---

---

Курсова работа

Валутният риск

2007 г.

Съдържание

 

1. Същност на валутния риск. 3

2. Форми на проява на валутния риск. 4

3. Управление на валутния риск. 8

3.1. Оценка на валутния риск. 8

3.2. Избор на подходяща техника за хеджиране. 11

3.3. Приложение на техниките за хеджиране на валутен риск. 14

4. Класически средства за предпазване от валутен риск. 22

5. Други средства за предпазване от валутен риск. 26

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА.. 27

 

1. Същност на валутния риск

 

Голямата изменчивост на валутните курсове след разпада на Бретън-Уудската система на фиксирани валутни курсове, тяхната трудна предсказуемост и едновременно с това все по-нарастващото им значение за дейността на фирмата в условията на интернационализация и глобализация на фирмената дейност, придават на темата нейната актуалност. Тя звучи още по-актуално за фирма, работеща в условията на малко отворено стопанство, каквото е българското.

Валутният риск се отнася към групата на търговските рискове, съпътстващи една външноикономическа сделка. Поради факта, че такава сделка се осъществява между резиденти на различни страни, участниците в нея са изложени на множество рискове: ценови, транспортни, платежни, трансферни, политически. Валутният риск възниква поради факта, че плащанията по външноикономическата сделка се извършват във валута, която е чужда най-малко за едната страна по сделката.

В широк смисъл под валутен риск се разбира – риск от всяка промяна в стойността на валутата на цената и валутата на плащането и влошаване на условията на валутния режим в дадена страна. Такова широка тълкуване включва във валутния риск и инфлационният риск, който е резултат от вътрешната обезценка на съответната валута.

В тесен смисъл валутният риск се приема като риск от измененията на курса на валутата на цената и валутата на плащането за времето от сключването на сделката до датата на плащането.

Трябва да се отбележи, че валутния риск като нежелан изход за едната страна в сделката, може да облагодетелства другата страна. Това е така, защото двете страни във всяка сделка са с противоположни интереси. Валутния риск е риск от всяка възможна промяна на валутните условия на една международна транзакция.

В условията на плаващи валутни курсове, които се налагат като основна валутнокурсова система след Ямайските валутни споразумения от 1976 г., международният икономически обмен и международните финанси стават значително по-рискови, отколкото при Бретьн-Уудския валутен механизъм. На валутните пазари често се наблюдава експанзивно покачване, следвано от драстично спадане на курсовете, има моменти на продължителна нестабилност.

Валутният риск се проявява в тотална форма на всички равнища на функциониране на икономиката. Резултатите от икономическата дейност на фирмите зависят от измененията на валутните условия. Износителите и вносителите на стоки, услуги и капитали са най-уязвими на такъв риск. Фирмите, ориентирали дейността си към вътрешния пазар, както и всички физически лица, живеещи на територията на дадена страна, също изпитват върху себе си влиянието от промените на валутния фактор.

 

         2. Форми на проява на валутния риск

 

В зависимост от начина на своето въздействие валутният риск приема три форми на проява – като глобален, транзакционен и транслационен (преводен или счетоводен).

Глобалния валутен риск засяга цялостния процес на производствено-тьрговската дейност на една фирма, нейните приходи и разходи, динамиката на платежните й потоци, независимо от това към кой пазар е ориентирала покупко-продажбите си – вътрешния или международния. На такъв риск са изложени и банково-кредитните институции както с вътрешна, така и с международна ориентация. Той въздейства и върху гражданите на една страна, явяващи се обикновени потребители на вътрешния пазар.

Глобалният валутен риск се проявява в две направления: директно и косвено.

Директната проява на глобалния валутен риск засяга преките участници в международните транзакции: износители и вносители, инвеститори в чужбина, кредитори и доставчици, върху които валутнокурсовите изменения се отразяват непосредствено. Тази форма на проява на валутния риск е тъждествена на транзакционния валутен риск.

Косвената проява на глобалния валутен риск обхваща икономическите организации, които осъществяват производствено търговски операции само на вътрешния пазар, чиито условия се променят под влияние на валутнокурсовите изменения.

Директното въздействие на глобалния валутен риск се покрива с така наречения транзакционен валутен риск. Този риск се проявява при две ситуации – понижаване и повишаване на курса на националната валута.

Като цяло резултатите от директното въздействие на глобалния валутен риск върху икономическите субекти и икономиката като цяло са следните:

Понижаването на курса на националната валута едновременно предизвиква увеличаване на приходите от износа и разходите за вноса. Икономическите организации печелят по линията на износа, но губят по линията на вноса. В благоприятна позиция са и тези, които получават дивиденти и лихвени плащания от чужбина. Износителите са изложени благоприятно въздействие от поевтиняването на националната валута, а вносителите понасят валутен риск.

Повишаването на курса на националната валута води до намаляване на приходите от износа и от инвестициите в чужбина, а така също на разходите по вноса и плащанията по обслужване на заеми от чужбина. Износителите търпят загуби, а вносителите се облагодетелстват от благоприятния за тях изход от поскъпването на националната валута.

Индиректната проява на глобалния валутен риск засяга фирмите, които не осъществяват външноикономически операции, а развиват дейност само на вътрешния пазар.

Транслационен валутен риск. Специфична форма на проява на валутния риск е счетоводният риск, наричан още преводен или транслационен. Този риск се проявява по отношение на транснационалните компании и банки, за които е характерно движение на парични потоци и формиране на активи и пасиви, деноминирани в различни валути. Той се измерва на основата на финансовите отчети. В този смисъл счетоводният риск е една ретроспекция за минал период, но същевременно чрез него се оценява опасността от възникването на нежелани промени през текущия финансов период. Конкретно той се отразява върху консолидирания финансов баланс, обединяващ балансите на фирмата майка и дъщерните й фирми, каквито транснационалните компании представят в края на всяка финансова година. Този баланс се съставя във валутата на страната, в която се намира фирмата майка, и отразява всички резултати на дъщерните фирми. Поради това, че дъщерните фирми са базирани в други страни, оперират с чужди валути (условно можем да ги наречем оперативни), възниква необходимостта от превръщането на последните в базисната валута. Именно тази операция поражда счетоводния риск от валутнокурсовите промени. Той се появява, ако курсът на чуждата валута, с която оперира съответната дъщерна фирма, се промени спрямо базисната валута за времето от момента на възникване на съответния приход или разход до датата на съставяне на консолидирания финансов баланс. Печалбата или загубата на компанията ще зависи от нетните резултати на дъщерните фирми, изразени в оперативните им валути, и от промените на курсовете на тези валути спрямо базисната към датата на съставянето на консолидирания баланс. Формулата за определяне на крайния резултат е следната:

 

NP_b = S NP_o x (R_o/b1 - R_o/b0),

където:

NP_b -   печалба (загуба) на транснационалната компания в базисна валута;

Np_o -   печалба (загуба) в оперативна валута на съответната дъщерна фирма;

R_o/b1 -   текущ курс на оперативната към базисната валута при съставяне на консолидирания баланс;

R_o/b0 -   начален курс на оперативната към базисната валута към момента на възникване на актива (пасива).

Да приемем че една английска транснационална компания решава да инвестира в началото на 2006 година в своя филиал в Токио 150 000 000 японски йени при тогавашен курс GBP/JPY 150 JPY. В края на същата година, към момента на съставяне на консолидирания баланс на транснационалната компания цената на японската йена пада на 160 JPY за 1 английска лира. В този случай английската транснационална компания е понесла съответна загуба на сума 62 500 английски лири. Към момента на възникване на инвестицията тя е струвала на компанията 1 000 000 GBP, а при съставяне на консолидирания баланс вече се оценява на 937 500 GBP. Наистина в случая липсва ефективен трансфер на средства към фирмата майка и като че ли тази загуба е фиктивна. Поради тази причина някои специалисти отричат тази промяна на валутния риск. Други са на мнение, че консолидирания финансов баланс е най-представителен за оценка дейността на една транснационална компания и именно поради това придават особено голямо значение на счетоводния риск. Този риск не може да бъде пренебрегван поради следните важни съображения:

1.      Обективно погледнато, информацията за счетоводния риск, базирана на оценка на паричните потоци, активите и пасивите, структурата на падежите по балансовите отчети на дъщерните фирми дава възможност за преценка на съществуващите рискови моменти, на които е изложена като цяло транснационалната компания. Тези данни са безценни за вътрешните потребители на информация, за ръководството на фирмата.

2.      Консолидирания финансов баланс е много важен за разнообразните външни потребители на счетоводна информация. Съдържащата се в него информация, която отразява и счетоводния риск, формира представата на външните компании за съответната фирма и така влияе върху техните управленски решения. Тези управленски решения на ръководствата на компаниите, с които транснационалната компания има взаимоотношения могат да повлияят съществено на дейната дейност. Хипотетично тези компании могат да бъдат банки, борса и контрагенти – доставчици и клиенти. Особено се илюстрира важността на информацията от баланса в случая на взаимоотношения с банка кредитодател. Тази информация служи на банковите служители за оценка на кредитоспособността на фирмата.

3.      Данните от консолидирания финансов баланс са безценни за вътрешните потребители на счетоводна информация - ръководството на фирмата, финансовия отдел, отделите по планиране и маркетинг. Те позволяват на ръководството да взема правилни инвестиционни решения относно различните

4.      Данъчни цели и трансферни цени

5.      В случая на транснационалната компания, която има значителна международна дейност и разнообразни отношения с различни чуждестранни държавни и частни фирми, банки и организации, потребителите на информация са най-разнообразни, те са от различни страни, с различни национални законодателства. В известен смисъл можем да говорим за глобални потребители на информация. Необходимо е счетоводните отчети да се съставят съгласно изискванията на международните счетоводни стандарти, за да може информацията да се представи по начин достъпен за всички тези разнообразни потребители. Тази идея е залегнала и в новото българско счетоводно законодателство.

Поради тези съображения транслационния валутен риск не бива да бъде подценяван и трябва да се вземат ефективни мерки за неговото прогнозиране и управление. Ръководството на фирмата трябва много внимателно да анализира изложеността на счетоводен риск. Трябва да се вземат под внимание следните съображения:

При инвестиране зад граница трябва да се оценява не само потенциала за печалба в чужда валута, но да се отчита и влиянието на валутните курсове, очакванията за тяхната променливост и крайния стопански резултат в отчетна валута. Трябва да се правят инвестиции в активи в страни с временно подценени валути или такива, които се очаква да се повишават и обратното, ако е възможно да се изтеглят инвестициите когато валутата на дадената страна е надценена или се очаква, че тя ще се понижава. Трябва внимателно да се следи структурата на падежите на вземанията и задълженията в чужда валута.

 

3. Управление на валутния риск

 

Управлението на валутния риск представлява съвкупност от действия, насочени към ограничаване изложеността на икономическите организации на различни форми на валутен риск, с оглед елиминиране или минимизиране на неговите негативни последици. Оптималният вариант на процеса на управлението на валутния риск изисква да се съчетаят две цели, а именно:

1.      минимизиране на риска;

2.      намаляване на разходите за хеджиране.

   Управлението на валутния риск включва три етапа:

1.      извеждане на потенциалния рисков случай и оценка на риска;

2.      избор на подходяща техника за хеджиране;

3.      приложение на избраната техника за хеджиране (същинско хеджиране)

3.1. Оценка на валутния риск

 

Оценката на валутния риск е изключително важен елемент на неговото управление. В крайна сметка изборът на най-ефикасния начин за хеджиране зависи от обхвата и предполагаемите количествени параметри на риска.

През този етап се определя изложеността на валутен риск (транзакционна или транслационна), на която е поставен пазарният субект. Това се прави в следната последователност:

1.      първо се изчислява размерът на откритата позиция във всяка чужда валута, използвана от фирмата в платежния й оборот;

2.      на второ място се прави оценка на потенциалната променливост на курсовете на валутите, в които са формирани откритите валутни позиции;

3.      след това се извеждат корелационните зависимости между валутите на откритите позиции;

4.      накрая се установява влиянието на всяка валутна позиция в комбинация с останалите върху рисковата изложеност на фирмата.

Нека започнем с изложеността на транзакционен риск. При определянето на откритата позиция се установява както размерът, така и характерът на транзакционната изложеност. Бъдещите вземания на фирмата, както и активите й, деноминирани в чужда валута, изразяват нейната позитивна транзакционна изложеност. И обратно, негативната транзакционна изложеност се определя от нейните задължения и пасиви, деноминирани в чужда валута.

Ако фирмата едновременно има и вземания, и задължения в една и съща валута и в еднакъв срок, то се изчислява нейната нетна транзакционна изложеност.

Нека приемем, че френска фирма "Z" очаква постъпления и плащания в различни валути, както е посочено в таблицата:

 

Таблица 1: Структура на валутния поток на фирма "Z"

 

От таблицата се вижда, че френската фирма "Z" е в позитивна транзакционна изложеност спрямо швейцарския франк и в негативна транзакционна изложеност спрямо английската лира. В същото време нетната и транзакционна изложеност в долари е негативна, в японски йени - позитивна, а в канадски долари - нулева (позицията е уравновесена).

При позитивна транзакционна изложеност фирмата потенциално може да загуби от девалвация, а при негативна транзакционна изложеност съществува риск от повишаване курса на съответната чужда валута и нарастване на разходите за обслужване на фирмените задължения. Трябва да се има предвид, че валутните позиции само количествено дефинират транзакционната изложеност. Нейната качествена характеристика се определя по последващите действия.

Следващата стъпка е оценяването на потенциалната променливост на курсовете на валутите, в които са формирани откритите позиции. Съществуват няколко основни типа прогнозни техники или подходи за прогнозиране на валутния курс. Това са техническото прогнозиране, фундаменталният подход, пазарните оценки и експертните мнения. Разнообразието на конкретни техники и различията в постигнатите резултати дават възможност на отделните фирми и банки не само да изберат най-подходящите за конкретните им потребности, но и да комбинират резултатите от отделните прогнозни техники. Те обаче не са обект на разглеждане на тази дипломна работа и затова са само споменати. В случая на малка фирма с външноикономическа дейност тази дейност е удачно да се възложи на някоя реномирана банка или на специализирана агенция за прогнозиране.

Най-лесно оценката на потенциалната променливост на курса на една валута може да бъде направена на базата на неговите стандартни отклонения за минал период. При такъв подход се изхожда от предположението, че в близка перспектива валутния курс ще следва същите закономерности и ще се променя както през миналия период. Това е начин за прогнозиране от кръга на методите на техническия анализ. Валутите се разделят на две групи - на такива, по отношение на които може да се очаква висока потенциална променливост, и на стабилни. Вниманието на ръководството основно се насочва към рисковите валути.

При определянето на транзакционната изложеност задължително следва да се отчитат зависимостите между динамиката на курсовете на валутите, включени в структурата на платежния оборот на фирмата. Когато курсовете на две или повече валути спрямо друга базисна валута се променят почти еднакво в една и съща посока, такива валути се намират в позитивна корелационна зависимост. Количествено тази зависимост се изразява чрез специално изчислявани корелационни коефициенти.

Ако две или повече валути са свързани с висок коефициент на корелация, те могат да се разглеждат условно като една. След като се оценява, че английската лира и швейцарският франк са във висока позитивна корелация, за френската фирма "Z" позитивната и негативната транзакционна изложеност взаимно се неутрализират. Това означава, че ако плащанията й са примерно в швейцарски франкове, а вземанията й - в английски лири, тя си осигурява компенсиращ ефект. При понижаване на курса на швейцарския франк и на английската лира ефектът за фирма "Z" по линията на плащанията й ще бъде благоприятен, но вземанията й съ­що ще се обезценят. Ако курсовете на двете валути се повишат, компенсиращият ефект ще се получи от постъпленията на фирмата в поскъпналите лири.

Когато липсва възможност за постигане на компенсиращ ефект, при определяне степента на транзакционната изложеност също се оценява влиянието на всяка валутна позиция в комбинация с останалите. Например, ако в двете валути са изразени само постъпленията на френската фирма "Z", транзакционната й изложеност на валутен риск ще бъде в големи рискови стойности.

Частичен компенсиращ ефект ще се получи, при положение че постъпленията и плащанията на фирмата са в две валути, намиращи се в позитивна корелация, но с нисък корелационен коефициент.

Използването на валути с негативна корелация разширява или стесня­ва обхвата на валутния риск - в зависимост от стабилността на конкретните валути, в които са структурирани постъпленията и плащанията. Една валута може да бъде определена като рискова, но ако откритата позиция на фирмата, изразена в нея, е малка, тя няма да повлияе съществено върху транзакционната й изложеност на валутен риск.

Степента на изложеност на валутен риск на една фирма зависи не само от транзакционната, но и от счетоводната й валутна позиция. На свой ред счетоводната позиция се определя от нетните активи на фирмата в съответната оперативна валута. Ако фирмата е с положителни нетни активи (намира се в дълга позиция), ще бъде облагодетелствана при евентуално обезценяване на базисната валута. И обратно, при отрицателни нетни активи в оперативна валута ще понесе загуби от снижаване курса на базисната валута.

Откритите счетоводни позиции на дадена фирма могат да бъдат компенсирани с обратни транзакционни позиции.

 

3.2. Избор на подходяща техника за хеджиране

 

В практиката се използват разнообразни методи и хеджинг техники за ограничаване на различните форми на проява на валутният риск.

От гледна точка на договарянето и начина на оформянето им се прилагат следните три метода:

1. Автономен метод, при който всеки един от участниците във външноикономическата транзакция самостоятелно подбира начини за предпазване от валутен риск. В наши дни той е най-разпространен. Като средства за хеджиране се използват форуърди, фючърси, суапове, опции.

2. Метод на двустранно хеджиране, при който двете страни по взаимно съгласие включват в договора съответна защитна клауза, най-често валутна и по-рядко ценова. Този метод широко се практикува при системата на фиксирани валутни курсове.

3. Помощен метод, който се прилага с използването на специфични операции - факторинг, форфетиране и лизинг.

В зависимост от това на кой етап от появата на валутния риск се прилагат, методите се делят на превантивни и приспособителни.

1. Превантивното ограничаване на валутния риск има за цел с подходящи средства да се елиминира неговата проява, или да се осигури компенсиращ ефект. В обхвата на този метод се включват следните възможни начини:

·        Фактуриране на вноса и износа в една и съща валута. Например френската фирма "Z" има редовни плащания към японска фирма "А" в йени. Тя може да се договори с друга фирма "В" от Япония, по отношение на която е износител, разплащанията да се извършват в йени. Ако се осигури съвпадение на сумите по износа и вноса и на сроковете на доставка, компенсиращият ефект ще бъде пълен. В случай че йената се обезцени на международните валутни пазари, загубата на германската фирма като износител от девалвацията на японската валута ще бъде компенсирана от печалбата й като платец по вноса. 

·        Фактуриране на вноса и износа във валути, характеризиращи се с висока степен на позитивна корелация. Ситуацията е същата като тази при транзакционната изложеност. Ако плащанията на френската фирма "Z" са в швейцарски франкове, а вземанията й са в английски лири, и двете валути са във висока позитивна корелация, при евентуална промяна на валутните курсове тя си осигурява в голяма степен компенсиращ ефект. Този превантивен начин за ограничаване на риска е за предпочитане, когато една фирма извършва платежни операции с чуждестранните контрагенти в ограничен брой валути.

·        Фактуриране на износа, респективно на вноса във валути, намиращи се в негативна корелационна зависимост. Използва се главно от фирми, които формират структурата на платежния си оборот с чужбина в множество чужди валути. Когато курсовете на валутите, в които съответната фирма осъществява плащания, или получава вземания, се променят в различна посока спрямо националната й валута, чрез такава валутна диверсификация тя би могла съществено да ограничи риска. Негативната корелационна връзка елиминира отрицателните последици от едновременното еднопосочно изменение в стойността на тези валути.

·        Избор на подходящи валути, в които се формират вземания, съответно се поемат задължения. Основното правило е валутите, в които се създават вземания, да бъдат с тенденция на повишаване на курса им, а валутите на плащането да са с падащ курс.

·        Ускоряване или забавяне на плащанията чрез „лийдз енд легз" (leads and legs). Този начин се прилага най-вече от транснационалните компании. Когато се очаква, че курсът на валутата, в която е фактуриран износът, ще се повиши, срокът на доставката се удължава. По отношение на вноса е обратното - при такива очаквания се предприемат мерки за извършване на покупките от чужбина по-рано от предвидения срок.

2. Приспособителните методи се използват тогава, когато хеджиращата фирма се оставя изложена на валутен риск и на основата на преценката й за степента на транзакционната изложеност избира техниката на хеджиране с цел минимизиране на негативните финансови последици. Фирмата може да реши и да не прибягва до хеджиране, преценявайки че разходите за прилагането на евентуалната хеджинг техника ще се окажат по-големи, отколкото размера на валутния риск.

Конкретните решения зависят от избора на стратегия за хеджиране. Някои икономически организации се ориентират към пълна защита от валутен риск, прилагайки дефанзивна стратегия. Целта им е да имат абсолютна сигурност в елиминирането на неблагоприятните изменения на валутния курс. В този случай най-подходящо е прилагането на, форуърди, фючърси и суапове. Използвайки такава стратегия обаче, хеджърът изключва изгодното развитие на валутния пазар. Затова той следва да направи оценка на възможните пропуснати печалби при пълното хеджиране на риска.

Фирми, които желаят да се възползват от благоприятния изход на пазара и да реализират от него печалба, прилагат агресивна стратегия. Най-сполучливият избор за реализирането на такава стратегия са опциите. Разбира се, хеджиращият трябва да оцени разумния баланс между възможните благоприятни и неблагоприятни изменения на валутния курс. Неговото решение да използва такава стратегия зависи от прогнозните му възможности. Той следва реално да преценява евентуалните загуби при неточна прогноза.

Дефанзивната и агресивната стратегия се прилагат най-често от по-крупните фирми с голям валутен оборот, тъй като те имат по-добри възможности за прогнозиране изложеността на валутен риск и за неговото управление.

Възможно е да се използва и селективна стратегия, при която се оставят нехеджирани позиции, за които се предполага, че рискът от неблагоприятна промяна на валутния курс е минимален и може да бъде пренебрегнат.

Изборът на конкретни средства за хеджиране зависи от това - дали откритата позиция е краткосрочна или дългосрочна. При краткосрочни п­зиции обикновено се използват форуърди, фючърси, валутни опции или хеджиане на паричния пазар.

Най-често прилаганите средства за хеджиране на дългосрочни позиции са валутните суапове и дългосрочните форуърдни контракти.

 

3.3. Приложение на техниките за хеджиране на валутен риск

 

Целта на хеджиращия е да избере най-подходяща за конкретния случай техника за хеджиране. Съществуват богати възможности за избор между различни средства. Независимо от разнообразието им, по принцип всяко хеджиране представлява операция, чрез която се заема позиция, обратна на съществуващата, с цел да се минимизират евентуалните загуби от намаляване стойността на първоначалната позиция. Хеджирането освен защита срещу неблагоприятни изменения на курса също така означава и съзнателно отказване от реализиране на финансова изгода в резултат на благоприятни промени във валутните курсове.

Последователно ще бъдат разгледани хеджирането на паричния пазар, практиката на използване на обикновени и по-сложни форуърди, фючърси и суапове, и накрая опциите, които са с много по-големи възможности както за елиминиране на риско­ви загуби, така и за постигане на рискови печалби.

 

Хеджиране на паричния пазар

Хеджирането на паричния пазар, както всяка друга стратегия за хеджиране, се използва и от длъжници, и от кредитори, т. е. прилага се както спрямо плащания, така и спрямо постъпления в чужда валута. То представлява комбинация от операции на спот пазара и на капиталовия пазар.

 

Хеджиране на плащания в чужда валута

Хеджинговата техника на паричния пазар може да се осъществи с една или с две позиции.

1. Хеджиране с една позиция. Такъв метод на предпазване от валутен риск се използва от длъжниците, когато не разполагат със собствени средства, за да погасят дадено задължение към чужбина. За целта те закупуват предварително на своя паричен пазар необходимата им чужда валута, която инвестират за срока до плащането под формата на депозит или в доходоносни чуждестранни ценни книжа. По такъв начин те се предпазват от загуба, в случай че курсът на чуждата валута се покачи. Да приемем, че на френска фирма "Z" предстои плащане в полза на американска фирма "В" след три месеца на сума 1 000 000 щ. д. Използвайки хеджирането на паричния пазар с една позиция, тя купува на спот пазара съответното количество долари, които заедно с лихвата за тримесечния срок на инвестиране й осигуряват дължимата сума от 1 000 000 щ. д. На спот пазара един долар се котира примерно за 1 евро, а лихвата по доларовите депозити е 5 % на годишна основа, или 1.25 % за тримесечие. Следователно необходимото й количество долари, което трябва да закупи е 987 654 щатски долара (1 000 000/(1 + 0.0125). За целта фирмата ще изразходва 987 654 евро (987 654 х 1).

2. Хеджиране с две позиции. При положение че хеджиращата фирма не разполага с необходимите средства за покупка на дължимата чужда валута, тя хеджира на паричния пазар с две позиции.

Първата позиция се изразява в заемане на средства в национална валута, която се използва за да се закупи чужда валута на сума, равностойна на плащането. Върху сумата на заема се заплаща съответната лихва.

Втората позиция се формира в резултат на инвестиране на закупената чужда валута на срок до настъпване на самото й плащане.

Ако френската фирма "Z" не разполага със свободни средства, тя заема за срок от 3 месеца 987 654 евро, еквивалентни на 987 654 щатски долара, които инвестирани в американска банка под формата на тримесечен депозит при годишна лихва 5 %, й гарантират 1 млн. щ. д. При настъпване на плащането по сделката френската фирма погасява задължението си към американската фирма с изтегления от банката депозит. Инвестицията в долари неутрализира риска от евентуално покачване на курса на американската валута спрямо еврото.

 

 

Хеджиране на постъпления в чужда валута

Техниката за хеджиране на паричния пазар, използвана за неутрализиране на риска от понижаване курса на чуждата валута, в която са вземанията на кредитора, задължително включва две позиции:

Първата позиция се изразява в получаването на заем от хеджиращия в чужда валута на сума, равна на очакваните постъпления.

Втората позиция се създава в резултат на инвестиране на привлечения заем от хеджиращия в собствената му валута.

Познатата ни френска фирма "Z" очаква постъпления след шест месеца на сума 1 милион английски лири. Тя е застрашена от обезценяване на лирата и решава да хеджира на паричния пазар. Операцията протича в следната последователност. Френската фирма тегли от английска банка заем, равностоен на нейното вземане, за срок от 6 месеца при лихва 5 % (10 % годишно). Фактически заетите средства при тези условия са 952 381 английски лири (1 000 000/(1 + 0.05)). Получения заем тя превръща в евро по спот курс 1.5160 и инвестира еквивалентната сума в размер на 1 443 801 (952 381 х 1.5160) в 6-месечен депозит, носещ лихва 6.3 %. Като се вземе предвид доходността от инвестицията, реалната сума, която получава фирмата става 1 534 760 евро (1 443 801 х (1 + 0.063)).

С тази хеджингова операция френската фирма покрива позицията си по заема. Раполагайки с 1 534 760 евро, тя се издължава на банката кредитор. По този начин неутрализира риска от евентуално понижаване курса на лирата спрямо еврото към момента на получаване на вземането си от чужбина.

Хеджирането на паричния пазар се прилага при сравнително краткосрочни сделки и като алтернатива на техниките за хеджиране, чието използване изисква функционирането на развити форуърдни и фючърсни пазари. Поради тези причини то е актуално за българската действителност.

 

            Хеджиране с форуърдни контракти

            Хеджирането с форуърдни контракти е разпространено главно сред крупните фирми, тъй като сделките на форуърдния пазар се осъществяват с по-големи суми. Длъжниците, които са изправени пред риска от поскъпване на валутата в която са изразени техните задължения, използват покупен хеджинг - купуват необходимото им количество валута на форуърдния пазар. Кредиторите, които са изложени на риск от понижаване курса на валутата, изразяваща вземанията им, прибягват до продажбен хеджинг - продават валута на срок.

            Дълго хеджиране с форуърдни контракти

            Дълго хеджиране с форуърдни контракти използват вносителите и кредитополучателите, на които им предстои погасяване на задължения в бъдещ период, фирмите, изплащащи дивиденти по привлечени чуждестранни инвестиции и други. Чрез срочната покупка на необходимата им чужда валута те фиксират нейната цена, която ще платят след определен период от време и така гарантират себе си от покачването на курса й. Поради това, че дългото хеджиране с форуърдни контракти, както и всеки друг вид хеджиране, изисква определени разходи за хеджиращия, преди да вземе решение за излизане на форуърдния пазар, той определя очакваната цена на хеджиране.

            Цената на хеджиране е равна на разликата между форуърдния курс, по който е сключен договора за срочна покупка на валутата, и очаквания спот курс по време на изпълнението му за целия контракт при тази техника тя се определя, като от номиналната цена на хеджиране се извади номиналната сума на плащане без хеджиране. Ако резултатът е положителен, това означава, че цената на хеджиране с форуърден контракт би била по-висока отколкото ако позицията се остави открита. Иначе казано за длъжника в чужда валута е по-благоприятно да не хеджира откритата си позиция.

            Номиналната цена на хеджиране е известна - тя се получава като произведение от сумата на бъдещите плащания и форуърдния курс на съответната валута. Ако фирмата хеджър закупи необходимата й валута на форуърдния пазар, извършените от нея разходи ще представляват номиналната цена. Номиналната цена без хеджиране обаче не се знае. Тя ще стане известна в деня на плащането и зависи от спот курса на валутата на тази дата затова извеждането на очакваната цена на хеджиране се предпоставя от прогнозата на спот курса към датата на плащането.

            Разбира се, не съществува сигурност, че резултатите от предварителните изчисления на очакваната цена на хеджиране действително ще се постигнат. Всичко зависи от точността на валутнокурсовата прогноза и от позициите на фирмата на пазара. В крайна сметка решението да хеджира или да остави откритата си позиция нехеджирана е въпрос на конкретна преценка, пречупена през призмата на общата й фирмена политика.

 

            Късо хеджиране с форуърдни контракти

            Към късо хеджиране с форуърдни контракти прибягват икономически организации, които имат бъдещи вземания, изразени в чужда валута. По тази причина те са открити на риск от понижаване курса на чуждата валута и за да се предпазят от евентуална загуба продават валута на срок на форуърдния пазар.

            Позицията на хеджиращия при продажбения хеджинг е аналогична на тази при покупния хеджинг. той се ориентира към хеджиране на постъпленията си на форуърдния пазар, ако разликата между номиналната цена на хеджиране и номиналната цена без хеджиране е отрицателна.

 

Хеджиране с фючърсни контракти

            Хеджирането с фючърсни контрактиима своя спецификас, която произтича от особеностите на фючърсния пазар. Първата особеност произтича от правилото за ежедневните изравнявания по маржин сметките. Ако една фирма желае да хеджира плащания в чужда валута с фючърсни контракти, тя е длъжна да направи гаранционен депозит по специална маржин сметка (в случай че е член на борсата, а ако не е, то тя прави това чрез своя брокер). При положение че курсът на чуждата валута падне, средствата по маржин сметката на хеджиращия намаляват, а в случай, че курсът се покачи, те се увеличават с размера на печалбата. Печалбата, която се реализира от покупката на фючърсния контракт, се равнява на сумата по маржин сметката минус първоначално направения гаранционен депозит.

            Разликата между двата метода на хеджиране е че при използване на форуърдния контракт всички плащания се извършват на падежа на договора, докато при фючърсните сделки е налице ежедневно движение на парични потоци, като една част от плащанията и компенсациите се осъществяват преди реалната покупка на необходимата валута на спот пазара

            Другата особеност на хеджирането с фючърсни контракти е свързана със стандартизираните им параметри. Поради това с тях трудно се извършва хеджиране на точно желаната от хеджиращия сума. Както и форуърдните, така и фючърсните контракти се използват за дълго и късо хеджиране.

 

Дълго хеджиране с фъчърсни контракти

Дълго хеджиране с фючърсни контракти по принцип се прилага от длъжници в чужда валута, които се опасяват, че курсът й може да се почиши към датата на плащането. Дълго хеджиране с фъчърсни контракти може да се използва и от икономически организации, на които им предстои да получат вземания в чужда валута в бъдеще. за разлика от длъжниците те са изложени на риск от понижаване на курса на валутата.

Късо хеджиране с фючърсни контракти

            Късото хеджиране с фючърсни контракти се използва обикновено от икономически организации, на които им предстои да получат вземания в чужда валута в един бъдещ период. Те са изложени на риска от понижаване на курса на чуждата валута и затова прибягват към обратната на предишната стратегия - продават фючърсни контракти.

 

Хеджиране с валутни опции

Специфичното при хеджирането с валутни опции е предварителното поемане на разходи от хеджъра под формата на изплащане на премии. Очевидно не всички икономически субекти са в състояние да извършват такива разходи авансово. При определяне на своята хеджингова стратегия всеки хеджиращ се ръководи от следните цели:

1. да минимизира загубите при неблагоприятно за него изменение на курса на чуждата валута, в която са деноминирани неговите вземания или плащания;

2. да ограничи разходите съпътстващи прилагането на съответната техника за хеджиране;

3. да реализира печалба, ако промените на курса на чуждата валута са в негова полза.

Хеджиращият се стреми да постигне разумен баланс между тези три цели.

 

Хеджиране с кол опции

Кол опцията се използва за хеджиране от икономически организации, на които им предстои плащане на задължения в бъдещ период. Нека допуснем, че френската фирма "Z" дължи след 180 дни на своя американски партньор 10 000 щ. д. Спот курсът USD/EUR в момента на сключване на сделката е 1 EUR. Компанията не разполага с точна прогноза относно промяната на курса на щатския долар, но очаква той да се движи в границите на 0.9 -1.15 евро. За да избегне риска от неговото покачване, тя решава да закупи шестмесечна кол опция. Единственият проблем, който възниква пред нея при опционния хеджинг, е определянето на действителната цена, която трябва да заплати за опцията. Тя зависи от котировките на опционните премии, които са посочени в следващата таблица:

 

 

 

Таблица 2:

 

Ако закупи първата опция, компанията си гарантира ефективен курс при упражняването й 1.10 евро за долар (0.9 + 0.2). Освен премията тя понася обаче и други разходи. Доколкото опционната премия се изплаща при сключване на договора за опция, компанията се лишава за шестмесечен период от тези средства. При положение, че годишната лихва във Франция е 8 %, тя ще загуби лихвени начисления от от изтичането на сумите по платената премия по 0.008 евро за 1 долар (0.20 х 8 х 6/100 х 12). С тях разходите по опционния хеджинг стават 0.208 евро (0.20 + 0.008), или в абсолютна сума 2 080 евро (10 000 х 0.208). В случай че френската компания предплати опцията с цена на изпълнение 1.15евро за 1 щатски долар, премията, която ще заплати е значително по-ниска - едва 0.01 евро. Ефективният курс при евентуално упражняване на опцията ще бъде 1.16 евро за долар. Като към премията се прибавят и пропуснатите лихвени начисления по 0.0004, разходите при този вариант на опционния хеджинг са 0.0104 евро за щатски долар, или в абсолютна сума 104 евро.

Горните две опции изразяват възможните крайни позиции на компанията при хеджиране. Първата кол опция, която е най-скъпа, ограничава нейните разходи за покупка на необходимите й щатски долари при спот курс USD/EUR, 0.90 EUR до максималната стойност 11 080 EUR (10 000 х (0.90 + 0.208)). При тази опция се осигурява безгранична защита срещу поскъпването на щатския долар в по-широк диапазон.

При покупката на кол опция с ударна цена 1.15 EUR компанията възприема валутния риск в по-тесни граници - при спот курс USD/EUR надвишаващ равнището от 1.15 EUR. Максималните разходи, които компанията би понесла при тази опция, са 11 604 EUR (10 000 х (1.15 + 0.0104)).

Сравнени в този аспект, за предпочитане е първата кол опция, тъй като защитава компанията от покачване курса на щатския долар в по-широк диапазон, започвайки от равнище 0.90 EUR за един щатски долар. По-високата степен на защита, която тя предлага обаче налага и по-висока опционна премия, която може да се окаже неприемлива за компанията. От тази гледна точка опцията с по-ниска премия като че ли е по-привлекателна. Тя обаче ограничава диапазона на валутния риск от покачване на спот курса USD/EUR, започвайки от 1.15 EUR.

Разбира се между тези две крайни позиции за хеджиране са разположени останалите кол опции, от които компанията има възможност да избира. При положение че спот курсът на щатския долар спрямо австралийския долар е с тенденция на покачване, най-добър резултат за компанията ще осигури опция с ударна цена 0.90, независимо че е с най-висока премия. Тази опция има вътрешноприсъща стойност, равняваща се на 0.10 EUR (1.00 - 0.90), т. е. разполага с първоначален аванс, който ще се увеличава успоредно с повишаване на цената на щатския долар на спот пазара. Нека предположим, че в деня на плащането спот курсът USD/EUR се покачи на 1.15 EUR. На спот пазара френската фирма има къса позиция в щатски долари и понася загуба в размер на 1 500 EUR (10 000 х (1.15 - 1.00). На опционния пазар, на който тя е в дълга позиция в кол опция, реализира печалба на сума 420 евро (10 000 х 1.15) - 11 080. Двете позиции са в негативна корелация - с печалбата по дългата си позиция компанията покрива част от загубата си по късата си позиция. Ако компанията притежава опция с ударна цена 1.15 EUR, при същата ситуация на спот пазара тя ще се откаже от правото си да я упражни, понасяйки загуба на обща сума 1 604 EUR, в това число 1 500 EUR от неблагоприятния курс на спот пазара и 104 евро платени разходи по опционния хеджинг.

По принцип при очаквано повишаване на курса на чуждата валута при опционния хеджинг хеджиращите се ориентират към кол опции с по-ниска цена на изпълнение и по-висока премия. При прогнозиран спад на валутния курс по-добрия избор за тях е кол опция с по-висока цена на изпълнение и по-ниска премия. Разбира се, идеалният избор трудно може да се направи. Пресечната точка е в обхвата на желаната защита и разходите за опционния хеджинг.

 

Хеджиране с пут опции

Икономическите субекти, на които им предстои да получават вземания в чужда валута в един бъдещ период след сключване на сделката, биха загубили ако курсът на тази валута се понижи. За целите на хеджиране на откритата си позиция, те могат да използват пут опция.

Да предположим, че американска компания сключва договор със свой австралийски партньор за износ на стоки на стойност 10 млн. AUD. Плащането ще се извърши след три месеца.Към момента на сключване на сделката спот курсът AUD/USD е  0.67 USD. За американската компания съществува риск от спадане на курса на валутата на плащане. За да се предпази от него, тя купува тримесечна пут опция. Котировките на опционните премии са съответно:

 

Таблица 3:

 

При първата пут опция ефективният курс е 0.6550 USD (0.6800 - 0.0252), при втората - 0.6520 USD, а при третата - 0.6005 USD. Лихвения процент в САЩ е 5 %. Разходите за опционния хеджинг се увеличават допълнително с пропуснатите лихви поради това, че премията е платена предварително. За първата опция тя е 0.0003 USD за един AUD, за втората - 0.0002 USD, за третата - 0.0001 USD. в такъв случай общите разходи за първия опционен хеджинг стават0.0253 USD (0.0250 + 0.0003), за втория - 0.0182 USD, и за третия - 0.0096 USD. При евентуално използване на първата опция максималната сума, която би получила американската компания след хеджиране, е 6 547 000 USD (10 000 000 х (0.6800 - 0.0253), при втората е 6 515 000 USD и при третата - 6 004 000 USD.

От горните данни се вижда, че при по-нисък курс на щатския долар премията е по-висока. По-ниската цена на щатския долар е по- изгодна за американската компания, тъй като ще получи по-голяма сума в собствената си валута от трансфера на австралийските долари. Ако избере първата опция, тя се застрахова в по-голяма степен и затова трябва да заплати по-висока премия.

Да предположим, че компанията е избрала първата опция и в деня на плащането по сделката спот курсът AUD/USD е 0.6300. На спот пазара тя понася загуба на сума 400 000 USD (10 000 000 х (0.6700 - 0.6300)). След упражняването на опцията обаче си осигурява чиста печалба от 247 000 щ. д. (6 547 000 - (10 000 000 х 0.6300)), с която покрива близо 62 % от загубата на спот пазара.

 

 

4. Класически средства за предпазване от валутен риск

 

            При функционирането на Бретън-Уудската валутна система, характеризираща се с фиксирани валутни курсове, предпочитано средство за предпазване от валутен риск бяха валутните уговорки, известни още като валутни клаузи. В условията на плаващи валутни курсове те почти не намират приложение. Целта на валутната уговорка е преразглеждане на договорените условия за размера на вземането, респ. задължението на двете страни по сделката (за покупко-продажба или за кредит), в случай че курсът на валутата на плащането се промени за периода от сключването на договора до момента на уреждане на платежната операция. Тя се използва с участието на две валути: валута на плащането и валута на уговорката. Валутата на плащането се поставя в зависимост от валутата на уговорката, която е по-стабилна, т. е. дължимата от платеца сума се определя от курса между двете валути. Промяната на курса в прогнозирания времеви хоризонт между двете валути може да последва в резултат на изменение на курса или на валутата на плащане, или на валутата на уговорката, или на двете валути, но в различна степен. Затова, за да не се усложняват отношенията между двете страни по външноикономическите сделки, много важен е изборът на подходяща валута на уговорката, която следва да бъде стабилна за по-продължителен период от време. Валутната уговорка предпазва от валутен риск в случаите, когато валутата на уговорката запазва своята стабилност. Но ако тя се обезцени, а валутата на плащане повиши курса си, валутният риск за износителя не само че не се избягва, но може да се увеличи.

Валутните уговорки се срещат под различни форми, които зависят от отношенията между участниците в сделката, конюнктурата на пазарите, прогнозните оценки на динамиката на валутните курсове и др.

1. Според начина на оформянето им те се подразделят на открити и скрити

При откритата валутна уговорка валутата на цената и валутата на плащането е една и съща. Сумата на плащането подлежи на преоценка в съответствие с изменението на курса на тази валута спрямо валутата на уговорката.

При скритата валутна уговорка цената на стоката се изразява в една валута, а плащането се извършва в друга. Валутата на цената е по-стабилна и тя изпълнява ролята на валута на уговорката.

2. Според защитеността на участниците в сделката валутните
уговорки биват едностранни и двустранни.

Едностранната валутна уговорка предпазва от риск само едната от страните - или от понижаване курса на валутата на плащане, или от повишаването му. В първия случай уговорката е в полза на износителя, а във втория е защитен вносителят.

Двустранната валутна уговорка защитава от валутен риск едновременно двете страни в сделката, т. е. предпазва както от покачване, така и от падане курса на валутата на плащане. Тя дава възможност на двете страни да запазят своите вземания и задължения в неизменна стойност.

3. Според валутнокурсовата база се разграничават уговорки с паритетен курс и уговорки с пазарен курс.

Валутната уговорка с паритетен курс предпазва от риск са­мо при официална промяна на курса на съответната валута. На свой ред тя може да бъде открита или скрита, двустранна или едностранна.

Валутната уговорка с пазарен курс осигурява от риск, пре­дизвикан от пазарните флуктуации на курса на валутата в де­ня на плащането.

Освен валутни уговорки до началото на 70-те години като ефикасно средство за защита от валутен риск се използват и златните уговорки. Те обвързват сумата на плащането със златното съдържание на валутата, в която то се осъществява. Сега обаче валутите не притежават златно съдържание поради демонетизацията на златото в световната валутна система, поради което златните клаузи не се използват.

За да се избегнат конфликтни ситуации между двете страни на външноикономическата сделка, необходимо е прецизно формулиране на условията на валутната уговорка. Задължително се уточнява курсът между валутата на плащане и валутата на уговорката - дали това е курс купува, курс продава или среден курс, на кой валутен пазар е избрана котировката, дори и времето на котировката. Важно е и кой източник се използва - информационен бюлетин на борсата или друг източник.

Няколко примерни валутни уговорки биха изглеждали така:

Открита двустранна валутна уговорка: "Валутата на цената и валутата на плащането е швейцарският франк. В случай че средният курс на щатския долар към швейцарския франк, който към деня на подписването на настоящия договор е 0.6673, се промени на валутния пазар в Лондон - обедна котировка в деня на плащането, пропорционално на това изменение ще се про­менят всички цени по договора."

Закрита двустранна валутна уговорка на база пазарен курс: "Цена на сделката 1 млн. щ. д. Плащането се осъществява във швейцарски франкове по курс купува - обедна котировка в Лондон в деня на плащането."         

Открита едностранна валутна уговорка на база паритетен курс: "Цената се определя и плащането се извършва в мексиканско песо. В случай че курс продава на щатския долар към мексиканското песо се повиши в деня на плащането по обедна котировка на Лондонския валутен пазар, пропорционално на повишаването му да се преизчислят всички единични цени и общата стойност на сто­ките, които са обект на настоящия договор."

Разгледаните по-горе валутни уговорки се базират на една валута и затова се наричат моновалутни уговорки. При системата на плаващите валутни курсове всички валути, в т. ч. и свободно използваемите са подложени на колебания. Затова използването на моновалутни уговорки не винаги осигурява ефикасна защита от валутен риск. По-големи възможности в това отношение предлагат мултивалутните уговорки.

Мултивалутната уговорка обвързва сумата на плащането не с една валута, а с валутна кошница, съставена от определен брой валути. Най-често кошницата се съставя от валутите, в които дадена страна осъществява плащанията си към чужбина. Всяка валута участва с дял в кошницата, съответстващ на мястото й в структурата на външните плащания на страната. Курсът на валутата на плащане, съответно дължимата сума се обвързва със среднопретеглена величина от курсовете на валутите, съставящи кошницата. Валутният риск се разсейва между тези валути и може да бъде неутрализиран по-ефикасно. Мултивалутните уговорки намират приложение и днес. С най-голяма популярност се ползват уговорките на база Специални права на тираж и евро, които са изградени на принципа на валутната кошница. Те технически улесняват приложението на мултивалутните уговорки.

Една примерна мултивалутна уговорка, базирана на СПТ би изглеждала по следния начин:

"В случай че съотношението между щатския долар и Специалните права на тираж, емитирани от МВФ, което в деня на подписването на настоящия договор е 1 СПТ = 1.1296 щатски долара, се измени в деня на плащането, пропорционално на това изменение да се променят и цените по договора." Към уговорката може да се добави информация за котировката: "Страните по настоящия договор се споразумяха да считат като меродавен източник за съотношението СПТ/USD в деня на под­писването на договора и в деня на плащането изданието на МВФ "Интернешънъл Монетъри Фънд Сървей".

В съвременната практика намира приложение и така наречената валутна уговорка с диспозитивен характер. Тя се използва като елемент на регулиране на международните валутни отношения и по-конкретно, за провеждане на общи действия от водещите държави за поддържане курсовете на техните валути. Съдържанието на такава уговорка би могло да бъде следното:

"Договарящите се страни заявяват, че нито една от тях няма да се възползва за своя изгода от измененията, които могат да настъпят в реалната стойност на щатския долар, произтичащи от резки промени на валутния му курс и на покупателната му сила на международните пазари."

 

5.     Други средства за предпазване от валутен риск

 

При използването на фиксирани валутни курсове е възможно покупателната сила на дадена валута да се намали поради инфлационен растеж на цените, а равнището на валутния й курс да се запази. При такава ситуация формално отсъства валутен риск, но износителят, който получава вземанията си в такава валута, губи от нейното инфлационно обезценяване. Обратно е положението, когато покупателната сила на валутата на плащане се повишава при неизменно равнище на валутния й курс - износителят печели.

За да се запази покупателната сила на валутите, в търговските контракти е възможно договаряне на индексна уговорка или уговорка за пълзяща (ескалаторна) цена.

 Индексната уговорка предвижда преоценка на сумата на задължението в зависимост от промяната на съответния ценови индекс - общ или единичен, който важи само за една стока.

Една индексна уговорка на база единична цена би изглеждала така:

"Цена на сделката - 20 000 000 щатски долара. Ако в деня на плащането цената на корабната ламарина а Амстердам се измени с повече от 3 % спрямо сегашната цена, която с 300 USD за един тон, цената на кораба, предмет на настоящия договор, ще се счита за изменена, пропорционално на настъпилата промяна в стойността на ламарината."

Индексните уговорки имат незначително приложение при уреждане на международните плащания поради трудното им договаряне.

Със същата цел могат да се използват и компенсационни сделки. Това са сделки, при които се извършва насрещна обмяна на еквивалентно количество стока. Тяхното приложение с сравнително ограничено. В началото на 80-те години те имат дял 1 %, а в средата на същия период достигат 10 % от обема на световната търговия. МВФ има отрицателно отношение към компенсационните сделки, оценявайки ги като противоречащи на целите на валутната либерализация.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

 

1.      Адамов, Величко “Финансиране на фирмата чрез капиталовите пазари”; София, Абагар 1996 г.

2.      Велев, Тодор, Фондови борси, Благоевград, УИ “Н.Рилски”, 1997

3.      Велев,Тодор “Търговските фирми и борсите”, ИО, София 1991 г.

4.      Видев, Спас, За парите, лихвите и ценните книжа, Пловдив, Технологика, 1994 г.

5.      сп."Финанси и финансова политика"-бр 1 януари-март 2004 г

6.      Данни и анализи, предоставени от Инвестиционни посредници “Булброкърс” АД; “Карол” АД; “Елана” АД; “Варчев Финанс” АД; “Делта Сток” АД и “Карол” АД;

7.      Китанов, Николай, За акциите и борсата, София, ИК Загер, 1993

8.      Комар, Зенон, Как се правят пари (за инвестициите, риска и финансовите инструменти), София, Информа Интелект ООД, 1996 г.

9.      Петранов, Ст.,Дж. Милър, “Българският пазар в контекста на присъединяването на България към Европейския съюз: състояние и проблеми”; Център за изследване на демокрацията, София, 1999 г.

10. Петров Георги - “Основи на финансите на фирмата”; София, УНСС, 1997 г.

11. Петкова, Иванка, Сделки с ценни книжа, София, PRINCEPS, 1998 г.

12. Попов, Деян, Акции и фондови борси, б.м., ИК Ciela, 1998 г.

13. Тачков, Ботьо, Пари на борсата, София, УИ Климент Охридски, 1992 г.