---

---

 

 

 

ЕСЕ

 

 

На тема:

Крейг Калхун и неговата “Критическа социална теория: хабитус, поле и капитал: историческата специфичност в теорията на практиката”

 

 

 

2007 г.

Едно от централните схващания, които са поддържани в книгата „Критическа социална теория” на Крейг Калхун, е, че формирането и реформирането на идентичността не е неизменна даденост на културата и историята, не завършва с достигането на зряла възраст и не може да се раздели рязко на публични и частни елементи. Същото може да се каже и за самата теория на социологията и анализите относно общественото поведение, навици и икономика (капиталът).

Основното, което прави Калхун е да анализира отново дебатите за различието и универсализма, които в една или друга степен се базират на силното отделяне на формата от съдържанието и да загубят връзка с конкретността на действителния човешки социален живот, както и изискват (анализираните от него две теории) за основа най-вече на историята на философията, не на социалната или културната история или на изучаването на конкретни социални отношения, както и възможностите на чистата комуникация.

Калхун анализира подобни дебати и търси възможните изходи (решения) на поставените проблеми, явяващи се вид социална критика (анализът обхваща традиционните и модерни аспекти на социологическото мислене и практика), акцентирайки върху анализите, които прави Пиер Бурдийо.

Пиер Бурдийо се опитва с всички сили да разграничи работата си от тези абстрактни видове анализ, като се стреми да развива теория преди всичко чрез конкретни, емпирични анализи и да се противопостави на антиномията на форма и съдържание (освен много други антиномии). Той отхвърля "теоретичната теория" на Франкфуртските критически теоретици, като тук трябва да вмъкнем, че Калхун иска само да ограничи основните моменти в анализа си именно и само до Франкфуртската школа. Но е също толкова трудно да го поставим сред постмодернистите (въпреки че изглежда също толкова категорично "постструктуралист", колкото повечето теоретици, които по-често се обозначават така). Което е най-важно, той устоя на тенденцията, обща за голяма част от постструктуралистката и критическата теория, да се подхожда към социалния живот само чрез интелектуалния живот, като същевременно се запази интереса както към културата, така и към действието. Главно чрез развитието на понятието за "хабитус" той също извежда на централно място физическото въплъщение на човешкото знание и практическо действие. Така търсенето на друг път от страна на Бурдийо е изключително ценно заради усилията да се преодолее все по-стерилното противопоставяне на модернизъм и постмодернизъм.

Пиер Бурдийо е един от създателите на "големите теоретични синтези" в социологията, и като водещ принцип на дългогодишната му научна работа е концепцията за социоанализа, в чиято перспектива се разглеждат множество теми (от политиката до изкуството и от икономиката до литературата) и се преодоляват редица класически антиномии; субективизъм-обективизъм, структура-история, индивид-общество, свобода-детерминизъм.

Тезата, от която изхожда П. Бурдийо не конструира теория на обществото в класическия смисъл на думата в смисъла на "голяма теория", а слаба систематика на теоретични инструменти, която е епистемологически организирана и обоснована. Това означава, че се разработват частични теории за социалното, които функционират като инструменти в изследователската практика и се прилагат до голяма степен "перспективно", т.е. в съответствие с конкретни изследователски интереси. Въпреки това те не са абсолютно независими едни от други, а са в отношение на допълнителност и не могат да бъдат разбрани без да се разберат отношенията помежду им.

Той представя структурата на Бурдийовистката социология в синхронен план като взаимодействие между три равнища на социологическо мислене: теоретично и емпирично-изследователски. Набелязват се основните характеристики и особености на неговия стил на теоретично мислене и правене на теория. Предпоставките на тези особености се търсят в интелектуалната нагласа на П. Бурдийо, която от своя страна е свързана с неговата кариера и позиция във френското интелектуално поле.

Представянето и реконструирането на основните теоретични схеми и модели се стреми да следва Бурдийовистката логика на конструиране на теоретичния инструментариум или да проследи онова "спираловидно движение" на теорията. С други думи, следват се специфичните за френския социолог преходи: от етнология към социология, от теория към практика и обратно, от теория на хабитус към теория на полетата и т.н.

Стремежът тук е чрез самия начин на реконструиране на теоретичните фрагменти да се постигне доближаване до логиката на теоретичната и емпирична изследователска практика на Бурдийо.

Проектът на Бурдийо за преодоляване на противоречието между субективизъм и обективизъм в социалните науки: теорията за практиката.

Теорията за хабитуса също е засегнато в критиките към социалните науки (класически и модерни) от Крейг Калхун. В тази част е засегнат генезисът и функциониране на хабитуса: хабитусьт като принцип на генериране на практиките. Хабитус и практически усет. Хабитусът като диалектика на свобода и детерминираност. Хабитус и индивид[1].

Пиер Бурдийо смята, че "идеята за неутрална социалната наука е фикция, и то заинтересована фикция." Че една рефлексивна социология може да освободи интелектуалците от техните илюзии, най-напред от илюзията, че нямат илюзии. Тя разбулва интересите, скрити зад различните говорения за социалния свят, тя пита "кой има интерес от универсалното?" Но, разбира се, за Бурдийо, който е избрал да бъде, както стана дума, "на страната на Просвещението", на "перманентно Просвещение на Просвещението", научният разум трябва да служи на "корпоратизма на универсалното" (отказвайки се същевременно от "империализма на универсалното", от "универсалния интелектуалец").

Противно на Хабермас, Бурдийо твърди, че няма трансисторически универсалии на комуникацията, а само различни форми на социална организация на комуникацията, които могат да благоприятстват производството на универсалното. Автономията на учения е колективно завоевание, предшествано от "научно цивилизоване" в смисъла на Елиас. Затова "реалполитиката на разума" се интересува от "историческите условия на прогреса на разума в историята": "Универсалният субект е историческо завоевание, което никога не може да бъде завършено. Посредством историческите борби на историческите сили в полетата ние напредваме към малко повече универсалност. Можем да придвижим напред разума само при условие, че се ангажираме в борбите за разума (к. м.) и въвлечем разума в историята..."

Калхун в „Критическата социална теория”поставя въпроса дали работата на Пиер Бурдийо би могла да предложи насоки за някакъв разумен път между универсализма и партикуларизма, рационализма и релативизма, модернизма и постмодернизма – цялата поредица от взаимно свързани, проблематични дихотомии.

Калхун поставя анализите и насоките на мислене в този критичен анализ на двете теории – класическата и модернистката, на Бурдийо малко по-близко до Хабермас. И двамата са наследници на традицията на критическата теория, не само от Франкфуртската школа, а тази, която стига до Маркс; и двамата предлагат проекти, които съществено преформулират основите за критическата теория. За Калхун е изненадващо Бурдийо да бъде поставен в лагера на критическите теоретици, в смисъл, че Бурдийо не следва старото поколение на Франкфуртските теоретици - Адорно, Хоркхаймер, Маркузе – толкова отблизо, колкото Хабермас (всъщност най-съществените теми на Адорно отекват по-силно у Фуко и Лиотар). Нещо повече, според него той дължи много на други традиции, които са намерили слаб отзвук в мисълта на Франкфуртската школа – особено феноменологията на Мерло-Понти, структурализма на Леви-Строс и, въпреки голямата нееднозначност и понякога дори враждеб­ност, екзистенциализма на Сартр.

Независимо от това, както Калхун настоява още във Въведението, а именно да се ограничи названието критическа теория до последователите на Франкфуртската школа, това би могло само според него да означава тя неоснователно да бъде превърната в нещо като интелектуална собственост и да се загубят от поглед същностни нейни черти, които днес й придават смисъл и значимост. В съответствие с главата "Преосмисляне на критическата теория", Калхун смята, че може с основание да се определи като критическа теория тези проекти, които едновременно предприемат:

(1) критика на наследени категории,

(2) критика на теоретичната практика,

(3) критическо изследване на основанията за апориите или противоречията в други насоки на социално обяснение и

(4) критически съдържателен анализ на социалния живот с оглед на възможното, не само на действителното.

Бурдийо споделя и четирите момента с Хоркхаймер и Адорно – и Хабермас, - макар и теоретичният им стил и съдържанието на анализите им да се различават. По този начин Калхун добавя в анализите си още една от значимите прилики между Бурдийо и Хабермас. Според него и двамата се стремят да поддържат аналитичен фокус върху действащите лица или действената инстанция, макар и да отбягват философията на субекта. И двамата са ангажирани с проекти, предназначени да преодолеят или да позволят преодоляването на традиционното противопоставяне между теория и практика. И двамата извличат важни разкрития от схващането на Вебер за рационализацията на Запада, както и от марксизма (въпреки че всеки от тях постъпва доста различно с тези разкрития в своята теория).

Различията, които той откроява в тачи част от книгата си, също според него са „твърде много”. „…Първото от тях е може би противопоставянето от страна на Бурдийо на теоретичното изграждане на системи, на това, което той нарича "теоретична теория", развитието на концептуални схеми, отделени от конкретни аналитични обекти или проекти. Това може да се оцени отрицателно, като се посочи, че Бурдийо доста се занимава с обобщение, макар и да отказва да разработи пълната теоретична основа за него; или положително – като се забележи как той не допуска обвинението във формалистки произвол, което е било отправено на Хабермас. Във всички случаи, различието е значително. Така е и с това, което произтича от концентрацията на Бурдийо върху властовите отношения, които конституират и оформят социалните полета¹⁰. Властта за Бурдийо винаги е фундаментална и изисква господство и/или диференцирано разпределение. Според Бурдийо, с други думи, властта винаги се използва, макар и понякога несъзнателно, не по прост и безличен системен начин.. Теорията на Хабермас, като тази на Парсънс, позволява както релационното, така и дистрибутивното разбиране за властта да отстъпят на заден план пред властта, схваната като регулиращ механизъм и обща способност на обществото…”

Казаното от Бурдийо за социологическата визия като "конструкция на света" в неговото разбиране не означава, че тя и другите социални науки буквално изискват своето практическо "социално приложение". Буквална приложимост никоя социална наука няма и не може да има, а в историята досега само две теории за обществото /с приложните им социотехники/ са намерили "буквална обществена приложимост", при което едната е създала ГУЛАГ, а другата - Бухенвалд... Ако социологията както и всяка друга, обречена на собствената си "езиковост" наука, има /и продължава да пълни/ огромен архив от физически запазени, но забравени, мъртви за читателски интерес и със сигурност – невъзкресими дори в свръхспециализирана ретроспекция текстове, то не е защото те са "фактологично остарели", "методологично неактуални" или "обществено неприложими" , а защото са слаби като иманентна моралистка теза и експресивна реторична защита. Марксистката утопия се оказва дискурсивно дълговечна именно благодарение на тези две свои качества, а не на своята мнима /и очевидно опровергана в прогнозите си/ "научност".

Бурдийо се заема с логично пропуснатата в марксисткото учение за културата смътна, рискована, но примамлива зона на символичните посредници, както и с процесите на тяхната автономизация в социокултурното пространство; с конвенционалните полета, изграждани от институциите на възпроизводството и на признанието за символичната продукция. Те не присъстват и не могат да присъстват в емблематични за марксистката доктрина заключения от типа на: "гражданската драма е знак за възхода на третото съсловие", "Френската революция е общ източник за вдъхновение на различни творци в различни жанрове", "Лев Толстой е огледало на революцията" и др. подобни.

Според Калхун въпросът как да се разбират различията между социеталните типове, епохите, цивилизациите или културите е централен за социалната теория. Той фигурира, поне неявно, в дебата модернизъм/постмодернизъм като въпрос дали съвременната епоха е на път да придобие някаква категориална специфика спрямо тази от последните триста или повече години. Самата идея за модерност, разбира се, издига представата за скъсване с предмодерното (обикновено схващано като средновековна Европа и/или като категория, която унищожава и затъмнява широкия спектър от изменения в незападните общества). Някаква идея от този род за отличителния характер на модерния Запад е влияла на антропологията и социологията от самото им създаване, въпреки периодичната критика на една или друга формулировка: традиционно/модерно, народно/урбанистично и т.н.

Според Калхун Бурдийо просто не е наясно доколко исторически и срав­нително специфични би трябвало да бъдат концептуалните му рамки и аналитичните му стратегии. Той не е извършил твърде голям систематичен сравнителен или исторически анализ, който би показал как той би могъл да направи критически разграничения между епохите или типовете общества или култури. Неговото концептуално развитие протича общо взето в лоното на конкретния анализ – част от неговата опозиция спрямо "теоретичната теория"; това допринася за някакъв елемент на контекстуална специфичност на неговия подход. От друга страна това оставя историческата и сравнителната рамка за такава специфичност относително непроучена. Преобладаващият начин на представяне на Бурдийо клони към някаква концептуална рамка и аналитичен подход, които отчасти замъгляват спецификата на епохите и типовете общество или култура. Същевременно голяма част от концептуалния апарат на Бурдийо може да се използва в един аналитичен подход, който върши по-добра работа за постигането на историческа, културна и социално-организационна специфичност. С други думи, можем да използваме концептуалния апарат на Бурдийо, за да развием обяснение на разривите, които отличават социалните организации и култури – такива, че възникват различни въпроси и им съответстват различни аналитични категории и стратегии.

Някои от категориите на Бурдийо лесно могат да се приложат към всякаква социална обстановка; например никоя не е лишена от хабитус. Въпросът за капитала според Калхун се заплита от различните интерпретации на Маркс и от известна неопределеност по въпроса колко близка до Маркс предвижда Бурдийо да бъде неговата концепция.

Пиер Бурдийо като че ли започва анализите си на капитала, до голяма степен имайки предвид Маркс. В една от важните си работи например той въвежда следното определение в първия параграф: "Капиталът е натрупан труд (в материализираната или "инкорпорираната", въплътената му форма), който, след като е бил присвоен от действащи лица или групи на частни, т.е. изключващи чужд достъп, начала, им позволява присвояването на социална енергия във формата на опредметен. или жив труд."

Калхун изследва функциите на капитала съпоставяйки тезата на Карл Маркс и разбирането на Бурдийо. Капиталът на практика се приравняват една към друга при липсата на процес на абстрахиране (например чрез изразяването на труд в стокова форма). Разбирането на Бурдийо върши добра работа, като показва как качествено различни форми на работа могат да допринасят за уж общия проект за постигане или възпроизвеждане на йерархични разлики. Той не показва, никакъв начин, по който тези различни форми на работа се преобразуват в количествени еквиваленти. Така по някакъв начин Бурдийо прибавя нещо към обяснението, което може да се получи от Маркс - например, като показва, че много по-широк кръг видове труд, отколкото е смятал Маркс, произвежда капитал, включително трудът по семейното възпроизводство на въплътената чувствителност, която разграничава класите. От друга, страна, разглеждайки капитала просто като богатство или власт, той жертва един от стълбовете на марксистката теория и, въпреки употребата си на такива термини като универсален еквивалент, губи способността да изясни природата на една социална система, която произвежда универсални еквиваленти.

Това, което липсва на подхода на Бурдийо по отношение теорията за капитала на Маркс, към обратимия капитал и многообразните му форми, е идеята за капитализма като понятие и функции. Т.е. той не е в състояние да обясни кое отличава онези общества, чието функциониране е свързано с принудата за разширяване на техния обхват и моделите на чиято практика има разложително въздействие върху други общества. Бурдийо използва няколко кратки обозначения за обществата, в които полетата се умножават и са рязко разграничени и в които взаимната обратимост на формите на капитал е най-важна за социалната организация. Както и останалите от нас, той ги нарича ту "сравнително сложни", ту "диференцирани", ту "силно кодифицирани" и т.н. Един от начините да се изясни теоретично тази противопоставка – или поне нейни аспекти – би било марксисткото разбиране за капитализма. Калхун се опитва да издигне идеята, че теоретичната рамка на Бурдийо предлага допълнителни начини да се направят такива термини потенциално много по-точни и полезни. Но първо той разглежда значението на факта, че той се въздържа да опише кое да е от тези сложни общества като капиталистическо и да се заеме със специалната роля, която играе натрупването на капитал в тяхното устройство. Когато Маркс подчертава, че капиталът не е просто богатство, а момент в сложните производствени отношения, наречени капитализъм, че той води до принудителна интензификация и експанзия на процесите на експлоатация, които са довели до него, и че разликата между неговата конститутивна категория "абстрактна работна сила" и просто работа е от решаващо значение за него, Маркс полага основите на една исторически специфична теория на капитализма. Бурдийо, от друга страна, упорито схваща капитала просто като ресурс (т.е. форма на богатство), който носи власт. Връзката с Маркс, която внушава честото подчертаване на капитала и труда, още повече поради някои аспекти от реториката на Бурдийо, е подвеждаща.

Ключовите разкрития в тази част от социалната критика и в частност върху капитала и капитализма като явление са, че има нематериални форми на капитал - културен, символичен и социален, - както и материален, или икономически, и че с различна степен на трудност е възможно превръщането на една от тези форми в друга. Точно това понятие за множество взаимнообратими форми на капитала е в основата на богато нюансираното му разбиране за класовите отношения във Франция: „..Социалният свят може да се схване като многоизмерно пространство, което може да се конструира емпирично, като се открият главните фактори за диференциация, обясняващи различията, наблюдавани в даден социален универсум, или, с други думи, като се открият силите или формите на капитала, които са или могат да станат ефективни, като аса в игра на карти, в този конкретен универсум, т.е. в борбата (или съревнованието) за присвояването на винаги недостатъчните блага, чиято област е този универсум. Следователно структурата на това пространство е дадена от разпределението на различните форми на капитал, т.е. от разпределението на свойствата, които действат в изучавания универсум – тези свойства, които могат да донесат сила, власт и с това печалба на притежателя си...”

Основен въпрос е частта за социалната критика върху културата и търсенето на връзката между историята и културата, културните традиции на човека и обществата. Въпросът не е просто дали Бурдийо предлага "двигател на историята" в грубия марксистки смисъл. Той е в това, че неговите разбирания за общата система на социалната и културната организация винаги я представят като по същество консервативна; те не предлагат основания тази логика на възпроизводството някога да не проработи. В неговата теория няма нищо подобно на понятието за противоречия от трудовете на Маркс.

От теорията на Бурдийо наистина следва динамизмът, но изключително на нивото на стратегическия деец (индивидуален или колективен, или, в тези съчинения, където той обръща повече внимание на проблема как да постави анализа си върху основата на някакво полагане на дейците като фундаментални, - на нивото на самата стратегия). Т.е., движещата сила на социалния живот е стремежът към дистинкция, печалба, власт, богатство и т.н. Капиталът на Бурдийо са ресурсите, които хората използват в този стремеж.

В заключение относно теорията за социалната критика в контекста на културата, историята, капитала и социалната практика в обществото, Калхун анализира всички основни понятия, търсейки връзки и зависимости между тях, анализира и основни водещи социални теории и съждения от класическата и модерната социология, както и използва основните възгледи по тези въпроси на Бурдийо, с цел да отличи своите виждания относно ограничи названието критическа теория до последователите на Франкфуртската школа, това би могло само според него да означава тя неоснователно да бъде превърната в нещо като интелектуална собственост и да се загубят от поглед същностни нейни черти, които днес й придават смисъл и значимост.

 

Използвана литература:

1.      Бурдийо, П. 1997: Практическият разум. Критика и хуманизъм. София.

2.      Бурдийо, П.; Л. Вакан 1993: Въведение в рефлексивната антропология. Критика и хуманизъм, София.

3.      Деянов, Д. 1997: "Публичността като залог на рефлексивната социология". В: Бурдийо, П. Практическият разум. Критика и хуманизъм. София.

4.      К. Грейг: „Критическа социална теория”; С.; 1993г.