 |
|
ЕСЕ
На тема:
Анализ върху книгата на Талкот Парсънс „Еволюция на обществата”; С.; 2005 г.
2007 г.
Съдържание:
2. Етапи на развитие на социологията
3. Социология и социологическо изследване
5. Еволюционно развитие на обществото
6. Социална стратификация. Стратификационна теория
1. Структурен функционализъм
Талкот Парсънс е създателят на общата теоретична система за анализ на обществото, която е наречена „структурен функционализъм”. Структурният функционализъм се основава на структурно функционалния метод, метод за описание и обяснения на социологическите зависимости и процеси, чрез фиксиране на определена социологическа система и отчитане следствията за цялото и неговите елементи от взаимодействието между елементите и на цялото със средата. Същевременно структурира и функционирането – термините се използват за обозначаване на напълно самостоятелни теоретични направления. Въвеждането им като основно методическо средство в западната социология е в средата на ХХ век и е свързано с отказа общественият живот да се свежда до психологично равнище на обяснение. Обществото може да съществува само в равновесие, което се осигурява от неговите функции.
За Парсънс четирите функции на императивната социологическа система могат да се обособят на:
- адаптивна /към външната система- други системи и средата/;
- целенасочваща /извличане на цели от външни обекти/;
- интеграционна /поддържаща и хармонията/ и
- възпроизводствена /поддържане на стабилност и последователност/.
Парсънс в книгата си „Еволюция на обществата” използва еволюционната теория, за да опише и анализира прогресивните изменения в човешката история. Той се интересува не толкова от Египет или средновековна Европа сами по себе си, колкото от тях като илюстрации за социетална диференциация и стратификация. Неговата цел е изработването на единна концептуална мрежа за цялата социология (която да послужи и за интегриране на всички социални науки) с изходна точка – теорията на социалното действие. Той събира материали, които в последствие анализира, по темата за социеталната еволюция от праисторията, през различните исторически епохи, чак до съвременния свят и е замислена от американския си съставител като ръководство към мисленето на Парсънс, обединяващо Парсънсовата теория с подробното й приложение към отделни общества.
Еволюционизмът, разгледан в книгата, изследва структурата и процесите в обществото с понятията статика и динамика, взаимствани от естествено- научната традиция. Според еволюционизма обществото еволюира по природните закони на приспособяване чрез изменение, тоест от проста към сложна организация, от структурна неразвитост към функционално разделяне на частите. Тъй като промяната е иманентна за общественото развитие така, както растежът на организмите, причините се свеждат до описанието на самата нея. С отделянето на специфично социалното, след Първата световна война се внася качествено нов момент. Остарелите понятия статика и динамика се заместват от стабилност и промяна. Тази замяна е и съдържателна, изолиран е предметът на социологията, който е изследване на чисто социалните системи на човешката активност.
За своите цели той се връща много по-назад от Вебер. Първият социологически поглед върху обществото се намира в древните митове, религии и философии. Най-старите възгледи за обществото са намерени в Китайската философия, която представя обществото като част от природата, а човека – като естествено същество. Знанията за обществото по това време са все още общи, неразчленени /синкретични/ и социологическите мисли не могат да се отделят от митологичните и релегиозните схващания на жреците, мъдреците и оракулите- мислителите на онези времена. За разлика от Макс Вебер, Парсънс се опира на археологически данни – приемайки съвсем разумно, че простата социална структура на древните общества може да покаже какви са били те в най-ранните стадии на социалната еволюция, върху чиято основа да се изградят и последващите за Парсънс твърдения и теории.
2. Етапи на развитие на социологията
За по-малко от два века социологията преминава през няколко етапа на развитие. Най-общо погледнато, като първи етап може да се обособи периодът, свързан с трудността на разпознаване на социологията като научна дисциплина и с подобренията, че социологическата ориентация е заредена с революционен потенциал. Днес сме свидетели на нейния организационен застой и теоретична изтощеност. Същевременно социокултурните перспективи на обществата зареждат социологията с бъдеще по отношение на нейните основни форми на знание.
Как по-нататък ще се развива социологията, зависи от нейния познавателен характер, т.е. от това, дали дисциплината ще се обърне единствено към модерността, или ще намери своята повратна точка в постмодерното. Понастоящем сме свидетели на безсилието на „ствола” на социологическата теория да даде адекватно обяснение на редица социокултурни явления и процеси. Парсънс се стреми, анализирайки факти и доказателства, сравнявайки теории и обществени тенденции, да изведе основните тенденции в обществените процеси, съпътствали обществата през различните стадии на развитие.
Парсънс анализира чрез еволюционната си теория и т.нар. социология на модерното самосъзнание. Социологията се развива като самосъзнание на модерността. Общата култура на този пояс от общества е сходна със социологическите теории и обратното.
Глобализацията на социологията предпоставя още два типа общества: „пазители на стара Европа”и „неевропейски цивилизации”. И двата типа могат да се разглеждат като алтернатива на модерността. „Пазителите на стара Европа” частично и периферно участват в прехода към модерността. Това са главно онези европейски общества, които са католически и православни, т.е. южният и източният пояс на Европа. Едни от тях се опитват да забавят процеса на модернизирането си, а други – да въведат алтернатива на западноевропейския капитализъм. Същевременно съществува необходимост да не се изостава технологично от напредналите страни в Европа. Това създава определени напрежения между културния сектор и осъвременения сектор на икономиката и производството. В действителност социологията в тези общества не е в състояние да се развива. Обикновено тя е подчинена на философски и правно ориентирани интерпретации на социалния живот. И когато пред социологията паднат всякакви бариери от идеологически и политически характер, се наблюдава бум не на теорията, а на емпиричните изследвания. Културата на тези общества възприема социологическото мислене в много по-малка степен в сравнение с обществата от двата типа. Изразът „неевропейски цивилизации” фиксира индуската, японската и китайската цивилизация. Обществата на тези цивилизации са осигурени с цялостни и автохтонни космологии. Срещата им със Запада варира между насилие, изолация и подражание.
Социологията трябва да изучава социалните факти, аспектите на обществения живот, които оформят човешките индивидуални действия /икономика, религия/. Трябва да изучаваме обществения живот със същата обективност, с която се изследва природния свят. Смята, че това, което крепи обществото, са споделени ценност, стил и обичаи. Неговият анализ на социологическа промяна се основава на разделението на труда. Твърди, че разделението на труда постепенно измества религията като основа на социалната спомагателност. С нарастване на разделението на труда, хората стават по-зависими помежду си. Процесите на промяна в модерния свят са бързи и интензивни и пораждат големи социални трудности, които свързва с автономията. Трябва в анализа да се обърне и внимание на обосноваване на спецификата на нейния предмет и на социологическите факти, съставляващи стойността на обществената действителност.
Парсънс използва в своите теории културата като централно понятие, културата анализирана като начин на поведение или като обществено приобщаване и държание на отделни общества по пътя към еволюционното им изграждане и институционализиране (идеята за развитието на цивилизациите и връзката им с културното развитие на отделните общества през отделните исторически етапи на развитие). Същността на културата е човек да си поставя цели и да действа независимо от природата. Културата се състои в подчертаването на обществената ценност у човека. Крайната цел е създаването на гражданско общество. Хегел не използва понятието култура. Той пише за духовното развитие въз основа на научното познание. През ХVІІІ век понятието се употребява в немската историография за класифициране на исторически тип общества и обособяване на стъпалата на историческия процес[1].
3. Социология и социологическо изследване
Социологията и социологическото изследване (на обществените процеси и еволюцията в обществата) се занимава с отношенията на личността и обществото, със социалния тип в общуването на човека. Човек не е продукт само на биологическия си вид, но и резултат от формиралия се социогенезис.В комплекса от процеси като мислене, труд и общуване се заражда социогенезиса на човека. В процеса на взаимодействие на хора се формира нова среда, социална по природа, която усилва влиянието си върху формирането на човека. Достигайки до равнището на общество, тази социална среда започва да формира човека като личност и индивидуалност. Понятието индивид отразява биологичните качества на човека, които нямат повторение в света. Индивидът се характеризира с природни заложби, свързани с неговата рационална и емоционална характеристика. Именно те се развиват от обществото и се превръщат в способности /социални свойства на човека, изразяващи неговата социална, а не физическа сила. Индивидите обаче не могат да овладеят своето положение без връзка помежду си, без установяване на междуличностни и обществени отношения. Човек не може да живее без другите хора. Това е така, защото човек си служи с вещи, произведени от цялото общество. Във всяка вещ по този начин е събрана силата на обществото. Притежавайки я, ползвайки я, всеки човек придобива и действа с обществена сила. Трудът става най-здравата връзка между хората, основа на обществените им отношения. Биологичното и социалното у човека съществуват не едно до друго, а едно в друго, проявяват се едно чрез друго, в интегративен процес. Гьоте казва “Искаш ли да разбереш каква личност си, опитай се да изпълниш своя дълг”. С други думи човешката личност се измерва с отговорите на два въпроса: Какво човек иска? и Какво човек може? И тогава узнаваме какъв е човек.
Личността е един от основните елементи на обществената действителност, субект на всички изменения в обществото. Другите елементи са вещи, институции и др. Личността не съществува изолирано, тя действа, произвежда и употребява материални и духовни блага, влизайки във връзка с други хора. Така от една страна се поставя в активно практическо отношение към околната среда, която по някакъв начин преобразува. От друга страна се включва в системата на социалните отношения. От тук произтича нейната релационна същност, изразяваща се в мястото и ролята на личността с другите хора, обществото като цяло.
4. Социализация
Социализацията от своя страна има огромно значение в еволюционното развитие на отделните общества, тя е възпроизводителен процес на превръщане на биологичните индивиди в социални същества посредством овладяване на социалния опит, дейности, които са необходими за всеки човек в конкретното общество. Понятието “социализация” започва да се употребява през 90- те години на ХІХ век от Емил Дюркем и Франклин Гийдънс. За Дюркем социалогията е въздействието на възрастните върху детето, с цел да се развият неговите физически, интелектуални и морални способности, а системното изследване на социализацията датира от 20-те, 30-те години на ХХ век, особено културната антропология. Емпирично са изследвани редица примитивни културни подпроцеси на социализацията, особено познавателното развитие. Изследвана е и ролята на факторите на социализацията.
5. Еволюционно развитие на обществото
Важно звено в разсъжденията относно еволюционното развитие на обществото и връзката му с културата, възгледите и социалното приобщаване е анализът на социалната стратификация. По своята същност тя предполага наличието на определени слоеве; съществува йерархична подредба на различни социални групи от слоеви тип /касти, кланове, съсловия/, заемащи социално неравностойни позиции, в които влизат и към които принадлежат индивидите, семействата им, дадено общество с неговата регионална етнокултурна и историческа специфика. Това е подредената по специфичен начин съвкупноскт от конкретните социални неравенства, в които индивидите и техните общности заемат определено положение /от най-благоприятното до най-неблагоприятното/ по един, няколко или система от социално значими признаци /професия, икономическо състояние, престиж/.
6. Социална стратификация. Стратификационна теория
Социалната стратификация е съставена от отделни социални слоеве /страти/, които представляват неповторимо съчетание на позициите, ранговете на членовете им в основните съществуващи и възпроизвеждащи се социални неравенства. Слоевата група е съответната уникална комбинация от отделни статусови измерения на неравенствата /имуществено, финансово, културно/.
Най-важният тип стратификация в античните, средновековните и съвременните Западни общества е класовата система. Понятието за класа, подобно на повечето понятия в Стратификационната теория, е определяно по различни начини. За нашите цели е достатъчно да разбираме класата като вид стратификация, при която общата позиция на човека в обществото основно се определя чрез икономически критерии. В подобно общество рангът, който човек придобива, е по-важен от този, в който той се е родил (въпреки че повечето хора признават голямото влияние на втория върху първия). Освен това, класово общество е това, в което обикновено има висока степен на социална мобилност Това означава, че социалните позиции не са неизменно фиксирани, че много хора променят позициите си към по-добро или по-лошо в хода на жизнения им цикъл и че, съответно, никоя позиция не изглежда достатъчно сигурна. Като резултат, символните одеяния на заеманата позиция са от голяма важност. Т.е. чрез употребата на всевъзможни символи (такива като материални вещи, стил на поведение, вкус и говор, видове социални връзки и дори подходящи мнения) човек постоянно демонстрира на света докъде точно е достигнал. Това е, което социолозите наричат „статусен символизъм” и на него е посветено значително внимание при стратификационните изследвания. Парсънс наред с понятието революция като символно за обществения еволюционен преход анализира и индустриалната диференцияция.
7. Революция
Революциите в чисто практически аспект на разсъжденията, според него, могат да се обособят в следните групи:
- аграрна революция – изменения в средствата за производство, тип собственост в селското стопанство;
- демографска – понятие за означаване на промените в демографското развитие в края на ХVІІІ век, характеризираща се с намаляване на смъртността, застаряване на населението;
- индустриална – началото на класическия капиталистически растеж, който се основава на техническия прогрес; тя е и водеща в анализите на Парсънс по отношение по-нататъшната диференциация в епохата на революциите.
- културна – процеса на ликвидиране на неграмотността и разширяване на достъпа до културни ценности, за участие на много хора в културните процеси;
- научна /Томас Кун/ - смяната на парадигма, която е неспособна вече да обяснява феномените;
- перманентна – отнася се до социалистическия етап;
- сексуална – 60-те години в Западна Европа и САЩ. И потвърдената в анализа на Парсънс демократична революция.
Социалната стратификация според Парсънс е тясно свързана със социалната мобилност и може да бъде разглеждана като нейн резултат, а самата мобилност- като динамична форма на социална стратификация.
Парсънс в своят еволюционен анализ определя и същността на кастите, имащи отношение към еволюцията в социалното поведение. Кастите според него са социални групи, характеризиращи се със строг онаследяван вътрешно-групов произход за всички членове с религииозно и социално психологически санкциониран ритуален статус; с ограничения върху избора на професия; строго формализиране на личностните отношения между членовете на различните касти /има ритуал за общуване/; с определен диетичен режим; със самоуправление и т.н. На индийски каста е “джати”. Кастата съществува когато е в система, а не самостоятелно. В широкия смисъл на думата каста е всяка затворена наследствена група от хора, отчетливо отграничена от всички други касти. Това е специфична форма на социалната стратификация.
Анализирайки еволюционната социална структура, Парсънс анализира и социалните класи като група от индивиди с идентични или сравними характеристики по отношение на имотно състояние, характер на труда, равнище на доходи, място в социалната йерархия, начин на живот, отношение към властта, роля в обществения живот. Тя не е институционализирана, за нея важат изискванията за “чистотата”, както е при кастите.
8. Социално неравенство
Характерно за всички етапи на социално еволюционно развитие, освен културата и културното развитие в отделните общества е и изясняването и характеризирането на социалното неравенство – друг характерен елемент от еволюционното развитие на отделните общества. Социалното неравенство в своята основна същност представлява неравнопоставеност между отделните индивиди и между групите по един или няколко социално значими признака. Съществуващата конкретна съвкупност от основни социални неравенства съставлява системата на социална стратификация в дадено общество. Социалното неравенство предполага вертикална съподчиненост и йерархичност в отношенията между елементите. Структурите на социалното неравенство проникват и в хоризонтално диференцираните категории и групи.
9. Социална мобилност
Характерна особеност на еволюционната характеристика на Парсънс по отношение отделните общества е и т. нар. социална мобилност. В зависимост от направленията си социалната мобилност е хоризонтална или вертикална. Когато промяната се реализира в рамките на една и съща група, то тогава е хоризонтална. При осъществяване на възходящо или нискостоящо преместване в йерархията на социална структура от една в друга социална група, социалната мобилност е вертикална. Ако една мобилност се реализира в рамките на едно поколение, тя е вътрешногенерационна. За междугенерационна мобилност се говори когато се осъществяват мобилностни процеси между поколенията на изследваните лица и техните родители, прародители или деца.
Според Парсънс в отделните общества социалната мобилност има три отделно обособени функции:
- възпроизводство на социалните групи и слоеве /вливане на нови членове/;
- чрез нея се постига необходимото съответствие между работна сила и изискванията на производствено- икономическата структура;
- социална функция на социалната мобилност – когато хората се движат, променят статуса си, тоест могат да бъдат свободни да направят нещо, да преодоляват социални конфликти.
Важно за Парсънс е да отдели и анализира както културното наследство на ранните (Китай, Индия, Ислямската и Римската империи), но така също и на по-късните общества – такива като Израел и Гърция. Тук той определя т.нар. от него религиозна легитивация на светското общество, като обект на анализа е ранното християнство, средновековните общества, разграничава етапите на развитие на европейската културна и религиозна система, като се спира обстоятелствено на Ренесанса.
Тук, анализирайки еволюционното развитие и връзката му със социологическите системи – култура, цивилизация, стратификация, Парсънс достига и до образуването на системи и подсистеми, в които действието извършва функции под определени видове обкръжения. За да изчисти основните понятия и на тази база да определи основите в еволюционното развитие на социологията (анализирайки античните и архаични факти), Парсънс достига и до определянето на социалните общности като вид общности обединения в историческия конкретен етап.
10. Социална общност
Социалната общност е съвкупността от членове на дадено общество върху основата на поне един общ социално значим признак, свързан с осъществяването на един, няколко или система от обществени дейности. Социалните общности са както социални групи или организации, така и етничните и селищните обединения.
Парсънс свежда до четири основни групи разбирания на понятието социална общност:
- общността като основна историческа форма на социалност, най-често резюмирана в отношенията общност- общество /при Фердинанд Тьонис, при К. Маркс се говори за социална общност/. Приема се, че общественото развитие е постепенна смяна на доминирането на общностния и обществения тип социалност. В първия случай господства общността на несамостоятелния в исторически смисъл човешки индивид. Доминират емоционалните, живите, дори и интимните форми на съвместен живот, например съседските отношения;
- второто разбиране за общност е общността като социална тоталност на териториална основа. Ограничената географска област, в която дадени човешки индивиди живеят поражда и възпризвежда определена свързаност и чувство за принадлежност към тази общност. Общността се схваща като “определена социална тоталност, в нея човешкият живот може да бъде изживян напълно, тя е глобално общество на местна локална основа” – Тьонис. В това схващане социалната общност се свежда до етничните и селищните обединения.
- третото разбиране е общността като общност на интересите. Според това становище пространствената и териториалната близост не са необходими условия за съществуването на социална общност. По-важно е наличието на контакт между лицата и най-вече общи интереси, обща система от ценности, чувство за принадлежност към общността /например учени с една професионална ориентация, но от различни страни/.
- четвъртото разбиране е общността като реално пространствено-времево обединение върху основата на социална връзка. То, заедно с второто становище, е най-разпространено.
Водещ мотив е и анализирането като ключово понятие (основа на еволюционното развитие на общества) е изграждането на институциите в отделните общества и тяхното институционализиране (на обществото като цяло). Институционалните норми обединяват хората в общности, като тези общности могат да бъдат различни. Между хората в социалната институция съществуват отношения на координация и субординация /съподчиненост/ съобразно конкретната система от социални роли. Всяка обществена организация е социална институция, но не всяка социална институция притежава социалните форми на обществена организация. Заедно с напредъка на обществото се увеличава броят и разнообразието на социалните институции. Този процес отговаря на увеличението, а и на разнообразието на обществените потребности, доколкото социалната институция е средство за задоволяване на определена потребност /например образованието и възпитанието в по-предходни времена се е осъществявало в семейството и едва по-късно се създава като институция, друг пример е здравеопазването/. Превръщането на едно явление, общност, факт в социална институция е процес на институционализация. Същевременно в хода на обществения живот някои социални институции отмират или се преобразуват след отпадането на социални потребности. По този начин в институционалната структура на обществото, включваща съвкупността от всички институции на даден етап, се извършват постоянни изменения. Най-често социалната институция се разглежда като социална организация, имаща продължителна регулативна функция в обществото с дефинирана система от роли. Социалните институции са както отделните единици /семейство, училище, църква/, така и цялостни структурни образувания /държавата, армията/. Редом с организацията като тип общност, под социална институция често се разбира и определени социално значими факти и форми на груповото поведение и масовото съзнание- вярвания, обичаи, традиции. Тоест, социалната институция е сложна съвкупност от ценности, норми и представи, споделяни от определена група или общност, която прави дадена дейност, поведение и взаимодействие по-предсказуеми на основата на съответни норми, ценности и правила.
Към този водещ мотив институциите Парсънс извежда и централния проблем на обществата, а именно интеграцията и интеграционните процеси. Той се спира в Глава Х на образователната революция на подсистемата за поддържане на моделите от социалната общност, както и на нарастващата диференциация на политиката на социеталната общност.
Той завършва своя еволюционен преход (само в книгата) с анализа на диференциация на системата в Нова Европа, незападните общества през ХХ в., както и в Съветския съюз, като основна фигура в модерното изграждане на обществото.
Следва въпроса: Накъде продължава еволюцията – към модерна увеличена адаптивна способност на обществата или към изграждането на нова модерна общностна система.
]]>
