---

---

 

 

 

 

КУРСОВА РАБОТА

 

НА ТЕМА:

 

ДУХЪТ НА КОЛЕКТИВИЗМА В БЪЛГАРСКОТО СЕЛО СЛЕД ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

 

 

 

 

 

2007

 

Съдържание:

 

 

1. Индустрията в България през 40-те години. 3

2. Състояние на българската икономика след Втората световна война  4

3. Промени в икономическата система на страната след войната. 6

4. Демографски промени в българската държава. 12

Заключение. 18

ИЗПОЛЗВАНА   ЛИТЕРАТУРА: 20

 

 

 

"...Ако индивидуализмът се интересува само от част от човека, то колективизмът просто не може да мисли целия човек иначе освен като част; нито единият, нито другият могат да постигнат човешката цялостност. Индивидуализмът вижда човека само в неговата обърнатост към самия себе си; колективизмът пък въобще не вижда човек; той вижда само "общество".

Мартин Бубер. “Проблемът за човека”

1. Индустрията в България през 40-те години

 

Към средата на 40-те години България си остава страна със слабо развита индустрия. Това личи от факта, че едва 7% от промишлената продукция се произвежда от предприятията на тежката промишленост. В индустриалното производство преобладава ръчният труд.

Най-важната промяна в българската индустрия през този период е национализацията на частните промишлени предприятия. С възприетия съветски модел на социализма се поставя задачата за осъществяване на ускорена индустриализация. Приоритет в индустриализацията има тежката промишленост. Поставя се като приоритетно развитието на електродобива, каменовъгленото производство, рудодобива и обогатяването на рудите на цветните метали, развитието на машиностроенето и на тежката химическа промишленост.

На 23 декември 1947 г. Великото народно събрание приема Закон за национализация на частните индустриални и минни предприятия. В резултат на национализацията се централизират не само капиталистическите промишлени предприятия, но и дребните занаятчийски производства, дараци, мелници, маслобойни и пр. От 1948 г. започва усилено коопериране на поземлената собственост. Още в края на 1950 г. Трудово кооперативните земеделски стопанства (ТКЗС) обхващат повече от половината от селските домакинства. В средата на 1958 г. те обхващат вече 92% от обработваемата земя. В резултат на национализацията и кооперирането на земята на практика е ликвидирано натуралното и простото стоково производство. Непосредственият производител е лишен от средства за производство и е превърнат в наемен работник. В България се формират две основни класи - номенклатурата на БКП, която е собственик на основните средства за производство и работническата класа, която е собственик на работната си сила. Производствените отношения между тези две класи са типични за капиталистическия начин на производство. Номенклатурата на БКП в качеството й на съвкупен капиталист експлоатира работническата класа присвоявайки принадения продукт. В отделни периоди експлоатацията добива такива размери, че се нарушава нормалното възпроизводство на работната сила, тоест номенклатурата присвоява не само принадения продукт, но и части от необходимия продукт.

За индустриализацията обаче съществуват и някои благоприятни условия:

1) наличието на съветския блок и най-вече на СССР – държава с могъщ потенциал;

2) по линия на СИВ на България се отпускат големи кредити на изгодни условия;

3) СССР разполага с опитни кадри, като много от тях биват изпращани в България;

4) в България е налице много евтина работна ръка, идваща от селата, където има скрита безработица.

 

2. Състояние на българската икономика след Втората световна война

 

В икономическата област почти всички предприятия са национализирани със закон в края на 1946. Започва интензивен процес на индустриализация[1].

Основен въпрос при национализацията е справедливата компенсация на предишния собственик. Най-противоречиви са национализациите, при които компенсация не се изплаща или тя е неоправдано ниска (експроприация). Много национализации чрез експроприация са извършени след идването на власт на комунистически режими, за които това е основна част от идеологията.

По-късно, поземлената собственост е постепенно колективизирана, образувани са Трудово -кооперативни земеделски стопанства, а по-късно и Аграрно-промишлени комплекси. В първите години след колективизацията отделният селянин -кооператор получава като рента около 60% от съответната на бившите му владения продукция, докато към 1989 този процент е едва 0,4%.

Българската икономика като цяло се намира в период на стабилност при управлението на БКП. България успява бързо да се възстанови от разрушенията от войната и да отбележи недостигани до момента икономически показатели. Безработицата е сведена до абсолютен минимум, макар и с цената на неефективност на работата и бюрокрация. Все пак, успехите на българската икономика не са толкова блестящи, колкото твърди правителствената пропаганда. Относителната стабилност до голяма степен е осигурена от икономическата подкрепа на СССР. Съветският съюз осигурява пазар за българската продукция, важни суровини на преференциални цени, периодично предоставя безвъзмездни помощи.

Още през 1948 г. съвкупният капиталист - номенклатурата на БКП, приема мащабен петгодишен план за своята предприемаческа дейност. Основните приоритети са индустриализация и електрификация, а също и машинизиране на селското стопанство. Около 83% от капиталовложенията в промишлеността се насочват към производство на средства за производство.

 В резултат на извънредно активната предприемаческа дейност и свръхексплоатацията на селското население, през 1952 г. общата промишлена продукция превишава 2,1 промишленото производство през 1948 г. и 4,3 пъти равнището на довоенната 1939 г. При всички резерви към данните на "социалистическата" статистика, несъмнено в първите фази на своята дейност като съвкупен капиталист, номенклатурата на БКП постига значителни резултати. Поставят се основите на нови отрасли на промишлеността, които в до деветосептемврийския период почти не са съществували - машиностроене, електропромишленост, корабостроителна и рудодобивна промишленост, цветна и черна металургия, химическа промишленост и пр. До средата на седемдесетте години номенклатурата на БКП успешно изпълнява ролята си на предприемач. Бързо протичат и два други, характерни за генезиса на капитализма процеса - урбанизацията и миграцията от селото към града.

В края на 40-те години и в сферата на икономиката България тръгва по пътя на “изграждане на социализъм” от съветски тип, характеризиращ се със “социалистическа” индустриализация и коопериране на земята. Традициите на следосвобожденска България са прекъснати и страната тръгва по път, различен от извършващите се в Западна Европа трансформации. Водеща за икономиката е лансираната в края на 1948 г. от Петия конгрес на БКП задача “за 10–15 години да постигнем това, което други народи са направили за столетия”. Идеята е индустриализацията и електрификацията да помогнат на селското стопанство, а то да осигури суровини за промишлеността. На мястото на пазарната икономика се въвежда единна централно контролирана и планирана система на управление. Взаимовръзката между основните отрасли придава на стопанството автархичен характер, какъвто имат всички държави от СИВ. Същевременно силната централизация в ръководството на икономиката поражда и изкушенията на волунтаризма.

 

3. Промени в икономическата система на страната след войната

 

Истинската трансформация на икономическата система настъпва след одържавяването на промишлеността, осъществено в края на 1947 г. Първата голяма стъпка към централно планиране е двегодишният план – за 1947–1948 г., чийто акцент е индустриализацията: предвижда се изграждане на 53 нови индустриални обекта и високи темпове на промишленото производство. Това е обща характеристика на всички държави от Източния блок, създали през януари 1949 г. Съвет за икономическа взаимопомощ.

До средата на миналия век около 85% от населението на България се прехранва от земеделския труд, т.е. България е типична земеделска страна. Началото на нормативната база, уреждаща тази материя е поставено през 1906 г. С Указ №36 от 25.02.1906, с който се обнародва Законът за земеделските съвети. През 1912 г. е обнародван законът за земеделските камари, с което е положен фундаментът на българското земеделие. Какво е положението в българското село обаче? Размерът на земята във владение на едно домакинство по години е както следва: 1908г. -63 дка.; 1926г. -60 дка.; 1929г. - 57,5 дка. и т.н. за да стигнем до днес, когато той е вече наполовина намалял. През 1908 г. Цялата обработваема земя е парцелирана на 9877807 броя парцели, със среден размер на парцел - 3,5-4 дка. През 1929 г. техният брой нараства на 13828930 бр., за да стигне сега, след новото земеразпределяне на над 15 млн. парцела. Както се вижда след последната поземлена "реформа" у нас нещата са върнати не 50, а 70 години назад. И още една печална статистика - по време на Балканските войни, когато цялото годно за армията мъжко население е било мобилизирано и по селата са останали само старците, жените и децата, България е произвеждала и прибирала повече пшеничено зърно, отколкото сега, при наличието на модерна механизация и агротехника.

Независимо от това, в началото на тридесетте години на 20 век се появяват първите наченки на механизирано земеделие у нас. Създават се земеделски и потребителни кооперации, които стопанисват закупената от член-кооператорите техника и изкупуват част от селскостопанската продукция и я реализират. Създават се първите горски кооперации. Държавата приема закони за насърчаване на лозаро и зърно - производителите. Към 1939 г. България е на едно от челните места по производство на земеделска продукция на глава от населението в Европа. Основната черта на българското земеделие до Втората световна война е екстензивния му път на развитие.

След войната се поема нов курс на развитие - колективизация и интензификация на производството. Последното изисква по-голяма механизация и уедряване на обработваемите площи, поради което се пристъпва към създаването на ТКЗС (трудово -кооперативните земеделски стопанства). Замисълът е да бъдат изградени на доброволен принцип, а доходите на кооператорите да се формират по два показателя - първо като резултат от вложения труд и второ - от размера на внесената земя (чрез поземлената рента). Всичко се изражда повсеместно в принудителна колективизация, по подобие на съветските колхози, при което земята като частна собственост изгубва своето значение. Заплащането на рента отпада и постепенно кооперациите се превръщат в държавни образувания, а селянинът става наемен работник. Изгубва се личния стимул и интерес, а селскостопанския труженик се отчуждава от земята. Още повече се задълбочава този процес със създаването на аграрно-промишлените комплекси (АПК) - чиста проба бюрократични структури, станали убежище на номенклатурата, която живееше в градовете и нямаше нищо общо със земята и проблемите на селото. Българското село започва да се обезличава и запада. Въпреки това, България се нареди сред развитите аграрно-промишлени държави.

Резултатите от Втората световна война отново, както и след Първата, довеждат до нова конфигурация на държавите и стопанските системи. Отново победителите решават основните тенденции в развитието на следвоенния свят, териториите се разделят съобразно глобалните интереси, големи части от народи и нации остават в границите на чужди държави, формират се изкуствени федерации, в които волята на народите за самоопределение се смазва брутално. И отново победителите се стремят да овладеят за себе си големи икономически пространства.

След Втората световна война обаче, се налагат и нови глобални тенденции в политическото и стопанско развитие. Налице да две различни системи – капиталистическа и социалистическа. Оформят се две враждебни системи и започва епохата на „студената война”. В стопанско отношение също се оформят две противоположни икономически системи. Западното капиталистическо стопанство, запазило в общи линии, принципите на свободните пазарни отношения и Съветската тоталитарна стопанска система. Наред с тях към края на 40-те години до към средата на 60-те се оформя и т.нар. „Трети свят”, като по-голямата част от държавите в него възникват от бързо разпадащите се колониални империи.

България попада под влиянието на СССР. През януари 1947 г. шест държави от Съветския блок, вкл. и България подписват договор за единна икономическа система – СИВ. Договорът всъщност е система за затворена самозадоволяваща се икономика. Основна роля в тази система играе съветската рубла.

Еталон за провеждането на колективизацията в България бе колективизацията в СССР (1929-1937г.), който бе приложен в България с някои специфични особености.

Първите земеделски кооперации у нас са създадени в края на 30-те години на XX в. и те са активно подпомагани от държавата. Още непосредствено след 9 септември 1944г. настъпва интензивен процес на изграждане на нови стопанства. Преломен момент в утвърждаването на съветския модел в България са решенията на XVI пленум на ЦК на компартията. След този пленум започва интензивно да се провежда линията на натиск и издевателства над произволно определените за “кулаци” десетки хиляди заможни и средни селяни. Започва изземването от селяните на голяма част от произведената продукция, която се заплаща на крайно ниски цени, символични цени. През периода 1949-1953г. системата на доставките се затяга непрекъснато и тя е един от най-важните лостове за тласкането на селяните към ТКЗС.

Спирането на по-нататъшната колективизация е обявено от Червенков в началото на април 1951г. Така завършва първият етап на колективизацията в България, при който в ТКЗС са обхванати основните зърнодобивни райони.

Новият етап на форсирането на колективизацията започва от края на февруари 1956г. За малко повече от един месец в ТКЗС са въвлечени 250 хил. дотогавашни частни селски домакинства. Обхванати са и планинските райони на страната. В края на 1959г. вече над 95% от селските домакинства навлизат в ТКЗС. Заплащането на труда в ТКЗС се извършва на базата на въведените трудодни – една не съвсем удачна форма за унификация на всички видове селско стопански труд чрез изчисления с определени коефициенти. През втората половина на 50-те години започва използването на система за заплащане, която се основава на единица произведена продукция. Но поради хаоса в организацията и отчитането тези системи не могат да се прилагат цялостно и ефективно. Най-важният момент обаче е липсата на достатъчни материални стимули за селскостопанския труд. Значителна част от доходите на ТКЗС изтичат към държавата. Постоянно явление са кражбите на селскостопански продукти, голямото разхищаване на ресурси и др. Едва през втората половина на 50-те години започват да намалят държавните доставките. Този процес завършва през пролетта на 1959г., като по този начин се повишават доходите на кооперативните стопанства. Но държавната зависимост не е премахната.

През този период се наблюдават някои структурни промени в растениевъдството. Значително се изменя облика на българското лозарство /с 37% се увеличава площта/.

Промените в селското стопанство се извършват преди всичко с оглед нуждите на българския износ. Увеличават се площите за производство на култури, които дават продукция за износ: ориенталски тютюн, зеленчуци, овощия, ягоди, десертно грозде. С ускорени темпове се внедрява механизацията в селското стопанство производство. В сравнение с развитите страни обаче България изостава твърде много за този период. Поради форсираното внедряване на механизацията и липса на традиции е налице много лоша експлоатация на техниката.

Водещо направление в животновъдството през този период става говедовъдството. Овцевъдството загубва традиционната за българското селско стопанство приоритетност. Забелязват се някои негативни тенденции: ниска продуктивност, малък брой на породистия добитък, силен удар на животновъдството в планинските райони, фуражен проблем и др. Поради всичко това България е на едно от последните места в Европа за добивна животинска продукция.

Проблеми има и в инфраструктурата на селското стопанство. Не достигат транспортните средства, складовите бази, сушилните, хладилните мощности. През този период СС производство изостава значително от другите отрасли на икономиката.

В началото на 1959г. е извършено окрупняване на селското стопанство, което се оказва с положителни последици, т.к. се създава възможност за по-ефективно използване на модерните агротехники.

60-те години са години на най-успешно развитие на селското стопанство от гледна точка на предишните периоди. Усвоени са нови сортове пшеница, царевица, които довеждат до прелом в зърнопроизводството. Подобрен е състава на всички видове селскостопански животни, поради което се увеличава значително и тяхната продуктивност. Започва прилагането на промишлени методи: за създаването на бройлерни фабрики и птицекомбинати с носачки за яйца, комплекси за отглеждане на десетки хиляди прасета, телета за угояване и крави.

Положителните тенденции продължават и през 70-те години. Започват да се открояват и някои негативни тенденции. Създават се 170 аграрно- промишлени комплекса (АПК). Те обединяват тогавашните 859 ТКЗС и 150 ДЗС. От средата на 70-те години започва намалянето на държавните дотации за селското стопанство. Със създадения през 1979г. Национален аграрно-промишлен съюз (НАПС) се прави опит СС производство в страната да премине на самоиздръжка.

Голямата концентрация в АПК се оказва неефективна. Тя поражда бюрократизирането на управлението. Нерешените проблеми в селското стопанство до известна степен се компенсират с частичното възстановяване на частния сектор. Успешното развитие на селското стопанство изисква едно добро съчетаване на частното и кооперативното земеделие при ефективна и гъвкава държавна политика. Разрушителните преобразувания в селското стопанство през 1991-1992г. обаче оказват по-малко вредно въздействие от подобните на тях през първата половина на 50-те години.

Икономиката е планова, залагат се предварителни петилетни планове. Липсва конкуренция. Обособява се висша партийно -държавна номенклатура, която постепенно се превръща в затворена каста. Смазват се индивидуалната инициатива и конкуренцията, основани на частната собственост и свободната реализация на личността и същевременно закърняването и деградацията на висшата номенклатура поради липсата на контрол и външни конкуриращи структури.

Форсираната социалистическа колективизация на аграрното стопанство, предизвикват миграционни и демографски процеси с фатални последици.

Форсираната урбанизация, предизвикана от насилствената колективизация и ускореното индустриализиране обезлюдяват големи аграрни райони, лишавайки ги от истинските производители -собственици, като ги оставят на машините и прогресивно нарастващата комунистическа аграрна бюрокрация.  Създават се големи промишлени предприятия, които не са съобразени нито с ресурсните възможности, нито с промишлените традиции на държавата и които са обвързани със съветски суровини, които още от края на 70-те години се превръщат не само в нерентабилни гиганти, бълващи скъпа, трудоемка и нискокачествена продукция, пласирана почти изцяло на принудително непретенциозния социалистически пазар, но и в ужасен екологически проблем с бъдещи последици.

Финансовата система също е съсредоточена изцяло в ръцете на партията -държава, която изключва всякакви свободни частни финансови отношения носещи печалба. Липсва реален пазар, цените се установяват и регулират от държавата, съобразно с нейното моментно финансово състояние, по същия начин се определят и заплатите. Реалната стойност на националната валута е много по-ниска от официално обявената.

След Втората световна война България тръгва изцяло по нов политически и икономически път. Новите управляващи си поставят за цел да променят социалните условия, което би трябвало да доведе и до бързо демографско развитие. Българските комунисти изповядват “пролетарския интернационализъм”, което ги кара да вярват, че и етническите проблеми могат да се разрешат бързо и лесно с помощта на чисто политически и идеологически решения. Историческата реалност се оказва доста по-сложна.

Политическите промени заварват по-голямата част от българското население в селата. Начало на големите миграционни размествания се поставя в края на 40-те и началото на 50-те години. Миграционните движения през 40-те и 50-те години са от селата към градовете, от планините към равнините, от Северна към Южна България, където са съсредоточени 60 % от новите промишлени мощности. Те водят до промени в българското семейство, което преодолява своята патриархалност, разкъсва се връзката между поколенията, жената се включва в производството, а като последица намалява раждаемостта.

С голямото строителство и младежкото бригадирско движение се свързва и създаването на нови градове като Димитровград и Велинград. Икономическите промени стимулират и нарастването на населението в някои селища, което води до обявяването им за градове – Кубрат през 1949 г., Мездра и Мадан през 1953 г., Годеч през 1956 г. Благодарение на урбанизацията през първите десетина следвоенни години делът на градското население нараства от 23,7 % на 33,6 %.

През 40-те и 50-те години в България се осъществява демографска революция – едновременно намаляване на раждаемостта и смъртността. Раждаемостта намалява както заради увеличаването на градското население, така и заради колективизацията на селото. Раждаемостта за българския град от 1947 до 1956 г. намалява от 23,1 % на 17,5 %, а смъртността – от 11,5 % на 7,3 %. Съответните стойности за селата са от 22,2 % на 20,5 % и от 13 % на 10,4 %.
Тенденциите в движението на населението, заложени през 40-те и 50-те години, се задълбочават и водят до създаване на неблагоприятна демографска ситуация в България – ниска раждаемост и обезлюдяване на големи райони от територията на страната като резултат на миграциите. Причина за съществуването на тези демографски условия е липсата на демографска политика. Броят на населението не е цел, а средство при осъществяване на магистралните задачи на обществото. Едва в края на 60-те и през 70-те години се правят опити да се ограничат миграциите и да се стимулира раждаемостта

Националните катастрофи изменят облика на българското общество. От една страна, нараства чувството на безнадеждност и безперспективност, което се отразява върху демографския ръст и културните тенденции, а от друга – продължава европеизацията на бита и начина на живот на българите, особено в градовете. Прииждащите в страната бежанци променят облика им. Те се разширяват, без да се спазват градоустройствени принципи, тъй като тежкото състояние на бежанците и на победената държава не позволяват това. От трета страна, настъпва естественото за модерната епоха смесване на населението от различни краища на страната и утвърждаването на единна национална култура. Градският живот носи подобряване на бита и образователното равнище на населението. Създава се специфична градска култура, която се отдалечава от традиционната, запазена предимно в селата. Налагат се европейските семейни и съседски връзки, трудови отношения, битови и празнични традиции.

 

4. Демографски промени в българската държава

 

Следвоенните промени дават отражение и върху демографските характеристики на българската държава и в частност на българското село. Увеличеното градско население, прекършената перспектива за решаване на националния въпрос, повишената битова култура поставят начало на намаляването на раждаемостта. Страната влиза в ХХ век с една от най-високата раждаемост в Европа – 42,2 раждания на 1000 души от населението, но постепенно тя намалява, за да достигне средни европейски стойности в началото на Втората световна война. Моделът на семейство, в което жената ражда средно по 6 деца, се променя – децата намаляват до 3-4 както поради трудните условия за отглеждането им, така и поради намалената детска смъртност. България си остава страна с преобладаващо селско население (80 % от българите), докато работниците в промишлените предприятия са едва 2 %.

Особено силно проличава европеизирането в облика на големите градове. В тях се изграждат модерни обществени сгради, паметници, представителни жилищни постройки, дело на български архитекти, които следват европейския градски модел. С разпространяването на електрификацията, канализацията, светските салони, поддържани от висшите градски слоеве, разширяването на театралната и киномрежата, развитието на телефонните и телеграфните връзки, началото на редовните радиопредавания (от 1930 г.). се утвърждава съвременният европейски облик на българското общество.

През втората петилетка (1953-1957) благодарение на “продоволствения курс” положението в селото се подобрява. До март 1956 г. в ТКЗС са вече 80 % от селските стопанства, включително и в планинските и полупланинските райони, с което завършва кооперирането на българското село.

БКП, водена от основната си политическа цел, "построяването на комунизма", установява "диктатура на пролетариата"(господство на "политическата целесъобразност", а не на закона) и извършва:

- национализация на едрата градска частна собственост (фабрики, работилници, търговски обекти, обекти за услуги и свободно време, жилища);

- индустриализация (от 1949 година до 1989 година е изградена голяма за мащабите и традициите на страната индустрия);

- колективизация (насилственото коопериране на милионите дребни земеделски производители);

Док. 1. Характеристика на поземлената собственост в България през 1936-1954 г.

 

- "културна революция" (тотален политически контрол върху цялата духовна дейност - от фундаменталната наука до оркестрите в ресторантите, от празниците до погребенията);

- социална политика (безплатно образование; безплатно здравеопазване; безплатни рецепти за малките деца и за определени категории лица; ниски пенсионни възрасти - 60 години за мъжете, 55 за жените; голям за равнището на страната платен годишен отпуск; тригодишен платен отпуск по майчинство; пълна заетост на всички трудоспособни;   четирийсет часова работна седмица; значимо дотиране на цените на основните хранителни продукти (хляб, мляко, месо), на потреблението на култура (учебници, книги, цените на билетите за представления и постоянни експозиции), на пътническия транспорт (вътрешноградски и междуселищен), на детските храни и дрехи и прочие);

- планиране (държавно-партийният апарат регулира социалния живот на принципите на обсебване на печалбата на печелившите производства; ниско равнище на потребление за цялото население; постоянен дефицит на основни стоки и услуги; ограничаване на социалната активност - производствена и потребителска; политическа целесъобразност  за запазване и укрепване на властта на комунистическата партия. Пазарът, доколкото е съществувал до 9 септември 1944, по същество е ликвидиран).

За да се осъществи плановото начало в индустриализацията, се изгражда централизирана система от държавни органи, най-важен от които е Държавният планов комитет. Приоритет обаче има партийното ръководство, чиито идеи за индустриално развитие се реализират от държавния апарат. От края на 40-те години планирането става по съветски образец с петгодишни стопански планове (петилетки). Първият такъв план (1949–1953) е насочен към форсираната индустриализация чрез максимално развитие на отраслите от групата “А” (производството на средства за ново производство) – енергетика, металургия, машиностроене и тежка химия. Докато задачите на леката промишленост от групата “Б” (производство на предмети за потребление) са по-скромни: да осигури стоки за населението и за износ. Амбициозните задачи на първия петгодишен план могат да се осъществят чрез производствено коопериране, за което България разчита на СИВ. Страната получава бързо и лесно кредити, суровини, машини, пазари, но СИВ откъсва България от европейските постижения на техниката и от пазарите на Европа.

Дълбок отпечатък върху развитието на селищната мрежа на страната оставят годините след Втората световна война. Промените са свързани главно с бързата индустриализация на България, с колективизацията на селското стопанство и високата териториална концентрация на общественото производство. В резултат на това много бързо нарастна броят на населението на градовете, докато населението на селата силно намаля. Нещо повече, редица малки села, колиби и махали поради липса на население са заличени от списъка на населените места. Някои села отпадат от списъка на селищната мрежа и поради изселването им във връзка с изграждането на язовири (селата Шишманово, Калково и Горни Пасарел, Софийско, Горно Косово и Бара, Великотърновско, Жребчево, Сливенско и др.). Сравнително малко са нововъзникналите през този период селища. Това са главно изградените при разработването на нови находища на полезни изкопаеми (Крушов дол, Страшимир и Ерма река, Смолянско и др.).

През този период са значителни промените в големината на селищата на фона на общо взето, запазилата се териториално структура на селищната мрежа. Високите темпове на развитие на промишлеността в градовете (най-вече в бившите окръжни градове) води до бързо нарастване броя на жителите им по механичен път. Това създава сериозни демографски, стопански и социални проблеми в тяхното развитие. Задълбочава се жилищната криза. Решително изостава от потребностите на населението социалната инфраструктура (здравни заведения, училища, търговски и културно -битови обекти и др.). В повечето градове на страната недостигът на вода за битови нужди се отразява отрицателно върху социалния статус на населението. Застрашаващи размери достига замърсяването на околната среда (София, Перник, Димитровград, Пирдоп, Златица, Разлог и др.). Същевременно в резултат на масовата миграция на трудоспособно население от селата към градовете в селската селищна мрежа на страната се утвърждават трайни деструктивни процеси. Значителна част от селата катастрофално намаляват жителите си и фактически се на постепенно отмиране. Друга част от селищата, най-вече в Средна Стара планина, Краището, Странджа и Средна гора, са заличени от списъка на населените места поради липса на население. Цели райони в тези части на страната са изправени пред прага на депопулация. Силно засегнати от продължителната миграция са и селата в западната и централната част на Дунавската равнина и в източната част на Горнотракийската низина.

В почти всички села е изоставен годен, сравнително нов (изграден през последните 30-40 години) жилищен фонд и социална инфраструктура (културни домове, училища, детски градини и др.).

Относително по-благоприятно е демографското развитие само на селата, разположени в териториална близост до големите индустриални центрове на страната, и на тези, в които своевременно бяха разкрити промишлени предприятия и цехове или по-крупни обекти на обслужващата сфера.

Значително по-благоприятна е демографската ситуация в селата на Родопите, Източна Стара планина и Лудогорието, където преобладава население, изповядващо исляма и проявяващо по-малка склонност към миграция. След1989г. в резултат на изселване на население с турско етническо самосъзнание голяма част от селата в Източните Родопи и Лодогорието намалиха значително демографския си потенциал.

С постепенното навлизане на пазарните отношения в икономиката на страната се създават условия за промени в досегашните тенденции в развитието на селищната мрежа. Бавният и мъчителен преход към пазарно стопанство и сравнително краткото време от започването на промените не дават основание да се говори за настъпили съществени изменения в мрежата от населени места. Независимо от това очевидно е наличието на зараждащи се нови тенденции. Промени настъпват преди всичко в селищнообразуващата база на населените места. Поради липса на пазари, суровини и материали и трудности в реализацията на крайната продукция редица промишлени предприятия преустановяват производствената си дейност или силно ограничават обема на произвежданата продукция. Безработицата придобива значителни за мащабите на България размери. От друга страна, възстановяването на земята на бившите собственици главно в селата и малките градове разкрива възможност част от останалите без работа граждани да се насочват към нейното обработване. Въпреки отсъствието на пълноценни условия за селскостопанска дейност (недостиг на селскостопанска техника, торове, семена, препарати и др.) част от жителите на градовете, разполагащи с жилища и селскостопански сгради в селата, се насочват към земеделска дейност. Така се създават реални предпоставки за промяна в посоката и характера на миграционния поток в страната. Показателен в това отношение е фактът, че количеството на изселените и заселените в градовете след 1991г. е почти изравнен.

Зараждането на нови тенденции в развитието на селищната мрежа намира израз в следните по-важни направления:

-  преустановено е характерното за близките преходни години нарастване броя на градовете (за периода 1985-1992г. градовете в България са се увеличили само с един в резултат на разделянето на град Средногорие на два града - Пирдоп и Златица);

-  ограничена е практиката на присъединяване на самостоятелни населени места като квартали на други селища. Точно обратното, от редица градове в страната (Батановци, Брегово, Брезово, Девин, Дулово, Лозница, Полски Тръмбеш и др.) са отделени квартали, на които е признат статут на отделно населено място;

-  преустановено е традиционното за последните 30-40 години нарастване броя на населението на градовете (по механичен и естествен път). Само 73 града показват нарастване между последните две преброявания, като при това за 19 от тях нарастването е минимално (под 10%), а за други 33 града се движи в рамките между 1 и 5%. Всичките останали 165 града намаляват населението си, като за 40 от тях то надхвърля 10,0%. Важно е да се подчертае, че намаляването броя на населението на градовете в повечето случаи се свързва с механичния отлив на население и много по-малко е в резултат на административни промени. Само някои градове (Разград, Кърджали, Джебел и др.) намаляват броя на жителите си вследствие външна миграция. В резултат на това средното население на един град в страната намалява от 24457 (за 1985г.) на 23895 (за 1992г.).

Съществени са и зараждащите се нови тенденции в развитието на селската селищна мрежа. Прави впечатление преди всичко нарастването броя на селата - от 5058 през 1985г. на 5098 през 1992г. Новите села възникват главно по пътя на отделяне на квартали (от градове и села) и признаването им за самостоятелни села (селата Дисевица и Климентово, Ловешка област, с. Ракитница, обл. Монтана, и много други). Може да се очаква, че тази тенденция ще се засили и в резултат на повторното заселване на някои обезлюдени напълно и заличени от списъка на населените места селища, чийто брой към 1992г. е 104. Данните от последното преброяване на населението и жилищния фонд показват, че такива случаи вече се наблюдават (колибите Пожерник, Бекриите, Богданско, Кантари, Цвеклювци и др., Ловешка област, които през 1985г. не са имали население, през 1992г. вече имат жители).

Признаци за промяна се наблюдават и в демографското развитие на селата. Според данните от последното преброяване 580 села са увеличили населението си спрямо 1985г. Зараждащата се нова тенденция в демографското развитие на селата е още по-очевидна, ако се отчетат настъпилите в това отношение промени през 1991-1993г., когато положителен механичен прираст на населението са имали значителна част от селата в България.

Настъпващите промени в развитието на селищната мрежа на страната са резултат преди всичко на въздействието на специфичните процеси, протичащи в обществено -икономическото развитие на страната. Това взаимодействие намира израз главно чрез дълбоките структурни промени (териториални и отраслови), извършващи се в стопанството на България. Вследствие на тези промени много бързо намалява броят на заетите в материалното производство и най-вече в промишлеността. Значителни промени настъпват и в селското стопанство, където се разграждат досега съществуващите стопански структури. В резултат на това всички отрасли на националното стопанство освобождават работна сила. Безработицата е характерно явление за всички селища, но е най-силно изразена в индустриалните центрове на страната и по-големите градове. Силно засегнати в това отношение са и някои по-малки селища, чието население беше заето в добивната промишленост, поради закриване на някои миннодобивни предприятия, които в новите условия се оказаха нерентабилни.

Селското стопанство се подчинява на идеята за “скок” със задачата “да достигне по продукция на единица площ и на глава от населението европейските страни с интензивно селскостопанско производство”. Плод на тази постановка е първото уедряване на ТКЗС в края на 50-те години, когато броят на ТКЗС намалява от 3457 до 957 плюс 49 ДЗС.

 

Заключение

 

Селската кооперация е популярна в България още от Освобождението в различните й форми – потребителска, снабдителна, производствена. Селяните виждат в нея възможност за взаимопомощ. Особено разпространено е движението за коопериране сред бедните селяни. Но обявената още на 5-ия конгрес на БКП (декември 1948 г.) линия на коопериране предвижда ускорено развитие само на продоволствената кооперация, която за пет години трябва да обхване 60 % от селяните. Това политическо решение се реализира силово и до края на 1951 г. в ТКЗС се вкарват 52 % от селяните и 60,5 % от обработваемата земя. Българското село се съпротивлява чрез неизпълнение на сеитбените планове, фалшифициране на отчетите, масово напускане на селата, но това не спира процеса.

Във връзка с процеса на “колективизация” в селското стопанство, който завършва в края на 50-те години, този стопански отрасъл отбелязва бърз упадък след края на Втората световна война. Довоенното му производство е достигнато едва в края на 50-те години, а това е свързано с множество проблеми по изхранването на населението и осигуряването на суровини за преработващата промишленост. Същевременно трябва да се посочи, че уедряването на обработваемите площи чрез създаването на ТКЗС и ДЗС позволява бързото навлизане на земеделска техника и химизация на растениевъдството. Използването обаче на тежки селскостопански машини и химикали води до разрушаването на структурата на почвите в много райони от страната и тяхното осоляване. По тези причини до края на 80-те години обработваемите площи намаляват с около 2 млн. дка. През посочения период селското стопанство е специализирано и превърнато в суровинен придатък на ХВП и леката промишленост. Въпреки това, за периода 1959-1989г. ОССП нараства около 2,5 пъти, но делът на отрасъла в НД спада до 12%. Значителен спад е отбелязан и в заетостта - до 20% от заетите в НС в края на 80-те години.

 

ИЗПОЛЗВАНА   ЛИТЕРАТУРА:

 

1.      Дончев, Ст. 2000."Разпадане на българските предприятия и преструктуриране на индустриалната дейност". В: Променящите се лица на демокрацията, икономическа, индустриална, политическа, ИФПШ, София.

2.      Дончев Т. и др. Кооперативно стопанисване на земята в България., С. 1941.

3.      Желязкова, М. 2000. "Деформации на трудовия пазар". В: Променящите се лица на демокрацията, икономическа, индустриална, политическа, ИФПШ, София.

4.      Найденов, Г. 1986, Субективният фактор и обективните възможности на социализма в НРБ, Наука и изкуство, София.

5.      Проданов, В. 1999. Глобалните проблеми и съдбата на България, Христо Ботев, София.

6.      Ран, Р., Р. Ът. (ред.) 1990. Доклад върху проекта за икономически растеж и преход към пазарна икономика в България, подготвен от Фондацията на Националната Камара на САЩ за Народна Република България, National Chamber Foundation, Washington.

7.      Станков В., Т. Атанасова, Реформата в селското стопанство - икономическа необходимост и реализация., Икономическа мисъл, 1, С. 1994.

8.      "Колективизацията на българското село (1948-1958 г.)" Автор Владимир Мигев; Издателство София, 1996

9.      "Закон за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия", приет от 36 Народно събрание на 23 април 1992 г., чл.6, Държавен вестник от 8 май, 1992 г., бр.38.

10.  История на Българската комунистическа партия, 1984, Партиздат, София.

11.  Статистически годишник на Българското царство, 1909 г.