|
|
|
На тема:
(1919 - 1929 г.)
Убийствените условия на ньойския диктат обричат задълго държавата на икономическо заробване от победителите. Антантата установява строг контрол върху икономиката на страната, а съседните балкански държави, разширили се за сметка на България, я поставят във враждебна изолация, която на практика задълго изключва търговските контакти с тях. Изолацията, както и откъснатостта на страната от открито море в значителна степен я лишават и от старите й търговски партньори.
Новата вълна българи - бежанци от Македония, Тракия, Добруджа, от Западните покрайнини и от другаде, пък създават тежкия бежански проблем, който още повече усложнява социално-икономическото състояние на страната. Процесът на стопанско възстановяване се затруднява и от социалната криза, и от острата политическа конфронтация в страната през този период.
Според Ньойския договор България трябва да заплати 2,25 млрд. златни франка репарации, равняващи се на 27,5 млрд. лв. - сума, представляваща близо 20 % от националното богатство на страната. Материалните контрибуции, които трябва да бъдат предоставени на Румъния, Гърция и на Югославското кралство, възлизат на 37 825 глави едър рогат добитък, 33 000 броя овце, 250 000 т каменни въглища. Освен това България трябва да плаща и старите си дългове и всичко това - наред с огромните загуби от войната. Те възлизат на 414 000 убити и ранени, 100 000 пленници, оставени като залог за 3 години след нея, заедно с това селското стопанство е изтощено, индустрията - съсипана, производството е спаднало няколко пъти, налице са финансова катастрофа и страхотна мизерия сред населението след тези три тежки военни години. Размерите на катастрофата изглеждат непреодолими за българското общество и въпреки всичко неизчерпаемата работоспособност и упоритост на народа, умението му за самоорганизация, които му позволяват за три десетилетия да изгради една прилична икономика, и сега го извеждат сравнително бързо от кризата, макар и с цената на остра социално-политическа конфронтация.
Изградената още преди войната индустриална база и сел-скостопанските традиции, превърнали България в първостепенен икономически фактор на Балканите през този период, бързо са възстановени и още към 1921/22 г. производството се оживява и стопанството на страната започва постепенно да се възстановява.
След 1924 г. икономическото развитие показва известен подем и до края на десетилетието въпреки тежките проблеми, предизвикани от националната катастрофа, стеснени граници и бежански въпрос, българската икономика отново е в относително добро състояние в сравнение със съседите си.
Селското стопанство на България се възстановява особено трудно след войните. Те отнемат за дълго време значителна част от работната ръка, по-голяма част от работния добитък, а жестоките контрибуции, наложени от страна на победителите, я лишават от ново голямо количество добитък. Големи затруднения създава принудителната промяна в структурата на българското земеделие, предизвикана от загубите на важни стопански области, като особено тежко се отразява на страната отнемането на Южна Добруджа от Румъния. В областта са съсредоточени по-едрите капиталистически стопанства, голяма част от модерната земеделска техника, 13% от посевните площи. Силно развито е скотовъдството в областта. Тя дава около 25% от общия български износ на зърнени храни.
Тежко се отразява на селското стопанство и загубата на големи части от Тракия, където се отглеждат традиционно висококачествени тютюни - сериозен фактор в българския износ. Загубени са и плодородното Струмишко поле, Царибродско, Босилеградско, част от долината на р. Тимок. Загубените територии са предимно равнини и развити в селскостопанско отношение, с работоспособно българско население. Това, което остава на България след войните, са само около 6800 кв.км предимно планински райони в Пирин и средното поречие на Струма и Места, в Родопите и част от Странджа. Всичко това затруднява значително възстановяването на българското селско стопанство и едва през 1925 г. общият му обем достига довоенното си равнище въпреки политиката на земеделското правителство за стимулирането му. Тогава достигат довоенното си състояние и посевните площи в страната вследствие на допълнителното разораване на общинските мери, пресушаването на блата и др. През 1912 г. посевните площи са около 33 млн. дка, а през 1919 г. намаляват на 27,2 млн.
Извънредно бавно се възстановява земеделският инвентар. През 1921 г. голяма част от дребните стопанства са лишени от елементарен инвентар - над 71% от тях нямат плугове, а земеделски машини притежават минимален процент от по-едрите стопанства: само 1,3% имат жътварки, 0,9% - вършачки, 0,2% - сеялки. Принудителните структурни промени в земеделието довеждат до силното спадане на дела на зърнените храни в общия обем на селското стопанство на България. През периода 1919 - 1924 г. засетите със зърнени храни площи намаляват средно с 12,6%, а зърнопроизводството - с 24,3%. Запазилият се и след войните примитивен характер на земеделието, неговата разпокъсаност, слабата му механизация и липсата на възможност за модерна организация и прилагане на интензивни методи го правят доста неефективно и в следвоенния период. Средните добиви от пшеница например са два пъти по-ниски от тези в европейските държави с развито интензивно земеделие, като положението е същото и с останалите земеделски култури.
Силното спадане на зърнопроизводството е компенсирано от бързото увеличаване на производството на индустриалните и маслодайните култури. Ако към 1912 г. техният дял в българско-то земеделие обхваща 0,9% от обрабогваемата площ на страната, през 1924 г. той вече е 2,6% с тенденция към увеличаване.
Основно място сред техническите култури заема тютюнът, чието производство нараства през разглеждания период средно 5,5 пъти в сравнение с довоенния, т.е. от 5960 т преди войната на 32 832 т към 1924 г. Появяват се нови технически култури, които почти не съществуват до войните, например производството на слънчогледово семе към 1924 г. достига 10 622 т, а площите, засети с тази култура, заемат 0,36%, или 136 000 дка. Подобно е положението и със захарното цвекло, чието производство достига през 1924 г. до 404 300 т, а през периода 1919 - 1924 г. с него се засяват средно по 145 000 дка.
Съществено се увеличава и производството на зеленчуци, картофи, овощни насаждения, но фуражните култури и варивата не успяват да достигнат довоенното си равнище.
Разораването на общински земи и ограничаването на територията на България откъм най-плодородните й части изчерпват възможността за разширяване на обработваемите площи и в страната настъпва глад за земя. Положението се усложнява както от естествения прираст на населението към края на разглеждания период, така и от големия брой бежанци - българи от останалите под чужда власт територии, подложени на строг полицейски терор и на асимилация.
Всичко това довежда да допълнително разпокъсване на земята на множество парцели, откъснати едни от други, в различни части на землищата. Към 1926 г. на едно стопанство се падат средно около 57 дка земя, но тя е раздробена средно на около 15 парцела по 3,7 дка всеки. В същото време владените количества земя са доста неравномерно разпределени и дори поземлената реформа на БЗНС, непроведена докрай, не може да преодолее това. Около 57% от стопанствата имат средно по 25 дка и обхващат около 22,2% от обработваемата земя. Стопанства-та с повече от 150 дка са само 5,6% и притежават около 22,1% от обработваемата земя. По-едрите стопанства през разглеждания период или са останали в отнетата Южна Добруджа, или се разпадат от наследствени делби, или са попаднали под разпоредбите на земеделската поземлена реформа, която ограничава владяната земя до 200дка.
Доста по-големи проблеми от земеделието има българското скотовъдство, което се възстановява по-трудно през периода 1919-1924 г. Голямото количество животни, което България е принудена да предаде според Ньойския договор на съседите си, както и значителните загуби на добитък през войната съкращават значително животинския фонд на страната. В следвоенния период говедата са с 606 000 глави по-малко от времето преди войната, овцете - със 165 000, козите - 71 300, свинете - с 87 700, а конете (две години след войната) са с 16,6% по-малко от 1910 г.
Ситуацията се усложнява и от глада и мизерията в края на войната и след нея, които принуждават домакинствата да колят значително количество добитък. Стига се дотам, че правител-ството на БЗНС въвежда през 1921 г. два безмесни дни в седмицата, а на два пъти по 10 дни забранява и всякакво клане на животни. Резултатите от тези мерки са твърде незначителни и животинският фонд не се възстановява чак до 1926 г.
Един от най-важните фактори за въстановяването на българското селско стопанство е широкото кооперативно движение, обхванало страната след войната. Тази станала вече традиционна форма на самоорганизация на дребните собственици в България, създадена от ентусиасти в началото на 90-те години на ХІХ век, получава сериозно развитие още в първото десетилетие на нашия век заедно с общия стопански подем на страната. Тя обхваща до войните значителен брой дребни собственици, особено в селата, и става една от основните линии в практическата дейност на някои партии като БЗНС и партията на широките социалисти-реформисти.
Кооперациите снабдяват селяните с инвентар и със семена, подпомагат развитието на животновъдството, осигуряват пласмента на земеделската продукция, дават кредити на стопаните. Тази самоорганизация, както и пословичната упоритост и работоспособност на българските селяни дават възможност селското стопанство на страната да се възстанови от една почти пълна разруха в сравнително кратък срок.
Индустриалното развитие на България след войната е доста своеобразно. Безспорно кризата засяга чувствително общия обем на производството, но в едни отрасли това е почти катастро-фално, а други са засегнати по-слабо. Някои по-малки предприя-тия не успяват да се възстановят, други доста трудно се съвземат в условията на общата икономическа криза и значително свиват производството си. В същото време обаче още през първите следвоенни години се наблюдава засилен темп на изграждане на нови индустриални предприятия. Средно за година през периода 1909 - 1922 г. са изграждани по 122,2 предприятия, докато за периода 1909 - 1912 г. се създават средно по 75. Общият брой на промишлените предприятия още през 1921 г. достига 1544 срещу 871 през 1912 г. - едно почти двойно увеличение. През 1920 г. в страната има 77 889 самостоятелни индустриалци и занаятчии срещу 68 412 през 1910 г. Нараства и двигателната сила на промишлените предприятия в следвоенния период - почти два пъти.
Основният капитал, вложен в индустрията, се увеличава значително, като голяма роля изиграват натрупаните през войната спекулативни капитали, а също така и чуждият капитал, който в следвоенния период нахлува по-сериозно в българската промишленост.
Насърчаваните предприятия през 1921 г. са 454, а през 1924 г. - 552 срещу 381 през 1912 г. Само при тях двигателната сила нараства с 81,8%, основният капитал - 2,2 пъти, работниците се увеличават с близо 62%, вложените суровини са близо 41%, а производството им се увеличава с над 68% в сравнение с довоенните години.
Суровинната база на българската индустрия и след войните зависи предимно от състоянието на селското стопанство, макар да се засилва и значението на вносните суровини. Основните отрасли са свързани в много отношения с преработката на местната селскостопанска суровина.
Относително доброто развитие на българската промишле-ност (в условията на Югоизточна Европа) през първото десетилетие на века постепенно създава и някои клонове, които изискват вносни суровини. След войните острият валутен дефицит, предизвикан от непосилните репарационни задължения, от външните дългове и отрицателният търговски баланс на страната свеждат вноса на суровини да минимум. Преобладават местните суровини - 5/6 от общото количество на суровините на страната към 1921 г. Те обаче не могат напълно да задоволят промишлените предприятия и техният недостиг създава условия за чести престои и за продължителни спирания на производство-то в много предприятия.
Машинния парк в българската индустрия в зачителна степен е амортизиран през войната, а изчерпаните валутни резерви не дават възможност за бързото му възстановяване и много предприятия спират работата си принудително поради липса на резервни части и горива. През 1921 г. по тези причини спират работата си от 1 до 5 месеца 370 фабрики, а повече от 5 месеца - 282.
От всичките 1544 предприятия през 1921 г. 1,6% са държавни, 29,4% - насърчавани частни, 61,5% - ненасърчавани частни, и 7,5% - кооперативни. Държавните предприятия обхващат минната индустрия, електродобива, някои металообра-ботващи фабрики, обслужващи военното производство, железопътната система и депата - това са и най-едрите промишлени предприятия.
Като правило по-бързо развитие получава частната насърчавана промишленост, която по това време усвоява около 60,7% от вложените в промишлеността капитали.
Концетрацията на промишлените предприятия се засилва през следвоенния период, което се дължи на натрупването на значителни капитали в годините на войната у някои по-крупни индустриалци и банкери, използвали военните доставки, а в доста случаи и спекулации със зърнени храни и с други материали за обогатяване.
От друга страна, някои по-малки фабрики фалират и се вливат в по-големите предприятия, но въпреки това относително засилване на концентрацията в основната си част българската индустрия запазва характера си на слаборазвита, ограничена отраслово и състояща се в голямата си част от множество малки фабрики. Броят на по-големите предприятия е съвсем ограничен. Според статистиката през 1921 г. От общо 1371 анкетирани предприятия 462 имат да 5 души работници, 865 - до 50, 28 - до 120, и само 16 - към 500 и повече работници.
Отрасловата структура на българската промишленостсъщо се променя след войните. Анкетата върху едрата и насърчаваната индустрия от 1921 г. сочи, че основен дял след войните заема отново хранителната промишленост. Тя дава близо52% от общото промишлено производство, но в сравнение с довоенния период нейният дял показва известно намаляване, което се дължи главно на принудителната промяна в структурата на селско-стопанските отрасли, където производството на зърно и животинска продукция спада значително. Причина за това е и силното съкращаване на необходимите вносни суровини вследствие на валутния дефицит на страната. В известна степен намалявянета на продукцията на хранителната промишленост се дължи също и на изолацията, в която България изпада за дълго време след войните, и на загубата на търговски партньори и пазари в резултат на това. Въпреки това хранителната промишленост има 749 фабрики с общо 7567 работници и близо 1/3 от капитала, вложен в индустрията, отива именно в тези предприятия, а тяхната двигателна сила съставлява повече от половината от общата в цялата едра и насърчавана промишленост на страната.
Най-съществената промяна в структурата на българската индустрия след войните е силното развитие на тютюневата промишленост, заела второ място сред основните промишлени отрасли в следвоенния период. Тя има 167 предприятия с почти 20 000 работници - повече от 1/3 от работниците, заети във фабричната индустрия изобщо. Тютюневото производство дава повече от 20% от общото индустриално производство и заема второ място след хранителната промишленост.
Текстилната промишленост, макар и да запазва третото място в следвоенната индустрия на страната, със своите 107 предприятия и над 4480 работници все пак намалява своя дял в промишленото производство. Нещо повече, в разглеждания период вносът на текстилни произведения превишава почти три пъти местното производство.
Минната промишленост заема също сериозно място в индустриалното производство и в следвоенния период. За съжаление голяма част от следвоенното производство на въглища - основната част от българското минно производство, отива като материална контрибуция за Югославия. По общия брой на работниците си - 9637, минната промишленост се нарежда след тютюневата, а по обща стойност на годишното си производство тя заема 4-то място.
Кожарската промишленост се запазва и след войната като традиционно българско производство, макар и да преживява известна криза. Тя има 59 фабрики с близо 850 работници и дава съществена част от общото производство на българската индустрия.
Керамичната промишленост е на трето място по броя на своите предприятия - 117, на шесто по броя на заетите работници - 4074, и на четвърто по двигателната си мощност.
Дърводелската промишленост със своите 112 фабрики и над 1700 работници също е традиционна част от българската индустрия. Такива са и металообработващата промишленост с 90 предприятия - всъщност повечето малки работилници, с над 4530 работници, и химическата, ориентирана главно към производ-ството на сапуни, масла, спиртни произведения - с общо 62 предприятия и близо 1000 работници.
Електродобивът на страната се увеличава значително след войните като следствие на бързата модернизация на индустрията и общата му мощност вече надвишава 14 700 к.с. от 14 електростанции.
Капиталовложенията в българската промишленост след войната нарастват неколкократно, като основната част от тях отиват в строителството на нови предприятия, но също така и за реконструкция и модернизация на съществуващите. Само за 4 години след войните в индустрията са вложени 55,3 млн.лв. срещу 81 млн. за целия 31-годишен период от Освобождението до 1909 г. В тази насока значително влияние оказва и периодичното разширяване на Закона за насърчаване на местната индустрия, продължило и след войните. През 1922 г. държавата отстъпва на насърчаваните предприятия само от данъчни и митнически облекчения около 2054 млрд.лв., а през 1925 г. - 3480 млрд.лв. Освен това насърчаваната индустрия ползва и значителни отстъпки по държавните железници, безплатни места за строежи и редица други фискални облекчения. Всичко това стимулира инвестициите в насърчаваните отрасли и в строежа на нови предприятия.
Строежът на нови индустриални предприятия е стимулиран и от митническата политика на българските правителства след войните. Още през 1918 г. е въведен специален коефициент за корекция на митническите тарифи съобразно със следвоенните условия и само в периода 1918 - 1922 г. той е увеличен 7,5 пъти. На два пъти, през 1922 и 1923 г., правителството на БЗНС повишава митата на вносните стоки.
Чуждите капитали широко навлизат в българската идустрия в следвоенния период и с тяхна помощ се създават няколко индустриални акционерни дружества - дружеството за електрически материали “Сименс” през 1919 г., дружеството “Платно” с английски капитал и “Българси мелници” в Бургас - с френски. Само с чужд капитал се изгражда тютюневата фабрика “Султана” през 1922 г., вагонната фабрика в София и строителното дружество “Релла и Нефе” през 1923 г.
Създадени са и редица акционерни дружества със смесен капитал - български и чужд: “Гранатоид”, “Съединени тютюневи фабрики”, тютюнево дружество “Ориенттабако”, електрическото дружество “Орион”, мелница “София” и други.
Анкетата от 1921 г. на едрата и на насърчаваната индустрия в България показва 79 предприятия с чужд и 23 със смесен капитал. Те са само 8,5% от предприятията, но притежават 23,6% от целия вложен в анкетираните предприятия капитал. В сравнение с 1921 г. в насърчаваната промишленост в България е вложен 4,7 пъти повече чужд капитал, който прониква във всички клонове на промишлеността. В минната индустрия той е най-голям - 43,3% в хранителната - 37%, в тютюневата - 33,5%, в хартиената - 36%, а в някои отрасли господства почти изцяло - в стъкларската, в производството и добива на сол; 92% - в захарната промишленост; над 82% в оловните и медните мини; над 80% в килимарското производство.
Що се отнася до националния произход на чуждите капитали в българската индустрия, най-голям дял се пада на белгийския - 38,8%, френския възлиза на 21,3% и чешкият - на 19,7%. Останалите чужди капитали са значително по-скромни - 3,5% унгарски, 3,3% австрийски, 3,2% американски, 1,7% швейцарски и т.н.
Монополните обединения са другата съществена характерна особеност в следвоенното развитие на българската промишленост. Тяхното формиране, от една страна, се диктува от чуждия капитал, който се старае да установява монополистични форми и организация на производството в страната, а от сруга, е резултат от нарастналата тенденция към концентрация на производството и капиталите след войната, която засяга в значителна степен и България. Големите български банки, както и чуждият капитал се стремят към монополно обединяване с предприятията, с които са свързани.
Именно в следвоенния период в страната възникват най-големите монополни обединения и още в края на 1919 г. - монополното Сдружение на експортьорите и фабрикантите на тютюн в България, което обединява производството и износа на тютюн от Пловдив и Хасково, а впоследствие от София, Асеновград, Пазарджик и др. Създава се и голямото монополистическо обединение “Консорциум за тютюна”, което изнася тютюн за повече от 100 млн.лв. годишно.
Захарният картел, създаден през 1921/22 г., е един от най-големите монополи в страната. Същото се отнася и за създадения през 1920 г. Синдикат на вълненотекстилните фабрики в Сливен.
През 1922 г. се създава Сдружение за добив на дърва “Гориво”. Въпреки относително ограничените си възможности българската промишленост уверено върви по пътя на модерния капитализъм.
Търговията на България също е силно разстроена след продължителния военен период и тежката национална катастрофа. Това се отнася по-малко за вътрешната търговия, където тежкото състояние на пазара, инфлацията и рязкото покачване на цените са донякъде компенсирани от силното кооперативно движение, особено по времето на земеделското управление.
Рязкото покачване на цените е най-ярката проява на следвоенната криза във вътрешната търговия. До 1924 г. цените на стоките от първа необходимост се увеличават между 29,5 40,3 пъти в сравнение с довоенния пириод. Това се дължи предимно на общото разстройство на производството, както и на голямата инфлация на българския лев след войната.
Опитите на държавата, започнали още по време на войната да регулира цените и самата вътрешна търговия чрез специални закони за нормирането им, не дават резултати в следвоенните години.
По-осезателни облекчения за изпадналото на границата на мизерията българско население дава неговата способност за самоорганизация, намерила израз в широкото развитие на кооперациите - към 1922 г. те са общо 1731 кредитни, потребителни и производителни. Само потребителните, които осигуряват на членовете си стоки от първа необходимост на достъпни цени, са 291 с около 100 000 членове. Още 150 кооперации се занимават с доставки и с търговия, както и повечето земеделски кооперации.
Правителството на БЗНС насърчава кооперациите и ги включва в основни мероприятия на своята аграрна политика. Така стотици хиляди дребни собственици имат възможността бързо да излязат от кризата, получавайки изгоден кредит и облекчения в снабдяването със семена за посев и със стоки от първа необходимост на достъпни цени.
Голяма роля играе и кооперативното движение на градското население където преобладават дребните собственици и индустриалните наемници. Голяма част от тях са обединени в многобройни кооперации на кооперативната централа “Напред”, създадена с участието на партията на широките социалисти още през първото десетилетие на века.
След войните в стремежа за политическо влияние сред по-широки слоеве от населението в кооперативното движение се намесват по-сериозно и комунистите. Те формират своя кооперативна централа “Освобождение”, която обединява значителен брой работници от градовете.
Външната търговия на България е засегната много по-тежко от националната катастрофа. За разлика от вътрешната, чието възстановяване зависи във висока степен от възможността на българското общество за самоорганизация, тя се определя много повече от катастрофалните икономически условия, наложени на страната от победителите и от тежките военни загуби.
Силното спадане на производството вследствие на разореното селско стопанство и разрухата на индустрията само по себе си ограничава многократно възможностите на българския износ. Огромни количества живи животни и селскостопанска продукция, представляващи основна част от него, отиват за погасяване на материалните контрибуции, с които страната е обложена от победителите.
Почти напълно съсипания транспорт също е причина за сериозно ограничаване на външнотърговската дейност на България. Към всичко това се прибавят и икономическият контрол на Антантата и продължителната изолация на страната, които силно ограничават търговските й възможности.
Обкръжена от враждебни съседи, с които е прекъснала на практика търговските си отношения, България загубва и много от старите си партньори във външната търговия. Като тежко бреме върху нея лягат и финансовата криза и валутния дефицит в следвоенните години.
Всичко това довежда до силното свиване на физическия обем на външната й търговия, като само обемът на вноса през 1919 г. намалява почти 7 пъти в сравнение с 1911 г., а този на износа - над 52 пъти. През следващите години на периода обемът на външната ни търговия започва постепенно да нараства, но дори към 1924 г. той все още е далеч от довоенното си равнище -68,6% от него достига вносът, а износът - само 37,7%.
Силно пасивен е и външнотърговският баланс на страната в следвоенния период, което довежда до още по-силно изостряне на валутната криза. Общо за периода 1919 - 1924 г. дефицитът на външната търговия е около 205,706 млн.лв., изключение прави 1922 г., когато се постига положителен баланс - около 10 млн.лв.
Сериозни изменения в структурата на селскостопанското и на промишленото производство на България в следвоенните условия налагат съществени структурни промени и във външната търговия. Променя се и стоковата характеристика на българския износ и внос, като влияние в тази насока оказва и сериозната промяна на външнотърговската ориентация на страната след Първата световна война. Вследствие на това почти два пъти намалява износът на живи животни сравнен с довоенния период: от 5,1% от българския износ през 1910/11 г. той спада на 2,8% за периода 1919-1924 г.
Основният фактор в износа на България до войните - хранителните произведения, които заедно със спиртните напитки заемат 76,8% от него, спада на 43,3%. Износът на зърнени храни, чийто дял до войните е 61,6% спада на 33% в началото на 20-те години. Не достига довоенното си равнище и износът на яйца, птици, млечни продукти и брашна.
Фабричните произведения в износа намаляват своя дял от 8,2% на 4,8%, а в същото време нараства износът на сурови материали и полуфабрикати, който от 9,9% достига до 51,6%. Износът на тютюн, който до войните заема незначителен дял във външната търговия на България, през следвоенния период се увеличава многократно и заема първо място сред износните стоки.
Нещо повече, след войните производството и износът на висококачествен тютюн от България е изравнен с този на Турция и на Гърция, а през периода 1919-1923 г. турският износ е значително надвишен. България става третата страна в Европа между две световни войни, известна като значителен износител на висококачествени тютюневи изделия.
Външнотърговската ориентация на страната също се променя рязко след войните. Сериозна роля в това отношение изиграват отново структурните промени в българската външна търговия, което изменя насоката на износа и се отразява отчасти и върху вноса. Отразяват се обаче и промените в международните отношения, където след войната бързо се налага надмощието на САЩ. То се изразява в най-висока степен в икономическата област. Американското зърно, хранителни, тютюневи изделия и други стоки все повече заливат европейските пазари и изместват много от традиционните европейски износители. Определена роля за преориентацията на българската външна търговия изиграват и други фактори: изолацията, в която страната изпада след войните, окъсването й от Егейско море, икономическата катастрофа, икономическият натиск и контролът на победи-телите, които силно намаляват интереса на нейните стари търговски партньори в Европа.
Продължителната конфронтация със съседите създава обстанавка на крайно враждебни отношения, които свеждат до минимум търговските връзки с почти всички балкански държави. Най-голямо място във външнотърговския оборот на страната след войните бързо заемат Германия и Италия, а също Австрия и Чехословакия, докато търговските връзки с Великобритания, Франция и Белгия чувствително се съкращават. Това положение се запазва всъщност през целия период между двете световни войни, а в навечерието на Втората световна война се очертава осезателно надмощие на Германия и Италия във външно търговския оборот на България.
Освен изолацията, която принуждава страната да промени външноикономическата си ориентация, се получава и една естествена и негласна солидарност между победените или преживяващи тежка следвоенна криза държави срещу несправедливите условия на Версайската система. Това са Германия, Италия и другите държави от Централна Европа. Самите те изпитват силния натиск на големите съюзници от Антантата - Великобритания, Франция, и също търсят изгодно икономическо сътрудничество. Тази ситуация се запазва до втората половина на 20-те години и тя не оставя на България алтернатива между двете световни войни.
През втората половина на 30-те години и в навечерието на Втората световна война обаче икономическият и политически натиск на фашистките държави се засилва, управляващите кръгове в България му се поддават донякъде и в навечерието на войната обвързват националната икономика и политика с тези държави. Едва ли може обаче да се приеме сериозно наложената през последните десетилетия теза за някаква последователна профашистка политика на българската държава през 30-те години.
Факт е, че източноевропейските държави, включително и балканските, именно през предвоенните години попадат в жестоката преса на двете агресивни тоталитарни системи - фашистката и болшевишката. Твърде несериозно е да се приеме твърдението, че изборът на болшевишката карта е бил по-подходящ само защото така е искала управляващата после комунистическа партия. Смешно е да се твърди, че една буржуазна държава, каквато тогава е българската, би избрала болшевишкото покровителство, след като е наясно с икономическата и с политическата система в Съветска Русия, а още повече с амбициите й за доминираща роля в Източна Европа. България просто няма алтернатива в периода след Първата световна война, а и през следващите години за друга икономическа ориентация.
Кредитът и кредитната система на страната също са силно засегнати от националната катастрофа и претърпяват съществени структурни промени. Сериозни загуби от икономическата криза от изтичането на валута и от обезценяването на българския лев претърпяват и държавните банки. Това се отнася най-много за БНБ, която кредитира държавата, общините и редица обществени институти. Банката се опитва да контролира търговията с валута, но огромните външни дългове - стари и нови, възникнали с репарациите, постепенно нарастващият след войната дефицит в държавния бюджет, съглашенската окупация, която фактически поставя икономиката под брутален контрол, девалвацията на лева изключително затрудняват дейността й. Освен всичко друго тя е принудена да кредитира и частните банки. В резултата на това те постепенно засилват дейността и възможностите си.
По това време е поставено и началото на сливането на държавния и на частния банков капитал. Частните банки постепенно налагат господството си в индустриалния и в търговския кредит, тъй като основните средства на БНБ отиват за погасяването на държавните дългове, а другите две обществени банки - Българска земеделска банка и Българска централна кооперативна банка, кредитират предимно селското стопанство, кооперациите и популярните банки.
След войната силно нараства ролята на чуждия банков капитал, но същевременно се засилват и позицииите на българските частни банки. Заедно с това се наблюдава и концентрация на капитала в по-големите частни банки - български и чужди, както и засилена тенденция към сливане на банковия и промишления капитал и образуване на силни финансово-индустриални групи.
В следвоеннните години държавните финанси са сериозно разстроени, а икономическата криза, силното спадане на производството и неколокократното съкращаване на външно-търговския оборот намаляват постъпленията в държавния бюджет. Същевременно няколко пъти се увеличават бюджетните разходи, но основна част от тях отиват не за възстановяването на производството, а за поемането на огромния репарационен дълг и старите държавни плащания. Това довежда държавата да тежка финансова криза.
Стопанската политика на страната през първата половина на 20-те години е свързана с управлението на БЗНС и с неговите опити да промени съществено насоките на стопансткото и на обществено-политическото развитие на България след войните. Новото правителство се стреми да изведе икономиката от кризисната ситуация с редица стопански реформи, произтичащи от идейно-политическите принципи на БЗНС.
Най-значителни са земеделските реформи и закони в областта на селското стопанство. През 1920 г. е гласуван Закон за увеличаване размера на държавните земи, с който се отчуждават с известно заплащане необработваните частни и манастирски земи над 300 дка.
През 1921 г. земеделското правителство прокарва и Закона за трудовата поземлена собственост, който осигурява до 300 дка. за всяко четиричленно семейство, като задължава собствениците да обработват земите предимно със собствени сили. Тези, които не обработват земите, имат право на собственост само от 40 до 100 дка.
Създаден е държавен поземлен фонд за оземляване на безимотни и малоимотни селяни. Целта на правителството всъщност е да се формира солидна средна прослойка от селяни собственици, която да бъде основа на стабилна аграрна икономика, покровителствана от държавата. В политическо отношение това трябва да стабилизира социалната основа на правителството и да осигури продължително управление на БЗНС.
След свалянето на земеделското правителство голяма част от неговите закони са премахнати. Те са в разрез със свободното пазарно стопанство и предлагат засилена държавна намеса във важни отрасли на икономиката, често с доста отрицателни резултати за тяхното развитие. Разбира се, те изиграват своята роля за стабилизиране на селското стопанство и за преодоляване на следвоенната криза към 1922/23 г. След това обаче българското стопанство вече се нуждае от политика, която да съживи и да развие капиталистическото производство, особено в областта на индустрията, на която земеделците обръщат малко внимание.
Новото управление на Сговора, особено след преодоляване-то на политическата конфронтация и на някои вътрешни промени в средата на 20-те години, възстановява свободната стопанска инициатива и отваря страната за навлизането на чужди капитали. Данъчната политика също се променя - с 16% са намалени преките данъци, които засягат най-много по-едрите предприятия, и са увеличени с близо 28% косвените, които осигуряват три пъти повече приходи в държавния бюджет. Основни средства на бюджета се насочват за развитието на перспективни производства и за модернизирането на индустрията, а главна роля в тази насока изиграват министрите социалдемократи в правителството на Сговора.
]]>
