 |
|
КУРСОВА РАБОТА
На тема:
Конфликтологията в България днес
2007 г.
Съдържание
1. Бъдещо развитие на конфликтологията – научни проблеми за разрешаване.
2. Синергетична конфликтологична парадигма
3. Конфликтологична култура на специалиста
3.1. Необходимост от конфликтологична култура
3.2. Същност на конфликтологичната култура на специалиста
3.3. Конфликтологичната култура на специалиста като педагогическа категория
3.4. Модел на конфликтологичната култура на специалиста
4. Конфликтологично образование
1. Бъдещо развитие на конфликтологията – научни проблеми за разрешаване
Развитието на конфликтологичните изследвания и обособяването и еманципирането на конфликтологичната наука в България са изправени пред множество уникални обективни и субективни социални предизвикателства. Новите конфликтни предизвикателства заварват конфликтологията в България недотам подготвена. Това налага неотложни мерки за развитие на тази наука, която е призвана да участва в разрешаване на интензивно натрупваните конфликти в българското общество. В тясна връзка с това се намира задачата за създаване на модели на организационното развитие на конфликтологичните структури у нас[1]. Задачите, които са поставени за разрешение пред младата наука, са изключително сложни, широкообхватни и отговорни, но пък от гледна точка на полето за научни изследвания и научния хоризонт потенциалът тук, не е пресилено да твърдим, е необятен. По наше мнение четири са основните задачи, които конфликтологията може и трябва да преследва и да се опита да разреши в обозримо бъдеще.
От наукознанието е известно, че всяка нова наука преминава през няколко етапа:
Първи етап – зараждане (появяват се първите трудове на няколко учени, които предлагат определени оригинални идеи; тези учени най-често нямат или почти нямат последователи; новото направление даже може да няма наименование).
Втори етап – създаване (изследователите специалисти се обединяват, издават се списания, провеждат се конференции, излизат колективни сборници).
Трети етап – институционализация (тематиката на изследванията се оформя във вид на специална наука, съответната специалност започва да се преподава в университетите, създават се нови кадри, рязко се увеличава броят на учените и числото на публикациите).
Четвърти етап - стабилизация (науката е призната от всички, намалява количеството на публикациите, науката започва да се разделя на отделни части).
Какво става с конфликтологията в България днес, на кой етап от своето развитие се намира тя в момента? Струва ни се, че е на пътя между своето създаване и институционализация. Днес е важно в какво качество конфликтологията ще се институционализира, каква парадигма и концепция ще приеме? Може да се каже, че идеите на синергетиката (преди всичко на социосинергетиката) могат да послужат за научна основа на конфликтологията.
2. Синергетична конфликтологична парадигма
Конфликтологията днес е изправена не само пред избор на заварени актуални знания за социалните обекти, където се формират и протичат конфликтите, но и пред избор на конфликтологична парадигма. Възниква проблемът – дали конфликтолозите да се присъединят към повседневното съмнение в диалектичната парадигма, или да я подложат на задълбочена научна преоценка и актуализация.
Призивът конфликтологията да избере ефективна парадигма не цели да формира пристрастие към този или онзи път, а да намери насоки, ефективни средства за изследване и разрешаване на конфликтите. Конфликтът е иманентно свойство на диалектическите процеси, но въпреки това диалектическата гносеология не успява да „хване” и изследва тези процеси.
Щом в конфликтологичната литература доминира схващането, че конфликтът се проявява както в поведението на отделната личност, така и в цялостната обществена система, възниква въпросът – с каква парадигма да се изследва? След като съществува онтологично признание, че конфликтът се формира в ядрото на диалектиката, където става раздвояването на единичното на две взаимосвързани, но противоположни страни, сили и тенденции – трябва ли конфликтологът да търси друга парадигма, противоположна на диалектическата?
Няма защо да скриваме – това е възловият проблем, който ни занимава и на който търсим отговора. Диалектиката влияе върху процесите на самоорганизацията и възникващите флуктуации в нея чрез собствените категории необходимост и случайност. За синергетичния метод остава управлението на играта на случайностите.
Процесите, които протичат в полето на самоорганизацията, се превръщат в предмет на конфликтологията и синергетиката. В границите на едно поле възникват две науки – конфликтология и синергетика. Получава се твърде интересна ситуация: целите на синергетиката се родеят със задачите на конфликтологията. Конфликтологията чрез синергетиката изследва, систематизира и преработва информацията за същността и причините за възникване на конфликта.
Оказва се, че конфликтът е естествено състояние на самоорганизиращата се социална система, атрибут на сложните процеси, формиращи синергетиката. На тази основа той (конфликтът) генетично е свързан с хаоса, дезорганизацията и иманентно предполага нова организация. Тезата отново препотвърждава диалектиката, че развиващият се свят е борба между хаоса и реда. Първото води системата до точката на изостряне (конфликт) поради малки флуктуации, второто осигурява функционирането.
На мнение сме, че е дошъл моментът, в който конфликтологичната наука може да обобщи натрупания огромен теоретичен и практически опит в „своите” зони на изучаване, като тласне научното конфликтологично познание на ново по-високо обяснително равнище и предложи по-успешни практически методи и действия. Според нас това е възможно в настоящия момент на научното търсене чрез приложението на т.нар. синергетична парадигма. Това е и необходимо, тъй като досега нито едно научно конфликтологично направление не можа да даде цялостен и изчерпателен отговор на множеството въпроси, поставени от самия живот и житейската практика.
По принцип синергетичната парадигма не идва на празно място, нейни предшественици са общата теория на системите, кибернетиката, както и всички досегашни теоретични натрупвания в зоната на конфликтологичното познание. Синергетичната парадигма вероятно би могла да даде най-адекватните отговори на проблемите пред конфликтологичната теория и практика. Като че ли единственият практически изход от създалото се положение е необходимостта от глобална промяна на моделите на конфликтологично взаимодействие, които модели да бъдат приложими във всичките социални сфери на човешка дейност. Тук веднага изниква съвсем логичният въпрос – възможно ли е по принцип създаването на общ синергетичен модел, който да бъде универсален конфликтологичен обяснителен механизъм, приложим във всяка социална сфера? Ние допускаме, че това по принцип е възможно. Уверение за нашето твърдение ни дава наличието на две същностни дълбинни предпоставки: а) общността на закономерностите на развитие на обектите от всички нива на материалния и духовния свят, многоаспектността, но главно развитието, разглеждано в най-широк план, както и диалектичната взаимовръзка между хаоса, неопределеността и подредеността (реда); б) обективната наличност на най-общи закономерности, по които се развива и функционира човешката психика и съзнание. Това съвсем не означава опростенческо и механично третиране на конфликтологичния проблем. Напротив, смятаме, че конфликтът всъщност, ако можем така да се изразим, се състои от огромен брой синергетични подсистеми, които обаче в крайна сметка се подчиняват в най-общ план на закономерностите на функциониране на общата синергетична конфликтологична система. Синергетичната парадигма е своебразна метатеория, от която различните частнонаучни конфликтологични направления (психологическо, социологическо, политологично, педагогическо, математическо и т. н.) ще черпят своя общотеоретичен обяснителен механизъм.
Самата синергетична конфликтологична парадигма се разглежда от нас като съставна част от още по-сложната синергетична парадигма на социалното управление.
Конфликтът се заражда както вътре, така и вън в средата на отворената нелинейна система. В тази система средата е хаотична, но в нея се формират както устойчиви, така и неустойчиви дисипативни процеси. Възникват разнородни противоречиви структури, излъчени от хаоса. Спонтанно, чрез хаоса и дисипацията, пулсират нелинейните процеси, които случайно и неконтролируемо се разсейват в пространството. Постнеокласическата наука успяваше да „хване” само устойчивите процеси и ги подреждаше, разкриваше равновесието, търсеше необходимостта като сърцевина на закона. Тогава учените лесно се приобщаваха към Хегеловата теза, че царството на законите е спокойно отражение на необходимото, повтарящото се и оставащото. Докато синергетиката като позитивна евристика разкрива нови хоризонти в света, прави ефективен коментар на нелинейните процеси, предлага нови гледни точки, очертава нови пътища на развитие след зоната на бифуркации. С една дума, синергетиката разкрива нестабилността и хаоса, истинските причини за кризите и конфликтите. По този начин се формира не само теория, но се създават и методи за управление на нелинейните сложни системи.
Накратко, конфликтът се формира от сблъсъка между хаоса и реда, което става в зоната на бифуркацията. В същата зона заглъхва равновесието, а се засилва неравновесието и дезорганизацията. Хаосът служи за фон на тези противоречиви процеси. Една част от вплетените процеси в зоната на бифуркацията се изследват от синергетиката, а друга – от конфликтологията. Това са част от основанията, но са напълно достатъчни за формиране на самостоятелно теоретично направление, което наричаме синергетична конфликтология. За целта се прави своеобразна екстраполация на теорията на синергетиката за разкриване технологията на конфликтообразуването в самоорганизиращата се отворена нелинейна система.
В условията на преход на българското общество, започнало в края на 80-те години на ХХ век, пред конфликтологията се поставят важни въпроси и задачи. Сходството на социалните и познавателните ситуации позволява да се използва всичко ценно, което е създадено в България, в методологията на социалното познание, като наред с това се заимстват и чуждестранни разработки. По този начин се повишава ролята на социосинергетика, както и на българските и чуждите автори, работещи в съответствие с нейните светогледни, концептуални и приложни аспекти.
В България върху проблемите на синергетиката и социосинергетиката работи екип под ръководството на Д. Й. Димитров. Не може да се пренебрегва фактът, че публикации на тази тема има от различни български учени – монографията „Синергетика” на Михаил Бушев, книгата на Асен Димитров и Елка Янкулова „Хаосът” и редица статии и студии от други автори.
Голяма част от отговорите, дадени от нея на проблемите, включително конфликтологичните, имат дискусионен характер. Немалко е извършено, предстои обаче дълъг път на развитие и усъвършенстване.
3. Конфликтологична култура на специалиста
3.1. Необходимост от конфликтологична култура
Съвременният глобализиран свят и българската социална действителност предполагат както висока специално-професионална култура, така и съответстващата й конфликтологична култура. Без такава култура са невъзможни нито личностната реализация, нито осъществяването на съвременна професионална управленска практика.
Ефективността от професионалната дейност зависи от много фактори: от характера на професионалната среда, нивото на професионализма, наличието на развита професионална култура. Между тях значително място се пада на умението да се разрешават професионални конфликти. За реализацията на професионалната дейност в конфликтогенна среда е необходима съответната конфликтологична култура като начин на жизнена дейност в конфликтни ситуации.
Съвременният специалист трябва да бъде подготвен не само да реализира професионалните си задачи в условията на конфликтогенна професионална среда, но и да я преобразува с цел предотвратяване на негативните конфликти. Да бъде готов за оптимален изход от професионалните личностни кризи, които преграждат пътя към развитието на собствената му професионална култура.
Практиката показва, че специалистите като правило не са готови към преобразуваща конфликтологична дейност във взаимодействие с предметната и социалната подсистема на професионалната среда.
В теорията на професионалната педагогика са определени същността на професионалната култура на специалиста и нейните видове: управленска, педагогическа, психологическа, интелектуална, информационна, комуникативна, методологична, аксиологична, екологична – определящи характера и осигуряващи начините на реализация на професионалната дейност на специалиста в една или друга сфера на професионалното битие. Конфликтологичната култура обаче е „пропусната”.
3.2. Същност на конфликтологичната култура на специалиста
Същностната представа за културата може кратко да се формулира по следния начин: културата – това е прогресиращо самопроизводство на обществения човек. Образованието е най-важната негова технология, съдържанието и формата на такова самопроизводство на обществения човек.
Очевидно е, че в системата на основните философски понятия трябва да бъдат включени и културите, които биха обозначили нова форма на битието. Такива понятия са „културата на обществото” и „културата на личността”. Ние разбираме културата на обществото като особен социален механизъм на натрупване, съхраняване, преобразуване и транслиране на информация, представляваща социална ценност. Когато говорим за културата на личността – това е системата от знания, възгледи, убеждения, умения, навици, съдействаща за използване от човека на натрупаната информация и трансформираща я във всички аспекти на неговата жизнена дейност. Що се отнася до културата на специалиста, за неговата професионална дейност е необходима професионална култура с нейните съставни части (управленска култура, информационна култура, методологическа култура, комуникативна култура, конфликтологична култура и др.).
Конфликтологичната култура може да се разглежда като част от по-широкото, обемно и цялостно явление – професионалната култура.
За конфликтологичната култура на специалиста е свойствено усвояването и използването на особени, професионално ориентирани конфликтологични знания, необходими за възприемане на професионалните конфликти и последващата реализация на професионалните функции в условията на професионален конфликт. Следователно професионално-приложната специфика на конфликтологичната култура на специалиста отличава този феномен от конфликтологичната култура на личността.
Конфликтологичната култура на специалиста е качествена характеристика на професионалната му жизнена дейност в конфликтогенната професионална среда.
Какво ново в тази връзка внася конфликтологичният компонент?
Конфликтологичната култура, реализира позитивните функции на конфликта: а) сигнализира за огнищата на социално напрежение, разширява възможностите за получаване на информация за състоянието на организацията (диагностира се социално-професионалната култура, обогатява се информационната култура); б) способства за по-дълбокото взаимно опознаване на участниците в конфликта един с друг и конфликтния проблем (конкретизират се обектите на социално-професионалната, психологичната, информационната и методологичната култура); в) отслабва психическото напрежение (поддръжка на функциите на психологическата култура); г) създава интелектуално-емоционално напрежение, което съпътства сблъсъка на различните стратегии на търсене решение на проблема (активизация на методологичната култура); д) съдейства за творческата инициатива и професионалното саморазвитие в иновационните процеси (активизация на аксеологичната култура); е) предотвратява разширителните противоборства на участниците в конфликта и сплотява членовете на социалната организация (поддръжката на функциите на комуникативната култура).
Изхождайки от факта на признаването на обективното съществуване на конфликтологенна професионална среда, пред съвременния специалист стоят задачите за развитие на неговите възможности в конфликтогенни и конфликтни ситуации на вътрешноличностно и междуличностно ниво на проявление на професионалния конфликт, преобразуване на конфликтогенната професионална среда с цел предотвратяване последващи негативни конфликти. Очевидно е необходимо конфликтологичната култура да се разглежда в качеството на цел на професионалното образование и професионалните специализации.
Следователно конфликтологичната култура на специалиста заема възлова позиция в йерархията на структурата на професионалната култура. Тя синтезира всички нейни съставляващи, актуализирайки се и проявявайки се в съответствие с потребностите от сигурност, признание, престиж, самоактуализация в професионалните конфликтни ситуации и конфликтите в конфликтогенната професионална среда.
Ако се опитаме да направим обобщение на същността на конфликтологичната култура на съвременния специалист във функционален аспект, можем да направим следните изводи: а) под конфликтологична култура на специалиста като вид професионална култура се разбира качествената характеристика на професионална дейност в конфликтогенна професионална среда; б) професионалната сфера на проявление на конфликтологичната култура я отличава от конфликтологичната култура на човека; в) същността на конфликтологичната култура се състои в регулиране на процесите на професионалното взаимодействие (общуване, взаимодействие, взаимоотношение), в преобразуване на конфликтогенните параметри на професионалната среда; г) структурирането на професионалната култура на специалиста с конфликтологичния компонент, проведено в логиката на проблема на субективните и обективните причини за конфликтите, позволява да се установи взаимовръзката с информационната, комуникативната, психологичната, акмеологичната, специалната професионална култура; д) тази взаимовръзка се изразява в активизацията и поддръжката на функциите, уточняване на обектите на културотворческата професионална дейност.
Функционалното описание на конфликтологичната култура, проведено в логиката на конструктивните функции на конфликта, позволява да се определят като водещи регулативната и преобразуващата функция, заключаващи се във: 1) хармонизиране на взаимоотношенията на субектите на професионалната дейност; 2) съгласуване на техните взаимни действия; 3) осигуряване на ефективна професионална дейност и професионално формиране в условията на професионална конфликтна ситуация; 4) преобразуване на конфликтогенната професионална среда с цел предотвратяване на последващи конфликти.
Конфликтологичната култура като вид професионална култура на специалиста в качеството на цел на професионалната конфликтологическа подготовка обикновено не се разглежда и не се описва като педагогическа категория. Затова е необходимо да се спрем на този многозначителен факт.
3.3. Конфликтологичната култура на специалиста като педагогическа категория
В научното знание са се установили определени предпоставки за разглеждане на конфликтологичната култура на специалиста като категория за разработването на съответен модел, изясняване технологията за формиране на конфликтологичната култура на специалиста. При изучаването на конфликтологичната култура на специалиста като педагогическа категория е важно да се обърнем към родствените понятия, които са били предмет на научно познание на учените конфликтолози, понятия като: „конфликтологична компетентност”, „конфликтологична компетенция”, „конфликтологична готовност”.
Конфликтологичната компетентност се разглежда като вид социално-психологическа компетентност и включва в себе си следните съставки: разбиране на противоречията и конфликтите между хората; формиране на конструктивно отношение към конфликтите в организациите; навици за неконфликтно общуване в трудни ситуации; умение да се оценяват и обясняват възникващите проблемни ситуации; наличие на навици за управление на конфликтните процеси; умение да се развиват конструктивните начала във възникващите конфликти; умение да се предвидят възможните последствия от конфликтите; умение за конфликтно регулиране на противоречията и конфликтите; наличие на навици за отстраняване на негативните последствия от конфликтите.
Показателите за сформироваността на конфликтологичната компетентност са следните:
1) Степента на разрешеност на конфликта.
2) Наличието на преобразувания в конфликтогенната среда в резултат на решаване от специалиста на професионални конфликтологични задачи по управление на конфликта.
Конфликтологичната компетенция се определя като съвкупност от конфликтологични въпроси, чието решаване влиза в задълженията на специалиста. „Компетенцията” се тълкува от нас в съответствие с основното лексическо значение на думата – област на въпросите, за които някой е добре осведомен. Конфликтологичната компетенция на специалиста – това е съвкупност от конфликтологичните знания като вид професионални знания за конфликта и свързаните с него явления, факти. Както и всички професионални знания, знанията за професионалния конфликт са най-важният компонент на професионалната култура и изпълняват функцията на информационна база за ориентировъчно преобразуващата дейност на специалиста в ситуациите на професионалния конфликт. Показателите за сформираността на конфликтологичната компетенция се определят според два критерия: 1) адекватно разбран конфликт в сферата на конкретната дейност; 2) определяне на професионалното взаимодействие (формално регламентирано за длъжността) като конфликтно на основата на системни знания за конфликта.
Конфликтологичната готовност се разглежда като: готовност на специалиста за разрешаване на професионални конфликтологични задачи; практическа готовност за разрешаване на конфликтите; различен род нагласи за осъзнаване на професионалната конфликтологична задача; модели на вероятностно конфликтно поведение; определяне на специфичните способи (начини) на дейността в професионалния конфликт; оценка на своите възможности в съответствие с предстоящите трудности и необходимостта от резултат на решаване на професионалния конфликт. Конфликтологичната готовност включва в себе си също конструктивната конфликтна позиция на специалиста. Възлово значение за конструктивната конфликтна позиция имат ценностните ориентации и професионалните цели в професионалния конфликт, които оказват влияние и на динамичните, и на структурните характеристики на конфликта. Конфликтологичната готовност на специалиста изпълнява функции на регулативна (мотивационна, емоционална, рефлективна, волева, екзистенциална) база за преобразуващата (конструктивна) конфликтологична дейност на специалиста в ситуациите на професионалния конфликт.
Показателите на сформираността на конфликтологичната готовност са:
1) Оптималният избор от специалиста на конфликтната стратегия.
2) Самоуправлението на отрицателните емоционални състояния в конфликтната ситуация.
3) Способността към управление (на въздействието) от опонента на професионалния конфликт в резултат на рефлексивното самоопределение на основата на конструктивната конфликтна позиция.
Интегративните характеристики на конфликтологичната култура (конфликтологичната компетентност, конфликтологичната компетенция, конфликтологичната готовност) позволяват да се направи изводът за конфликтологичната култура на специалиста като интегративна характеристика на субекта на труда, способен към преобразуваща дейност в конфликтогенна професионална среда. Специалистът, владеещ конфликтологична култура, е подготвен за професионална дейност на всички нива на затруднения: от междуличностни (конфликтни ситуации и конфликти със субектите на професионалната дейност) до вътрешноличностни (преодоляване на вътрешноличностни, ролеви, когнитивни, мотивационни конфликти).
Категорията „конфликтологична култура на специалиста” изпълнява редица функции по отношение на процеса на професионалната подготовка.
Описателна функция. Позволява да се характеризира конфликтологичната култура на специалиста като педагогическо явление, което дава целеполагащата насоченост на процеса на конфликтологичното образование на специалиста.
Обяснителна функция. Разкрива генезиса на формиране на конфликтологичната култура – от формиране на конфликтологична компетентност на специалиста като субект на учебната конфликтологична дейност, конфликтологична готовност и компетентност като субект на учебно-професионалната конфликтологична дейност до формирането на конфликтологична култура на специалиста като цяло.
Прогностична функция. Реализира се за сметка на формулираните нормативни указания по усъвършенстване на целите и задачите (какво да се формира?) по подобряване на формирането на конфликтологичната култура (как да се формира?).
Методологичната функция на разглежданата категория се изразява в това, че се осъществява системен подход към изследване на самото явление – конфликтологичната култура на специалиста, и се набелязва цялостно виждане за нейното формиране.
Преобразуваща функция. Набелязва друга стратегия на формиране на конфликтологичната култура на специалиста, основана на усилване на вниманието към интерпсихичното ниво на функциониране на конфликтологичната култура.
Същността на конфликтологичната култура на специалиста се състои в характеристиката на конфликтогенните психични свойства на основните сфери на индивидуалността (мотивационната, интелектуалната, предметно-практическата, емоционалната, волевата, екзистенциалната и сферата на саморегулацията), съдържаща и комплекс от професионално значими личностни свойства и качества на специалиста, обусловени от конфликтологичната, учебната и професионалната дейност. Конфликтологичната култура на специалиста се отличава от всеки друг вид професионална култура със свойствата и качествата, значими за професионалното формиране и професионалната дейност в условията на конфликтогенна среда.
3.4. Модел на конфликтологичната култура на специалиста
Както е известно, за да се формира каквото и да било качество на човека, е необходимо преди всичко да се определят (опишат) целите на неговото развитие. За определяне целите на развитие на конфликтологичната култура на специалиста е необходимо да се отговори на следните въпроси: Какво представлява формируемото качество? Какъв метод е необходимо да се приложи за тази методологична процедура? Какво да се разбира под понятието „модел”?
Да се отговори на дадените въпроси може, ако се определи съставът на формируемото качество (прилага се моделирането). Моделът се приема като описателен аналог, отразяващ основните характеристики на обобщения образ на конфликтологичната култура на специалиста, структуриран в съответствие с интегративните характеристики и техните функции – конфликтологичната компетентност, конфликтологичната компетенция, конфликтологичната готовност.
Моделът на конфликтологичната култура на специалиста се състои от информационен, аксиологичен и операционен блок на конфликтогенните професионално важни индивидуални свойства и качества на специалиста (основните сфери на индивидуалността) и блока на личностните свойства и качества на специалиста.
· Информационният блок на модела включва в себе си знания по теория и практика на конфликта: структурата и динамиката на конфликтната ситуация, конфликта; типологията и видовете производствени конфликтни ситуации, конфликти; типологията на опонентите и „трудните хора”; мотивацията на конфликта; обективните и субективните конфликтогени; конфликтогенност (саногенно мислене[2], знание за природата на конфликтните емоции, ценностните ориентации); формите на конфликта; активните и пасивните конфликтни стратегии; стиловете на конфликтното поведение и тяхната приложимост в различните ситуации; способите и прийомите за разрешаване на конфликтните ситуации и конфликтите; понятието за страха, защитните механизми и методи на психологична защита; психотехническите прийоми на регулация на психофизическото състояние; знанията за комуникациите; бариерите на общуване; технологиите на предпазване, предотвратяване, регулиране и разрешаване на конфликта; теоретичните и емпиричните методики за диагностиката на конфликта и неговите съставляващи.
· Аксиологичният блок на модела включва в себе си съвкупност от конфликтогенни професионално важни свойства и качества на основните сфери на индивидуалността на специалиста.
В интелектуалната сфера – гъвкавост на ума, саногенно мислене, вероятностно-статистическо мислене.
В емоционалната сфера – ситуативна тревожност, адекватна самооценка, увереност в себе си, умение да се управляват съответните конфликтни емоционални състояния, емпатия (съпреживяване), съчувствие, откритост, толерантност, умение да се управляват собствените чувства, отношенията, настроенията, умения да се управлява емоционалната сфера в професионалната конфликтогенна среда.
В мотивационната сфера – отношение към насилието и ненасилието в отстояването на собствените интереси и позиции, отношение към конфликта като средство за разрешаване на обективното противоречие, свидетелстващо за несъвършенство на някакво явление, актуализация на съответствие с природата на конфликтната тенденция – влизането в конфликт или неговото избягване.
Във волевата сфера – търпение и владеене на себе си в професионалното общуване, настойчивост в осъществяването на професионалната преобразуваща конфликтологична дейност, постигане на конфликтните цели, целите на самоактуализация, саморазвитие; волеви стремежи при разрешаване на конфликтните проблеми – инициативност, смелост, принципност в отстояване на своето мнение. Важно е не толкова, че личността си поставя цели, колкото как тя ги реализира, какво е готова да направи за достигане на целите.
В сферата на саморегулацията – свобода на избора на целите на конфликтологичната дейност и средствата за тяхното постигане; осъзнатост на техния избор; съвестливост, самокритичност, разностранност и осмисленост на действията в конфликта; умение да се съотнесе собственото поведение към действията на опонента; рефлексия, способност на специалиста да управлява своето поведение и дейност в конфликтогенна професионална среда.
В екзистенциалната сфера – свобода в себепроявлението като индивидуалност в професионалната дейност, стремеж към самоактуализация, саморазвитие, постоянна работа над себе си; съзнателно отношение към своите действия, стремеж към професионално самоусъвършенстване, способност адекватно да се ориентира във всички сфери на социалния живот.
· Операционният блок включва в себе си конфликтогенните професионално важни качества в предметно-практичната сфера – конфликтологични умения, етично поведение, способност да оцени правилността на своите действия, система от умения и навици за разрешаване на вероятностните конфликтологични задачи по управление на конфликта. Класът на вероятностните (възникващи в една или друга степен на вероятност) професионални и конфликтологични задачи се състои от пет групи задачи, структурирани според логиката на управление на конфликта: конфликтологични задачи при диагностика, прогнозиране, целеполагане, стимулиране и разрешаване (преобразуване на професионалната конфликтогенна среда) на конфликта. На всяка група конфликтологични задачи съответства група конфликтологични умения, чиято реализация намира отражение във видовете професионална конфликтологична дейност: конфликтологична гносеологична дейност – конфликтологични умения по диагностика, прогнозиране на конфликтната ситуация; конфликтологична регулираща дейност – конфликтологични умения по целеполагането и стимулирането на активни конфликтни стратегии, предотвратяване на конфликта; конфликтологична преобразуваща дейност – конфликтологични умения по разрешаване на конфликта.
· Блокът на личностните качества на специалиста, отразяващи конфликтологичната култура, може да бъде представен от качества като: справедливост, отговорност, социалност (нравственост, хуманизъм, съответствие на нормите на човешкото общежитие), адекватност [конгруентност (съвместимост) на общуване, оптималност на контактите, хармоничност на самопроявлението, диалектичност на съзнанието и социална гъвкавост; зрялост (способност към честни, открити взаимоизгодни отношения)].
Описаният модел има значение за преподавателя по конфликтология като целеви ориентир в процеса на формиране на конфликтологичната култура, за самия специалист като средство за самодиагностика в процеса на саморазвитие и самоусъвършенстване на конфликтологичната култура. Описанието на модела също дава възможност да се разкрият нивата на развитие на конфликтологичната култура на специалиста, различаваща се със степени на формирането на учебните компоненти на конфликтологичната култура и техните взаимовръзки и като цяло функционирането на конфликтологичната култура на специалиста в професионалната конфликтогенна среда.
4. Конфликтологично образование
Особената роля на конфликтологичното образование както в съвременния свят изобщо, така и в България, е свързана с това, че построяването на всяко цивилизовано демократично организирано общество предполага съответстващата култура на поведение на личностите и социалните групи в процесите на социално взаимодействие и общуване, в различен род конфликтни ситуации. Именно тя незабелязано, но постоянно влияе на целия ход на тези процеси като цяло и на личността на всеки от участниците в тях. Запълването с положителни емоции, положителното и доверителното общуване и взаимодействие способстват за саморазвитието и самореализацията на човека. Когато те изчезват, заменят се с отчуждение, недоверие, враждебност, конфронтация. Това води не само до разстройване на всякаква съвместна дейност, но и до деградация на необходимите за нормалния живот на човека качества.
Под конфликтологично образование разбираме усвояването на съвкупност от теоретични знания, технологични умения и навици, позволяващи на хората цивилизовано да организират своето общуване във всякаква среда на социума. И заедно с това да намират достойни варианти за преодоляване на възникващите между тях противоречия, несъгласуваности и напрежения.
Следователно конфликтологичното образование, от една страна, е съставна част на общообразователната подготовка на човека, която дава общокултурологична развитост, обладавайки мощна хуманистична насоченост. От друга страна, това е образование, даващо технологична въоръженост. То се основава на базовите правила на поведение на човека в конфликтна ситуация, позволявайки му да овладее такива важни за съвместната дейност качества, като комуникативност, емпатичност, рефлективност, търпимост, стресоустойчивост.
Решаването на задачите на конфликтологичното образование безусловно трябва да започне от училището. Това е важно преди всичко,защото, по силата на своята специфика, училищният социум е суперконфликтогенен. Работата на всички участници в учебно-възпитателния процес протича в режим на интензивна конфликтност. Особени трудности в този план изпитват учащите се. Да се научат да „живеят с конфликта, хуманизирайки го”, за тях това е особено значимо. Сблъсъкът им с обкръжаващите ги хора е фактор за формиране на специфичните компоненти на техния социалния опит. Сегашният ученик и сегашният студент трябва да могат достойно да отстояват личностното „Аз”. Да управляват своето ниво на тревожност, да бъдат устойчиви в екстремални ситуации. Да бъдат социално и психологически мобилни в конфликта. Да преустройват своето поведение, да преодоляват неизбежните психологични загуби, съпътстващи всеки конфликт. Към това е насочена програмата по учебната дисциплина „Конфликтология”.
Особеност на учебния предмет „Конфликтология” е неговата технологичност. Наред с теоретичните занимания значителна част представляват практиките: дискусии, тренинги, ролеви игри и т. н. Това е така, тъй като още сега съвременната система на възпитание трябва да развива в човека такива необходими черти като толерантност, умение да води диалог, да изгражда здрави междуличностни отношения, умения да намира изходи от възникналите напрежения и противостояния по пътя на възстановяване на общуването и грамотното поведение в сложни конфликтни ситуации, което съответства на изискването на времето и образователните институции.
Доколкото конфликтологичното образование в България прави едва първите си стъпки в своето утвърждаване, важно е преди всичко да се подведе под него адекватна методологична база. В това отношение особено голямо внимание заслужава последователната реализация на субектно-дейностния подход при анализа на конфликтите в сферата на образованието. Този подход, „затваряйки” понятието конфликт в сферата на субект – субектните отношения, от една страна, осигурява неговото отграничаване от по-широката категория на противоположностите (противоречията). От друга страна, тясно свързва с тази категория (конфликта), представяйки го като субектна форма на обективно възникващи противоречия. Този подход към конфликта съсредоточава изследователското внимание върху осмислянето на съдържанието, формата и детерминирането на отношенията. Отношенията се създават между основните социални субекти, активно действащи в обществената система и определящи нейното състояние и развитие. Конфликтите от тази гледна точка представляват или се проявяват като противоборства между самоопредметяващите се субекти.
Теоретичната и приложната действеност на конфликтологичното образование пряко зависи от това доколко успешно тя се справя със задачата да даде на учащите се знание как със собствени сили да осмислят и разрешават възникващите конфликти. Особено важно е да се утвърди в тях представата, че конфликтите в процеса на обучението, както и изобщо в живота, по принцип не могат да се избегнат. Затова трябва да се научат позитивно да ги използват, да ги управляват в интерес на снижаване на деструктивните последствия и усилване на конструктивните моменти. В качеството на конструктивни конфликти трябва да се оценяват само тези, които съдействат за формирането и задълбочаването на субектността, творческата активност и демократичните стремежи в техните участници. Основните критерии за тази конструктивност могат да бъдат: снижаване на напрежението във взаимоотношенията на техните участници; подобряване на психологическия климат; съдействие за взаимна диагностика; взаимна информираност; стимулиране на прогресивните изменения в духовния свят на конфликтантите.
Такъв подход трябва да ориентира учителите (преподавателите) заети с конфликтологичното образование към приоритетност в техните педагогически усилия. Приоритетност не на теснопредметния информационен подход, а към възпитателните задачи, свързани с овладяването от учащите се на функционални знания, умения и навици за оцеляване и личностно развитие в съвременните жизнени ситуации. Става дума преди всичко за активно личностно участие при формирането в своите възпитаници на личност от „безопасен” тип, ориентирана към осигуряване на условия за съзидание и духовно развитие за самата себе си и за обкръжаващите, за обществото като цяло. В съвременната действителност има много реални жизнени ситуации, провокиращи грубост, агресия, импулсивност и деструктивност на поведението на гражданите по отношение един към друг. Една от основните задачи на конфликтологичното образование е активизацията на учащите се и насочване в положителни общокултурни тенденции, формиране в тях на ориентация към общочовешки ценности в отношенията с обкръжаващите.
За да се изпълни тази важна задача, учителят (преподавателят) трябва не само да въздейства върху учащите се, но и активно самият той да се преустройва. Да преобразува в прогресивно, демократично направление съдържанието и организацията на целия педагогически процес. Да ги приведе в съответствие както с изискванията на времето, така и с особеностите на възприемането им от своите възпитаници.
В този смисъл нетърпими стават елементите на насилие изобщо, структурното насилие в частност, които все още имат място в нашата българска система на образованието. Те се проявяват преди всичко в това, че учителите, свикнали с традициите на структурното насилие във взаимоотношенията с учениците, проявяват авторитаризъм, потискат тяхната личност, натрапват им своето мнение и отношение при оценките. По този начин накърняват техните права, честолюбие и достойнство. За преодоляването на подобни деструктивни стереотипи и за снижаването на предизвиканите от тях напрежения във взаимоотношенията на основните субекти на педагогическия процес, конфликтологията може да помогне на учителите и преподавателите.
Всичко това поставя и настоятелно изисква решаването на две важни задачи пред българското общество.
Първата задача. Необходимо е да се създадат и включат в училищните програми конфликтологични учебни курсове, които да помогнат на всички да се научат грамотно и коректно да се държат във възникващи конфликтни ситуации, отдавайки предпочитания на използването на „меки” компенсационни модели за тяхното разрешаване.
Втората задача. Разработването на „конфликтологичен стандарт” за поведение. „Конфликтологичният стандарт” в тяхното поведение може да бъде внедрен, ако бъдат спазени поне два методологични принципа на конфликтологията. Първият принцип изключва насилието (физическо, психическо и др.) като начин за разрешаване на конфликтите. Вторият принцип: разрешаването на конфликтите да съдейства за личностното развитие на човека.
Трябва също така да се отбележи, че „конфликтологичният стандарт” не изключва разнообразието, индивидуалната гъвкавост в поведението на човека. Но този „стандарт” трябва да предвижда определени ограничения за неприемливи форми на общуване в конфликтни ситуации.
Конфликтологичното образование ще помогне за създаването на училищни конфликтологични звена. Тези звена по-скоро ще бъдат рожба на самоорганизацията на педагозите, които наред с професионалните си задължения ще се занимават с изучаването и разрешаването на възникващите в училището конфликтни ситуации. Основната им задача е да се постигне нормализация и хуманизация на отношенията между учителите (преподавателите), учащите се, администрацията, родителите на база на толерантността, диалоговия режим, стремежа на контактуващите страни към компромис и консенсус. Основна цел на конфликтологичното звено би трябвало да бъде съдействие за усвояването от всеки участник в учебно-възпитателния процес на конфликтологичната технология и нейното самостоятелно използване. Така ще се формира правилно отношение към конфликтите като към форма на проявление на противоречията и конструктивното им разрешаване, ще способства за личностен растеж на обучавани и обучаващи. Една от важните задачи на това звено може да бъде разработването на учебно-методично пособие „Конфликтология на училището”. Безспорно това ще изисква допълнителни усилия на педагози, психолози, социални педагози, работници в доучилищните и извънучилищните учреждения, ръководители от сферата на образованието. Разработването на базови учебно-методични материали и пособия „Конфликтология на училището” ще способства за разработването на научно обосновано виждане за преподаването на конфликтологията като учебна дисциплина. За постигането на тази цел очевидно се налага да се разработи дългосрочна програма, да се осигури нейното финансиране.
Заключение
В резултат на развитието на науката и потребностите на обществената практика се роди нова, междудисциплинна, перспективна наука – конфликтологията. Тя все още не е напълно еманципирана и цялостно оформена, като в момента интензивно изгражда научния си тезаурус. Конфликтологията не е нито социология, нито психология, нито социално управление, а принципно нова наука – изучаваща в цялостност феномена „социален конфликт” и предлагаща и начини за неговото управление.
Конфликтологията е все още слабо позната сред научните среди и широката общественост, но ситуацията се променя буквално пред очите ни. Друго не би и могло да се очаква, тъй като тя е типична праксеологична наука – т. е. помага за разрешаването на социалните конфликти, разполага с разработен теоретичен и практически инструментариум. Особено перспективна се очертава синергетичната конфликтологична парадигма. Тя е в състояние да даде принципно нов прочит на теорията и практиката на социалния конфликт и да издигне развитието на конфликтологията на качествено ново равнище.
Конфликтологичната култура се очертава като ключова характеристика за професионалната реализация на специалиста и разрешаването на сложните задачи на съвременната управленска практика.
Особено място и роля придобива конфликтологичното образование на всички степени и нива на образование. Това е знание от нов тип, което позволява на обучаваните преди всичко със собствени сили и средства да прогнозират, предотвратяват, регулират и управляват социалните конфликти.
Литература
1. Димитров, Д., “Конфликтология”, Университетско издание, София, 2003 г.
2. Дронзина, Т., “Разрешаване на конфликти – тенденции и инструменти”, София, 1999 г.
3. Джонев, С., “Социална организация – теория, диагностика, консултация”, София, 2000 г.
4. Иванов, И., “Основи на мениджмънта”, В.Търново, 1999 г.
5. Илиева, Сн., “Организационно развитие”, Университетско издание, София, 1998 г.
6. Илиева, Сн., “Привързаност към организацията”, София, 1998 г.
7. “Ръководство за решаване на конфликти”, София, 2002 г.
8. Интернет.
]]>
