Публичен сектор съществува във всяко цивилизовано общество. В него се произвеждат стоки и услуги за обществено ползване, чието производство се финансира от средствата, набрани чрез данъци и други постъпления, определени със закон. В зависимост от начина на финансиране съществуват три основни области в обществото: законово утвърден публичен сектор, пазарно регулиран частен сектор и благотворителни организации.

В пазарното стопанство разпределението на ресурсите между различните сфери в обществото се извършва в условията на конкуренция и свободно формиращи се пазарни цени. Ресурсите се разпределят в зависимост от търсенето и предлагането. По този начин фирмите (стопанските субекти) получават резултати (печалба), позволяващи им нормално съществуване. Потребителското търсене на пазара определя стоките и услугите, които трябва да се произвеждат, и областите, в които да се влагат ресурсите. Това се установява от равнището на цените на стоките и услугите и от размера на доходите на потребителите.

Разбира се, решаващ е потребителският избор на хората, които определят какво, как и за кого да бъдат предназначени произведените стоки и услуги. Едновременно с това възникват и потребности от стоки и услуги, които механизмът на свободното пазарно стопанство не може да осигури. Това налага прилагането на друг непазарен механизъм при разпределението на част от ресурсите на обществото. В основата на този механизъм е поставен преди всичко изборът на гласоподавателите, известен още като публичен избор.

Независимо от това дали е била обособена или не, публичната администрация е присъствала в живота на хората под една или друга форма още от създаването на родовообщинния строй. По същество функциите, които изпълнява науката, са няколко. Тя обединява различните методи, които се прилагат при управлението на дадена общност, дава базисни познания на онези, които се занимават с реализирането на тази дейност. Освен това изяснява и обединява понятия от типа на управа, организация, структура, длъжностни лица и власт, като изгражда система на тяхното взаимодействие в полза на обществото.

Разглеждането на публичната администрация като разрез на функции, приложения и резултати, ни дава основа да разберем приложението на държавната администрация.[1] Един от основните проблеми на днешните граждани е непознаването на множеството процеси и механизми на публичната администрация – това е причината, поради която в настоящето понятието бюрокрация има негативни конотации в България – хората обвиняват тромавата организация на институциите без да имат реална представа за дейностите, които се извършват там. Действителна представа за работата на местните администрации и правителството може да се придобие след като се обяснят връзките между политиката и администрацията, което се постига чрез изучаването на публичната администрация. Задълбоченото познаване на науката създава и предпоставки за формирането на квалифицирани кадри в областта на мениджмънта – създават се управленски и организационни умения.

Може би най-значимият резултат от изучаването на публичната администрация като функции и приложение, е получаването на знания за структурата на държавното управление. На практика това означава, че хората разбират какви са правомощията на отделните органи в институциите и осъзнават тяхната отговорност към решаването на проблеми от най-различен характер. Ако този тип подготовка се приложи, поне до известна степен, гражданите биха си спестили досадното обикаляне по различни организации, защото биха имали реална представа към кого точно да се обърнат, за да отправят съответното или искане. Освен това би се решил проблема с проследяването на законосъобразността на дадено решение, което означава, че ще нарасне доверието на хората в институциите, тъй като с възможността за проследяване на осъществените процедури може да се избегне съмнението, че за разрешаването на тяхната индивидуална или колективна потребност не е направено всичко възможно.

2. Публична администрация в стопанските предприятия

Публичната администрация в стопанските предприятия е система, работеща за постигането на общи цели, където съществува строго разпределение на отговорностите по компетенции. Областта, в която действа публичната администрация, обхваща и трите власти в страната, защото за да могат да функционират правилно, те трябва да разчитат на адекватна администрация. За разлика от частната администрация[2], публичната играе основна роля в реализирането и привеждането в изпълнение на държавната политика – тя е съществена част от целия политически процес.

Разнообразието при практическата дейност на публичната администрация в стопанските предприятия е обяснимо – науката също се дели на няколко направления. Едно от тях се занимава с изследване на поведението на персонала, на ръководителите, както и на вътрешното отношение между служителите (начините за създаване и поддържане на екипи) – от тази гледна точка може да се каже, че науката до известна степен включва и подобряване на функциите на човешките ресурси. Администрирането е по същество преди всичко разработване и реализиране на стратегии, затова съществуват и по-тясно специализирани учени, които се занимават с процесите на планиране и на вземане на решения, както и тяхното изпълнение. Това е от първостепенна важност, защото независимо от високата квалификация на служителите, без правилно прилаган мениджмънт не може да се постигне никакъв резултат, да не говорим за организирането и конкретното насочване на толкова съществен и огромен апарат, какъвто е администрацията. За да се върши коректно работата на дадена администрация е необходим и екип, който да се занимава изключително със правомощията, както и с контрола, планирането и финансирането й. Това също обособява отделна страна на науката за публичната администрация, която е не по-малко важна от досега изброените. Ако сравним администрацията с механизъм, който отговаря за задвижването на система, можем да оприличим специализираните изследвания на отделни части, които изпълняват различни функции. За да работи добре механизма, тези части трябва не само да са строго разграничени, но и да се следи стриктно за състоянието им, т. е. – необходимо е всяко звено, изграждащо публичната администрация, да е оптимално организирано само по себе си.

Администрирането като процес може да се разглежда на няколко нива. Те са показатели за мащабността на работата. Най-лесно се постига администрирането на индивидуално ниво. В ежедневието си ние се учим да ръководим собствените си дела, да вземаме значими решения, да бъдем организирани и ползотворни. В този смисъл може да се каже, че всеки от нас е администратор до индивидуална степен. Второто ниво на администрация е междуличностно (или групово) и се извършва в рамките на ограничен екип. То е по-високо, защото тук вече дейностите трябва да се съвместят и да се определят компетенциите. Най-лесно това се постига когато екипът се състои от по-малко членове, защото по-ефективно се следи за координацията на отговорностите. Затрудняващ е факторът, че колкото по-широка е специализацията на всеки от групата, толкова по-повърхностна е тя. Изключително важно е организационното ниво на администрацията, то е решаващо. Независимо за какъв тип структура става въпрос, ако има проблем в организационното ниво, то той се отразява пряко върху всички звена, защото те са зависими от цялостната организация. По-развита и по-сложно изградена, публична[3] администрация се реализира на обществено ниво. Тя е решаваща за постигането на по-високи цели, свързани с хората като социална група. Често администрирането на обществено ниво може да бъде и международно – не са редки случаите, в които две или повече държави обединяват усилията си по изпълнението на по-сериозна и значима задача, която е в интерес на гражданите на всички страни, кооперирани на международно равнище. Това означава, че публичната администрация се занимава с изследването на общите практики на правителството, управленската дейност и прилагането на законовите норми в дадена държава.

След като се изяснят принципите на една наука или практика, неизбежно възниква потребност да се разгледат и особеностите, като по този начин се навлиза по-пълноценно в материята на самата наука. Така е и с публичната администрация – нейната най-съществена особеност е публичността, тъй като основният й обект са публичните дела. Администрацията е предназначена да работи в услуга на обществото, да защитава неговите интереси в различните социални групи и като такава структура, функционирането й е основано на обществения интерес. Затова може да се каже, че като неразривна част от социума, тя е и инструмент за развитието му, тъй като чрез работата си засяга разбиранията, етиката, ценностите и дори морала на общността – публичната администрация определя качеството на живота на хората.

Практическото проявление на науката се явява своеобразен показател за актуалността и приложимостта на законите и различните правни норми. Ако при проучването и обобщаването на обществения интерес се установи, че някой закон или нормативен акт не е адекватен спрямо обществената реалност (и като такъв е пречка за нормалното социално развитие), при промяната или разработката на законопроектите се привличат служители от административните звена, защото като част от държавния апарат, те са придобили компетенцията да помогнат за постигане на оптимални решения. Тъй като в работата си за решаване на проблемите на обществото администраторите се сблъскват и с пречки или недомислия при някои закони, именно тяхното мнение може да се окаже решаващо за подобряването на законовата уредба на държавата. Освен това в немалко случаи публичната администрация осъществява държавната политика, така че разработването на подзаконови нормативни актове и директиви също влиза в нейните задължения.

Като посредник между гражданите и държавата, публичната администрация трябва да е своевременно информирана за характера на всички административни дейности, което на практика означава, че тя трябва да съдейства за тяхното изпълнение. Особеното в този случай е, че разнообразните (сред които и абсурдни) искове и интереси на различните, многопластови социални групи попадат в полето на действие на администрацията. Неприятното е, че често хората не знаят какво може и какво не може да бъде реализирано според закона на държавата, те нямат подготовка или опит в административната област, затова не могат да бъдат избегнати случаите, в които вината за нещо неизпълнимо в рамките на закона или правомощията на страната се приписва изцяло на системата на публичната администрация. Затова в практиката гражданите често са недоволни и негативно настроени към администраторите.

В крайна сметка дейността на администрация на публичните стопански предприятия е продукт, който се реализира от и за хората. Това означава, че човешките ресурси в областта на администрирането са от първостепенна важност. Тъй като характера на работата на администратора включва пряко общуване, а служителите също имат своите качества и особености, кадрите трябва да са преминали през обучение, което да поставя акцент на факта, че те са служители не толкова на държавата, колкото в полза на хората – т.е. от тях се очаква съвестно отношение и максимално старание. Освен това при работата в екип не могат да бъдат избегнати и междуличностните отношения сред персонала (които представляват особено важна страна на характеристиката на публичната администрация) – различните влияния върху работата, които могат да се породят в резултат на такова общуване, са грижа на мениджърите. Изключително важно е държавните служители да сформират добър екип – организиран и способен, защото от това зависи решаването на проблемите на отделните групи и на обществото като цяло.

Дефинирането на услугите, които ще бъдат предлагани от страна на публичните стопански фирми (например НЕК) е много важна и решаваща задача за успеха на центровете за услуги към фирмата още повече ако става въпрос за централен офис с множество регионално клонове (на примера на анализираната от нас фирма).

Категоризирането на съществуващите услуги спрямо дейността на конкретната фирма, може да се направи по обща концептуална схема:

1. Задачи по посрещане. Предоставяне на обща информация и разпечатки на клиентите;

2. Задачи по предоставяне на информация. Напътствия и насоки на общо ниво като първоначална клиентска осведоменост – работа на информационните центрове, кол офисите и фронт офисите във фирмата.

3. Задачи по предоставяне на специална информация. Изпращане на поща, е-мейл и телефонни услуги в специалните области на отговорност.

4. Задачи по обикновени казуси Приемане и предаване на информация, данни и решения, входящи и изходящи документи. Оторизирани и упълномощени служители за обикновени задачи

5. Задачи, свързани със запитвания Съветване, във връзка с отговорностите на гражданите и възможности при действителни казуси .

6. Специализирани задачи По-комплексни и сложни казуси, изискващи специална компетентност; практически действия (посещения, разговори и други) по отношение обслужването на клиентите;

7. Мениджърски задачи. Координация, надзор, последващи действия, развитие и управление на изпълнението.

8. Общо фирмени задачи. Определяне на мисии, поставяне на цели и стандарти относно цялостното обслужване на клиентите.

Първата стъпка е да се идентифицират всички процеси в една организация и да се класифицират в зависимост от представената по-горе схема. Тази класификация ще предостави анализ на задачите, които могат да се изпълнят от местото за административно обслужване.

При подбора на процесите трябва да се вземе предвид и същността на процеса и възможността на мястото за клиентско обслужване. Важен фактор е капацитета и способността на служителите, работещи в едното гише във фирмата, както и по отношение на кол офисите и фронт офисите (работни групи по предоставяне на информация и връзки с обществеността). Трябва да се вземе предвид така също и офиса/звената, които преди това са изпълнявали процеса.

Задачи по посрещане:

· Регистрация и де регистрация.

За улеснение на клиентите, се извършва първоначална информация на данни и конкретни искания относно предмета на дейност на фирмата извършител или конкретни услуги, предоставяни от нея.

· Разпространение

Местата за предоставяне на клиентски услуги ще разпространяват артикули избрани от определен списък с информационен материал.

· Получаване на цялата входяща поща и получател на обратна поща и разписки

Местата за предоставяне на клиентски услуги ще отговарят за сортирането и разпределянето на входящата поща към съответните функции/крила за по нататъшно процедиране.

· Консултация

Предоставяне на консултации на клиентите е много важна част от процеса на управление на взаимоотношенията с клиентите.

ЗА КОГО – Анализиране на целевите групи.

В общия случай клиентите са целевите групи за тези места за фирмено обслужване. Специално внимание ще бъде отделено на гражданите, които имат специални потребности. Те често срещат трудности при получаване на услуги. Друга важна целева група е бизнеса. Те, особено малките фирми и едноличните търговци имат ограничени ресурси и се нуждаят от помощ и подкрепа в техните контакти с централните, областните и общински офиси на фирмата.

КАК – Принципи на предоставяне на услуги

За изграждането на добри работни взаимоотношения между клиентите и фирмата е много важно да се определят ясни и ефикасни директиви за това как трябва да се предоставят услуги.

Изграждането на места за клиентско обслужване е усилие за подобряване на връзката между клиентите и фирмата. Ръководството на фирмата трябва да подкрепя и засилва тези усилия с поощряване на подход ориентиран към клиентите.

Местата за клиентско обслужване ще провеждат/предоставят ефективни решения. Всички дейности имат за задача и целят ефикасност, както за клиентите така и за самата фирма, намалявайки разходите за заинтересованите страни. Привилегирован в този случай е принципа на “едно гише” и създаване на консулти групи за цялостно взаимодействие на фирмата с клиентите, както и изграждане и поддържане на цялостен концептуален модел за работа с клиенти на фирмата – от приемането на заявка за информация или искане за услуга до нейното предоставяне и последващ контрол над дейността по това взаимодействие.

При функционирането си местата за фирмено клиентско обслужване трябва да са в състояние да направят всичко, което е по възможностите им за планиране и постигане подобряване на услугите и акцентиране върху подобряване на основните процеси на потребителското обслужване. Ето затова основните комуникационни процеси трябва да преразглеждани редовно, за да се провери дали са все още оптимални.

КЪДЕ ще се предоставят услугите

Две неща се взимат под внимание при избор на място за местата за потребителско обслужване:

1. Всички многофункционални места, където са изградени офиси в частни или обществени сгради; или

2. Брой съществуващи клиенти със сравними потребности.

Оформлението на местата за клиентско обслужване ще се различава в зависимост от потребностите на клиентите, наличните помещения и финансовите ограничения. До колкото е възможно ще се взимат под внимание следните принципи при оформлението:

· Открит офис;

· Функционална мебелировка;

· Ниски бариери между служителите и гражданите;

· Подходящ вътрешен дизайн;

· Ефикасни информационни табла;

· Оптимално оборудване;

o Компютър с интернет;

§ Връзка до базата данни;

§ Интернет връзка;

o Факс;

· Телефонни линии;

· Лавици за излагане на информационни материали и формуляри;

· Отделни места за въпроси и даване на консултации, за да не се обезпокояват работещите и нуждаещите се от услуги;

· Бордове за представяне и демонстриране на важна информация;

· Удобства, които да предоставят през времето на изчакване полезна и продуктивна информация.

Качеството на услугите по отношение изграждането на тази база на цялостният комуникационен модел във фирмата зависи от възприятията и изискванията на потребителя. Това определя и значимостта на стандарта за качество на управление на взаимоотношенията по отношение концептуалния фирмен момент. Често се получава разлика между нивото на качеството, което потребителят действително получава, и това, което според неговите възприятия той получава.

Според Парасураман и Бери, възприятието за качество на услугата от страна на потребителите се основава на пет компонента:

Ø Физическата характеристика на услугата (в т. ч. материално-техническата база за обучението), оборудване, външен вид и цялостно излъчване на персонала.

Ø Надеждност: възможност да се изпълни желаната услуга професионално и акуратно.

Ø Отговорност: готовност да се осигури изпълнението на услугата на необходимото ниво и да се поемат отрицателните последици при некоректното й изпълнение.

Ø Гаранция и сигурност: познания и компетентност от страна на персонала и тяхната способност да вдъхват доверие.

Ø Съпричастност: осигуряване на индивидуално отношение към отделните потребители.

Цайтхамл, Бери и Парасураман определят четири потенциални проблема в рамките на услугите, които могат да доведат до несъответствие между това, което клиентите очакват, и това, което получават:

Ø Липса на информация за очакванията на потребителите.

Ø Специфициране на стандартите за качество на обслужването, които не отразяват това, което мениджмънтът определя като очаквания на потребителите.

Ø Характеристики на обслужването, които не отговарят на спецификациите.

Ø Недостигане на необходимото ниво на обслужване, което се отразява чрез маркетинг комуникациите.

Подобряването на качеството на услугите според тези автори изисква определяне на специфичните причини за всяко несъответствие и пропуск и впоследствие разработване на стратегии за тяхното преодоляване.

3. Кои са двете концепции за феномена ДЪРЖАВА?

В хода на историческото развитие на познанието за държавата се формират различни теории, обясняващи нейната същност.

Тези теории могат да се разделят на три основни направления:

1) социално – то търси обяснение на държавата като вид социална общност;

2) властническо – търси обяснение на държавата като властническа общност;

3) юридическо – търси обяснение на държавата като юридическа общност.

Има и други теории, които търсят обяснение на държавата и го изграждат върху основата на различни социални или духовни дадености или пък на базата на отделните проявления на държавата. Така например представителите на историческата школа в правото (Савини) обясняват държавата като реализация на народния дух, Хегел – като образ на нравствената идея; социал-дарвинистите (Конт, Спенсър, Гирке) – като определен природен организъм.

Държавата всъщност е форма на самоорганизация на конкретен етно-социален организъм и това налага разграничаване от идеите на социал-дарвинизма.

Социал-дарвинистите считат, че еволюцията е всеобщ процес, който важи с еднаква сила както за природата, така и за обществото.

Човешката общност наистина е социален организъм, под което разбираме първична форма на нейната самоорганизираност. Факторите, които обединяват етноса, са социални, а не биологични. Неравномерното развитие на етносите се дължи не на биологични, а на социални различия. Естественият подбор в природата е неприложим в обществото.

Често се приема, че държавата е институционализирана управленска структура, която “налага” реда. Държавата е самостоятелна структура спрямо общността. Всъщност установяването на официалния ред е еманация на управленската функция и поради това възникването и съществуването на държавата се обективира чрез управленския апарат. Но държавата не се свежда до апарата. Институциите на държавата не създават реда, а го поддържат. Те са част от него.

Най-старата социална теория е патерналистката, изложена от Конфуций. Според него държавата е едно голямо семейство. Отношенията в държавата били като тези в семейството. Владетелят изпълнява ролята на бащата, а поданиците – задълженията на децата.

Аристотел поставя началото на патриархалната теория за държавата. Според него държавата е общност от семейства, която осъществява своята социална цел като се самоуправлява. Той отделя управлението като политическа сфера и го обявява за достояние на гражданите. Те формирали политическата общност, която не съвпада със социалния субстрат на държавата.

През Средновековието най-значимата социална теория е тази на Данте Алигери. Той обяснява държавата като съзнателно организирана общност. Трябвало да има световна държава, която да обедини цялата човешка общност за да няма войни и насилие.

През Новото време социалната характеристика на държавата се комбинира с други нейни характеристики.

Властническите теории обосновават същността на държавата посредством съществуващата държавна власт. Те водят своето начало от бого-властническите (теократичните) концепции. Тези концепции биват езически, християнски, ислямски и пр. Общото за всички тези теории е това, че те приемат за основание на властване на държавата (владетеля) авторитета на някое божество. Хората дължат подчинение на Бога в границите на създадената от Бога негова подвластна общност – държавата.

През Възраждането оригинална властническа концепция излага основоположникът на модерната политическа наука Николо Макиавели. Според него държавата е политическо състояние между властващи и подвластни. Държавата била определен политически ред, производен от характера на властващата група. Властта определя реда, без който няма държава. Но властта не е дадена от бога, а е отношение между отделните групи в общността. Така държавата се явява човешка общност, организирана и подчинена на политическа (частна, групова) власт.

През ХІХ век се формират две нови властнически теории, които получават широка популярност – расовата и класовата.

Най-старата юридическа теория за държавата е патримониалната. Тя обяснява държавата чрез правото на собственост. Владетелят се приема като титуляр на фактическата власт върху територията и населението. Държавата е патримониум на владетеля. Според Макс Вебер патримониалната концепция обяснява фактическото положение при всички древни държави. С тази теория в древността масово са обяснявали държавата. В Западна Европа тази теория е наложена от германския император Фридрих Велики през 12 век.

Съществуват две концепции за феномена държава:

а) от гледна точка на властта - държавата е основен инструмент на политическата сила, която е на власт- чрез нея властимащите се стремят да запазят и утвърдят икономическия строй, който я е породил;

б) от гледна точка на гражданското общество - държавата е всеобхватна публична организация на всички граждани, които живеят на определена територия, и има за основна задача да защитава техните интереси.

Според модерните разбирания държавата съществува ОТ и ЗА гражданите на базата на ОБЩЕСТВЕН ДОГОВОР, който обхваща както рамките на правомощията и задълженията на държавните институции, така и правата и задълженията на всеки гражданин на базата на баланса на интересите между държавата и гражданското общество.

4. Какви са основните характеристики на смесените блага?

Смесените блага комбинират в себе си принципите на изключване и конкурентност (у нас здравеопазване, образование).

Публичният сектор има производен характер в пазарното стопанство, защото получава средства от частния сектор (чрез данъци, такси и др.), с чиято помощ се финансират производството и предлагането на публични блага за населението. Това налага да се прилага системен контрол за ефективното разпределение на средствата от организациите в публичния сектор и да се отчита доколко тяхното използване подобрява благосъстоянието на населението в обществото. Особено важна е ролята на държавата при организиране производството на определени блага, които пазарният механизъм не може ефективно да осигури. В този случай държавата не се ръководи единствено от принципа на икономическата ефективност на влаганите ресурси, който е основен за частните фирми, а се стреми към създаване на социална справедливост, т.е. да максимизира благоденствието на членовете на обществото.

Държавата защитава правата на собственост и конкуренцията в пазарната икономика и управлява публичните активи. Тя коригира недостатъците на пазарния механизъм чрез определяне на правните рамки, при които функционира съответното стопанство. Държавните органи от всички равнища на управление регулират икономическото поведение на стопанските субекти (фирми) чрез разработване и прилагане на правила (закони) за тяхната дейност. Освен това тя компенсира липсата на частна инициатива в дейности с обществена значимост. Държавата като институционален представител на обществото подпомага определени социални групи от населението, които са в затруднено материално положение.

Осъществяването на тези функции изисква извършването на следните дейности от страна на държавата:

• приемане на закони, които да регламентират нейните икономически и социални отговорности;

• създаване на институции (организации), които да осъществяват тяхното изпълнение;

• концентриране в свои ръце на ресурси (средства), чрез които да финансира разнообразните си дейности.

Публичният сектор представлява система от държавни и общински институции, които управляват публичната собственост, акумулират финансов ресурс чрез данъчното облагане, произвеждат и реализират чрез специфичен механизъм публични блага за ползване от членовете на обществото.

Публичният сектор се разглежда и като определена част от икономиката на страната, произвеждаща и предлагаща на населението публични блага. В този случай публичният сектор обхваща само публичните организации, произвеждащи стоки за потребление (например военнопромишления комплекс).

Предпоставки, довели до обособяването на публичния сектор:

• В редица области с голямо стопанско и социално значение пазарните механизми и конкуренцията не действат ефективно. Те не са в състояние да осигурят производството и предлагането на някои блага, които се потребяват колективно от обществото. Става въпрос по-конкретно за публични блага като отбраната на страната, вътрешния ред и сигурност, пожарната защита и други подобни.

Неделимостта на потреблението на тези блага възпрепятства продажбата им на части, в резултат на което производителят не получава печалба. В тези случаи държавата не е в състояние да коригира действието на пазара, което налага тя самата да организира и да извършва тези публични блага.

• Всяко общество формира своя ценностна система. Този процес на изграждане е съпроводен с редица положителни и отрицателни страни в живота и дейността на хората. Невинаги обаче е възможно всички елементи на ценностната система да се формират и регулират единствено и само с пазарни механизми, т.е. наложителна е намесата на държавата, респ. на публичния сектор, който да извършва (да създава) публични блага в сферата на образованието, здравеопазването, в преодоляването на последиците от алкохолизма, наркоманията и др.

Държавата съобразно утвърдената ценностна система в обществото насочва и регулира поведението на своите членове към определени публични блага и принудително ограничава потреблението на други. Тези нейни решения в известна степен ограничават свободата на нейните членове по отношение на избора на блага, но в действителност тя ги регулира в насоки, полезни едновременно за отделния индивид и обществото като цяло.

• Действието на пазарния механизъм поражда неравномерно разпределение на доходите, от една страна, между стопанските субекти (фирми) и, от друга, между членовете на обществото. При това положение държавата провежда политика на фискално преразпределение на доходите в обществото с цел ограничаване на тяхното несправедливо разпределение. Във връзка с това тя изгражда институции и организации, които извършват различни публични услуги за населението, с помощта на които по-добре се преразпределят събраните средства от данъци и други бюджетни приходи. Например публичните услуги като изплащане на социални помощи; изплащане на парични обезщетения при безработица и др.

• Определени обществени дейности е невъзможно да се извършват само на основата на инициативата на частните предприемачи. Това е така, защото техните очаквания по отношение на размера на получаваната печалба са високи и на практика държавата не е в състояние да заплати такава висока цена. Затова са изградени и функционират организации, които да извършват тези публични услуги, носещи ползи за значителна част от обществото. Например поддържане на паркове, градини, изграждане и поддържане на читалища, библиотеки и др. Тези публични услуги създават предпоставки за подобряване на условията на живот на населението и за развитие на индивидите.

5. Каква е взаимната връзка между двете дефиниции на публичната администрация?

Понятието “публична администрация” може да се дефинира от две гледни точки: от гледна точка на властта и от гледна точка на гражданското общество.

Дефиниция на публичната администрация от гл. т. на властта: публичната администрация е комплекс от административни процеси, административни структури и лица, действащи в официални длъжности, подпомагащи и осигуряващи изпълнението на законите и други нормативни актове, както и действията на органите на властта.

Дефиниция на публичната администрация от гл. т. на гражданското общество: публичната администрация е инструмент за реализация на обществения интерес, в т.ч. финансиране на обществените дейности, административното обслужване на населението, защита на териториалната цялост на държавата, вътрешен ред и сигурност, борба с престъпността, социална защита и др.

От двете дефиниции на публичната администрация можем да видим, че те са взаимно зависими.

Публичната администрация от гл. т. на властта нямаше да бъде необходима, ако нямаше гражданско общество, т.е. административните структури, лица и процеси служат на гражданското общество, следейки за законността в държавата. Органите на властта, заедно със законите и нормативните актове, правят възможно съществуването на законността.

От гл. т. на гражданското общество публичната администрация е инструмент за осигуряване на вътрешен ред, борба с престъпността, социална защита – направления на администрацията, които се ръководят и зависят от съществуващите закони и нормативни актове, които пък са инструмент на публичната администрация от гл. т. на властта.

6. Кои са основните управленски подходи в публичната администрация?

По същество управленският подход представлява отношението на субекта на управление (управляващата система) - в случая публичната власт, към осъществяването на мениджмънта на управляваната система - в случая публичната администрация.

ВИДОВЕ ПОДХОДИ

- системен

- комплексен

- организационен

Лидерството в администрацията като вид управленски подход:

Най-Ранните опити да се анализира лидерството включват два принципни подхода, които се съсредоточават върху индивидуалността на лидера и върху управленската ситуация. Подходът на „характерните черти” се опитва да обясни ръководенето чрез лични характеристики като например интелигентност, амбиция, лични мотиви и междуличностни умения. „Личните черти” на ръководенето били силно подчертавани в ранните години на 20-ти век, но в многобройните проучвания от тогава много малко е обяснено чрез този подход. Освен това, противно на най-основните предположения на този подход, не е открито, че лидерите притежават общи черти. Този подход е развенчан от повечето научни изследователи към 1950 г. Вниманието се насочва към по-обещаващо поле за изследване, а именно - анализ на ситуациите на ръководене и каква е връзката между ситуационните фактори и това, което се изисква от даден лидер при конкретни условия (интересно е, че през 1920 г. Фолет е отбелязала ситуационните фактори).

Ситуационният подход е станал общата рамка за изследвания при по-късни проучвания на лидерството. Вместо да се опитва да обясни успехите или несполуките при ръководене, особените стилове на ръководене, или защо един човек става лидер, а друг не, чрез различията в личните качества и характер, ситуационният подход набляга на отношенията лидер подчинени; на нуждите на групата или организацията в периода на проучване; вида на работата, която се върши; общите ценности и етиката на групата. От това следва, че лидерите в дадена ситуация не могат да бъдат лидери в друга. Преди няколко години управителят на един град в Средния Запад бил помолен да изпълнява ролята на президент на университет в съседния щат на базата на известността и уважението, което имал. Той приел, но скоро след това ръководството разбрало, че е направило грешка - успешният градски управник се оказал унизителен провал. Различни били не само специфичните задължения. Различни били хората, техните очаквания, неговите отношения с университетския персонал в сравнение с правителствените служители. Друг пример е, че генералите не са най-добрите цивилни политически лидери, защото много от чертите на военния живот и ръководене са в конфликт с нуждите, ценностите и очакванията на цивилната (и особено демократичната) политика.

Заключението е, че различията във време, условия и характеристики на групите помагат да се определи най-подходящият вид на ръководене и до значителна степен, кой ще ръководи. Личността, уменията, амбицията и останалите черти са от значение донякъде, но само в контекста на ситуационната среда, условията на ръководене и изискванията, идващи от групата. „Личните качества в рамките на дадена ситуация”, с ударение на ситуация, сега най-добре описват най-разпространения подход при изучаване на ръководенето.

- синергетичен

- социологически

- психологически

- информационен

- комуникационен

- териториален

- "отраслов"

7. Към усъвършенстването на кои взаимоотношения е насочена теорията на обществения избор?

Теорията за обществения избор, с други думи е рационалността при вземане на решения. За начало на обсъждането на проблема може се използва следната схема.

МИКРОНИВО/ИНДИВИДУАЛНА - МАКРОНИВО/СОЦИЕТАЛНА

На схемата са посочени трите основни вида рационалност, които обикновено са предмет на интерес в социологията и икономиката. Вземането на решения с участие е проблемът от който най-вече се интересувам. Всъщност, смисълът на тази технология за вземане на решения по-добре се предава чрез понятието за избор. Много често я наричат колективен избор. Аз ще я наричам социетален избор по две причини: за да се избегне обремененият термин колективен и защото термините колективен, социален, публичен и рационален избор се използват в други науки.

Тогава може да се каже, че социеталният избор е централната нишка на доклада.

Схемата, както се вижда е свързана с Веберовата представа за различните видове рационалност. По-точно двете схеми за вземане на решения на макрониво съответстват на разграничението, което Вебер прави между процедурна и същностна рационалност. Първата, той свързва с “етически минимум”, а втората – с “етически максимум”.

Освен това, двата вида рационалност, според него са насочени към различни стратегии: стратегията на етическия минимум осигурява приемственост и предсказуемост на законовия и административен процес, а стратегията на етическия максимум осигурява тяхната справедливост. Нека да подчертая, че при Вебер се появява връзка между рационалност и справедливост.

Той свързва процедурната рационалност с бюрокрацията, а субстантивната – с управление чрез съвети и дилетантство. Така, в крайна сметка бюрокрацията осигурява приемственост и предсказуемост, но създава опасността от възникване на известната “желязна клетка”; а управлението чрез съвети гарантира максимум справедливост, но създава опасност от “кадийска справедливост”, администриране чрез приятелски кръгове и може да жертва формалните правила в полза на някакви други чувства или за целите на благосъстоянието. Затова двете са тясно свързани и се нуждаят една от друга.

В крайна сметка рационалността във всичките й форми се оказва под един голям въпрос. Така социологическият анализ на рационалността сякаш се оказва доста ограничен и едва ли може да се счита за много успешно развиващо се направление на социологията.

Усъвършенстването като мерки могат да се обединят в следните направления, а именно:

1. Повече конкуренция - на бюрократите не трябва да се позволява да поддържат монопол върху информацията и върху резултатите от управлението на публичните ресурси. Публичните ресурси трябва да са открити за конкуренция.

2. Повече "приватизация" - бюрократите трябва да разширят практиката за възлагане на извършването на публични услуги на договорна основа, с оглед да се намалят разхищенията на държавния бюджет.

3. Повече информация - нужна е постоянна информация за работата, решенията и действията на органите на властта и администрацията и техния анализ.

4. Повече контрол над бюрократите - чрез изпълнителната и/или законодателната власт, както и чрез структурите на гражданското общество.

8. Какво означава функционално претоварване на съвременната държава?

Държавата не успява да управлява ефикасно своите ресурси, бюджетното прогнозиране е лошо и бюджетните прогнози често се превишават, те. липсват вградени механизми за ефективност* за пестеливо изразходване на средствата на данъкоплатците.

• Неефективно управление на паричния ресурс, лошо бюджетно прогнозиране и превишаване на разходите.

• Дори когато държавата разполага със средства, тя не винаги ги изразходва рационално (целесъобразно).

Възниква потребност от преосмислянето на ролята на държавата, на държавните институции и администрацията с оглед по-бързото им адаптиране към предизвикателствата на глобализиращия се свят и информационното общество.

Това се свързва най-често с:

- Развитието на съвременното глобално общество създава сериозни предпоставки за “минимизиране” ролята на административната държава. От една страна, част от нейните функции се прехвърлят върху публичните организации и органите на местното самоуправление, които в много по-голяма степен отразяват икономическите, социалните и други интереси на гражданите и способстват за укрепване на демокрацията много повече, отколкото може да направи централизираното държавно управление. От друга страна, най-развитите европейски държави прехвърлят отделни свои функции (всъщност трансферират част от своя национален суверенитет) на различни наддържавни организации и общности – и преди всичко на ръководните органи на Европейския съюз, съобразно новоприетата европейска конституция. Международните договори стават част от националното законодателство и са с приоритет пред него, като налагат спазването на определени общоевропейски принципи.

Една от резултатните възможности за преодоляването на кризата на националната държава е научно обоснованото степенуване на 4-те основни приоритета в държавата – “консумация”, “инвестиции”, “социална защита”, “национална сигурност” - според нейните ресурсни възможности и потребностите на обществото. Българските зидари би трябвало да подпомогнат държавните институции да намерят оптимума при степенуването на тези четири приоритета съобразно националните цели и идеали, наличните ресурси за осигуряване на достоен живот на гражданите, на политическа стабилност и разумно задоволяване на обществените потребности.

- Кризата на националната държава, както е известно, може да се представи като триада от три взаимно свързани кризи:

- Криза на легитимността, която се изразява в конфликта между политиката и администрацията и води до неефективност на икономическата система на държавата.

- Криза на взаимната зависимост, която се изразява в увеличаване на зависимостта между геополитиката, технологичния транснационален икономически обмен и съвременното военно дело. Едновременно с това тази форма на криза се подхранва от засилващите се контакти и взаимодействия между наднационалните структури (Европейски съюз) и поднационалните (регионалните) структури, което допълнително изостря напрежението между централната и местната власт.

- Криза на претоварването на държавата, изразяваща се в растящата неспособност на държавата да изпълнява своите функции, които осигуряват прогресивно обществено развитие и преди всичко ефективно и ефикасно управление на публичните финанси.

- Отрицателни социално-икономически процеси, водещи до увеличаване на напрежението;

-- Етническо (религиозно) напрежение;

-- Нарастваща престъпност;

-- Увеличаваща се вътрешно-политическа нестабилност.

- Проблем за т.нар. “парадигмална недостатъчност” на ролята и мястото на съвременната държава в глобализиращия се свят налага световното масонство и в частност българските зидари да дадат своя принос за намирането на адекватен отговор на няколко ключови въпроса:

- Как да се изграждат отношенията между формиращото се мега общество и национално-държавните суверенитети?

- Какви да бъдат принципите и нормите на саморегулация както на отделните държави, така и на бъдещата “мега държавна мрежа”?

- Как да се съчетае мулти държавността с необходимостта от мулти етичност?

- Как да се укрепва административният капацитет за организиране на междудържавно сътрудничество на основата на консенсус, т.е. способността за изграждане на наднационални структури, институции и правила за въздействие чрез тях върху бъдещи действия на различните държави в продължителен период от време, без да се поставя под въпрос тяхната автономност?

- Как да се изгражда архитектурата на глобалното управление, която се опира на дееспособността на институционално свързани региони – става дума за т.нар. мулти латерално управление, основано на общите ценности, на споделянето на властта, на реципрочността и съгласуването на интересите?

9. Кои са основните принципи при осъществяване на държавната власт?

Основните принципи са:

- народен суверинитет; Според принципа за народен суверенитет цялата власт произтича от народа. Всяко упражняване на държавна власт според него трябва да бъде легитимирано от народа. Принципът на народния суверенитет не изисква политическите решения да бъдат вземани непосредствено от народа, например чрез народно решение. Той поставя само изискването, че всички носители на държавни решения в крайна сметка дължат позицията си във властта на народа, или непосредствено чрез избори (например депутатите в парламента), или пряко чрез избраните от народа представители (например парламентарното управление или назначената от него администрация).

- разделение на властите; Разделянето на властта, разпределянето на функциите на държавната власт в законодателна, изпълнителна и юридическа власт (Законодателна власт, Изпълнителна власт, юрисдикция) с изискването, че упражняването на тези функции не може да бъде концентрирано на едно място. Този принцип е наложен още от Дж. Лок ("Two treatises on government" 1690) и преди всичко от Монтескьо ("De l'esprit des lois" 1748) в борбата срещу абсолютистичната държава, и е приет за основа на модерната конституционна държава. Чрез прехвърлянето на функциите върху парламента, правителството и чиновничеството, както и независимите съдии, упражняването на държавна власт трябва да бъде балансирано чрез взаимен контрол (баланс на властта) и да бъде гарантирана защитата на гражданите от произволна държавна намеса.

- спазване на законите;

- равенство на гражданите пред закона;

- отговорност на държавата за щети, причинени на гражданите;

Кои са основните четири компонента на законодателните основи?

- Конституция;

- Международни конвенции;

- Закони на Република България;

- Подзаконови актове;

10. Каква е същността на публично-частното партньорство?

Публично-частните партньорства (ПЧП) са договорености между лица от държавния и частния сектор за изграждане на обществена инфраструктура и комунални обекти и за предоставяне на свързаните с тях услуги. Характерното за тези партньорства е, че участващите в тях партньори споделят инвестициите, риска и отговорността и възнаграждението. Те могат да имат различно предназначение, но обикновено включват финансиране, проектиране, строителство, експлоатация и поддръжка на инфраструктурни обекти и услуги. Логиката, която стои зад изграждането на партньорствата, се състои в това, че и общественият, и частният сектор имат свои уникални характеристики, от които произтичат предимства, свързани с определени аспекти на предоставянето на услуги или разработката на проекти. Най-успешни партньорски договорености са тези, които използват силните страни на публичния и частния сектор за изграждане на взаимно допълващи се отношения. Ролята и отговорностите на партньорите могат да бъдат различни при различните проекти. Така например, при някои проекти частният партньор може да има значително участие във всички аспекти на предоставянето на дадените услуги, а в други проекти – да играе незначителна роля.

Докато ролята и отговорностите на частния и публичния сектор могат да бъдат различни при отделните инициативи, свързани с предоставянето на услуги, цялостната роля на и отговорности на държавата остават непроменени. Публично-частното партньорство е само един от начините за изграждане на обществена инфраструктура и предоставяне на свързаните с нея услуги. То не е заместител на силното и ефективно управление и на решенията, вземани от държавата. При всички случаи държавата продължава на носи отговорността за предоставянето на услугите и за реализацията на проектите по начин, който защитава и служи на обществения интерес.

Следва да се отбележи, че под “предоставяне на услуги” в настоящото ръководство се има предвид инфраструктурата за обществени цели и свързаните с нея услуги. Партньорски договорености могат да се сключват и за услуги извън обществената инфраструктура.

Форми на публично-частно партньорство

Публично-частните партньорства могат да бъдат различни от гледна точка на:

• разпределението на риска между партньорите;

• необходимите експертни знания и опит от страна на всеки от партньорите при договарянето;

• потенциалните последици за данъкоплатците.

Разпределението на риска между партньорите е ключово съображение, което оказва влияние върху останалите договорености между партньорите, включително по въпросите за възнаграждението, инвестициите и отговорностите.

ПЧП е форма за реализация на процеса на "приватизация" на публични услуги.

• Най-често прилаганата правна рамка на ПЧП е дългосрочната концесия (10-30 г.).

• Изграждат се частни дружества, като собствеността, която ползват, за да предоставят публични услуги, остава публична.

• ПЧП са доказан инструмент за привличане на частен капитал от сериозни инвеститори за изграждане на инфраструктура и за осигуряване на по-високо качество на публичните услуги.

• Основното предимство на ПЧП спрямо обществените поръчки е, че когато публичните услуги се предоставят от частни фирми, избрани чрез прозрачни процедури, се постига в по-голяма степен контрол върху публичните разходи.

11. Кои са характерните особености на НПО?

По своята същност НПО са доброволни самоуправляващи се организации и като такива не са подчинени на държавните органи. Наименованията за обозначаването им, използвани в националните законодателства, могат да са различни асоциации, благотворителни организации, фондации, фондове, корпорации с идеална цел, дружества и тръстове. От кръга на НПО са изключени организациите, действащи като политически партии.

НПО включват структури, съставени от отделни лица (физически и юридически) и обединения на такива лица. По своя състав и предмет на дейност те биват национални или международни.

Обикновено НПО са корпоративни организации, което обаче не е задължително;

НПО нямат за основна цел извличане на печалба. Те не разпределят сред членовете или учредителите си получените от своята дейност приходи, а ги използват за постигане на целите си.

НПО могат да бъдат както неформални структури, така и организации със статут на юридическо лице. От гледна точка на вътрешното право те могат да имат различно правно положение, което да отразява различия, свързани с ползването на финансови и други преимущества, обусловени от статута на юридическо лице.

Основополагащи принципи

НПО възникват по инициатива на отделни лица или техни обединения. Поради това приложимото спрямо тях национално, и по-специално данъчно, законодателство трябва да допуска и насърчава тази инициатива.

Всички НПО имат право на свобода на изразяване.

НПО със статут на юридическо лице следва да притежават правата, с които по принцип разполагат другите юридически лица и да са субект на същите административни, граждански и наказателни санкции и задължения.

Всяко действие или бездействие на административен орган, засягащо дадена НПО, трябва да подлежи на административно обжалване, както и на обжалване пред независим и безпристрастен съд с пълна правораздавателна компетентност.

Цели

НПО има право да осъществява целите си, при условие, че както тези цели, така и средствата за тяхното постигане са законосъобразни. Целите, например, могат да включват изследване, обучение и съдействие по въпроси от обществен интерес, независимо дали заетата позиция е в съответствие с заявената държавна политика.

Възможно е създаване на НПО и с цел изменение на законодателството.

НПО, подкрепяща определен кандидат или партия на избори, следва ясно да посочи мотивите за това. По отношение на тази подкрепа трябва да се прилага правната уредба относно предоставянето на средства на политическите партии. Извършването на политическа дейност следва да се отчете при вземането на решение за предоставяне на финансови или други привилегии във връзка със статута на юридическо лице.

За да подпомогне своята дейност с идеална цел, НПО със статут на юридическо лице може да извършва всяка позволена от закона стопанска или търговска дейност, без за това да е необходимо специално разрешение, но при условие, че спазва изискванията за притежаване на лиценз и разпоредбите, свързани с осъществяването на контрол, приложими към съответната дейност.

За постигане на своите цели НПО могат да се обединяват във федерации или конфедерации от НПО

12. Кои са характерните особености на администрацията на международните публични организации?

Техните ръководни органи се подпомагат от съответни административни звена, в които работят служители със статут на:

- международни служители;

- представители на съответната държава в конкретната международна организация.

ООН – структура:

Организацията на обединените нации (съкратено: ООН) е създадена официално на 24 октомври 1945 г., когато уставът ѝ е ратифициран от петте постоянни страни членки — Китай, Съветският съюз, Съединените американски щати, Великобритания и Франция. Идея за създаване на организация, пазеща световният мир, съществува далеч преди тази дата. Основна цел на ООН е спазване на мира и сигурността. Основавайки се на принципите за равни права и самоопределяне на народите, тя развива и приятелските международни отношения. Организацията полага грижи за постигането на световно сътрудничество при разрешаването на международни проблеми от културно, икономическо, социално или хуманитарно естество. Междувременно ООН трябва да послужи като средище, където да се обединят усилията на всички нации за постигането на поставените цели.

ООН има шест основни органа. Това са Общо събрание, Съвет за сигурност, Икономически и социален съвет, Съвет за попечителство, Международен съд и Секретариат.

Общо Събрание

Общото Събрание е съвещателният орган на ООН. В него вземат участие всички страни членки като всяка от тях дава един глас. Решения по съществени проблеми се приемат при мнозинство или 2/3 от гласовете в зависимост от важността на проблема.

Чрез своите съвещателни, надзорни, финансови и избирателни функции Общото Събрание заема основно място в дейността на ООН. То упражнява контрол върху действията на органите в социалната и икономическа сфера и на тези, занимаващи се с проблемите на несамоуправляващите се територии.

Общото Събрание получава годишни доклади от Генералния секретар, Съвета за Сигурност, Икономическия и Социален Съвет, Съвета за Попечителство и може да отправи предложения към тях.

Секретариатът се управлява от Генерален Секретар, който е определен от Общото Събрание по предложение на Съвета за Сигурност. Мандатът му трае пет години и има възможност за преизбиране. Освен чисто административни, Генералният Секретар има и политически функции. Той е длъжен да представи на вниманието на организацията всяка заплаха за мира. Главния секретар назначава Върховен комисар по правата на човека.

13. Кои са основните компоненти на модела на Хърбърт Саймън?

Анализът на Хърбърт Саймън, който доказа, че в йерархизирани системи не може да се вземат оптимални решения. Това несъмнено засяга централизираната форма на вземане на решения на макрониво и я дискретира като способна на висока рационалност. По такъв начин доверието в процедурната бюрократична рационалност беше сериозна разклатено. Това оказа голямо влияние върху социологията и в частност – върху социологията на организациите, защото работата на Саймън се възприе като доказателство, че организациите имат ограничена рационалност. Според Мишел Крозие работата на Саймън е накарала френските социолози на организациите да променят своята изследователска парадигма, а по-късно да преминат от изследвания на организациите към изследване на политики. Ако схващаме политиките като публични политики, които се формулират чрез участие, то при този преход, явно акцентът е бил пренесен от централизираната схема за вземане на макросоциални решения към схемата с участие. Веберовата ода за рационалната бюрокрация заглъхваше.

Но промяната на парадигмите и изместването на изследователския интерес не създадоха широк оперативен простор за разгръщане на социологически проучвания на субстантивната рационалност, защото Кенет Ероу затвори и другият път – социеталния избор, чрез своята “теорема за общата възможност”. Впрочем, обикновено я наричат “теорема за невъзможността”, защото доказва, че не е възможно индивидуалните предпочитания да се интегрират в общо социално предпочитание. От това пък следва, че индивидите едва ли ще могат да си поставят общи цели и да вземат общи решения.

Така, в резултат на тези две работи в проучванията на рационалността възникна доста странна ситуация.

Практически те анулират рационалността на макрониво и оставят като почти единствена форма на рационалност индивидуалната рационалност. Тази последната е фундамент на традиционния икономически анализ, където изгражда фигурата на homo economicus, но играе важна роля и в онази голяма част от социологията, която се придържа към методологическия индивидуализъм.

Основните компоненти в модела от тази гледна точка са:

- специализация;

- единоначалие;

- норма на управляемост;

- реализация на контрола;

14. Кои са основните актове, приемани от Министерския съвет, за въвеждане на нови информационни технологии в дейността на администрацията?

1998 г. - Създаден Координационен съвет по проблемите на информационното общество към Министерския съвет

1998 г. - Стратегия за изграждане на модерна административна система

1999 г. - Стратегия и национална програма за развитие на ИО в Р България, актуализирана 2001 г.

1999 г. - Програма за прилагане на съвременни информационни технологии в администрацията

2001 г. - Национална програма за интегрирано административно обслужване

2002 г. - Стратегия за модернизиране на държавната администрация - от присъединяване към интегриране

2002 г. - Стратегия за електронно правителство и създаване на Междуведомствен съвет за координиране на дейностите по подобряване на административното обслужване и изграждане на електронно правителство

В съответствие с управленската програма на Правителството на Република България "Хората са богатството на България" и нейните основни приоритети в областта на държавната администрация, и в изпълнение на Стратегията за модернизиране на администрацията "От присъединяване към интегриране", Министерският съвет на Република България прие Концепция за подобряване на административното обслужване в контекста на принципа "едно гише".

Основната цел на концепцията е облекчаване и подобряване на административното обслужване на гражданите и бизнеса чрез прилагане на организационния принцип "едно гише". Организационният принцип "едно гише" може да се определи като създаване на едно място на достъп до услуга, но чрез различни канали за достъп. Концепцията е базирана на добрите европейски практики за организация на администрацията. Тя извежда като ключов момент в действията на администрацията фокуса към потребителя на услуги. Във тази връзка през 2002 г. е приета Концепция за подобряване на административното обслужване в контекста на принципа "едно гише " и на Базисен модел на обслужване на "едно гише"

2003 г. - Програма за модернизиране на държавната администрация и План за изпълнение на Стратегията ш модернизиране на държавната администрация - от присъединяване към интегриране.

15. Кои са трите най-важни условия и изисквания към административните реформи?

- Засилване на демократичния контрол над държавната администрация с оглед повишаване на нейната отговорност пред демократично избраните органи и гражданското общество

- Разсредоточаване и децентрализация на съществуващия бюрократичен апарат с цел приближаването му до гражданите;

- Привеждане на дейността на администрацията д пълно съответствие с разпоредбите на законите

- Увеличаване на обществената работоспособност, ефективност и гъвкавост на администрацията

- Осигуряване на стабилност, надеждност и приемственост в административната система (при това стабилността трябва да се съчетава с гъвкавост на администрацията, надеждността - с отговорност, приемствеността - с приспособимост)

- Пропорционално намаляване на щата на администрацията

- Изграждане на стабилна, конкурентоспособна и отговорна администрация

КРИТЕРИИ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ ЗА ДОСТИГАНЕ НА НОВО КАЧЕСТВО НА АДМИНИСТРАЦИЯТА

• Качество на административното обслужване Пряк израз на това е удовлетвореността на гражданите от качеството на услугите, които предоставя административната система на юридически и физически лица.

• Устойчивост на административната система Тя се изразява в деполитизиране на държавната и общинската администрация и професионалната й готовност за лоялно обслужване на всяко правителство независимо от политическите промени във властта.

• Икономичност на административната система. Тя се свежда до минимизиране на разходите за функциониране и поддържане на равнището на административната система при качествено изпълнение на задачите.

• Адаптивност на административната системи към европейските структури

Необходимо е административната система не сам о да има готовност да функционира в условията на обединена Европа, но и да се адаптира към процеси на модернизация в нея.

ОСНОВНИ КОМПОНЕНТИ НА АДМИНИСТРАТИВНАТА РЕФОРМА В СТРАНИТЕ ОТ ЦЕНТРАЛНА ИЗТОЧНА ЕВРОПА

- нормативна база на реформата

-Индикатори за оценка на качеството на реформата,

- Кадрово осигуряване на реформата

- Нови информационни и комуникационни технологии в администрацията

- Мерки за действен институционален и граждански контрол върху дейността на администрацията

- Механизми за взаимодействие на администрацията със структурите на гражданското общество

- Публична подкрепа на административната реформа

16. Какъв е смисълът на обособяване на преговорни глави?

Смисълът е чрез преговорните глави страната ни да достигне изискванията на ЕС за членство. С приемането в Съюза, България ще бъде страна “бенефициент” с правото да се ползва от значителни средства, предоставени по линия на провежданата от ЕС регионална политика на сближаване. Ефективното усвояване на тези средства за бързо социално-икономическо развитие е свързано с провеждането а съвременна регионална политика в национален мащаб. Участвайки активно в процеса на присъединяване, българските местни власти ще трябва да се възползват в максимална степен от възможностите които предоставя европейската интеграция за да постигнат балансирано и устойчиво икономическо развитие.

С поглед към разширяването с асоциираните страни от ЦИЕ през юни 1993 г. в Копенхаген Европейския Съвет посочва критерии за присъединяване. Критериите от Копенхаген отразяват икономическите и политическите предпоставки за членство, но без да представят списък или обективен ориентир за достигане.

Според доклада на Комисията, България продължава да изпълнява политическите критерии от Копенхаген и е постигнала стабилността на институциите, която гарантира демокрация и върховенство на закона.

По отношение на политическите критерии:

· Децентрализация на изпълнителната власт и предоставяне на необходимите права и компетенции на органите за местно самоуправление;

· Сближаване и синхронизиране на българското законодателство с регламентите и директивите на Европейския съюз и конвенциите на Съвета на Европа и особено полагане на значителни усилия по отношение на неговото прилагане;

· Създаване на нови институционални гаранции за правата и свободите на гражданите и интегриране на малцинствата и социалните групи в неравностойно положение – разширяване на института на омбудсман и механизма на индивидуална жалба пред Конституционния съд.

По отношение на икономическите критерии:

· Освобождаване на силите на пазара и конкуренцията от бюрократичния интервенционализъм, монополизма, партийния протекционизъм и активна борба срещу корупцията и престъпността в икономиката;

· Цялостна структурна, технологическа и пазарна модернизация на икономиката с оглед изпълнението на икономическите критерии от Копенхаген;

· Подкрепа на определени промишлени и високотехнологични отрасли, изграждане на нови предприятия и високотехнологични паркове;

· разработване и провеждане на последователна политика за подкрепа и въвеждане на основните механизми на европейската селскостопанска политика;

· Подобряване на бизнес климата и конкурентноспособността на производствения сектор, чрез стимулиране на експортната му ориентация;

· Насърчаване на вътрешните и чужди инвестиции;

· Активен маркетинг за постигане на по-високо равнище на частни и публични инвестиции, включително инфраструктура, образование, околна среда и здравеопазване, които са ключови изисквания за устойчив растеж и достатъчна конкурентноспособност в Съюза;

· Необходими, са също така по-нататъшни усилия за установяване на необходимия административен капацитет за осигуряването на надеждно и ефективно управление на фондовете на ЕО. Напредъкът в тези области е изключително важен и за пълното изпълнение на икономическите критерии за членство.

· Укрепване на механизмите за насърчаване на предприемачеството и, особено създаване на благоприятна среда за развитие на малките и средни предприятия, по-специално броя на новосъздадените.

По отношение на социалните критерии:

· Борба срещу дискриминацията на равните възможности, както и гарантиране здравословните и безопасни условия на труд;

· Насърчаване на социалния диалог съгласно практиката на Европейската Общност;

· Осигуряване на подходящ капацитет за управление на проекти от типа на Европейския социален фонд с оглед подготовката за усвояване на структурните фондове;

· Укрепване на административния капацитет на социалните партньори, особено по отношение на области на нова политика, включително заетостта и социалната интеграция;

· Развитие на социалната инфраструктура за осигуряване на по-добри условия на живот с цел постигане на по-голяма продължителност на живота.

· Съществено и бързо повишаване на доходите с оглед физическото и демографско оцеляване на нацията;

· Намаляване на социалната поляризация;

17. Какви са приликите и разликите между немската, френската и американската висша служба?

Немска висша служба. Организирана през XVII в., *а да гарантира професионално ниво на държавните служители и неутралността в тяхната дейност. В нея се включват лица, взети веднага след университетско образование, които полагат два сложни държавни изпита.

През 1986 г. е създадена Академия за ръководство на общественото обслужване за подготовка на елитно обучени висши държавни служители.

Френска служба (т.нар. Служба за кариерата). Създадена през XIX в. по подобие на дипломатическия корпус. Замисълът е формиране на професионална каста от администратори с определен ценз.

Към тази служба функционира Националното висше училище за администрация (ENA), основано през 1945 г. Службата гарантира категорията и ранга за заемане на държавна служба.

САЩ - Главна изпълнителска служба (служба за публична кариера). Създадена през 1978 г. с президентски указ за реформа на държавните служби. Щатската федерална ГИС включва около 8000 души, от които около S5 % са щатни държавни служители, 10 % са нещатни (кадрови резерв), 5 % са служители с частична заетост (резерви). Те заемат длъжностно трите най-висши нива в правителствената администрация. Стремежът е да се постигне висок професионализъм, постоянно повишаване на квалификацията, стабилност и независимост на държавния служител.

18. Кои са характерните вътрешни и външни фактори, влияещи върху административната етика и поведение?

Администрирането има три аспекта: бюрократичен, комерсиален /пазарен/ и професионален, то е едновременно институция, услуга и човешко отношение. Спецификата на административно-публичните услуги би могло да се изрази в следното:

• Не се определят по механизмите на пазарното търсене;

• Предлагат се на цена по-ниска от разходите за тях;

• Потребителят е т.нар. “среден избирател” и гражданин;

• Организациите работят в монополни условия;

• Служителите са безразлични към предпочитанията на гражданите-клиенти, а организациите са подчинени на тотална отчетност и контрол;

• Слаба чувствителност към иновациите; инициативата /предприемчивостта?/ е епизодична;

• Ефект на “вторична некомпетентност”.

Факторите, които въздействат върху етичното поведение на обществените служби, са многопосочни и трудно преодолими. Организацията за икономическо обединение и развитие /1995-1999 г./ провежда серия от многократни изследвания, които показват, че основните фактори, оказващи влияние върху етичното поведение на обществените служби през 90-те години, са следните:

1/ Работата с ограничени ресурси, която е резултат от силния натиск за намаляване на обществените разходи. Ако човек се чувства несигурен и зле платен, ако намаляват разходите за заетост, обучение и преквалификация, то “какво се случва с неговата етичност” се превръща в един риторичен въпрос…

2/ Изискванията на гражданите, които са свързани с очаквания за по-качествени услуги. На пръв поглед не е очевидно как този фактор може да пречи на етичното поведение. Наблюденията в редица европейски държави сочат, че се засилва едно важно за професионалното самосъзнание на служителите противоречие: между т.нар. “лоялност към министъра” и “лоялност към гражданина”. Теоретически не би следвало да има противоречие между това да служиш на правителството и на гражданите /клиентите/. В практиката от служителите се очаква да служат на гражданите, да бъдат адекватни на клиентско-потребителската ситуация, в която са поставени, без обаче тази ситуация да е регламентирана и стимулирана по съответния начин в наредби и други правила.

3/ Ограничаването на обществения сектор чрез приватизация и корпоратизация, както и чрез появата на независими агенти. Чрез тези механизми се извършва преминаване на властови ресурси от държавната администрация към други организации. В редица случаи има разминаване между нормите в обществения сектор и в нововъзникналите структури, което допълнително затруднява и демотивира държавния служител.

4/ Делегирането на власт, упълномощяването и прехвърлянето на управленски решения, което обективно се засилва в условия на преход, създава допълнителни предпоставки за безотговорност, липса на гъвкавост и чувство за безперспективност. Традиционните ценности за гражданина и държавния служител загубват социалната си привлекателност както за гилдията, така и извън нея. От друга страна, нарасналата автономност на отдели и др. звена също създава условия за професионална десоциализация. Засилва се “вербуването” на професионалисти от частния сектор. Всичко това създава опасност професията на държавния служител “да се срине”, т.е. – да се размият досега ясно очертаните граници на този хомогенен етос.

5/ Връзката между обществения и частния сектор, при която чиновниците участват в комерсиални операции. Така се формират рискови зони в административните услуги, в които директните контакти с обществените пари и с бизнеса засилват възможностите за конфликт на интереси и корупция. Липсва ясна за неправистите граница между сделка и административен акт.

Основна заплаха за етиката в сферата на административните услуги е бюрократичния тип на поведение, обяснимото доминиране на бюрократичната форма на контрол над колегиалния и пазарния контрол.

Възможностите за промяна в най-общ план са свързани с предпоставки за хуманизиране на труда на администратора. Те се създават чрез:

1. формиране на независими групи за решаване на проблемите;

2. елементи на алтернативност в административния труд;

3. реорганизация, насочена към индивидуализация на задачите;

4. елементи от пазарно-ориентираните подходи /“публично предприемачество”/.

5. специални програми за специфични психологическите проблеми на служителя-администратор;

Подходите в административната етика в сравнение с другите професионални етики са чувствително ограничени. Специалистите по публична администрация Р. Мое и Р. Гилмор изтъкват, че по отношение на етичните принципи публичният и частният сектор са фундаментално различни и че “в публичната администрация етичните действия се осигуряват чрез системи за контрол, целящи защитата на гражданите от произволно използване на силата държавната власт…” Поради тази причина процедурите за контрол в държавната администрация са много по-стриктни. /вж.: Public Administration Review, March/April, 1995, Vol.55, No 2/ Не всички правила и процедури, предлагани в най-развитите професионални етики /медицинската, например/ са приложими в административното обслужване. Те често служат само за еталон при разработване на собствени правила и политики в други обществени и професионални сфери.

Факторите на влияние са:

А. Външни

> интернационализация и глобализация на обществения живот

> изискванията на ЕС към администрацията

> реформата на държавната администрация

> засилено обществено внимание към администрацията

> съвременни промени в социалните и моралните норми

> взаимодействие между държавния и частния бизнес

> исканията на гражданите (невинаги обосновани)

> ограничените ресурси

> засилена самостоятелност на административните звена

Б. Вътрешни

> общите правила за работа на държавната служба

> вътрешни правила за контрол и отчетност

> изисквания за справедливост и еднакво третиране на всички служители според приноса и поведението им

> сигурност в кариерата

> отговорности и стимули

> заплати и възнаграждения

> периодично обучение

19. Кои са двете противоречия, разкриващи същността на административните патологии?

Съобразно критериите на Европейския съюз "лошо управление" означава: нечестност; нелоялност; дискриминация; злоупотреба с власт; липса или отказ на информация; излишно, ненужно отлагане; грубо отношение към гражданите.

Повечето от случаите на "лоша администрация" се отнасят не толкова към престъпленията, колкото към възползване или манипулиране със служебно положение, несправедливост, немарливост, неспазване на правилата на административната дейност, административната етика и поведение в обществените и административните институции и др.

Административна патология - отклонения от нормалното (нормативно регламентирано и/или етично обусловено) административно поведение.

Двете противоречия са:

• От една страна, има ясни правила за законосъобразно и целесъобразно административно

• поведение и утвърдени административни технологии за законосъобразна административна дейност

• От друга страна, по различни обективни и субективни причини често тези правила се разминават с реалната административна практика и се превръщат едва ли не в патологична норма.

Кои са характерните особености на двата вида официална информация?

Разграничават се два основни вида официална информация - документална и недокументална.

Документалната информация обхваща официалните документи на материален носител.

Недокументална е всяка информация, която не е документирана писмено или чрез запис и с която човек може да се сдобие, присъствайки на официални заседания на колегиални органи, срещи и разговори с длъжностни лица, вкл. личните му впечатления от невербалните индикатори (жестове, гримаси, атмосфера на обсъждане, условия на диалог и пр.) на органите на властта и администрацията.

20. Какви са характерните особености на механизмите на работа на институцията „омбудсман”?

Чл. 91а. (Нов - ДВ, бр. 27 от 2006 г.) (1) Народното събрание избира омбудсман, който се застъпва за правата и свободите на гражданите.

(2) Правомощията и дейността на омбудсмана се уреждат със закон.

Конституция на Република България

Омбудсманьт не е съдия - неговите решения нямат правна сила. Той въздейства със силата на високия си обществен авторитет, честна и принципна гражданска позиция, висок професионализъм и морал. "Омбудсман " не е институция на гражданското общество. Това е институция, създадена от държавата в помощ на гражданското общество. Омбудсманът е абсолютно независим и автономен, избира се като правило от парламента за два мандата и е несменяем. Дейността му се финансира пряко от държавния бюджет, като публичните услуги, които извършва, са безплатни за физическите и юридическите лица.

Извън обхвата на дейността на омбудсмана са само пряко избраните органи на властта - Президент, Парламент и местни органи на самоуправление. Сред основните функции на омбудсмана са:

- да съдейства и защитава граждани от неправомерни действия на администрацията;

- да контролира дейността на публичната администрация;

- да посредничи и да арбитрира в спорове между лицата и администрацията;

- да прави независими разследвания и да отправя публична критика;

- да предлага поправки в законодателството.

Механизъм на работа

Омбудсманьт действа по молби на граждани и по самоинициатива. Няма ограничения върху вида, формата и съдържанието на жалбите (устно или писмено).

Омбудсманът не е задължен категорично да взема отношение по всяка молба. Това е въпрос на негова преценка, като при всички случаи е длъжен да уведоми молителите.

Омбудсманьт няма право да отменя административни актове.

Не взема отношение по жалби с давност повече от две и половина години.

Когато омбудсманьт прецени, че ще се ангажира с дадена молба, той ползва права на неограничен достъп до информация по проблема и до всички държавни органи и звена от администрацията.

Всеки гражданин (български или чуждестранен) може да се обърне към омбудсмана с жалба или сигнал срещу работата на:

- държавните и общинските органи и техните администрации;

- лицата, които предоставят обществени услуги, като например топлофикационни, електроснабдителни, телекомуникационни, ВиК услуги, образование, здравеопазване и др.

- администрацията на съдебната власт – например, когато неоправдано се бавят и не се решават с години съдебни производства.

Омбудсманът не може да представлява гражданите пред съда и да води съдебни дела от тяхно име.

Омбудсманът не разглежда жалби и сигнали, които се отнасят до:

- работата на Народното събрание, президента, Конституционния съд, Висшия съдебен съвет и Сметната палата;

- осъществяването на правораздаването от съдебната власт - съд, прокуратура и следствие, например когато има влязло в сила съдебно решение, акт на прокуратурата или следствието; или пък висящо досъдебно или съдебно производство;

- частни взаимоотношения между граждани – например междусъседски или роднински конфликти и спорове;

- спорове между граждани и частни фирми, кооперации, банки и пр.

Не се допускат до разглеждане и жалби и сигнали, които се отнасят до нарушения, извършени преди повече от две години или са анонимни.

Проверките на омбудсмана завършват с конкретни съвети за жалбоподателя, препоръки към държавните и общински органи или законодателни предложения. Омбудсманът не може да отмени решението на един административен орган. Но чрез своето аргументирано посредничество, чрез становища, които се основават на истината и закона, а и чрез силата на общественото мнение, може да убеди този орган да отмени своя акт или да прекрати своята лоша практика. Неговата сила е в моралната му власт и обществения натиск и влияние, които успешно упражнява.

Използвана литература:

1. Къндева Е., “Въведение в публичната администрация”, С., 1997 г.

2. Устройствен правилник на института по публична администрация и европейската интегпация към министъра на държавната администрация (приет с постановление №82 на Министерския съвет от 15 май 2000 г., обн. ДВ, бр. 41 от 19 май 2000 г., посл. изм., бр. 87 от 9 октомври 2001 г., в сила от 15 октомври 2001 г.)

[1] Според проф. Е Къндева понятията държавна и публична администрация са различни, като по-общата наука като приложение, е публичната администрация. Особеностите на държавната администрация също ще бъдат разгледани в настоящата работа.

[2] Под частна администрация се разбира съвкупността от разнообразни дейности, необходими за правилното функциониране на частните / безнес фирми, организации и предприятия.

[3] При индивидуалното ниво не може да се говори за публична администрация, защото тя по същността си представлява групова работа. Второто ниво може да се разглежда като вид дейност, извършвана в услуга на обществото – в такъв случай вече може да става дума за публична администрация, въпреки че обикновено терминът поражда асоциации с организация от по-голям мащаб.

1. Увод