически лица и Общността (включително жалби от служителите й);

· Мнения по международни споразумения;

· Предварителни становища по дела, представени от националните съдилища.

Европейският Съд е единствения съдебен орган на ЕО и не влиза в йерархични отношения с другите по-нисшестоящи съдилища, част от правните системи на 15-те страни-членки. Ако даден национален съд разглежда дело, свързано с въпрос от компетенциите на европейското право, което има първенство над националното, това дело трябва първо да се отнесе до Европейския съд за предварително становище [10].

Съдебната процедура

Право да възбужда дела в съда имат страните-членки, институциите на Общността (най-често това прави Комисията), юридическите и физическите лица (в случай, че са пряко и лично заинтересувани от предмета на делото). Съдебната процедура протича на два етапа – писмен и устен.

Всяко дело се разглежда от съдия-докладчик, който се назначава от председателя на Съда. При получаването на всички документи съдията-докладчик представя предварителен доклад пред Съда, който решава дали е необходимо предварително разследване и дали делото ще се разглежда от целия Съд или от един от съставите му. След това председателят назначава ден за делото, на което двете страни излагат аргументите си пред съдиите и ако желаят, представят доказателства.

Решенията на Съда се вземат с мнозинството от гласовете. Когато гласовете са разделени по равно, се пренебрегва гласът на най-младия съдия, макар че в повечето случаи се прави така, че да заседават нечетен брой съдии (кворумът за вземане на решения от целия Съд е 7 души). Решението се огласява на открито заседание. Процедурата от внасянето на жалбата до това заседание обикновено трае около 18 месеца.

СМЕТНА ПАЛАТА

Сметната палата е най-малко известната от Институциите на ЕО. Тя е основана през 1977 г., заменяйки действащия дотогава Сметен съвет, който притежаваше по-ограничени правомощия. Седалището й се намира в Люксембург.

Членове

Състои се от 15 члена, по един от всяка държава, избирани измежду хора, работещи или работили във външни отдели на сметни служби в собствените им страни или които са със съответната квалификация. Те се назначават от Съвета на Министрите за шестгодишен мандат, който може да се поднови след изтичане, и излъчват председател от своята среда с мандат от три години, който също може да бъде подновен след изтичане.

Отговорности

Задачата на Палатата е да преглежда приходните и разходните сметки на институциите на Комисията, както и на всички останали органи, създадени от ЕО, с цел да провери получаването на всички приходи и осъществяването на всички разходи по законен начин. Тя има и задължението да следи за едно разумно финансово управление.

Палатата изработва годишен доклад, както и периодични специализирани доклади, изготвяни по молба на някоя от институциите на Общността или по нейна собствена инициатива. Сметната палата е твърде влиятелна институция и докладите и не веднъж са довеждали на значително затягане на дисциплината и процедурите на ЕО.

В края на изложението съвсем естествено се вписва идеята, че силата на ЕС произтича от силата и значимостта на неговите институции.

Но ако трябва да отидем малко по-далеч от конкретната фактология, опитвайки се да очертаем, макар и съвсем общо бъдещето на Съюза, можем да отбележим следното: не е трудно да се предвиди, че с нарастване на сложността на интеграционните процеси в ЕС ще се увеличи и необходимостта от адекватни промени на институционалната му среда. Посоката на промяна също е лесно прогнозируема – към подобряване функционирането на отделните институции, както и на взаимодействието по между им. Всичко това има едно много ясно и конкретно предназначение – да бъде осигурен оптимален структурен строеж на ЕО и оптимален механизъм за ефективното й функциониране в дългосрочен период.

Процес на вземане на решения в Общността

Има пет начина, чрез които институциите на Общността могат да променят или влияят на законите в страните-членки. Съветът на Министрите и/или Комисията могат да издават:

§ наредби

§ директиви

§ решения

§ препоръки

§ мнения

Законодателната дейност се извършва чрез наредбите и директивите. Те се предлагат от Комисията и се приема от Съвета на Министрите, в повечето случаи - след получаване на становището на Европейския Парламент и/или Икономическия и Социален Комитет. Наредбите имат всеобщо действие: те са задължителни в пълния им обем и се прилагат пряко във всички страни-членки. Директивите са задължителни за страните-членки, за които се отнасят, но само по отношение на резултатите, които трябва да се постигнат, докато формите и методите се определят от съответните национални власти (най-често, чрез приемане на национален закон въз основа на съответната директива).

Решенията на Съвета или Комисията, произтичащи от дадените им от Римския договор правомощия, могат да бъдат адресирани към дадено правителство, предприятие или индивид. Те са изцяло задължителни за тези, за които се отнасят. Препоръките и мненията нямат задължителна сила. (виж фигура 1)[1]

Фигура 1. Процесът на вземане на решения в Общността

Съществува и шести начин за указване на влияние върху националните законодателства. Това става чрез прецедентното право, произтичащо от решенията на Съда.

КОМИТЕТ НА РЕГИОНИТЕ

Комитетът на регионите има предназначението да следи за защитата на интересите на регионите и съобразяването на дейността на ЕС с регионалната и местна идентичност в рамките на Съюза. Комитетът консултира останалите институции по въпроси от областта на регионалната политика, опазването на околната среда и образованието. Състои се от представители на регионални и местни власти.

Седалище и структура

Седалището на Комитета на регионите се намира в Брюксел. Членовете на Комитета – всичките 222 души – се номинират от Съвета на ЕС за мандат от четири години, който има възможност да бъде продължен. Номинациите се осъществяват по препоръки от съответните страни-членки. Членовете на Комитета са независими и националните квоти са отражение на броя на населението в съответните страни-членки (24 членове от Франция, Германия, Италия и Великобритания; 21 – от Испания; 12 – от Австрия, Белгия, Гърция, Холандия, Португалия и Швеция; 9 – от Дания, Финландия и Ирландия; и 6 – от Люксембург). Членовете на Комитета са регионални и местни политически фигури, които представляват целия диапазон на дейността на местните и регионалните власти в ЕС. Те могат да бъдат регионални депутати, общински съветници, кметове и други. Комитетът на регионите избира свой председател измежду членовете си за мандат от две години. Председателят води пленарните заседания и представлява официално Комитета.

Регионална структурна политика

Целите на регионалната структурна политика е засилване на икономическото и социалното единство в Съюза преди всичко чрез регионални, структурни и социални мерки и мерки, свързани с политиката на заетостта.

Инструменти – Структурен фонд Европейски фонд за регионално развитие (ЕФФР), Европейски социален фонд (ЕСФ), както и Европейски фонда за насочване и гарантиране на селското стопанство (ЕФНГСС, отдел "Насочване"); Финансов инструмент за насочване на рибното стопанство (ФИНРС); Кохезионен фонд за държавите-членки, чийто БВП на глава от населението е под 90% от средния за ЕС, за проекти в областта на екологията и трансевропейските транспортни мрежи; Европейска инвестиционна банка (ЕИБ), Европейска общност за въглища и стомана (ЕОВС); Европейски инвестиционен фонд.

Бюджет – 1997 г. (задължения): Структурен фонд 28,6 милиарда ЕКЮ (32% от бюджета на ЕС); Кохезионен фонд 2,7 милиарда ЕКЮ (3,1%). Извън бюджета на ЕС 1996 г.: кредити на ЕИБ в Общността 19,8 милиарда ЕКЮ; допуснати операции от ЕИФ 2,3 ЕКЮ. Финансови прогнози: след решението от Единбург увеличаване на структурно-политическите разходи спрямо 1992 г. реално на 30 милиарда ЕКЮ за 1999 г. (+61%), сред тях разширяване на Структурния фонд до 1999 г. на 27,4 милиарда ЕКЮ и на новосъздадения Кохезионен фонд до 1999 г. на 2,6 милиарда ЕКЮ. Така за периода 1994-1999 г. ще бъдат отпуснати общо 155,2 милиарда ЕКЮ по цени от 1992 г. за структурно-политически инвестиции. Към тях се прибавят за Австрия, Швейцария и Финландия 4,7 милиарда ЕКЮ по цени от 1995 г. за 1995-1999 г. По планове на Европейската комисия за периода от 2000 до 2006 г. трябва да бъдат отпуснати кръгло 275 милиарда ЕКЮ по цени от 1997 г., от тях 45 милиарда ЕКЮ за новоприсъединили се страни [2].

В рамките на Европейския съюз икономическите и социалните полюси са значителни. При структурните проблеми доминират регионалните неравновесия. Те се изразяват в значително раздалечаване на доходите между отделни региони на ЕС и в големи проблеми със заетостта; към регионалните различия сред отделни държави-членки се прибавят и отчасти огромните разлики в капацитетните възможности на съответните национални народни стопанства. В средата на 90-те години доходът на глава от население на регионите в ЕС, измерен според паритета в покупателната способност на населението, възлизаше при икономически най-слабата четвърт на регионите на ЕО на малко над половината от средната стойност за Общността (55%), докато при най-горната четвъртина за регионите с най-добре развита икономика на глава от население са се падали 42% над средния доход. С предстоящото разширяване на Изток тази поляризация в благосъстоянието ще се увеличи още веднъж.

Причините за изоставане на доходите са многостранни: периферното разположение, недостатъчното количество капитали, инвестирани в производството, недостатъчната инфраструктура за предприятията и частните домакинства, ниското ниво на обща и професионална квалификация на населението, неблагоприятната икономическа структура с голяма тежест върху селското стопанство и високата безработица вероятно спомагат в съвкупност за това. Към регионите с голяма изостаналост спадат Гърция, Португалия, големи части от Испания, Южна Италия и Сардиния, Ирландия, Северна Ирландия, Корсика и френските презморски територии, както и новите немски провинции.

Към проблема за регионалната изостаналост в Общността се прибавят още и особените трудности на някои благосъстоятелни преди области да се справят с необходимия процес на преструктуриране на намиращите се в упадък промишлени отрасли като напр. въгледобив, стоманодобив, корабостроене и текстилна индустрия до отрасли с бъдеще в областта на промишлеността и сферата на услугите. Преустройството на тези отрасли крие особени трудности преди всичко там, където икономиката е била силно концентрирана към тези проблемни отрасли. Сред застрашените от промишлен упадък региони на Общността спадат по-специално старите промишлени райони във Великобритания, Северна Франция, Северна Испания и Белгия, северноиталианските крайбрежни райони, отделни райони в Западна Германия и големи части от бившата територия на ГДР. Ощетени по-най-различен начин са още и районите по вътрешните граници на Общността; недостатъците, свързани със съществуващите икономически и икономико-политически граници, постепенно обаче ще отпаднат с окончателното изграждане на вътрешния пазар. С оглед на цялата Общност четирите новоприсъединени държави-членки показват само в отделни случаи проблеми на регионална изостаналост, скандинавските страни обаче имат цели области с изключително малка плътност на населението, които поставят специфични регионално-политически изисквания.

3. Статут на асоциирано членство

Юридическата основа на съглашенията за асоцииране е заложена в учредителния документ на Европейската общност – Римския договор. Още в самото начало разширяването е заложено като приоритетна цел на Общността. Основна характеристика на структурата ЕС е нейната отвореност не само към страните от континента, но и към всички отделни държави и групи извън него готови да влязат в договорни отношения. Член 238-ми от Римския договор урежда асоциирането на която и да е трета държава, съюз от страни или международна организация чрез подписването на специални съглашения, предвиждащи взаимност на правата и задълженията. Между страните се установява редовен политически диалог, който те имат намерение да развиват и задълбочават. Той ще съпътства и затвърждава сближаването между общността и асоцииращите се държави, ще подкрепя политическите и икономическите промени, които протичат в тази страни и ще допринася за установяването на нови отношения на сътрудничество. Политическият диалог и сътрудничеството, основани на общи ценности и стремежи ще улеснят:

1. Пълното интегриране на тези страни в общността на демократичните нации и прогресивното сближаване с Общността;

2. Икономическото сближаване

3. Политическото сближаване;

4. По-доброто взаимно разбиране и до растящо сближаване на позициите по международни въпроси;

5. Ще позволи на всяка от страните да разглежда позицията и интересите на другата в техните съответни процеси на вземане на решения;

6. Ще допринесе за сближаването на позициите на страните по въпросите на сигурността и ще укрепят сигурността и стабилността в цяла Европа.

Асоциирането включва преходен период с максимална продължителност 10 години, разделен на два последователни етапа, всеки от които продължава по принцип 5 години. Първият етап започва с влизането на споразумението в сила [13].

Съглашенията за асоцииране остават непроменени от юридическа гледна точка вече почти половин столетие. Това показва прецизността на изготвянето на учредителния договор и последователността на политиките, които води Общността от 1957 г. до днес. Пример за това са и цялата широка гама от спогодби за асоциация, подписвани от ЕО с голям брой страни, основаваща се на посочения чл. 238. Чрез спогодбите за асоциация се регламентират “особени” и “специфични” по характер отношения. Основния текст на договора предвижда превилигирован режим на икономически отношения между Общността и страни неразполагащи все още с национално – държавна самостоятелност. Осъществява се пълна либерализация на взаимните търговски връзки на Общността с тези страни, както и предоставянето на специална финансова помощ от специално учредения Европейски фонд за развитие (ЕФР) [35].

4. Структура и съдържание на съглашенията за асоцииране на страните от ЦИЕ към ЕС

Глобалните промени след 1989 г. създават нова политическа и икономическа обстановка в Европа. В тази нова среда държавите от Централна и Източна Европа провеждат една целенасочена политика към преодоляване на изолираността си спрямо европейската и световна икономика,затова процесът на асоцииране на страните от Централна и Източна Европа (ЦИЕ) е с по-особен по характер.

Темата за разширяване на Изток на Европейския Съюз се развивa още от началото на деветдесетте години, за да стане постоянна тема на европейската политика в началото на деветдесетте и да се внесе като допълнение в клаузите на Амстердам (договорът от Амстердам 1997 г.) като дебат за задълбочаване реформа на ЕС. От 1989 г. ЕО развива стъпка по стъпка една диференцирана политика спрямо държавите от Изтока,като тя понастоящем се отнася до 15 държави от Централна и Източна Европа. На тези държави ЕС предлага по принцип споразумения за асоцииране (асоциирано членство). Тези двустранни договори, наричани също и европейски споразумения, съдържат перспективата за бъдещо членство (присъединяване) и поради това имат за цел преди всичко да стимулират интеграционната способност на тези държави [36].

Държавите от ЦИЕ имат жизнени интереси от икономическата интеграция, при които макар и от едно екстремно ниско изходно ниво, през последните години развиха значителна динамика. Достъпът до вътрешния пазар на ЕО (ЕС) е жизнено важен за техния икономически растеж, характеризиращ се най-вече с динамична, насочена към експорта икономика в страните в процес на трансформация.

От друга страна ЕО (ЕС) има собствен интерес от икономическото оздравяване и консолидиране на демокрацията в страните в непосредствено съседство. Политическите кризи и икономическата несигурност могат да дадат отражение върху територията на ЕО (ЕС) и намаляват сигурността на Запада. Поради това ЕО (ЕС) иска да избегне подобни рискове. Дебатът за разходите и ползите от разширяването на Изток се води в рамките на ЕО (ЕС) все по-разгорещено и преди всичко в светлината на ефектите върху пазара на работна ръка, на финансовите територии за разпределение и способността на ЕО (ЕС) към реформи. Европейската комисия опита многократно да използва разширението на Изток като катализатор за тяхното задълбочаване. През лятото на 1997 г. тя представя документ, наречен Програма 2000 (Agenda 2000), който анализира основни въпроси на разширяването на Изток и дава предложения за действие [40].

Не е без значение за Европейския Съюз, обаче ролята и мнението на неговото обществото особено що се отнася до решаването на такъв проблем, какъвто е разширяването на евросъюза. Характерно е, че гражданите на ЕС подкрепят разширяването на общността. 42% от европейските граждани приветстват идеята за присъединяването към ЕС на десетте страни-кандидатки от ЦИЕ, Кипър и Малта, според доклад на “Евробарометър” за изследване на общественото мнение от ноември 1999 г. само 16% от запитаните европейци се противопоставят на разширяването. Според същите данни, 72% от анкетираните смятат, че ЕС ще бъде по-значим в световен мащаб, ако включва повече страни и 64% са на мнение, че един разширен съюз ще допринесе за “културно обогатяване” и ще бъде гаранция за мир и сигурност.

Отношение на гражданите на ЕС към разширяването

	Съгласен	Не	Няма мнение
Колкото повече страни членуват в ЕС, толкова по-силно ще бъде влиянието му в света	72%	14%	14%
С повече страни-членки Европа ще обогати културните си традиции	64%	19%	17%
Колкото повече страни членуват в ЕС, толкова по-добри гаранции ще има за мира и сигурността	64%	22%	14%
ЕС трябва да реформира институциите си,преди да приема нови членове	54%	16%	28%
Единната европейска валута “евро” трябва да е влезнала в сила преди приемането на нови членове	52%	25%	23%
След приемането на нови членове нашата страна ще получава по-малко финансова подкрепа от ЕС	47%	28%	25%
Бъдещите членове трябва да получават финансова помощ от ЕС, за да се подготвят за присъединяването	36%	44%	20%
След присъединяването на нови членове ще намалее влиянието на нашата страна в ЕС	36%	48%	16%
Колкото повече страни членуват в ЕС, толкова повече ще расте безработицата	35%	41%	24%
Разширяването ще струва по-скъпо нанастоящите членове	30%	47%	23%

Източник: ЕК, Евробарометър, Доклад No 50, м. март 1999

Само месец след започването на преговорите по присъединяването на първите шест страни-кандидатки - Полша, Унгария, Чешката република, Естония, Словения, Кипър, гражданите на ЕС вече са по-скептично настроени, тъй като осъзнават в по-голяма степен практическите последици от разширяването. Според последните резултати от допитването близо половината от анкетираните смятат, че разширяването ще струва на собствената им страна доста скъпо и че при присъединяването на нови членове финансовата помощ от ЕС за страната им ще намалее. Въпреки това, съществува широк консенсус, че новите страни могат да се присъединят към ЕС само ако спазват човешките права и принципите на демокрацията, борят се срещу организираната престъпност, трафика на наркотици и защитават околната среда.

Степенуване на критериите за членство според гражданите на ЕС

	Съгласен	Не	Няма мнение
Страната трябва да спазва човешките права и принципите на демокрация	94%	2%	4%
Страната трябва да се пребори с организираната престъпност и трафика на наркотици	92%	3%	5%
Да спазва изискванията за опазване на околната среда	91%	4%	5%
Да бъде в състояние да плаща вноските си в бюджета на ЕС	83%	8%	9%
Присъединяването й не трябва да струва твърде много средства на настоящите членове	80%	12%	8%
Трябва да е възприела всички полезни поуки от протичащия процес на интеграция	79%	11%	10%
Нивото на икономическо развитие трябва да бъде близко до това на страните-членки	73%	18%	9%
Трябва да бъде готова да поставя интересите на ЕС над своите	67%	19%	14%

Източник: ЕК, Евробарометър, Доклад No 50, м. март 1999

Европейският съюз прилага по отношение на държавите от ЦИЕ в рамките на една специфична за отделните страни и степенувана договорна политика (търговски споразумения и споразумения за сътрудничество, споразумения за асоцииране) своите традиционни инструменти отваряне на пазара, финансова подкрепа, политически диалог. Докато търговските споразумения и споразуменията за сътрудничество предоставят единствено клаузата за най-голямо облагодетелстване, споразуменията за асоцииране предвиждат създаването на зона за свободна търговия за промишлени стоки между асоциираната страна и ЕС по пътя на асиметричното откриване на пазара. В двустранните споразумения на ЕС за асоцииране с държавите от ЦИЕ за първи път в правнозадължителен аспект намери място текстът за институционализирания политически диалог, което се интерпретира като политическа добавена стойност на споразуменията с Европа. “Съвършено обосновано обаче при отчитане на реалните условия възможностите за реинтегриране на страните от Централна и Източна Европа в европейската икономика се търсят в сключването на съглашения за асоциация с ЕО” [14]. Политическият диалог се осъществява на ниво министри в съвета по асоцииране, който представлява същинският център за вземане на решенията. Освен това Комисията по асоцииране, съставена от високопоставени чиновници на двете страни, и една парламентарна комисия по асоциирането редовно се срещат с представители на Европейския парламент и на съответния национален парламент.

Понастоящем в сила са споразумения с Европа, подписани с десет страни (Полша и Унгария от 01.02.1994 г., Чехия, Словакия, Румъния и България от 01.02.1995 г.) а, ратифицирането на споразуменията с Естония, Латвия, Литва и Словения приключва в края на 1997 г. Европейският съвет декларира в Копенхаген (юни 1993 г.), че всяка една държава, свързана с ЕС чрез споразумение с Европа, която желае това, може да стане член на ЕС, ако е изпълнила поставените критерии за членство свързани с установяването на демокрацията и нейните институции (правова държава, многопартийна система, човешки права, плурализъм и т. н.), наличието на функциониращо пазарно стопанство, което може да устои на натиска на конкуренцията на вътрешния пазар на Общността, както и способност за приемане на права и задължения, които следват от правната система на ЕС (acquis communautaire). Във връзка с обещанието за приемане на нови членове от Копенхаген споразуменията с Европа се използват във все по-голяма степен като инструменти за подготовка за бъдещо членство. Така институциите по асоциирането извършат смяна на темата от асоцииране към членство и разглеждат основно способността за интеграция на съответната страна. След продължителни вътрешни процеси на съгласуване ЕС допълва своята политика по асоцииране на нови членове на срещата на върха в Есен (декември 1994 г.) със “стратегията за приближаване”, която от началото на 1998 г. е интензифицирана успоредно със започването на преговорите за присъединяване. Към основните точки за подобряване подготовката на асоциираните държави от ЦИЕ за присъединяването им към ЕС спада и така нареченият структуриран диалог, една новост в отношенията на ЕС с трети държави. Основната мисъл е, че асоциираните държави преди присъединяването си трябва да се запознаят добре с начина на функциониране на системата на ЕС чрез непосредствено запознаване с нея, без обаче да им се дава право да участват в процеса на вземане на решение по смисъла на частичното членство. ЕС води от 1994 г. многостранен диалог с държавите, подписали споразумения с Европа, чиито теми се отнасят до всички области от дейност на Съюза. На едногодишни или полугодишни интервали освен външните министри и отговарящите за вътрешната и правосъдната политика министри, например министрите на вътрешния пазар, на финансите, на екологията и на образованието на 15 държави-членки на ЕС, се срещат с техните колеги от асоциираните държави.

ГЛАВА ВТОРА. РЕГИОНАЛНАТА ПОЛИТИКА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ В ПРОЦЕСИТЕ НА ЕВРОИНТЕГРАЦИЯ И МЯСТОТО НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ В НЕЯ

1. Политики на Европейския съюз за евроинтеграцията на България. Обща селскостопанска политика

Общата селскостопанска политика (ОСП) се създава с предложение на Европейската Комисия от 30 юни 1960 г. и започва да функционира от януари 1962 г. на база основните принципи на единния пазар, преференциите на Общността и финансовата солидарност. Договорна регламентация е уредена в чл. 3 /е/ “обща политика в областта на селското стопанство и на риболова”, чл. 3847 от Договора за ЕС [14].

Най-общо тази политика включва подкрепа на вътрешните цени и доходите както чрез интервениране и външна защита, така и чрез различни помощи и плащания за производителите и преработвагелите на селскостопански продукти. В повечето случаи, такива плащания завишават равнището на цените на селскостопанските продукти на вътрешния пазар на ЕС над това на световните пазари. През годините ОСП се превръща в най-значителната обща политика и централен елемент на институционалната система на ЕС.

Целите на общата селскостопанска политика са:

§ да се увеличава производителността в селското стопанство, чрез развитието на техническия прогрес и осигуряването на рационално развитие на селскостопанското производство и максимално използване на производствените фактори и в частност на работната сила;

§ да се осигури приемлив жизнен стандарт за хората, занимаващи се със селско стопанство, посредством увеличаването на индивидуалните доходи на лицата, осъществяващи такава дейност.

§ да се стабилизират пазарите.

§ да се гарантира снабдяването.

§ да се гарантира, че доставяните продукти достигат до потребителите на приемливи цени.

Развитието на селскостопанската политика съобразно чл. 40 от Договора за ЕС се осъществява в следните направления/политики, които се реализират в следните аспекти:

· Политика на пазарен контрол

· Пазарни регулации – включват интервениране, компенсации и правила за външна търговия;

· Ценова политика – установяване на минимални цени по обективни критерии;

· Доплащания по гарантирани цени.

Структурна политика

· Въздействие върху производствените фактори;

· Подобряване на производствените условия;

· Финансиране на такава политика на равнището на ЕС.

Ключов елемент на пазарната и ценовата политика е организацията на пазара със селскостопански продукти, която отделя вътрешния пазар от световния пазар. Тази политика се осъществява с цел да се подпомогне ефективното функциониране на пазара на селскостопански продукти, недопускане на натрупването на излишъци от прилагането на определени инструменти, както и за преодоляването на небалансираностите в социалното развитие на селскостопанските райони.

Регионална политика

Регионалната политика на Европейския съюз е разработена на основата на европейската регионална икономическа теория. Регионалната икономика започва да се осъществява след първото разширяване на Европейският съюз, когато се създава и Европейския фонд за регионално развитие. Поради различията в традициите на отделните държави при формулирането на регионалния подход в Европейския съюз се приемат три нива на дефиниране на региони: като инструмент на икономическа политика, като инициатор на политически подходи и като субект на реализация на инициативите на Съюза [15]. Съответно регионите в Европейския съюз са обособени както следва:

· Региони с проблеми на международно равнище – това са предимно изоставащи в своето развитие територии, които ангажират големи национални области и цели държави – Гърция, Ирландия, Испания, Португалия, Мецоджорно /Италия/, новите германски провинции.

· Национално дефинирани региони – те са елемент от управленската структура в отделните държави и са част от националната традиция /департаменти, региони, общини, страни, провинции/. Те имат значение за развитието на пространственото планиране и трансграничното регионално сътрудничество.

· Функционални региони – дефинирани съобразно социално-икономическото развитие. Тук могат да се отнесат региони, включени в преструктурирането на депресивни индустриални райони, изостаналите селски райони и др.

Целите на регионалната политика на Европейският съюз се свеждат до:

· въздействие върху ситуацията в проблемните райони;

· въздействия срещу поява на нови регионални диспропорции вследствие развитието на интеграционните процеси в Европейския съюз и тенденциите в световното стопанство [6].

Реализацията на поставените цели се осъществява със съвместни действия от страните-членки и институциите на Европейския съюз. Всяка държава, съобразно традициите в определянето на регионите си, дефинира проблемите на регионалното развитие съгласно приетите цели, разработва подходи за реализацията и ги съгласува с Европейския съюз.

Основен инструмент на регионалната икономика е Европейският фонд за регионално развитие. Той е предназначен да подпомага преодоляването на основните различия между регионите в Общността посредством участие в развитието и структурното приспособяване на регионите.

Социалната политика

Европейският модел на социално благосъстояние е базиран на поддържането на социална хармония и мир поради което ЕС и държавите-членки поддържат значително равнище на разходи. За тази цел „Социалната програма за действия" от 1974 г. развива редица регулативни инициативи в областта на заетостта, равните възможности, здравеопазването и осигуряването, и особено функционирането на Европейския социален фонд (ЕСФ). Повишаването на безработицата пред последните години обуславя адаптирането на втора програма за социални действия по прилагането на Хартата за основните социални права на работещите, и развитието на социалните направления на ЕВП. Програмата развива допълнителни здравни и осигурителни инициативи, главно в областта на работното време и участието на работниците в компаниите [35].

Комисията адаптира трета програма за действия, която се насочва към разбирането, че:

· Социалната политика е основна за процеса на европейска интеграция;

· Разширяването на социално-икономическите изменения е съобразно динамиката и гъвкавостта на ЕИП;

· Социалната и икономическата политика трябва в още по-голяма степен да се съчетават.

Основна цел на Европейската социална политика (ЕСП) е, допълвайки националните политики, да противодейства на небалансираностите на европейския пазар на труда, особено по отношение на безработицата, квалификацията и преквалификацията на работна сила, социалното осигуряване, насърчаване на социалното сближаване, намаляване диспропорциите във възможностите за заетост. На практика социалната политика на ЕС се концентрира основно върху разширяване възможностите за заетост чрез насърчаване мобилността на работната сила, както и координация на националните системи за осигуряване, като елемент от свободно движение на работната сила.

Индустриална политика

Целта на индустриалната политика на ЕС е да засили международната конкурентоспособност, ефективността и иновативността на фирмите. За това дейността на ЕС се съсредоточи върху:

· Ускоряване на приспособяването на индустрията към структурните промени;

· Създаване на среда, благоприятна за инициативността и за развитието на предприятията в рамките на ЕС, и в частност за МСП;

· Стимулиране на сътрудничеството между предприятията;

· Подпомагане на по-доброто използване на индустриалния потенциал за политиката на иновации, научни изследвания и технологично развитие.

Договорната регламентация в ЕС не предвижда ценови и количествени ограничения на пазарите на индустриални продукти. Освен това интервенциите, които в някои случаи се предприемат от страните-членки, трябва да се осъществяват в съответствие с правилата на политиката по конкуренцията и съответните директиви. По отношение на третите страни действат правилата на общата търговска политика, и съгласно тях могат да се използват мита върху внос за онези продукти, които са обект на ценови регулации, или на други политики на ЕС [39].

Основните финансови инструменти за прилагането на индустриалната политика се базират на преки субсидии и благоприятни заеми, както и данъчни облекчения. В национален план общото приложение на индустриалната политика се реализира в макро- и микроаспект. Макроаспектите са свързани с регулативните механизми от страна на държавата по отношение на стопанското развитие, участието на капиталовите пазари, изследванията и развитието, както и ефективността на други фактори, обуславяйки ендогенно растежа в икономиката. Индустриалната политика на микроравнище е свързана с механизмите на конвергенция на обществените и индивидуалните възможности на отделните субекти, в случая на самите предприятия, да усвояват определени капацитети в процеса на специализация. Впоследствие механизмите на интегрирането на стопанските субекти на териториално и отраслово равнище допринася за мултиплициране на ефектите от провежданата стратегия.

Политика за технологично развитие

Приложението на резултатите от научните изследвания играе ключова роля в повишаването на конкурентоспособността, създаването на работни места и устойчива среда за икономически растеж. В ЕС се приема, че отделните държави нямат възможности да инвестират достатъчно в оборудване и хора за генериране на важни научни открития и тяхното внедряване. Поради това политиката на ЕС за изследвания и технологично развитие е насочена към максимално използване на научния потенциал на страните-членки, и разширяването на сътрудничеството и координирането на техните национални политики [15].

Енергийна политика

Енергетиката е важен сектор за икономическото развитие на страните-членки от ЕС и за националната сигурност. Поради това от особено значение са възможностите за достъп до енергийни източници, както и функционирането на единния пазар на енергийни източници, специално влиянието на цените на енергоносителите.

Цели на общата енергийна политика са:

· Сигурност на снабдяването, вкл. независимост от външни източници;

· Разширяване на конкуренцията;

· Устойчиво развитие вкл. защита на околната среда;

· Стимулиране на изследванията и иновациите.

Енергийната политика се реализира в следните направления:

· Повишаване на конкурентоспособността по линия на хармонизиране на националните регулации предвид значителната сегментираност на европейския пазар и прилаганите рестрикции.

· Засилване на мерките по опазване на околната среда, по линия на замърсяването на въздуха от използването на твърди горива, както и насочване към енергийни източници с по-малко отпадъци.

· Укрепване сигурността на снабдяването предвид факта, че и в бъдеще ЕС ще зависи от внос на енергийни източници. В този контекст разширяването на Изток променя ситуацията поради развития енергиен сектор на тези държави. Това променя пазара и насоките на снабдяването с енергийни ресурси. Значителна е подкрепата по Програма Synergy.

Правилата и директивите, които страните-членки са съгласували за интервениране на пазара на енергийни ресурси са свързани с вътрешния пазар. Те се отнася до данъчната хармонизация, националните монополи, правителствените интервенции и защитата на националните производители [16].

Транспортна политика

Регламентацията на транспортната политика е насочена към създаването на единен пазар на транспортни услуги, както и на общи правила за използването на инфраструктурата в страните-членки. Осъществяването на тези цели е съсредоточено в следните направления:

· Уеднаквяване на икономическите условия, особено ценообразуването;

· Премахване на пречките в международния транспорт и хармонизиране на тарифите за превоз;

· Създаване на еднакви условия за конкуренция.

Транспортната политика на ЕС приема съществуващите национални различия в географските условия на страните-членки, както и националните транспортни концепции. В някои държави транспортът е елемент от социалната структура (задължение на обществения сектор) и е част от правителствената политика на интервениране. Общата транспортна политика се базира както на договорните регулации, така и на Меморандума на Комисията за програма по отношение на уеднаквяване на националните политики и създаване на условия за конкуренция в транспортните отрасли.

Европейската структурна политика в областта на транспорта е свързана с изграждането на транспортната инфраструктура (която в значителната си част е обект на публичния сектор) и производството на транспортни средства (които като правило са в частния сектор, но в не малка част са и публична собственост).

Външнотърговска политика

В Европейския съюз функционира единен пазар, който промени ролята на страните-членки в международната търговия. Те вече са част от един търговски блок. Взаимната им търговия изгуби много от типичните за външната търговия характеристики. В съвременната международна търговия ЕС е единен субект. За обособяването му като такъв важна роля изигра общата му търговска политика.

Общата търговска политика е тясно свързана с целите на другите общи политики на съюза. В определени случаи тя се превръща в средство за постигане целите на общата селскостопанска, транспортна, енергийна, външна политика.

Общата търговски политика на ЕС се разработва от наднационалните европейски институции. Нейното осъществяване е поверено на Комисията, която е орган на изпълнителната власт. Органите на ЕС (Комисията под контрола на Съвета на министрите) имат право да подписват договори по въпросите на търговията с държави и групи държави, нечленуващи в съюза, както и с международни организации. С нормативни актове – наредби и директиви, те формулират и конкретизират общата търговска политика. В техните компетенции влиза и предприемането на различни мерки, които засягат вноса и износа от съюза. Те могат да разработват задължителни за страните-членки правила за внос и износ, да предприемат антидъмнингови мерки, да въвеждат количествени ограничения (квоти) в търговията с определени стоки с отделни държави, да налагат ограничения (ембарго) в търговията с определени страни или да прилагат търговско-икоиомически санкции.

Защитни мерки могат да бъдат предприемани, ако се установят “сериозни щети” за местните производители от съществено увеличение на вноса на определени стоки и значително намаление на цените им. ЕС води наблюдение върху вноса и въпреки ограниченията, идващи от действащите в Световната търговска организация правила, се въвеждат количествени ограничения за внос. Антидъмпингови мита могат да бъдат въвеждани, в случай че засегнати производства поискат това от Комисията и щетите могат да бъдат конкретно установени. Комисията може да прилага и мерки срещу субсидиран износ от трети страни за членуващи в ЕС. Процедурата е подобна на антидъмпинговата. Тя може да резултира във въвеждането на временни насрещни вносни мита за оценяваните като стоки, чийто износ се субсидира от някоя страна [14].

Друго средство за прилагане на общата търговска политика са договорите, страна по които е ЕС. Търговските отношения на ЕС с други страни и организации се регламентират от голямо разнообразие от споразумения. Те варират от едностранно предоставяне от ЕС на търговски преференции за някоя страна, до поемане на едностранни ангажименти на други държани да ограничават или спират износа на определени стоки за ЕС. Важен елемент в договорната база на общата търговска политика са споразуменията за асоцииране и за създаване на зони за свободна търговия. Воденето на преговорите и подписването на такива споразумения е в компетенциите на Комисията, която се ръководи от мандата, даден и от Съвета на министрите. Европейският съюз поддържа дипломатически отношения с над 130 държави, а търговско-икономически – с почти всички страни. Представен е в много международни организации. В Организацията на обединените нации е със статут на наблюдател. Участва в Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. Чрез председателя на Европейската комисия участва в срещите на най-високо равнище на най-развитите държави Г-7 или Г-8. Макар че ЕС не е страна по споразуменията в рамките на ГАТТ и нейния продължител СТО, в последния уругвайски кръг от преговорите за либерализиране на международната търговия страните-членки на съюза, бяха представени от комисаря по въпросите на търговията.

Чрез своята конкретна и диференцирана търговска политика ЕС е успял да си осигури ключова роля в международните икономически отношения. Като политика на фактора, който заема най-голям относителен дял в световната търговия, тя оказва сериозно влияние върху развитието на процесите в световното стопанство.

2. Асоцииране на България с ЕС

Важен аспект на членството на България в ЕС е включването й в политиката на Съюза в областта на външните отношения и сигурността – възможност за ефективна външна политика на малка държава, в т.ч. и за гарантиране на националната сигурност чрез участие в изграждането на система за европейска сигурност. [7]

Икономическите предимства на членството в ЕС са свързани с участие в Европейския вътрешен пазар със свободно движение на стоки, услуги, хора и капитали. Като член на интеграционната общност България получава достъп до структурните фондове, инвестиции и нови технологии. Интензифицирането на икономическата реформа е обусловено от стремежа показателите й да отговарят на европейските изисквания за постигане на макроикономическа стабилност, функциониращо пазарно стопанство и справяне с конкурентния натиск, а оттам и постепенното доближаване до условията за членство в Икономическия и валутен съюз.

В процеса на присъединяване на България към Съюза се очакват значителни промени в икономическото развитие и жизнения стандарт, което пряко ще се отрази и на обществената подкрепа за политиката на приобщаване към европейски и евроатлантически организации.

Членството на ЕС изисква съществена промяна в социалните нагласи, в труда, предприемачеството, мисленето, и във функционирането на властите и обществото, така както е в ЕС. Като следствие трудностите по присъединяване на страната към Съюза се свързват и с неминуемия сблъсък между националните особености и традиции, и общото в установените правила, норми и дисциплина в страните от ЕС. Последствията от този конфликт биха могли да бъдат смекчени чрез участие в органите, общите политики и фондовете на Съюза. В социалната сфера членството на България в ЕС ще създаде условия за доближаване до европейските стандарти в области като безопасност на труда, здравеопазване, образование и социално осигуряване - важен аспект на развитие и за Съюза след включването им в Договора от Амстердам [7, 6].

Като една от най-важните цели на българската политика, членството в ЕС изисква широк национален консенсус и убеденост на цялото общество в дълбокия и рационален смисъл на промяна на вътрешните и външните условия за съществуване и развитие на страната. Присъединяването на България към ЕС не е и не може да бъде дело само на дипломацията или дори на цялата държавна администрация, а на мнозинството на нацията, на нашето общество.

С членството си в ЕС България ще стане пълноправна част от цивилизационна и интеграционна общност, чиито основни ценности споделя - спазване правата на човека и основните свободи, зачитане върховенството на закона и принципите на правовата държава, плурализма, прозрачността, свободата на мисълта, словото и печата, гарантиращи ускорен социален прогрес [9].

Двустранните отношения между България и ЕС се развиват на основата на споразумението за асоцииране /ЕСА/.

В съответствие с него са създадени следните двустранни органи, отразяващи структурата и равнищата на компетентност в институциите на Съюза:

§ Съвет за асоцииране на България - ЕС, състоящ се от Съвета на министрите на ЕС, представители на Европейската комисия, и упълномощени от българското правителство министри. Председателства се поредно от двете страни по ЕСА, заседава веднъж годишно и има компетенции по всички възникнали въпроси – приема решенията /задължителни/ и препоръки;

§ Комитет за асоцииране, съставен от висши служители на двете страни, който подготвя срещите на Съвета за асоцииране;

§ Съвместен парламентарен комитет, който получава информация от Съвета за асоцииране и може да дава препоръки.

На 16 декември 1995 г., в Мадрид е връчена официалната кандидатура на България за членство в ЕС. Юридически тя все още има статут само на асоциирана страна. Това обуславя и първия приоритет на провежданата политика - стриктно изпълнение задълженията по ЕСА, което остава основата на развитие на двустранните отношения с ЕС. Такава оценка се съдържа в Становището на Европейската комисия по молбата на България за членство /приложение към публикуваната на 16 юли 1997 г. "Програма 2000"/. Четвъртото заседание на Съвета за асоцииране от края на месец октомври 1998 г. констатира неговото успешно изпълнение [31, 29].

На етапа, в който навлизат отношенията на България с ЕС след 1997 г., Споразумението за асоцииране не може да остане единствената рамка на развиващите се двустранни връзки. Новата динамика на двустранния диалог се определя от действителния напредък в сближаването със стандартите на ЕС и от "Партньорство за присъединяване". Изпълнението на последното е друг приоритет на нашата политика. Стремежът на двете страни е чрез "Партньорство за присъединяване" да се обединят в една правна рамка всички видове и форми на техническо и финансово съдействие, да се мобилизират и използват по възможно най-ефективен начин сега съществуващите, и бъдещи процедури и механизми на Общността за подготовката на България за пълноправно членство.

Този документ съдържа ясно формулирана програма за подготовка, включваща поемането както от България, така и от ЕС на ангажименти за изпълнение на конкретни приоритети в определени срокове. Неразделна част от "Партньорство за присъединяване" е и Националната програма за приемане и прилагане на законодателството на Европейския съюз. Тя определя законодателството, което предстои да се адаптира, мерките, необходими за неговото прилагане и съблюдаване, както и оценка на бюлетините, социалните и икономическите разходи за осъществяването на цялата тази дейност. Програмата съдържа и график, и на практика е съсредоточена върху приоритетните области, посочени в становището на Европейската комисия по нашата молба за членство.

Най-важен аспект от подготовката за членство, е изпълнението на "Националната стратегия за присъединяване на Република България към Европейския съюз" [32]. Тя очертава основните направления на дейността на страната в средносрочна перспектива. Целта е да се поставят интеграционните условия в рамките на стройна и последователна политика, да се определят приоритетите и проблемите в отделните области, и съответните препоръки. Стратегията е документ, който отразява вижданията от българска страна за това как да се преодолеят отбелязаните в становището на Европейската комисия слабости в подготовката на нашата страна за членство.

Стратегията е организирана в следните четири основни направления:

· Създаване на необходимите държавни и недържавни структури на политиката за присъединяване;

· Формиране на предпоставки, условия и съдействие на установяването на функциониращата пазарна икономика;

· Подготовка за поемане на задълженията, произтичащи от членството в ЕС, по основни области;

· Мобилизиране на постоянна и широка обществена подкрепа за политиката на правителството на страната.

България се намира в началото на период на активна подготовка за преговори за присъединяване към ЕС. Той протича в следните специфични условия [5]:

Първо, политиката на подготовка се организира и осъществява на основата на критериите, формулирани от Европейския съвет в Копенхаген. Докато България в голяма степен вече е изпълнила политическите условия за членство /по-нататъшното укрепване на стабилността и повишаване на ефективността на демократичните институции, гарантирането на върховенството на закона и зачитането на човешките права/, то в икономическата област все още предстои много работа за достигането на критичния минимум от икономически показатели /изграждането на действащата пазарна икономика, подобряване на възможностите за справяне с конкурентния натиск на пазарните сили в Съюза и в световен мащаб, развиване на способностите ни за поемане на задълженията, произтичащи от членството, включително придържане към целите на политическия, икономическия и валутен съюз/. Постигането на съответствие с тези критерии изисква продължително и мащабно национално усилие, огромно напрежение за нашата икономика, наличието на политическа воля за завършване на започнатите системни промени, което е невъзможно да бъде постигнато в кратки срокове.

Второ, подготовката се осъществява в условията на действието на постановките, закрепени в стратегията на Европейския съвет от Есен за подготовка на асоциираните СЦИЕ за присъединяване. Това означава, че на този етап България все още има възможност да върви заедно с групата на асоциираните и да не допусне изоставане от нея.

Трето, подготовката на преговори за членство се извършва в условията на съперничество с останалите асоциирани страни. Това е средата, в която ще протече следващото разширение и от която се извеждат стандарти, по които ще бъдем оценявани. Сравненията с показателите на ЕС в отделни области на развитието са основен ориентир, но нещата следва да се оценяват в перспектива - предстоят задължителни и сложни преговори, по време на които съществуват допълнителни възможности за подобряване на нашите собствени показатели. Но при вземането на решението за започване на преговори страните-кандидатки ще бъдат оценявани и класирани в съответния контекст, т.е. съобразно степента на приближаване до стандартите на ЕС, в сравнение между тях.

Целите на ЕВРОПЕЙСКО СПОРАЗУМЕНИЕ за асоцииране между Европейския Съюз и Република България са:

§ да осигури подходящи рамки за политическия диалог между страните, което да позволи развитието на тесни политически отношения;

§ постепенно да бъде създадена зона за свободна търговия между общността и България, която да обхваща по същество цялата търговия между тях;

§ да насърчава разширяването на търговията и хармоничните икономически отношения между страните и по този начин да стимулира динамичното икономическо развитие и благоденствието в България;

§ да подкрепи усилията на България за развитие на икономиката й и за завършване прехода към пазарна икономика;

§ да осигури подходящи рамки за постепенното интегриране на България в общността. С тази цел в съответствие с пазарните механизми ще бъдат изработени нови правила,политика и действия и България ще работи за изпълнение на необходимите изисквания в това отношение;

§ да се създадат институции, които да направят асоциирането ефективно.

Между страните ще бъде установен редовен политически диалог, който те имат намерение да развиват и задълбочават. Той ще съпътства и затвърждава сближаването между общността и България, ще подкрепя политическите и икономическите промени, които протичат в тази страна, и ще допринася за установяването на нови отношения на солидарност и нови форми на сътрудничество. Политическият диалог и сътрудничеството, основани на общи ценности и стремежи: ще улеснят пълното интегриране на България в общността на демократичните нации и прогресивното сближаване с общността.

Критерии за членство на България в Европейския Съюз [17]

Политически критерии

Политическите критерии за присъединяване, на които следва да отговарят страните-кандидатки според формулировката, направена от Европейския съвет в Копенхаген през м. юни 1993 г., постановяват, че тези страни трябва да са постигнали “стабилност на институциите, гарантиращи демокрация, върховенство на закона, човешки права и зачитане и защита на малцинствата”.

В редовния си доклад за 1999 г. относно напредъка на България в процеса на присъединяване Комисията направи следното заключение:

“България изпълнява Копенхагенските политически критерии. Необходимо е да бъдат предприети по-нататъшни усилия за укрепване на върховенството на закона и зачитането на човешките права и правата на малцинствата, по-специално на ромското население, където неотдавнашните правителствени решения трябва да бъдат последвани от конкретни мерки със съответни финансови средства. Особено внимание следва да бъде обърнато на борбата срещу корупцията и подобряване на работата на съдебната система” [22].

Най-общо политическите критерии са следните:

§ Продължаване прилагането на Програмата за интеграция на ромите

§ Демокрация и върховенство на закона,,що се отнася до работата на парламента, изпълнителната власт и съдебната система;

§ Мерки против корупцията;

§ Граждански и политически права;

§ Икономически, социални и културни права;

§ Права на малцинствата и защита на малцинствата.

Икономически критерии [11]

§ утвърждаване на цялостна макро-финансова стабилност; подобряване на конкурентоспособността чрез пазарно ориентирано преструктуриране, включително на малки и средни предприятия; завършване на приватизационния процес; укрепване на пазарните институции, подобряване на законовата и нормативна рамка за предприятията;

§ установяване на процедура за годишен финансов надзор целяща поставяне на отчетността, наблюдението на държавните финанси, в съответствие с процедурите на ЕС;

§ прилагане на програма за преструктуриране на стоманено-добивния сектор;

§ създаване на функциониращ пазар на земята и финализиране на регистъра за земята и собствеността.

Вътрешен пазар

§ Обществени поръчки: осигуряване на прозрачни процедури за обществени поръчки на централно и регионално ниво;

§ права на интелектуална и индустриална собственост: по-нататъшно изравняване на правата на индустриална собственост (търговски марки, географски направления и индустриални дизайни), включително ефективни мерки за граничен контрол;

§ защита на данните: прилагане на законодателството;

§ свободно движение на стоки: започване прилагането на нов подход в законодателството; по-нататъшно изравняване на традиционното техническо законодателство; система за наблюдение на пазара;

§ свободно движение на хора: завършване на изравняването на законодателството и взаимно признаване на дипломите.

§ свободно движение на услуги; пълно изравняване и прилагане на Закона за банките, Закона за залозите, Закона за ценните книжа; гарантиране и улесняване на отдаването под наем и на процедурите за влизане във владение;

§ конкуренция: укрепване на антимонополните институции и на институциите за държавни поръчки;

§ данъчно облагане: пълно изравняване с законодателството на ЕС, включително с Преходния режим по ДДС на Общността; поправки на съществуващите закони и осигуряване на съвместимост с Кодекса за поведение за облагане на бизнеса; укрепване на административния капацитет и процедурите по контрол, включително административното сътрудничество и взаимната помощ.

§ защита на потребителя: продължаване на изравняване на законодателството и укрепване на пазарния контрол и на изпълнителните власти;

§ митници: засилване на граничния контрол; разработване на интегрирана тарифа; развитие на функционалния капацитет и компютризация на митническата администрация; засилване на борбата срещу корупцията.

Селско стопанство

§ укрепване на механизмите за провеждане на Обща селскостопанска политика и административните структури (надзор на селско-стопанските пазари и прилагане на мерки за структурно и аграрно развитие, създаване на органи и контролни механизми);

§ продължаване преструктурирането на аграрно-хранителния сектор; укрепване на администрацията за контрол на храните;

§ завършване изграждането на системата за идентификация на животинските видове; прилагане на система за контрол на качеството (Център за анализ и контрол на опасностите), обработка на животинските отпадъци, програми за контрол на отпадъците и болестите по животните; завършване изграждането на системите за инспекция на бъдещите външни граници.

Риболов

Развитие на възможностите за реализация и прилагане на обща риболовна политика, в частност чрез осигуряване на адекватни институционални ресурси и оборудване за инспекция и контрол; създаване на адекватна система за регистрация на флотата; въвеждане на стандарти за качество.

Eнергетика

§ изравняване на изискванията за складиране на гориво и продължаване на подобряването на енергийната ефективност;

§ подготовка за вътрешния енергиен пазар, приемане на директивите за електричество и газ /включително адаптация на цените на енергията и ценовите равнища/;

§ приемане и прилагане на вторично законодателство за вътрешния пазар на газ и електричество;

§ изпълнение на ангажиментите за разсроченото затваряне и извеждане извън експлоатация на блокове 1,2,3 и 4 на АЕЦ Козлодуй;

§ укрепване на регулаторните структури за ядрена безопасност и защита от радиация.

Tранспорт

Подобряване на земния транспорт (достъп до пазара, безопасност на пътищата и пътни такси), железопътен транспорт; морски транспорт, вътрешен воден транспорт /технически изисквания за плавателните съдове/ и въздушен транспорт /в частност безопасност на въздушния транспорт и управление/.

Заетост и социална сфера

§ изравняване с законодателството на ЕС в областите здравеопазване и безопасност на труда, трудовото право, равноправно третиране на жените и мъжете и здравно осигуряване; укрепване на административните структури и на тези необходими за координация на социалното осигуряване;

§ създаване на независим фонд за застраховане на заетите в случай на неплатежоспособност на работодателя.

Икономическо и социално сближаване

Развитие на национална политика за икономическо и социално сближаване с оглед на намаляване на разликата между БВП на глава от населението и средния за ЕС, а също и по отношение на вътрешните неравномерности; подготовка за прилагане на регионални програми, а също и на инициативи на Общността; одобряване на административните процедури и създаване на бюджетна система, позволяваща поемане на многогодишни ангажименти и организиране на нейното управление съгласно стандартите на структурните фондове, включително наблюдение и оценка.

Околна среда

§ завършване на транспонирането и прилагането на рамковото законодателство и на секторното законодателство, съгласно предварително определен график;

§ интегриране на стабилни принципи за развитие в дефиницията и прилагането на всички други секторни политики.

Правосъдие и вътрешни работи

§ продължаване на прогресивното изравняване на визовото законодателство и практика с това на ЕС;

§ приемане и прилагане на международни инструменти свързани с борбата срещу трафика на наркотици, в частност Споразумението относно незаконен трафик по море, прилагащ параграф 17 на Конвенцията на ООН срещу незаконния трафик на наркотични и психотропни вещества;

§ модернизиране на възможностите за настаняване за търсещите убежище и за бежанците;

§ по-нататъшно засилване на международната координация и на сътрудничеството в областта на трансграничната престъпност, особено в областта на транзитното преминаване, производство и продажба на наркотици, а също и пране на пари; прилагане на антикорупционна стратегия [31];

§ укрепване на независимостта на съдебната система.

Укрепване на административния и съдебен капацитет, включително управление и контрол на фондовете на ЕС [5, 21]

§ завършване създаването на професионална и безпристрастна държавна служба на базата на Закона за държавните служители и опростяване на процедурите;

§ модернизиране на обучението по европеистика, включително обучение на съдии в правото на Общността;

§ засилване на публичния финансов контрол чрез осигуряване на адекватен персонал, обучение и оборудване;

§ засилване на статистическия капацитет.

3. Състояние на регионалната политика в България

Присъединяването на Република България към ЕС се основава на широката подкрепа на българското общество и на политическата воля на правителството успешно да завърши подготовката за членство в ЕС. България ще продължи да участва активно в различните форми на регионално сътрудничество в Югоизточна Европа. Обхватът на участие ще бъде съобразен с тяхното политическо или икономическо значение за страната на основата на принципа, че регионалната политика на България в Югоизточна Европа е част от политиката за ускорена интеграция в НАТО и ЕС, насочена към укрепване на доверието, стабилността и сигурността и към утвърждаване на европейски стандарти в отношенията между държавите от региона. Като механизъм, предназначен да играе важна роля в координирането на усилията за превръщане на Югоизточна Европа в регион на сигурност, стабилност и просперитет, Пактът за стабилност има значителен потенциал. От позицията на донор на стабилност в региона и страна, готвеща се за членство в НАТО и водеща преговори за членство в ЕС, България ще продължи своето конструктивно участие в пакта. Приоритет ще имат инфраструктурните проекти с регионално значение, сред които са трансевропейските транспортни коридори, преминаващи през територията на страната. България ще съдейства за задълбочаване на Дунавското сътрудничество, както и за оптимизиране на дейността на Организацията за черноморско икономическо сътрудничество. [5, 21]

Регионалната политика, която трябва да бъде преследвана за приобщаването на България към ЕС е една важна предпоставка, към която трябва страната ни да се бори с всякакви средства и силно подпомагане от страна на правителството ни.

В сферата на икономическите науки регионалната политика, наричана още регионална икономическа политика, се разглежда от макро икономиката: като се изхожда от общо икономически цели, като например: икономически растеж, социална справедливост, гарантиране на имуществото и ангажираността).

Състояние на регионалната политика в България [19]

Регионалната политика е една от най-динамичните сфери на развитие в България през последните няколко години. Създадена е нормативна база и институционална структура, натрупан е опит в процеса на планиране и координация между отделните сектори. Увеличава се разбирането за потребността от партньорството с неправителствените организации и реалния сектор.

Процесът на установяване на адекватна законодателна среда и изграждане на институциите, необходими за осъществяване на регионалната политика премина през следните етапи:

· регламентиране на правомощията на структурите, участващи в управлението на регионалното развитие на различните нива със Закона за регионалното развитие (приет през м. март 1999 г.), Закона за администрацията, Закона за Сметната палата, Закона за държавния вътрешен финансов контрол, бюджетни закони и др.;

· повишаване на капацитета на създадените структури в Министерски съвет (МС) – Съвет за регионално развитие и Дирекция “Регионална координация” и Министерство на регионалното развитие и благоустройството (МРРБ) – Главна дирекция “Регионално развитие и административно териториално устройство” на МРРБ, трансформирана по късно в Главна дирекция “Регионална политика” и Дирекция “Стратегическо планиране”. Създадени са и териториални звена на главната дирекция в центровете на 6^те района за планиране и филиали в областите, както и съвети за регионално развитие във всички области [31];

· координация на дейността за подготовка на България за присъединяване към ЕС – за провеждане на преговорите за присъединяване бяха определени Национален ръководител – Министърът на финансите, Национален координатор на помощта по програма ФАР – Министърът на външните работи, Национален ИСПА координатор – Министърът на регионалното развитие и благоустройството, за Управителен орган по САПАРД – УС на Държавен фонд “Земеделие”. Създадени са: Централно координационно звено към Министъра на регионалното развитие и благоустройството, като координиращ орган за разработване на НПИР; Национален фонд като централен съкровищен орган, отговорен за финансовото управление на средствата по програми на Европейската общност и Централно звено за финансиране и договориране за провеждането на тръжните процедури и за договорирането и извършване на плащанията по проекти по Програма ФАР към министъра на финансите; Работна група 21 “Регионална политика и структурни инструменти” към Координационния съвет по Европейска интеграция, ръководена от МРРБ. Променени са устройствени правилници на ключовите министерства (на МРРБ, МОСВ, МТСП), като целта е да се подобри институционалната структура на министерствата, като по-ясно се конкретизират функциите и отговорностите по отношение на планирането, програмирането, прилагането, управлението, контрола, наблюдението и оценката на съответните предприсъединителни програми. Бе учреден Съвместен комитет за наблюдение на изпълнението на финансираните от ЕС програми ФАР, ИСПА и САПАРД, както и секторни подкомитети за наблюдение на програмата ФАР [1, 20].

За укрепване институционализирането на районите за планиране (NUTS II) МС прие постановление № 145 от 2000 г., с което се определят условията и редът за изпълнение на стратегии и програми, съфинансирани от програма ФАР в областта на регионалното развитие и икономическото и социално сближаване и подготовката за прилагане на структурните фондове на ЕС, като през 2001 г. се наблюдава известно административно укрепване на Комисиите за икономическо и социално сближаване.

През март 2001 г. бе приет Законът за устройство на територията. За съжаление връзката между устройството на територията и регионалното развитие, респективно - между двата вида планиране - не е регламентирана достатъчно нито в Закона за регионално развитие, нито в Закона за устройство на територията. Необходимо е по-детайлно да се обвържат съдържанието на плановете за развитие с националните и регионалните устройствени схеми.

През април 2001 г. влезе в сила Законът за социално-инвестиционния фонд, който ще предоставя финансова помощ за изпълнението на приоритетни проекти осигуряващи заетост в рамките на Националния план за икономическо развитие.

Едно от постиженията на регионалната политика през последните години е осъщественият интензивен процес на планиране, благодарение на който администрацията на всички нива и нейните партньори развиват нова “култура на планиране”. Изготвени са стратегии и планове за развитие на различни нива (местно, областно, регионално), обобщени в Националния план за регионално развитие (НПРР). Националният план за икономическо развитие (НПИР) съдържа отделен раздел (ос 5), който разглежда в детайли процеса на устойчивото балансирано регионално развитие.

Един от основните проблеми е паралелното осъществяване на два процеса и съответно наличието на две системи от планови документи – НПИР и свързаните с него планове на районите за планиране, от една страна, и НПРР и свързаните с него областни планове и общински стратегии, от друга. Това предопределя и разнообразната интерпретация на понятията “регионална политика/политика на развитие” и “политика на регионално развитие”.

От съществено значение е ограниченият обмен на информация, което силно затруднява процеса на планиране и формиране на общо разбиране за регионалната политика и ефективно и навременно участие на всички партньори в процеса. Все още липсва достатъчна вертикална и хоризонтална координация. Практика е проекти, които фигурират в програмите на министерствата, да не са известни в областите и да не са включени в техните планове за развитие. Поради тези причини не винаги усвояването на средства по проекти води до желания социален и икономически ефект.

Сериозен проблем на процеса на планиране е липсата на знания и опит на администрацията на всички нива на управление и на техните социални и бизнес партньори, както и тяхната мотивация за ефективно участие в процеса. Липсват нагласи и професионални умения за постигане на максимална прозрачност на процеса на планиране, включване и ползване на експертния потенциал на всички заинтересовани страни, организиране на обществени дискусии и постигане на консенсус за приоритетите на териториалните общности.

Все още има общини, които просто изготвят лист със своите потребности и идеи за проекти без дългосрочна визия и икономическа обосновка и очакват финансиране от държавни фондове или държавния бюджет. Липсва широко разпространен опит за ползване на алтернативни източници на финансиране и привличането на частни капитали.

Мониторингът и оценката се сблъскват не само и дори не толкова с организационни ограничения, колкото с липса на информация за планираните и осъществените действия, както и с липса на знания, умения и опит за нейното използване. Не е достатъчно ясен въпросът с мониторинга на НПИР. На регионално ниво се предвижда основните функции по мониторинга да се осъществяват от Комисиите за икономическо и социално сближаване с подкрепата на техните секретариати (териториалните звена на МРРБ). На национално ниво, обаче, въпросът не е достатъчно изяснен и окончателно решен.

Сравнително слабо е разпространена практиката за предварителна оценка на плановите и програмни документи, по-специално по методиките, използвани в ЕС.

Що се отнася до финансовото управление и контрол, новата подзаконова нормативна уредба създава нова структура за плащания и счетоводна отчетност в рамките на МРРБ. Необходимо е подобряване на ефективността и засилване ролята на Агенцията за държавен вътрешен финансов контрол – вътрешен и предварителен финансов контрол, осъществяван от органите на Агенцията; засилване ролята на Националния фонд към МФ – финансов контрол; и на Сметната палата – външен последващ финансов контрол (одит).

Няма особени промени и в областта на регионалната статистика. Може да се очакват подобрения благодарение на създаването на отдел “Регионална статистика” в Националния статистически институт, който работи за събиране на информацията по планови региони в съответствие със стандартите на ЕВРОСТАТ. На този етап статистическата информация на областно и общинско ниво е трудно достъпна и агрегирана [33].

На национално ниво не съществува обособен финансов ресурс за финансиране на политиката за регионално развитие. Публичното финансиране се насочва чрез бюджетите на съответните министерства в съответствие с годишния държавен бюджет и чрез различни извънбюджетни фондове. Това повишава необходимостта и изискванията към координацията на секторните политики. Създаването на Фонд за регионално развитие беше предвидено и в Програма “България 2001”, но не беше реализирано.

Районите за планиране не разполагат със собствени финансови ресурси. Областните администрации получават средства само за текущата си дейност, но не разполагат със собствени финансови ресурси за реализация на областните планове за регионално развитие. Формирането на приходите на общините е твърде централизиран процес и като цяло приходите са ограничени като количество. От друга страна структурата на приходите е неблагоприятна и зависи от външни фактори. Поради тази причина местните власти се оценяват като не особено надежден партньор при съфинансирането на проекти чрез предприсъединителните инструменти, а в бъдеще – и чрез структурните фондове. Тази ситуация на "разминаване" между отговорностите по планирането и реалните правомощия и възможности за изпълнение на плановете, особено от гледна точка на тяхното финансово осигуряване, налага мнението, че планирането на регионалното развитие “отдолу- нагоре” е безпредметно, ако няма наличен специален ресурс, чрез който да се реализират плановете и програмите [24]. Алтернатива на това мнение е прагматичното разглеждане на политиката на регионално развитие не толкова като пряко разпределение на ресурси, а преди всичко като координация на секторните политики и действия и насочването им към решаване на регионални проблеми. Затова ключовият фактор за успех на плановете за регионално развитие, постигането на интегриран подход и ефективно използване на ресурсите, е координацията на секторните политики. Включването на определен проект в плановете не е автоматична гаранция за неговото финансиране. В този смисъл НПРР се разглежда като платформа за търсене на инвестиции чрез алтернативни източници на финансиране, публично-частни партньорства и др [35, 23].

Проблеми на съществуващата териториална администрация в Република България

Административно-териториалното устройство представлява съзнателно провеждана дейност по разделяне на територията на страната на териториални общности и създаване на административни органи в тях, които да провеждат политиката на държавата и местните власти предвид тяхната йерархична съподчиненост, установена със закон [4].

Упражняването на властта, компетенциите и правомощията на местните власти като цяло произтичат от тези на държавата, независимо от реда на създаване в исторически план на териториалните общности. Чрез устройствени закони държавата регламентира своята териториална организация и рамките на местното самоуправление. Държавната законодателна власт определя политическата същност и институционалната структура при административно-териториалното устройство и местното самоуправление. В този смисъл може да се дефинира като съставна част от организацията на държавата и на държавния апарат, която по същество включва разделянето на територията на страната на административно-териториални единици за създаване на условия за ефективно протичане на жизнените процеси и за упражняване на държавната власт. Неговото социално-политическо значение се състои в това, че то оказва влияние върху държавните и местните власти и самоуправлението, върху отношенията между централните и местните власти, и между тях и населението. Административно-териториалната структура е “носещата конструкция на държавата” и като такава тя трябва правилно да бъде проектирана и изградена.

При административно-териториалното деление от съществено значение е териториалният обхват на отделните административно-териториални единици в максимална степен да бъде съобразен с действителните граници, в които протичат социално-икономическите процеси. Оптималното съответствие между реално формиралите се социално-икономически системи и АТЕ подпомага управлението на тези процеси и стимулира развитието им [5].

И обратно, неудачното административно-териториално деление, несъобразено с реално изградените връзки между отделните елементи и структури, се превръща в пречка за успешното функциониране и развитие на териториалната администрация.

Изпълнението на задачата на териториалната администрация за създаване на предпоставки за осъществяването на социално-икономическите, културно-образователните и правно-защитните функции на държавата изисква спазването на някои основни принципи, като: самоопределение и самоуправление; демократичност; децентрализация; комплексност на дейността и др.

Целите и аргументите на решенията при териториалната администрация е необходимо да се определят от изискването за създаване на предпоставки за изграждане на стабилни и ефективни структури на държавната администрация и условия за успешно провеждане на социално-икономическата политика на държавата в различни аспекти.

Целите на реформата в териториалната администрация са продиктувани от перспективата за развитието на държавата с плуралистична политическа система и икономика, ориентирана към пазарното стопанство и свободната стопанска инициатива. Това е залегнало в Конституцията на Република България (чл. 11, ал. 1 и чл. 19). Необходимо е аргументите да се извеждат от задълбочени научни изследвания и изводи от нашия и чуждия опит. При съблюдаването на тези особености може да се очаква, че нормативната уредба в тази връзка ще бъде стабилна и ще способства за създаването на териториални общности, относително независими от политическата конюнктура. При отчитане на историческите, политическите и нормативните предпоставки основните цели на административно-териториалното устройство са насочени към:

1. Усъвършенстване и развитие на териториалната, функционалната и институционалната организация на местното управление и самоуправление и взаимоотношенията му с централните органи на държавната власт;

На практика това означава, че местните власти трябва да имат правото на своя отговорност да управляват възложените им по закон дейности, в полза на населението от общността, която представляват.

2. Утвърждаване и развитие на демократични процедури и механизми в организацията и функционирането на местното самоуправление;

Това трябва да става като се гарантира на гражданите чрез свободни, тайни, равни, преки и общи избори да определят своите представители в местните органи на самоуправление, а чрез събрания, референдуми, подписки и други форми пряко да влияят върху управлението на местните дела, като имат достъп до информацията и решенията на местните власти.

3. Засилване и разгръщане на процеса на децентрализация на властта;

Степента на предоставените компетенции и правомощия от централната държавна власт към местните власти е един своеобразен критерий за демократичното устройство на всяка държава. Децентрализираните компетенции допълват собствената сфера на дейност на местното самоуправление. Те изискват формирането на подходящи по мащаби териториални общности, в които могат ефективно да се организират и да се управляват дейностите в обхвата на местното самоуправление.

4. Защита на националните интереси и сигурност;

Тази цел е непосредствено свързана с формирането на двете сфери на дейност на местните власти (собствената и делегираната) и определянето на степента на децентрализация, която гарантира устоите на държавността. Тя предопределя и специфични изисквания към условията и процедурите за създаване на административно-териториални единици в районите, имащи пряка връзка със сигурността на държавата.

5. Създаване на условия за интегриране на дейността на местните и регионалните структури за управление и самоуправление с тези на европейските страни;

Важно условие за постигане на тази цел е спазването на принципите и изискванията на Европейската харта за местното самоуправление, която е ратифицирана от Народното събрание през 1995 г. В тази връзка са и редица други документи на страните от Европейската общност.

Административно-териториалното устройство обхваща [37]:

· административно-териториалното деление на територията на страната и на големите градове с население над 300 хил. жители; регламентиране и организация на системата на дейност на държавните органи на управление и местното самоуправление в административно-териториалните общности.

Обособяването и функционирането на основните териториални структури на държавата – населените места и селищните образувания и общностите от различен йерархичен порядък, изисква цялостно нормативно регламентиране на различните процеси и дейности. В тази връзка са Законът за административно-териториалното устройство на Република България (ЗАТУРБ) (ДВ, бр. 63/95 г., поел. изм. бр. 69/99 г.) и Законът за териториалното деление на столичната община и големите градове (население над 300 000 души).(ДВ, бр. 66/95 г., поел. изм. бр. 90/99 г.) Характерни особености на териториалната администрация на Република България са [38]:

o обособените два вида АТЕ - области и общини, в съответствие с конституционните разпоредби (чл. 135, ал. 1);

o формирането на кметства от едно или няколко населени места и райони в големите градове като съставни АТЕ в общините;

o определянето на населените места и селищните образувания като териториални единици (ТЕ) и разграничаването на населените места на села и градове [39];

o прилагането на единен подход и общи принципи при определяне на основните елементи на АТЕ и ТЕ – територия, граници, наименование и административен център;

o балансиране на динамиката и стабилността на процесите по административно-териториални промени според волята на населението;

o допускането на алтернативни възможности за осъществяване на различните промени.

Организацията на работата на държавните органи на управление и местното самоуправление е свързана с определяне на:

· собствената сфера на дейност на различните власти и разграничаване на техните правомощия от тези на централната власт;

· делегираната сфера на дейност, правата и отговорностите на органите, които я осъществяват;

· правомощията на изборните и изпълнителните органи на местното самоуправление;

· реда и условията за свободно сдружаване и асоцииране на местните власти;

· контролните органи, техните правомощия и видовете контрол. Общосистемни принципи в АТУ са тези, които са характерни и за формирането и функционирането на всяка една обществена система или процес. Такива са:

o принципът на комплексност, предполагащ цялостно и единно обхващане и обосноваване на политическите, нормативно-институционалните, организационно-техническите, финансово-икономическите, информационно-технологичните и кадровите проблеми; принципът на непрекъснатост, обособяващ реформата като перманентен и продължителен процес;

o принципът на йерархичността и рационалната разпоредителност, дефиниращ нивата на изграждане на местните органи на властта; принципът на ефективно съчетаване на централизацията и децентрализацията между държавното управление и местното самоуправление;

o принципът на обвързване на териториалното и специализираното отраслово развитие.

Към тази група на общовалидните системни принципи могат да се отнесат и тези за нормативното регламентиране, икономическата ефективност, научната обоснованост и др.

Специфичните принципи в АТУ по същество определят конкретните изисквания към съдържанието и същността на промените. Към тях спадат [27]:

ü самоопределение и самоуправление на обособените териториални общности;

ü демократичност;

ü организационна съвместимост при изпълнение на децентрализирани, деконцентрирани и делегирани функции и правомощия в териториалните общности;

ü комплексност на дейността в отделните териториални общности и интегрираност по отношение на по-висшите в йерархията административно-териториални структури.

Самоопределението се заключава в изявената воля за самоуправление на повече от 50% от постоянните пълнолетни жители на населените места от предполагаемата териториална общност.

За самоуправление може да се говори най-общо, когато са налице шест основни условия, а именно:

v самоопределение;

v управление на населението в свой интерес, което се осъществява при осигуряване на съвместимост с държавната политика и правото на всеки да изразява свободно своето мнение;

v собствено законодателство, валидно в границите на териториалната общност (общината);

v административна автономия, контролирана цялостно от населението и само по законосъобразност от държавата;

v собственост – обща за териториалната общност и отделна от държавната;

v специфични собствени приходи за териториалната общност и бюджет, съизмерим с разходите по упражняване на правомощията и функциите на местната администрация, които да са регламентирани по законов път и да е определен финансовия механизъм за преразпределянето им.

Демократичността се осъществява чрез механизма на ефективното обществено информиране, съгласуване и участие. Информирането се заключава в създаване на условия за узнаване на проблемите и начина на тяхното решаване. Съгласуването се осъществява чрез конкретизиране на желанията и потребностите на по-голямата част от хората, а участието е посредством тяхното ефективно изразяване на становища, желания и поведение [38].

Проблемите на административно-териториалното устройство са пряко свързани с децентрализираните, деконцентрираните и делегираните функции и дейности от централната власт в различните административно-териториални единици. Те са определящи за административно-териториалното деление на страната и за нормативната база във връзка с местното самоуправление и местната администрация. От промените в съотношението на децентрализираните, деконцентрираните и делегираните функции и дейности зависи в най-голяма степен и протичането на демократичните процеси, на които един от индикаторите е разширяването на местното самоуправление. Под местно самоуправление се разбира правото и реалната способност на местните власти да регулират и управляват в рамките на закона съществена част от обществените дела на своя собствена отговорност и в полза на своето население. Това право се упражнява чрез съвети и събрания, чиито членове са избрани чрез свободни, тайни, равни, преки и общи избори и които могат да разполагат с изпълнителни органи, отговорни пред тях. Тази постановка не накърнява правото и възможността да се прибягва до събрания на гражданите, до референдуми или до всяка друга форма на пряко участие на гражданите, когато това е позволено от закона [32].

Дейността на местната администрация е необходимо комплексно да решава проблемите на териториалната общност, като при това местните власти имат право при упражняване на своите правомощия в рамките на закона да се сдружават в съюзи с други местни власти за решаване на проблеми и задачи, представляващи общ интерес. По отношение на местното самоуправление администрацията упражнява своите правомощия без намесата на администрацията от административно-териториалната единица от по-висок ранг в административната йерархия. Същата реализира своите правомощия за осъществяване на държавната политика интегрирано и координирано с условията на всички общности, включени в териториалния обхват от по-висш порядък, които на определено ниво съвместяват самоуправлението с държавната политика [30].

При административно-териториалното деление на Република България е целесъобразно обособените териториални общности да са съизмерими и функционално подобни на тези, обособени в страните от Европейската общност, като при това се запазят историческите традиции на нашата страна в тази връзка.

Сега действащия двустепенен модел на териториално управление и самоуправление (област, община) се нуждае от съществени корективи в посока на засилване децентрализацията и разширяване на самоуправлението на териториалните общности. Това изисква да се отчита в по-значителен аспект характеристиката и особеностите на националната селищна мрежа и тенденциите в нейното развитие. Проблемите, за които следва да се говори са във връзка с некоординираността на териториалната администрация с Европейската харта за местно и регионално самоуправление [27, 30].

Функциите и организацията на администрацията в местните и регионалните власти са производни на възприетия модел на административно териториално устройство, което в процес на непрекъснато развитие. За съжаление следствие всички проведени реформи в страната неяснотите стават все повече. Проблеми възникват и след приемането на Закона за администрацията и Закона за държавния служител. Какво се има предвид:

Разделът за областите са изведени нелогично от Закона за местното самоуправление и местната администрация и включен в Закона за администрацията;

Разпределението със Закона за държавния служител на държавни и недържавни служители, при все че е взаимствано от европейската практика, е формулирано с неясни критерии;

Не съществува единна принципна схема и структура за управление на регионално и местно ниво;

Не съществуват принципни схеми за организацията, технологията, времетраенето и отговорностите на териториалната администрация при предоставянето на услуги на населението и юридическите лица.

ГЛАВА ТРЕТА. КРИТЕРИИ ЗА УЧАСТИЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ В РЕГИОНАЛНАТА ПОЛИТИКА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

1. Критики и препоръки в Редовния доклад на ЕК за регионалната политика

“България почти не е напреднала в изграждането на необходимата структура за прилагане на структурните фондове. Необходимо е ясно да се конкретизират отговорностите на министерствата и всички останали органи, които участват в подготовката за бъдещите структурни фондове на централно и регионално равнище. България трябва да осигури ефективно функциониране на структурите за междуведомствено съгласуване на основата на политическия консенсус.”

Тъй като страната ни отговаря като цяло на изискванията по Цел 1, структурните фондове трябва да допринесат за развитието и структурното регулиране на цялата национална икономика, като същевременно се ориентират и към преодоляване на регионалните различия в рамките на страната. [17, 19] Важно е да се гарантира пълно съответствие на програмирането на Структурните фондове и Кохезионния фонд с националното инвестиционно планиране и съответните национални политики. Структурните фондове изискват съществени усилия по отношение на междуведомствената координация и сътрудничество, обмен на информация между министерствата, съгласуваност и последователност между различните отраслови стратегии, преговори и постигане на съгласие между отделните участници в процеса. Трябва да се преодолее желанието за доминиране на ведомствените интереси, реално да се оценят възможностите и да се търси консенсус за общите цели. Екипността и постигането на общите дългосрочни цели трябва да бъдат водещи принципи в работата на всички междуведомствени структури. За да се постигне това трябва да има политически и обществен консенсус за целите в краткосрочен и дългосрочен план, яснота по стратегията, тактиката и времевата рамка, прозрачност в процеса на планиране, стриктно очертани функции на отделните звена, система за обмен на информация, система за контрол за изпълнение на отговорностите и компетентни и мотивирани специалисти. Трябва да се има предвид, че проблемите на координацията не са само междуведомствени, но и вътрешноведомствени. Това до голяма степен се дължи на честите промени в организацията, структурата и състава на ведомството. Правителството трябва да гарантира, че структурите за междуведомствена координация са ефективни и основани на политически консенсус, с ясно формулиран мандат и функции, права и отговорности и силна политическа подкрепа на високо ниво. Трябва да има приемственост и в екипите за водене на преговорите за присъединяване.

“Макар и да са налице административните структури на регионално равнище, тяхната роля в разработването, изпълнението и оценката на програми трябва да бъде определена още по-ясно. На регионално равнище трябва да се създадат структури за истинско партньорство, включително областни управи и общини, стопански субекти и социални партньори. По такъв начин ще се осигури по-прозрачно участие на регионите в програмирането, изпълнението, наблюдението и оценката на помощта от ЕО в съответствие с принципа на партньорството.”

Съгласно Регламента на Съвета № 1260/1999 от 21 юни 1999 г., който съдържа общите разпоредби за структурните фондове, дейностите на Общността трябва да се разработват в тясно сътрудничество (“партньорство”) между Комисията и съответната страната членка, заедно с властите и органите, определени от страната членка в рамките на нейните национални правила и текущи практики, а именно: регионалните и местни власти. Участници в този процес са и останалите компетентни публични власти и икономическите и социални партньори. Принципът на партньорство означава, че партньорите трябва да могат да представят своите мнения и предложения по прозрачен начин още в началото на процеса на програмиране, както и в процеса на подготовката, финансирането, мониторинга и оценката. В изпълнението са ангажирани същите партньори, които участват в процеса на програмирането. За съжаление процесът на програмиране е все още твърде централизиран и често се формализира. За пример може да се посочи Северен централен район, в който, с помощта на финансова и експертна подкрепа от UNDP и USAID/ФРМС бяха изготвени дългосрочните стратегии за развитие на 4 от 5-те принадлежащи области. В изработването на стратегиите широко участие взеха представители на местните власти и областните администрации, социалните и бизнес партньори, прилагайки на практика принципа на партньорството и използвайки общественото обсъждане като важен инструмент в рамките на този принцип. Тези стратегии обаче не бяха ползвани от екипа, работещ по плана на целия регион за планиране, без да има обяснима причина за това. Подобен подход напълно обезсмисля трудния процес на планиране “отдолу нагоре” и демотивира участниците в него. Още повече, че планирането се прави с цел устойчиво развитие на регионите, базирайки се на SWOT анализ на средата и търсене на възможности за активиране на ресурсния и човешки потенциал. Колкото по-широко базирано е чувството за собственост (“the ownership”) върху плановите документи, толкова по-отговорна и ефективна е тяхната реализация. В страните членки плановете за развитие включват и отчет за предприетите стъпки за консултации с различните партньори при тяхната подготовка. На този етап в България не е създаден капацитет за ефективно управление на програмите на регионално ниво.

Укрепването на регионалните структури трябва да се концентрира върху създаването на местни и регионални партньорства, които имат принос за планирането и разработването на проекти в рамките на цялостната структура на партньорство, която ще бъде създадена във връзка с подготовката и изпълнението на помощта за структурните фондове. Следователно отговорностите за управлението на проектите ще се прехвърлят към плановите райони при условие, че проектираните регионални структури успеят да демонстрират капацитета си за изпълнение на задачите, необходими за управлението на проектите за структурните фондове.

Към настоящия момент районите за планиране създават рамка, която трябва да бъде изпълнена със съдържание в близко бъдеще. От особено значение е дали те ще успеят да се превърнат в териториална основа на партньорство и координация на инициативите за развитие. Ако имат успех в това отношение, не е изключена възможността именно тези райони да бъдат териториалната основа на евентуално регионално самоуправление в България. Формирането на регионално самоуправление в България, което трябва да се придружава и от финансова децентрализация, предполага постигането на яснота и обществен консенсус поне по 3 основни въпроса: разпределение на функциите и компетенциите на различните нива на управление и начинът на финансиране, териториалният обхват и моделът на самоуправление. Последният проект на НПИР предполага стратегия, която може да се определи като “постепенна” или “диференцирана” по отношение на различните аспекти на регионалната децентрализация: 1) на първо време децентрализация на планирането, програмирането и мониторинга; 2) поетапна децентрализация на управлението и прилагането на програмите за регионално развитие; 3) споделени отговорности за разпределението на финансовите ресурси между различните равнища.

“Административният капацитет за проекти за регионално развитие и икономическо и социално сближаване в ключовите министерства си остава основен проблем. Капацитетът за разработване, изпълнение, финансово управление и контрол, наблюдение и оценка е слаб. На всички нива е необходим по-квалифициран и по-добре обучен персонал."

Административният капацитет за проекти за регионално развитие и икономическо и социално сближаване наистина е ключов проблем. Той е недостатъчен на централно ниво и изключително нисък по региони. Все още много от представителите на областните администрации (отделите по регионално планиране), както и тези, работещи в деконцентрираните структури на Министерство на регионалното развитие, не разбират същността на планирането и управлението на процесите, предприсъединителните инструменти и структурните фондове и как работят те. Още по-малко е разбирането сред НПО и общините и почти нулево сред бизнеса и социалните партньори (изследване на Агенцията за регионално развитие на Северен централен район). Досегашната практика на разпределение на средства за местни инфраструктурни проекти не е стимулирала общините да развият своя капацитет за подготовка на проекти, да докажат своята ефективност и да предвиждат разходите за издръжка в дългосрочен план. Напоследък, обаче, има нарастваща тенденция за изграждане на капацитет на местно ниво чрез създаването на екипи от професионалисти в отдели “Международни програми и евроинтеграция” или “Инвестиции и проекти”.

Административният капацитет всъщност е проблем на всички институции, включени в процеса на планиране и прилагане на регионалната политика и е тясно свързан с ограничения им персонал и текучество, неадекватната квалификация и опит, сравнително ниското заплащане, ниската мотивация и несигурност и липса на приемственост и ресурси за привличане на експертна помощ. Не трябва да се подценява и фактът, че често заседанията на консултативните органи на областно и регионално ниво са формални и неефективни.

Подобряването на административния капацитет трябва да започне с ясна детайлизация на функциите и дейностите на съответните структури, ангажирани в подготовката, изпълнението, финансовото управление, мониторинг и оценка на проекти в различните министерства. Основен проблем е, че липсва национална стратегия за системно обучение и повишаване на квалификацията на специалистите, работещи в тези структури, както и на тези, ангажирани в процеса на ниво райони за планиране. Липсва и система от стимули, мотивираща повишаването на знанията и опита на човешкия ресурс. Въпреки, че бяха предоставени доста възможности за обучение, липсата на връзка между тях и трайна тенденция за последователност и надграждане обезсмислиха усилията и не доведоха до желания резултат. Не се прави оценка за качеството на обучението и не се ползва опита на НПО и университети. Необходима е оценка на потребностите от обучение, съобразена с функциите на отделните звена и длъжностните характеристики на служителите. Разработването на наръчници за обучение на базата на практически казуси би било изключително полезно за всички ангажирани в различните етапи на програмиране на национално, регионално, областно и общинско ниво, както и за проявяващите интерес социални и бизнес партньори. Ресурсите за обучение не би трябвало да се концентрират само в структурите на централната администрация.

Следва да се разширят възможностите за адекватни програми във университетите и школите за следдипломна квалификация.

Що се отнася до програмирането, значителният брой програмни документи води до липса на единна рамка за развитие. НПИР все още не е изцяло залегнал в разработването на политиката на национално равнище, включително и в подготовката на бюджета. Ето защо той не може да послужи като единно и оперативно средство за развитие.

Когато страната отговаря на условията по Цел 1 на структурните фондове на ЕС обикновено се изготвя един интегриран план за развитие, включващ националните секторни приоритети и регионалните приоритети. Този документ е ключов политически инструмент за страната със съпътстващ ангажимент от страна на националните власти за неговото конкретно изпълнение. Това означава, че подготовката на този план трябва да бъде по-тясно интегрирана в процеса на изготвяне на националния бюджет и националната икономическа политика.

Интегрирането на двата планови документа – НПРР и НПИР – ще даде възможност за съчетаване на специфичните предимства на прилаганите при двата плана доминиращи подходи: “отгоре-надолу” за НПИР и “отдолу-нагоре” за НПРР. Паралелно ще се осъществи и по-цялостното интегриране на стратегиите, приоритетите и проектите на областните планове в регионалните планове и оперативните програми. Трябва да бъде намален броя на секторните и регионалните оперативни програми (една РОП и ограничен брой СОП).

2. Развитие на регионалната политика след редовния доклад на ЕК

Доста трудно е да бъдат коментирани новите инициативи в областта на регионалната политика, поради липса на огласена официална информация. В резултат на организационни и персонални промени, все още няма публичност на конкретните бъдещи стъпки [28].

Според българската позиция за преговорите по глава “Регионална политика и координация на структурните инструменти” от месец септември 2001 в рамките на краткосрочните и средносрочни мерки за хармонизация на българската нормативна уредба, ще бъдат приети нови или изменени следните актове:

1. Закон за изменение и допълнение на Закона за регионално развитие – през 2002 г.

2. Колектив от Националния център по териториално развитие е изготвил анализ на прилагането на Закона за регионалното развитие.

3. Към Комисията по местно самоуправление регионална политика и благоустройство, Народно събрание, е създадена работна група за промени в ЗРР.

4. Закон за изменение и допълнение на Закона за устройство на територията – 2002 г.

5. Към Комисията по местно самоуправление регионална политика и благоустройство, Народно събрание, е създадена работна група за промени в ЗУТ.

6. Закон за Национален фонд “Регионално развитие” – през 2002 г.

7. Изменение и допълнение на ПМС № 145 (за функциите на районите за планиране) – през 2002 г.

8. Постановление на Министерски съвет за създаване на Национален експертен съвет по устройство на територията и регионална политика и областни експертни съвети по устройство на територията – през 2002 г.

9. Изменение и допълнение на ПМС № 132 – през 2003 г.

Според общата позиция на Европейския съюз от 28 ноември 2001 г. за Конференцията по присъединяването на България, законодателството, което осигурява основата на националната регионална политика, все още не отразява достатъчно специфичните изисквания и механизми на регулациите, свързани със Структурните фондове. Отново се изисква по-подробна информация как и на какво равнище България възнамерява да организира процеса на програмиране, каква е точната роля и задача на всички включени в процеса институции (на национално и регионално/местно ниво), как ще се осигури широко и ефективно взаимодействие между всички имащи отношение органи и партньори. Важно е и как ще бъдат координирани действията по време на различните етапи на програмиране, финансиране, мониторинг и оценяване на помощта по Структурните фондове [6].

Освен това следва да се утвърди ясна практика относно това как ще се прилагат на практика изискванията за мониторинг и оценка по линия на Структурните фондове, каквито са упоменати в членове 34 до 37, и от 40 до 43 на Регламент (ЕК) № 1260/1999 г., особено информация за ex-ante (предварителната) оценка на Националния план за развитие и за събирането и обработването на съответната статистическа информация и индикатори.

Необходимо е да се предостави подробна информация за институционалната рамка, която ще се изгражда, особено за специфичните задачи и отговорности, за изискваните нива на кадрово осигуряване и образователните нужди на органите и институциите, отговорни за прилагането на помощта по Структурните и Кохезионния фондове, както и за механизмите за междуведомствена координация.

ЕС приканва България, в контекста на подготвянето на Националния план за развитие, да предостави информация за своите прогнозни разчети по нивото на публичните или сходни разходи от една страна, и от друга - за своя капацитет за съфинансиране по Структурните и Кохезионния фондове.

Очаква се МФ и МРРБ да изготвят Стратегия за участието на България в Структурните фондове на ЕС, която да бъде представена за обсъждане в Министерски съвет до 31 януари 2002 г.

3. Проблеми при адаптирането на България към Регионалната политика на ЕС

Регионална политика и сближаване

Инструменти за въздействие върху регионалните различия, включващи:

§ бюджетен инструментариум;

§ финансова децентрализация;

§ индиректна намеса в процесите на пазарното развитие с цел постигане на баланс в социално-икономическото развитие на регионите;

§ инвестиционно субсидиране при определени условия и региони;

§ премии за благоустрояване на територията;

§ премии за осигуряване на работни места;

§ ускорени амортизационни отчисления;

§ субсидии за иновации и модернизации на производствени мощности;

§ гратисен период за инвестиционните кредити и др.

Следва да се посочи, че до 1991 г. в България бяха проведени редица опити за прилагане на система от мерки и икономически регулатори за решаване проблемите на някои периферни региони, в които се бяха формирали социално-икономически дисбаланси [34].

Понастоящем, макар и в неявен вид, Р. България продължава да провежда секторна регионална политика. Пример за това са:

§ ежегодно гласуваните със Закона за държавния бюджет субсидии за покриване загубите на транспортните фирми, които оперират в планински и слабо населени региони;

§ субсидии за осигуряване на услуги от първа необходимост за отдалечените малки планински селища;

§ преференциалният данъчен режим на чуждестранните инвеститори за региони с висок ръст на безработицата, съгласно Закона за закрила на чуждестранните инвестиции. (С решение на Министерския съвет са одобрени 94 общини с висок ръст на безработицата, в които ежегодно ще се насърчават чуждите инвестиции при установения преференциален данъчен режим.

§ финансиране на регионални програми и пилотни проекти от националните фондове "Опазване на околната среда" и "Професионална квалификация и безработица" за създаване на алтернативна заетост в региони, засегнати от преструктуриране на мините (Мадан и Рудозем);

§ подпомагане развитието на екологичното земеделие в планинските региони чрез Националния фонд "Опазване на околната среда" и др.

§ регионалното ниво, което се свързва с областното равнище, не е развито ниво на самоуправление и на този етап не може да се ангажира с разработване на съответните анализи, прогнози и програми за развитие, поради което силно се затруднява процесът на програмиране и прогнозиране. Регионалното ниво няма развит капацитет на администрация, която да ръководи и осъществява процеса на планиране и прогнозира цялостното развитие на областта, в т. ч. да определи кои географски зони от областта се нуждаят от специфично подпомагане. Тази основна слабост на управленската политика влияе отрицателно при планирането на регионалните програми за сътрудничество и коопериране.

При разработване на стратегията за развитие на трансграничния регион под ръководството на Министерството на регионалното развитие и благоустройството бе извършено цялостно проучване, очертани бяха приоритетните области за развитие и сътрудничество, набелязани бяха основните мерки и проекти.

Първият кръг от проблеми, който възникна в етапа на програмиране, бе недостатъчното участие на регионалните и местни власти при определяне на основните приоритети за регионално и местно развитие. Липсата на готови проекти, които да бъдат включени незабавно за инвестиционно договориране чрез търг, оказа съществено влияние при избора на приоритетите.

Вторият кръг от проблеми, които възникнаха, се свързват с:

1. Недостатъчен опит и познание за управление на подобен род програми;

2. Отсъствие на опит в областта на подготовка и оценяване на тръжните документи за инвестиционните обекти;

3. Неразбиране в бенефициентите на необходимостта от създаване на специализирани управленски звена за работа по планираните проекти;

4. Недостатъчно и недобре квалифициран административен персонал за работа по правилата и процедурите, наложени от европейските институции;

5. Липса на единен надежден източник за финансиране българското участие в програмата, което създаде недоверие в партньорите от Брюксел. Съфинансирането се осъществява от различни бюджетни и извънбюджетни източници, което не създава възможност за контрол и мониторинг;

6. Формално участие на заинтересуваните областни администрации в процеса на планиране, програмиране, контрол, оценка и управление изпълнението на проектите поради посочените по-горе слабости на ниво областно управление;

7. Недостатъчен опит в местните власти за работа по програмите и изискванията на Европейския съюз и др.

Регионално планиране: съчетаване на качеството на живота с обществено-икономическата дейност [39]

Европейската конференция на министри на регионалното планиране се свиква редовно от 1970 г. до днес, за да обсъжда проблемите на регионалното планиране и териториалното устройство. В конференцията участват всички държави-членки на Съвета на Европа, а вниманието е насочено към устойчивото стопанско, екологично и обществено развитие в голяма Европа чрез регионално планиране или териториално устройство.

Европейската харта за регионално планиране и териториално устройство препоръчва разработването на функционална и дългосрочна политика на планиране, насочена към:

§ балансирано обществено-икономическо развитие в регионите;

§ подобряване на всекидневните условия на живот;

§ отговорно управление на природните ресурси;

§ защита на околната среда и рационално използване на земята.

Регионално планиране – SWOT анализ

Цел: Да се анализират силните и слабите страни, възможностите и заплахите пред регионалните структури и териториалните единици. На базата на SWOT анализа и на статистическата информация за региона се стига до обосноваване на стратегически план или план за устойчиво развитие.

Потребителите са заинтересовани от повече данни за регионална статистика. Задоволяването на тяхното търсене изисква сътрудничество между много хора. Постоянната подкрепа от страна на ръководния персонал е от значение за успеха на проекта за развитие на регионалната статистика – Раздели 4(g).2.2 и 4(g).3. За съжаление, регионалната статистика не е общодостъпна и е трудно домогването до нея.

4. Предложения за преодоляване на критиките според редовния доклад на ЕК

Законът за регионалното развитие разглежда участието на неправителствените организации като едно от средствата за постигане на целите си, но не съдържа задължителни разпоредби за гарантиране на тяхното участие. Изключение са формалните изисквания за състава на КИСС, където по-специално като членове са споменати агенциите за регионално развитие. НПО участват и във Върховния експертен съвет към МРРБ и в Управителния съвет на ФАР – трансгранично сътрудничество. Представител на Националното сдружение на общините в Република България е включен и в Съвета за регионално развитие към МС, и в Работна група 21 [27].

НПО играят съществена роля най-вече в процеса на планиране. В много случаи те имат решаващ принос за разработването на плановите документи, като на практика прилагат принципа на участие и партньорство между всички заинтересовани страни. Трябва да се признае, че в неправителствения сектор, в сравнение с държавната администрация, има натрупан много повече капацитет и познания за подготовка, управление, мониторинг и оценка на проекти. Някои от организациите на национално и областно ниво имат сериозен капацитет за финансово управление на проекти и привличане на средства. Дискусионна на този етап е ролята на мрежите от агенциите за регионално развитие – БАРДА и БААРР, в които има натрупан богат експертен потенциал, но поради необходимостта от самофинансиране, в повечето случаи тези агенции функционират като бизнес центрове. След обективна преценка на капацитета им и предоставяне на ресурси от страна на държавата, те биха могли да играят съществена роля в регионалната политика. Единствената агенция, функционираща на ниво планов регион е Агенцията за регионално развитие на Северен-централен район. Нейният опит би могъл да бъде мултиплициран и в останалите райони за планиране, като е необходимо в бъдещата промяна на ЗРР ясно да се определят възможните им функции в процеса на планиране, управление, мониторинг и оценка. Не без значение е и ролята на регионалните асоциации на общините, които подпомагат процеса на регионално развитие в съответните територии на страната.

По-конкретно неправителствените организации могат да подпомогнат преодоляването на критиките в редовния доклад чрез [34]:

Инициативи за информационно осигуряване:

§ информационни кампании за повишаване на общественото разбиране за целите, същността и процеса на регионално развитие и ползването на структурните фондове на ЕС и формиране на нагласа за активно участие на всички заинтересовани партньори;

§ изграждане на мрежа от специалисти, ангажирани в процеса на Евроинтеграция на всички нива, за непрекъснат обмен на информация за актуални промени, потенциални възможности, положителен опит и трудности при реализацията на програми и проекти (ФРМС изгради подобна мрежа от общински и областни специалисти) [37];

§ идентифициране на съществуващи НПО или бизнес организации, които да покрият шестте региона за планиране в България и да поемат ролята на информационни звена, интегрирани в национална информационна мрежа;

§ ползването на WEB страниците и информационните бюлетини на НПО за максимална информираност, която ще осигури равнопоставеност на всички потенциални кандидати в достъпа им до ресурси и ще повиши доверието на местните “актьори” в намеренията на субектите, администриращи различните програми;

§ подготовка на тясно специализирани издания в областта на регионалното развитие, подготвени от експерти, работещи в съответната област и навременното разпространение на тези издания до широка аудитория, за която тази информация представлява интерес.

Инициативи, насочени към усъвършенстване и хармонизиране на законодателството:

§ сравнителни анализи за успешни практики в останалите страни в процес на присъединяване и страните членки по отношение на критикуваните от Комисията етапи в процеса на регионалното развитие;

§ дискусионни форуми за текущото състояние и предизвикателствата пред регионалното развитие, с участието на всички заинтересовани страни (представители на всички нива на управление, депутати, социални и бизнес партньори, НПО и донори) и търсенето на консенсус за подобряване на процеса и уточняване на ролите (ФРМС съвместно с МРРБ организира подобен форум пред месец декември 2000 г., предстои последващ форум април/май 2002 г.);

§ поддържане на работни контакти с Европейски структури, активни в процеса на регионалното развитие (Декларация за сътрудничество между НСОРБ и Комитета на регионите) [30];

§ участие в експертни групи (експерти от ресорни министерства, КМСРПБ към НС, НПО) за подготовка на законодателни промени и процедури за прилагането им. организиране на обществени обсъждания за възможни законодателни промени, на базата на оценка на ефекта от приложението на действащите нормативни актове, с цел отчитане на мнението на прилагащите законодателството на различните нива;

§ подготовка и разпространение на коментари на нови нормативни актове, подпомагащи бързото им и качествено прилагане.

Инициативи за подобряване на административния капацитет:

§ участие в подготовка и предоставяне на обучителни модули, насочени към формирането на практически умения най-вече за представителите на социалните и бизнес партньори;

§ участие в подготовка и предоставяне на обучителни програми, базирани на анализ на потребностите, за представителите на администрацията на всички нива, фокусирани не само върху процеса на регионално развитие и ползване на структурните фондове, но и работа в екип, фасилитиране на срещи, правила за фокус групи и мозъчни атаки, дефиниране на роли и постигане на консенсус (НПО имат натрупан богат опит в тази област);

§ разработване на наръчници, базирани на казуси за практическо приложение на изискванията за ползване на предприсъединителните инструменти и структурните фондове;

§ унифициране на терминологията в областта на регионалното развитие и “ползването на един и същ език” от партньорите на всички нива в подготовката на планови документи и проекти и в преговорите с ЕС;

§ подпомагане процесите на международно сътрудничество на ниво общини и области за трансфер на ноу-хау в процеса на Евроинтеграция и ползване на структурните фондове (опит на ФРМС).

§ демократизация на процедурите на работа на различните съвети, комисии и други структури, ангажирани в регионалната политика.

Инициативи за подпомагане на процесите на планиране и реализация на конкретни инициативи:

§ активно участие в процесите на дългосрочно планиране на общинско, областно, регионално ниво, като се стимулира максимална прозрачност, възможност за участие на всички партньори, отчитане на бизнес нагласите на частните предприемачи и приоритетите на местните общности, като първоначално усилията се насочат към самия процес, а в последствие - и към крайните резултати;

§ организиране на публични обсъждания на плановите документи и идентифициране на конкретната роля и отговорност на всеки един от партньорите;

§ все по активно участие в изпълнението на проектите (подготовка на тръжни документи, подписване на договори и реализация) и изграждане на капацитет за мониторинг и оценка;

§ изграждане на капацитет за маркетинг на конкретните проекти, отразени в плановите документи, с цел привличане на средства и формиране на обществено-частни партньорства;

§ на базата на оперативните програми да се подготвят бизнес профили на регионите.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Регионалната политика фокусира усилията на широка мрежа от административни звена на различни нива на управление, от социални и бизнес структури и НПО. Нейната ефективност зависи от подготовката и ангажираността на всички партньори и усилията им да приложат на практика специфичните изисквания и механизми на Структурните и Кохезионния фондове на ЕС.

България ще продължи да участва активно в различните форми на регионално сътрудничество в Югоизточна Европа. Обхватът на участие ще бъде съобразен с тяхното политическо или икономическо значение за страната на основата на принципа, че регионалната политика на България в Югоизточна Европа е част от политиката за ускорена интеграция в НАТО и ЕС, насочена към укрепване на доверието, стабилността и сигурността и към утвърждаване на европейски стандарти в отношенията между държавите от региона. Като механизъм, предназначен да играе важна роля в координирането на усилията за превръщане на Югоизточна Европа в регион на сигурност, стабилност и просперитет, Пактът за стабилност има значителен потенциал. От позицията на донор на стабилност в региона и страна, готвеща се за членство в НАТО и водеща преговори за членство в ЕС, България ще продължи своето конструктивно участие в пакта. Приоритет ще имат инфраструктурните проекти с регионално значение, сред които са трансевропейските транспортни коридори, преминаващи през територията на страната. България ще съдейства за задълбочаване на Дунавското сътрудничество, както и за оптимизиране на дейността на Организацията за черноморско икономическо сътрудничество.

Проблемите, пред които е изправена териториалната администрация и с които трябва да се справи, са редица. Това са първо място окончателното установяване на броя на регионалните единици за самоуправление, големината на територията им. Второ, трябва да се определи кои райони следва да бъдат третирани като подлежащи на самоуправление. Следващ проблем е преразпределението на функциите между настоящите общини и бъдещите региони. Налага се и промяна в законодателството, касаещо финансирането на отделните общини (Закон за данъците, например). Следващ проблем е установяване начина на провеждане на местните избори.

Което идва да докаже твърдението, че започналата административно-териториална реформа в Република България все още не е завършена. Във връзка с приемането на страната ни в европейските структури се налага цялостно преструктуриране на териториалната администрация.

ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ

1. Асоцииране на България към Европейския съюз: структурна адаптация на националното стопанство, Велико Търново, ИК Абагар, 1995.

2. Генов, Г., Е. Панушев, Европейско политическо сътрудничество, Варна, ИК АЛБАТРОС, 1999.

3. Григоров, Н., Европейски и български модели на териториалната администрация, Варна, ИК АЛБАТРОС, 2000.

4. Григоров, Н., Териториалното и селищно устройство на Република България до 2010 г. и след нея, София, 1994.

5. Джилджов, А., В. Маринов, Ф. Хаузер, Преглед на регионалната политика в България: състояние, оценка и перспективи, издание на ФРМС, юли 2001.

6. Джилджов, А., Институционална рамка на регионалното развитие, дискусионен форум на ФРМС и МРРБ “Регионално развитие – постижения и предизвикателства”, 12-13 декември 2000.

7. ДОКЛАД на Европейската Комисия за напредъка на България В процеса на присъединяване за 2000.

8. Европейският съюз – ваш съсед, Европейска документация, Февруари, 1995.

9. Иванова, Р., Основи на европейската интеграция, Център за европейски изследвания, София, 1996.

10. Ленард, Д., Европейският Съюз, София, 1996.

11. Национален план за икономическо развитие.

12. Обща позиция на Европейския съюз, Брюксел, 28 ноември 2001, Конференция по присъединяването с България.

13. Позиция на България за преговори по глава 21 “Регионална политика и координация на структурните инструменти” – септември 2001.

14. Радел, Жуфроа–Люсион, Европейският съюз между политически полярности, 1994.

15. Рангелов, А., Европейските структури за сигурност и мирът на Балканите, София, Национален институт за международни изследвания, 1996.

16. Регламент на съвета (ЕС) 1260/1999 относно общите условия за структурните фондове.

17. Редовен доклад на Европейската комисия за напредъка на България в процеса на присъединяване – 13.11.2001.

18. Роуни, А., Всичко за Европейската общност, София, 1993.

19. Становище на Агенцията за регионално развитие на Северен централен район по Редовния доклад на ЕК за напредъка на България в процеса на присъединяване.

20. Становище на Петя Ацинова, Председател на УС на БАРДА и Изп. директор на АРР – Стара Загора по Редовния доклад на ЕК за напредъка на България в процеса на присъединяване.

21. Хасан, Х., Преглед на процеса на регионалното развитие – институционален и законодателен контекст, семинар 23.11.2001.

22. Хубенова - Делисивкова Т., Приобщаването на България към Европейския съюз: политически, икономически и правни проблеми, София, ИК Стоилов, 1996.

23. Information note on chapter 21 “Regional policy and co-ordination of structural instruments” on enlargement negotiations.

24. Бяла книга за отбраната - http://www.md.government.bg/white_book/wbnew.html

25. Министерство на Външните Работи - http://www.vn.government.bg/world/RabBegin.htm

26. Министерство на Горите и Аграрната Реформа - http://www.mzgar.government.bg/MZG/Default.htm

27. Министерство на Регионалното Развитие и Благоустройството - http://www.mrrb.government.bg/

28. Мрежа на Евро Инфо Центровете - http://www.eic.bcci.bg/bg/index1.htm

29. Народно Събрание на Република България - http://www.parliament.bg/

30. Национално Сдружение на Общините в Република България - http://www.namrb.org/

31. Правителство на Република България - www.government.bg

32. Правителство на Република България – Външна политика и Евроинтеграция - http://www.government.bg/Priorities/Defence/2002-03-26/394.html

33. Сметна Палата на Република България - http://www.bulnao.government.bg/documents/strategy.html

34. Center for Economic Development - http://www.ced.bg/bg/

35. CENTER FOR THE STUDY OF DEMOCRACY – http://www.csd.bg

36. Europa – The European Union On-line – Programme Phare - http://europa.eu.int/comm/dg/a/phare/index.htm

37. Fondation For Local Government Reform - http://www.flgr.bg/

38. Institute of Public Administration and European Integration - http://www.ipaei.government.bg/ipaei/programmes.html

39. Projecting Development and Maintenance of 1997 – 2007 Bulgaria’s EU Accession Web Enabled Info - http://www.europa.bg/bg/copenhagen.htm

40. The European Commission’s Delegation to Bulgaria - http://www.evropa.bg/

[1] Схемата е преработен вариант на модела, предложен от Дик Ленърд в “Европейският Съюз”, 1996, стр. 55

ГЛАВА ПЪРВА. ЛИТЕРАТУРЕН ОБЗОР

4. Структура и съдържание на съглашенията за асоцииране на страните от ЦИЕ към ЕС

ГЛАВА ВТОРА. РЕГИОНАЛНАТА ПОЛИТИКА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ В ПРОЦЕСИТЕ НА ЕВРОИНТЕГРАЦИЯ И МЯСТОТО НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ В НЕЯ

1. Политики на Европейския съюз за евроинтеграцията на България. Обща селскостопанска политика

Copyright © 2002 - 2024 Helpos.comАрхив от реферати, курсови работи, дипломни работи, есета

Copyright © 2002 - 2024 Helpos.com
Архив от реферати, курсови работи, дипломни работи, есета