Курсова работа
На тема:
Стагфлационните депресии 1972-76 г. и 1980-82 г. и поуките от тях
11.2004г.
Гледайки назад в историята, на различни места и по различно време хората са били повече или по-малко успешни в осъществяването на продуктивна стопанска дейност.
В действителност мнозина финансисти слабо разбират деликатните взаимни зависимости на макроикономическата система, което се вижда от честите грешки при управлението й. Така например, повечето рецесии в САЩ след 1945 година са предизвикани от това, че Управлението за федерален резерв е натиснало спирачките прекалено силно. По същия начин в края на 1970-те и началото на 1980-те години централните банки възприеха ентусиазирано монетаризма, макар да са се трупали емпиричните данни, дискредитиращи основните теории.
В икономически смисъл под инфлация се разбира общо покачване на равнището на цените заради прекомерна парична маса или свиване на стоковото предлагане, в следствие на което парите се обезценяват и настъпва преразпределение не доходите.
По своята същност инфлацията е обективен механизъм за балансиране на икономиката. Обратния процес, а именно намаляването на средногодишния темп на инфлация се нарича дефлация. Тя продължава докато се постигнат стабилни цени. Ако икономиката премине в състояние на общото равнище на цените, тогава говорим за обратния на инфлацията случай - т. е. за дефлация. От класическа гледна точка обикновено подемът в икономиката в крайна сметка започва да се придружава от инфлация, а икономическия спад - от дефлация.
Понятието стагфлация от своя страна е свързано с наличие на инфлация, стагнация и висока безработица.
През 50-те години на 20-и век, един икономист (A.W.H. Phillips) открил видима зависимост между инфлацията и безработицата. По-точно, изучаваната от Филипс връзка е между безработица и номинален растеж на заплатите. На графиката по-долу тази зависимост е отбелязана с червени точки. От разглеждането на тази корелация следва, че за да се намали безработицата, трябва да приемем по-висока инфлация. Както се оказа, този извод се оказа грешен. Корелацията е вярна (поне за определен период), но допускането за наличие на причинно-следствена връзка при нея - не. Това е видно от сините точки, които обозначават развитието през следващите десетилетия: връзката вече отсъства, което показва, че интерпретацията на първоначалните данни е изцяло грешна.
Най-силно опровержение на кривата на Филипс дадоха стагфлационните кризи от 1972-76 и 1980-82 г. Най-важният извод, който може да се направи е, че не бива да се смесват понятията причинно-следствена връзка и влияние. При оценка на дадено макроикономическо явление трябва да се държи сметка за истински значимите фактори, тези, които оказват влияние в дълъг период.
Интерес в случая представляват последиците от нефтената криза на страните от ОПЕК в началото на 70-те години и влиянието й върху процесите в индустриалните страни.
Ембаргото, наложено от арабските държави-нефтопроизводители върху страните, които подкрепяли Израел по време на войната Йом Кипур през 1973 г., довежда до недостиг и покачване на цените на нефта. През 1973-74 г. след серия от бързо развиващи се събития, цените на нефта стават три пъти по-високи, което от своя страна, довежда до следните резултати:
- Рязък спад на икономическата активност, особено в САЩ;
- Двойно повишаване нивото на инфлация в промишлените държави, в сравнение с и без това високите й показатели;
- Значително повишаване на дефицита на платежния баланс;
- Излишъкът на нефт на ОПЕК се увеличава почти 10 пъти до 1974 г., което довежда до големи проблеми в рециклирането и голям растеж на международния валутен пазар.
За да се справят с негативното влияние на нефтената криза големите държави набелязват цели за увеличаване на паричната маса, което става причина за повишаването на лихвените проценти. Огромни потоци от краткосрочни капитали заливат международния валутен пазар и довеждат до повишаване на лихвените проценти, като по този начин увеличават волатилността на валутните курсове и подсилват системата на плаващите валутни курсове.
Първата нефтена криза през 1973 година слага край на бурния следвоенен растеж, продължил 28 години.
В САЩ намаляването на икономическото регулиране, започнало по времето на Картър, продължава и при президента Рейгън. Стагнацията, инфлацията и проблемите от 70-те бяха трансформирани от икономическата програма на Рейгън в период на продължителен ръст и ниска инфлация.
Облекчен или елиминиран е ценовия контрол върху петрола и природния газ, кабелната телевизия, междуградските телефонни услуги, междущатските автобусни линии и океанското мореплаване. На банките е разрешено да разширят зоните на инвестиции, а сферата на действие на антитръстовото законодателство е стеснена. Сериозно изключение в тази посока е значителното повишаване на вносните бариери.
Монетарната политика, макар и с известни грешки, е твърде успешна. Рейгън налага намаляване на прихода на средства, иницииран от Федералния резерв през 1979 г., което доведе до сериозната рецесия от 1982 и намаляване на инфлацията и лихвите. Администрацията не се намесва на пазарите по време на първия мандат на президента, но след 1985 интервенира от време на време, за да намали или стабилизира обменния курс на долара.
Може да се каже, че до голяма степен задълбаването на стагфлационната криза се дължи на преиграване и надценяване на възможностите на монетаризма.
Причината за монетарната нестабилност не е загадка за никого. Като другите стоки, стойността на парите се определя от търсенето и предлагането. Когато предлагането на пари е постоянно или се увеличава бавно, с постоянни темпове, покупателната сила на парите ще е относително стабилна. Обратното, когато предлагането на пари се увеличава бързо и непредсказуемо в сравнение с предлагането на стоки и услуги, цените рязко се покачват и покупателната сила на парите намалява. Това често се случва, когато правителството печата пари (или ги взема назаем от централната банка), за да покрие разходите си. Политиците често обвиняват за инфлацията алчните производители и търговци, силните профсъюзи, големите нефтени компании, или например чужденците. Но техните усилия са уловки от тактиката за отклоняване на вниманието. И икономическата теория, и историческият опит показват, че постоянната инфлация произтича от един единствен източник: бързото нарастване на предлагането на пари.
Държави, които са увеличавали паричната маса с бавни темпове, са имали ниски темпове на инфлация през 80-те години. Това е така за големи страни като Германия, Япония и САЩ, както и за малки като Швейцария, Холандия, Кот д'Ивоар и Камерун. С нарастването на паричната маса в дадена страна обаче нараства и темпът на инфлация. Изключително високите темпове на монетарна експанзия водят до хиперинфлация.
Когато правитествата предизвикват инфлация, хората ще отделят по-малко време за работа и повече - за да запазят благосъстоянието си. Тъй като неточното предвиждане на темпа на инфлация може да има сериозен ефект за нечие благосъстояние, индивидите ще отклоняват оскъдните ресурси от производството на стоки и услуги към получаване на информация за бъдещия темп на инфлация. Способността на стопанските ръководители да предвиждат ценовите промени става по-важна от способността им да управляват и организират производството. Насърчава се спекулацията, тъй като индивидите се стремят да се надхитрят относно бъдещата посока на движение на цените. Средствата се насочват към спекулативни инвестиции като злато, сребро и произведения на изкуството, а не към продуктивни инвестиции като сгради, машини и технологични изследвания. След като ресурсите се пренасочват от производителни към непроизводителни дейности, икономическият прогрес се забавя.
Макар да има различни пътища за постигане на моментна и ценова стабилност, няма спор за важността й като източник на икономическо просперитет. Без стабилност на паричната единица, потенциалните изгоди от формирането на капитал и другите сделки с дългосрочно обвързване ще се изпарят и хората в съответната страна няма да реализират докрай възможностите си.
Защо трябва да се вземат поуки от стагфлационните кризи през 70-те и 80-те години на ХХ век?
Историческото разширяване на Европейския съюз с нови десет страни от 1 май 2004 г. беше повод за празнуване в много национални столици, но тези празници могат да доведат до не толкова приятни последици. Присъединяването към ЕС може да бъде сходно с качването на Титаник по средата на маршрута му през океана. ЕС преди присъединяването е силно неконкурентоспособен в световната икономика. При средна данъчна тежест отнемаща почти 45% от брутния национален доход и високо равнище на регулации много от членовете на ЕС 15 са изправени пред двуцифрени стойности на процента на безработица и пред икономическа стагнация. И тъй като много от тях имат огромни непокрити държавни задължения за пенсии и здравно осигуряване нещата могат да станат още по-лоши вместо да се подобрят. Инфлацията е в малки размери, но налице са всички останали условия за възникване на стагфлация.
Използвана литература
- Димитров, Д., Н. Нешева-Кьосева, Сравнителна стопанска история, Учебник за дистанционно обучение, НБУ, 1996
- Беров, Л., Стопанска история, Икономическото развитие на света от древността до наши дни, II изд., 1996
- www.ime-bg.org
- www.easibulgaria.org/books/gwatney/
- http://www.mediapool.bg
- http://www.mediatimesreview.com/
]]>
