|
|
|
Университет за национално и световно стопанство
Курсова работа
Новият световен ред - системата на международните отношения в епохата на еднополюсен свят. Еднополюсен или многополюсен свят - това е въпроса
2007 г.
Съдържание
1. ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА В СИСТЕМАТА НА МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ. 3
2. СЪЗДАВАНЕТО НА ЕДНОПОЛЮСЕН СВЯТ. 8
3. СЪЩНОСТТА В ПОЛЯРИЗАЦИЯТА НА СВЕТОВНАТА ИКОНОМИКА. 14
4. ИЗБОРЪТ: ЕДНОПОЛЮСЕН ИЛИ МНОГОПОЛЮСЕН МОДЕЛ ЗА СВЕТОВНО УПРАВЛЕНИЕ. 20
5. САЩ-РУСИЯ ИЛИ ЕВРОПА ЩЕ СА ДОМИНИРАЩИ В ЕДНОПОЛЮСНИЯ МОДЕЛ. 29
6. ОТНОВО ЗА ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА И СВЕТОВНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА МОДЕЛИТЕ. 44
ИЗПОЛЗВАНИ ЛИТЕРАТУРНИ И ИНФОРМАЦИОННИ ИЗТОЧНИЦИ 56
Дали социалното инженерство по принцип е по-скоро нещо добро или по-скоро нещо лошо?
Когато то се извършва от авторитарни или тоталитарни режими, които експериментират със собствените си народи, почти без уговорки се приема, че това е нещо много лошо, дори престъпление към народа, подложен на такива опити за социално инженерство.
Когато негов обект са страни, в които САЩ и техните съюзници са сменили политическия режим със сила, то се смята за нещо не само напълно приемливо, но даже задължително! Тогава социалното инженерство се представя като възможно най-щастливата съдба, сполетяла въпросните народи, и им се внушава, че те трябва да се радват, че техните външни благодетели им помагат да възприемат техния социално-икономически, политически и културен модел.
Налагането на модела на западноевропейската и американската цивилизация върху по-изостаналите колониални народи е също такъв пример за социално инженерство, оценявано като положително. На колониалните народи от Азия и Африка, да не говорим пък за индианците, аборигените в Австралия или народите на Океания никога не им беше дадена възможност от европейските пришълци да се развиват по свой собствен път или да се опитат да изградят или доразвиват свой цивилизационен модел, различен от западния.
Подобно е отношението и на арабите и мюсюлманите към немюсюлманските страни, които те успяват да подчинят със сила или по друг начин. Някъде ислямската култура прониква по пътя на мирното мисионерство и търговските връзки като в индонезийския архипелаг или на юг от Сахара. Но и при този процес виждаме убеждението в собственото културно превъзходство на ислямските мисионери и търговци над неправоверното, туземно население, което трябва да бъде насочено по единствено правилния път - този на “истинската вяра” и свързаната с нея ислямска цивилизация.
Китайската цивилизация също се налага предимно силово на народите, попаднали в обсега на Поднебесната (Срединната) империя.
Силата на една цивилизация се изразява в способността да асимилира цели народи, като ги откъсва от другите цивилизации. За това много й помага отвореността и абсорбирането на елементи от тези цивилизации, което улеснява асимилирането на големи групи от различно по културен произход население. Това е видно от примера още на елинистическата и по-късната римска цивилизация. В наши дни такъв тип отворена еклектична цивилизация достига своя връх в лицето на американската, и на все по-изоставащата и по-бавно развиваща се западноевропейска.
................................................................
Истински парадокс, но печална политическа реалност е, че правителствата на САЩ и на другите водещи западни държави робуват от десетилетия на коминтерновската интерпретация на отношенията между България и Македония. Държавите най-последователни борци срещу комунизма, дори и днес, 13 години след разпадането му в Източна Европа, продължават да подкрепят основните тези на една комунистическа по произход и по политическа реализация национална и политическа конструкция, и дори да подкрепят малцинствените й претенции спрямо нейните съседи.
Парадоксът става още по-очевиден като се съпостави отношението на Запада на практически пълна благосклонност към румънските интерпретации по бесарабския проблем и поощряване сближаването на Румъния с Молдова с подкрепата на едни или други македонистки претенции спрямо България. Претенции, формулирани още през 20-те години в идейните лаборатории на ЮКП, БКП и Комунистическия интернационал, за политическото осъществяване на които е бил впрегнат могъщия потенциал на сталинския Съветски съюз през 30-те и 40-те години.
САЩ водят войната със световния тероризъм по различен начин в различните държави. В Афганистан и в Ирак те са готови безмилостно да го унищожават, като окупират страната, докато в Косово и в Македония смятат, че терористите са достойни да влязат в правителството и дори да управляват. Жертва на това по-широкоскроено виждане по въпроса стана и политическата кариера на незначителния балкански политик Любчо Георгиевски.
Победата на коалицията, оглавявана от СДСМ на парламентарните избори през септември- октомври 2002 г. се дължеше не на някаква югоносталгия, а на последиците от икономическата криза и войната в Македония. Опозицията с решаващата помощ на САЩ организира мощна политическа и медийна кампания за дискредитиране правителството на Любчо Георгиевски, за представянето му като най-корумпираното в историята македонско правителство, по-корумпирано дори от четирите поредни правителства на Бранко Цървенковски. Американците и техните западноевропейски съюзници бяха твърдо решени да не допуснат Л. Георгиевски да получи втори управленски мандат, защото той твърдо се противопостави на тяхната подкрепа за албанските терористи и експанзионисти, пренесли кризата от Косово и в Македония, и дори открито ги обвини в подкрепа на тероризма. Скандала при срещата му с Джеймс Пардю, специалния пратеник на американския президент за Р Македония, състояла се в Скопие на 10 октомври 2001 г. американците никога няма да простят на Георгиевски. За тях той е политически враг, който не може да бъде купен или сплашен, следователно и политически труп. Затова те инвестираха в кампанията на напълно удобния им и послушен Бр. Цървенковски, който след това съвсем логично, следвайки американските и някои западноевропейски внушения влезе в коалиция с Демократичния съюз за интеграция на Али Ахмети и някои други командири на бившите терористи от АНО.
..........................................................
Денят 11 септември 2001 година бележи навлизането в нова ера. Сега тя ни изглежда доста далеч от обещанията и надеждите на един друг исторически ден 9 ноември 1989-а, и на една доста еуфорична година 2000-ната, когато си повярвахме, че всичко може и да приключи с подписването на примирие в Близкия изток.
Явно иде нов век на високи технологически постижения, както се видя от усложнената и съвършено изпълнена военна операция, поразила всички символи на Америка: на нейното икономическо всемогъщество в сърцето на Манхатън, на военната є “мощ” самия Пентагон, и накрая, съвсем близо до Кемп Дейвид на всемогъщото є покровителство в Близкия изток. Начинът, по който трябва да възприемаме този век обаче, ще е също така неразбираем, ако решим бързо и непредпазливо да се присъединим към най-разпространеното клише: война на юга срещу севера. Да се каже подобно нещо, значи да се даде кредит на доверие на авторите на поредната, изградена от “най-добри намерения” смъртоносна лудост, или на някой проект, според който потисканите народи трябва да отмъстят на техния единствен потисник Америка. Значи да им се даде възможност да се уповават на “бедността”, като същевременно унижават бедните! Какво чудовищно лицемерие. Никой от онези, които подпомогнаха тази операция, не може да твърди, че желае доброто на човечеството. Нито един по-добър и по-справедлив свят. Тези хора само искат да зачеркнат нашия от картата на света.
......................................................................
И така, намираме се пред серия от въпроси: кои аспекти от процеса на глобализация са определящи и отделните й компоненти могат ли да бъдат разделени, тоест можем ли да бъдем глобалисти в едно отношение и анти-глобалисти в друго? До каква степен могат да се артикулират двата дискурса - този на съпротивата и този на адаптацията, този на универсализацията и този на партикуларизирането, този на центъра и този на перифериите? Ражда ли се нов исторически наратив след наратива на модерността?
Така се оказваме пред един реторичен въпрос: възможна ли е друга глобализация?
Севернокорейският ядрен опит потвърди, че отдавна не съществува никакъв "еднополюсен свят", защото независимо от цялата им военна мощ, САЩ не са в състояние да воюват.
Една демократична страна с добре развита конкурентна икономика няма възможност да води война с голям брой жертви, още повече ако обществото не я възприема като справедлива.
Ако в нея бъде задействана наборна армия, обществото просто ще смени правителството или ще го принуди да спре войната, както бе в случая с Виетнам. Ако пък армията е наемна, няма да има желаещи да служат в нея, както става в хода на днешната война в Ирак.
Затова за САЩ вече са непосилни дори операциите в Ирак и Афганистан, а всякакви бойни действия на сухопътни войски срещу Иран или Северна Корея са напълно изключени.
Възможни са по принцип въздушни операции срещу тези страни, за да бъде разгромен техният военнопромишлен и ядрен потенциал - загубите на САЩ ще са минимални поради слабата противовъздушна отбрана (ПВО) на Иран и Северна Корея.
Интернет адреси:
Статии:
............................................................
Темата е писана 2007 г.
Ключови думи:
световен ред, международни отношения, еднополюсен и многополюсен свят, глобализация, поляризация на световната икономика, модел на световно управление
]]>
