 |
|
ДИПЛОМНА РАБОТА
На тема:
Образът на цар Калоян във византийските и латински хроники от XII-XIII век
2010 г.
СЪДЪРЖАНИЕ:
1. Обстановка във Византия и България в края на 12 и началото на 13 в.
2. Завладяването на Константинопол и създаване на Латинската империя
II. Образът на цар Калоян във византийските и латинските хроники
1. Първи сведения за Калоян във византийските хроники
2. Писмата на папа Инокентий ІІІ до цар Калоян
3. „Походът” на Цар Калоян срещу латинските рицари
3.1. Битката при Одрин и последствията от нея
3.2. Битката при Солун и загадъчната смърт на цар Калоян
4. Характеристика на образа на цар Калоян във византийските и латинските хроники
УВОД
Разсъждавайки върху българската политическа и културна съдба, бележитият историк на българското Средновековие проф. Петър Мутафчиев изтъква, че в българското развитие има нещо „болезнено и неестествено”, нещо „скорозрейно и нетрайно”. В историческия процес тези особености се проявяват под формата на периодично сменящи се възходи и падения, обществени ентусиазми и покруси, победи и поражения, културни възходи и упадъци. Може би и заради това българинът не проявява постоянство в отношението си към миналото: той ту е склонен да го величае, ту да го отрича. В общественото съзнание периодите на еуфория от историческото наследство често се сменят с периоди на апатия, покруса и нихилизъм към миналото.
Образът на цар Калоян символизира точно този триумф в българското Средновековие и е един от малкото примери в българската история за силен дух, безстрашие, непоклатимост пред врага и безкомпромисност при взимане на важни политически решения. Постиженията на този велик български владетел олицетворяват всичко онова, което българинът очаква да види в своето минало: грандиозни военни победи, териториално разширение, силен авторитет на централната власт, активна външна политика, надхвърляща националните и регионалните граници и добила общоевропейско звучене. И, за да бъде историческата емоция пълна, българската археология преди близо четиридесет години излезе със сензационната новина, че във великотърновската църква „Свети Четиридесет мъченици” е открит гробът на цар Калоян!
Периодът на българското величие при управлението на третия от братята Асеневци съвпада от своя страна с един много вълнуващ период от европейската история. Това е време на крушение на могъщата Византия под ударите на западните кръстоносци, време на изключителен авторитет на Апостолическия престол, време, в което на Балканите прониква на широк фронт западното влияние, донесено от заселилите се тук участници от Четвъртия кръстоносен поход. Казано накратко, историческият материал от края на XII и началото на XIII в. провокира както историческия академизъм, така и историческото въображение.
Настоящата дипломна разработка е опит да представи в систематизиран вид сведения и изследвания за този дял от Средновековието, който се свързва с началото на Второто българско царство, и по-конкретно за ролята на цар Калоян на историческата сцена на Балканите през този бурен период от балканското Средновековие, в който византийци и българи се борят с „варварите” – латински рицари – за съществуването на царствата си. Той става известен на съвременната публика в днешно време преди всичко благодарение на хрониките на съвременниците му – някои от които участници в събитията – Никита Хониат, Георги Акрополит, Жофроа дьо Вилардуен, Робер дьо Клери и др. Хрониките са преведени на български език от Иван Божилов, Ал. Милев, Б. Примов, М. Войнов и др.
Настоящото изследване си поставя за цел да представи личността и практическите постижения на българския владетел цар Калоян и да ги илюстрира с малко известни или неизвестни исторически сведения в областта на политиката, която е осъществявал владетелят по това време. В защита на поставената цел се налага необходимостта от изпълнение на следните основни задачи:
1. Да се проучи и анализира съществуващия документален и изворов исторически материал, наличните емпирични изследвания, многобройните периодични и печатни издания, множеството монографии и научни трудове, посветени на разглеждания проблем;
2. Да се разгърне пространно въпросът за епохата на цар Калоян посредством сравнителен анализ на неговата политика и личност; тук се включват: политическа дейност, взаимоотношения с Византийската империя и Латинската империя и военни действия;
3. Да се разгърне задълбочено въпросът за образа на цар Калоян посредством неговата конкретна обрисовка в историческата, мемоарната и историографската литература; тук се включва – обрисовка на царската личност според хрониките на Никита Хониат, Георги Акрополит, Жофроа дьо Вилардуен, Робер дьо Клери, както и писмата му с папа Инокентий III и оценките за управлението на цар Калоян според видни български и чуждестранни историци, като Ф. Успенский, проф. П. Мутафчиев, проф. И. Дуйчев, В. Златарски, И. Божилов и др.
………………………………
2. Завладяването на Константинопол и създаване на Латинската империя
Четвъртият кръстоносен поход, вследствие на който пада византийската столица Константинопол и се създава Латинската империя, бележи нова страница в отношенията между Изтока и Запада и внася нови черти в борбата между католическата и православната църква. Ползата от това кръстоносно начинание е преди всичко за романските народи. Именно от 1204 г. Франция свързва своята съдба с историята на Светите земи. Не е учудващо, че на събитията от Четвъртия кръстоносен поход се отделя голямо място в западноевропейската литература.
За да бъдат изяснени въпросите, които възникват във връзка със събитията от Четвъртия кръстоносен поход, е необходимо да се разгледат литературните източници за историята на този поход. На първо място това е съчинението на Жофроа дьо Вилардуен, маршал на Шампания, съвременник и участник в описаните от него събития, „Завладяването на Константинопол”. Други източници за този период са Робер дьо Клери, също участник в събитията, хрониката на Ернул и др. През 1861 г. френският учен Мас-Латри в труда си върху историята на остров Кипър, посвещава няколко страници на събитията от Четвъртия кръстоносен поход. Тук за първи път е подложен на съмнение авторитета на Вилардуен, като е изказано мнение, че отклоняването на Четвъртия кръстоносен поход към Византия, а не към Египет и Светите земи, е предизвикано от коварната политика и измяната на общохристиянското дело от страна на Венеция. Мас Латри се позовава на една неизвестна преди това за историците хроника на Гийом от Тир, от която става ясно, че венецианският дож Енрико Дандоло сключва таен съюз с египетския султан и продава интересите на християнската коалиция:
"Когато Малик Ал Адил, син на Салах Ад Дин чул, че християните са наели флот, за да се отправят към Египет, той се отправил натам, където съсредоточил своите сили. След това избрал посланици, връчил им значителна парична сума и ги изпратил във Венеция. На дожа и на венецианците били предложени големи подаръци. На посланиците било наредено да съобщят, че ако венецианците се съгласят да отклонят християните от поход в Египет, то султанът ще им даде търговски привилегии в Александрия и голяма награда. Посланиците заминали за Венеция и направили това, което им поръчали."
…………………………………..
1. Първи сведения за Калоян във византийските хроники
Калоян е третият брат на Асен и Петър, който оставя името си в българската история с продължаването на освободителното движение на българите и с признаване на българската независимост. В изворите името му се споменава като Йоан, а промененото му име Калоян означава “добрият, красивият Йоан”. Византийските хронисти Никита Хониат и Георги Акрополит го назовават Скилойоан, което в превод означава “кучето Йоан” – израз на омразата на византийците към българския владетел. Цар Калоян вероятно е роден през 1168 г. или 1169 г. Както за неговите братя, така и за него е разпространена версията за куманския му произход. Първото споменаване на името му в историческите извори е свързано с подписването на Ловешкия мир (1187 г.), когато той е взет в Константинопол като гарант на мира. Никита Хониат, привършвайки своя разказ за обсадата на Ловеч, пише, че императорът (Исаак II Ангел) пленил съпругата на Иван I Асен и заедно с това взел за заложник брат му Йоан. Но тук разказът прекъсва и византийският историк доста по-късно се връща към съдбата на Калоян: „Тогава прочее Петър бил взел за помощник в делата и за участник в управлението Йоан, който доста време прекара като заложник у ромеите, когато император Исаак за втори път бе потеглил срещу мизите. Но той избяга...” Този пасаж не дава информация точно кога Калоян е избягал от пленничество, но историците приемат като хипотеза, че към началото на 1190 г. Калоян вече е бил в Търново. Двамата хронисти на Калоян ни насочват, макар и не съвсем определено, към неговото положение през следващите години. Никита Хониат пише за враждебните му действия спрямо ромеите „(...) и когато отново се върна у дома си, грабеше и опустошаваше ромейските земи също като покойният Асен, защото природата не беше вложила и у него никаква търпимост към нашата държава.” А Г. Акрополит ни уведомява, че след оттеглянето на Петър в Преслав Иван Асен задържа при себе си Калоян: „Споменатият Асен имал двама братя, единият от които се наричал Петър, а другият – Йоан. Той държал Йоан при себе си, а на Петър отделил част от своята територия и му наредил да я управлява” В последното известие липсва каквото и да било указание за определена длъжност на Калоян в държавния апарат. Писаното от Хониат, според И. Божилов, може би не трябва да се тълкува в смисъл, че Калоян получил царска титла, но безспорно отрежда важна позиция на най-малкия брат в младото българско царство. Към 1197 г., т.е. скоро след като Асен погива от меча на Иванко, както допуска Златарски, загива и Петър, пак убит от заговорници, и властта преминава в ръцете на Калоян. Хониат съобщава за това събитие: ”Но и той (Петър) не умрял от естествена смърт, а малко по-късно мизерно завършил живота си като бил пронизан с меч от един свой съплеменник. Властта пък преминала у Йоан, третият от братята”.
Калоян застава начело на България в момент на болярски размирици и политическа несигурност. На младия владетел предстоят нелеки задачи: да освободи всички български земи, да укрепи българската държава военнополитически, да постигне признание на международния авторитет на България и да й възвърне териториите, величието и престижа от славните времена на цар Симеон. Божилов пише, че Калоян пристъпил към решаването на тези трудни задачи не с лични хрумвания, а с политическа прозорливост и човешка мъдрост, необичайни все още за неговата млада възраст.
…………………………………..
През цялата тази кампания цар Калоян действа по един и същи начин, а именно: разрушава завладените градове и отвежда населението им в България. Тъкмо тези негови прояви, безспорно подчинени на една по-голяма цел – присъединяване и приобщаване на цяла Тракия към българската държава- предизвикват съпротивата на „гърците” в българската армия. Ромеите решават да скъсат окончателно с Калоян (процес, започнал още през 1205 г. със събитията в Пловдив) и да сключат споразумение с латинците. Според постигнатото съгласие ромейската аристокрация в Тракия е оглавена от Теодор Врана, който получава като владение Адрианопол и Димотика, за което свидетелстват Вилардуен и Хониат (цитирани на стр. 52). Тези преговори едва ли са се изплъзнали от вниманието на българския цар. През юни 1206 г. той решава да прекрати своята кампания с установяване на властта си в Адрианопол и Димотика. Ромейското население на Адрианопол – дотогава съюзник на българския владетел – отказва да го пусне в града. Тогава Калоян се отправя към Димотика и я обсажда, поставя край стените й много каменометни машини, нарежда да изготвят други обсадни съоръжения и дори да отклонят р. Марица. По думите на Хониат, местните жители били съгласни да признаят Калоян за василевс, но при условие, че той няма да влиза в града: „Йоан излезе с извънредно многобройна и силна войска. Той имаше за главна и първа задача да покори Адрианопол и да подчини Димотика, смятайки, че тези градове ще му бъдат награда за цялата война и че така той би могъл да изгони ромеите от Тракия и да я превърне в обиталище само на диви зверове. Прочее той се разположи на стан при Димотика и понеже видя, че много високото място е трудно и неудобно за превземане, се зае да отклони река Еврос, която окръжаваше крепостта и снабдяваше с вода жителите й посредством неизвестни за мнозина канали. Той постави и машини и започна да разбива стената там, където изглеждаше, че е напълно достъпна за разрушаване от стрелящите, и където разстоянието позволяваше да достигат хвърляните тежки камъни. А тези, които бяха вътре, поднасяха на Йоан някакви извинения, красиви изявления и лукави насърчения, за да го омилостивят, дори повече: застанали на укрепленията, те го провъзгласяваха за свой император, обещаваха да му станат данъкоплатци и се съгласяваха охотно да правят всичко, което той би заповядал, само да не го приемат в града. Но той, обхванат от гняв в сърцето, съвсем не се съгласяваше на техните предложения, а много настояваше да му се предаде крепостта и само така щял да преговаря. Той съвсем не се отказваше от борбата, а разрушаваше укрепленията, със силата на големи камъни сриваше ъгловите кули и събаряше защитните стени ” След което Никита пише, че Калоян бил принуден да свали обсадата и, като изгорил своите бойни машини, се оттеглил в България: „Прочее варваринът, след като проточи дълго тая обсада, се върна в Мизия, като поривът му угасна от безизходното положение, а и защото беше чул от мълвата, която се носи от уста на уста и обикаля по много места, че латински отряд, обучен във военно дело, ще дойде на помощ на тамошните хора.”
……………………………………
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Никита Хониат (Νικήτας Χονιάτης) е един от византийските хронисти, които ни завещават най-пълни и достоверни данни за управлението на цар Калоян, за неговите военни походи и политически взаимоотношения с Византийската и Латинската империя. Хониат заема едно от първите места сред византийските писатели от XII и XIII в., когато се развиват съдбоносните събития на една от най-бурните епохи в съществуването на Византийската империя, а също и на балканските страни. Това е периодът, в който българската държава се възстановява след въстанието на Асеневци. Никита Хониат разказва подробно като достоверен свидетел на самото въстание и последиците от него.
Между многото творби на този блестящ византийски стилист най-важно място заема неговата „История” (Χρονική διήγησις). Тя е разделена на 21 глави и обхваща периода от 1118 до 1206 г. За българската история тя е основно съчинение, от което е черпано обилно в историографските трудове въпреки известната му предубеденост към освободителното движение на българското население и неговите предводители. Никита Хониат отделя значително внимание на балканското влашко население и понякога пренася името „власи” и върху българското население. Освен това по примера на повечето византийски автори той използва архаизми, като нарича българите и „мизи”. За ранния период на „Историята” на Никита Хониат като извор е служил Йоан Кинам, а самият Хониат е използван в съчиненията на Теодор Скутариот, Дука, Сфранцес и др. От Никита Хониат са запазени 18 речи. В тях той дава твърде малко конкретни данни за събитията, които засягат българската история, но пък е съумял да отрази много вярно атмосферата, която е царувала в Цариград.
Военните събития, който се развиват през XIII в. в българските и другите балкански земи, са описани и от хрониста Георги Акрополит, който е един от непосредствените участници в тях. Богатите впечатления, получени от пътуванията по време на дипломатическите му мисии, Акрополит предава в своята „История” („Χρονική σύγγραφη”), обхващаща събитията от т. нар. никейски период на Византийската империя. Това съчинение, макар и да се счита за един от основните извори за царуването на цар Иван Асен II, съдържа важни сведения и за управлението на цар Калоян. Акрополит заявява в своя увод, че историкът трябва да се въздържа от пристрастие и омраза, когато пише. И наистина данните, които обилно черпим от съчинението му, са неоценими в своята точност.
Други извори за живота и делото на цар Калоян са латинските хроники (основно на Жофроа дьо Вилардуен и Робер дьо Клери), както и писмата му с папа Инокентий III. Съчинението на Вилардуен „Завладяването на Константинопол” представлява основен източник за събитията от Четвъртия кръстоносен поход и ролята на цар Калоян в тях. Трябва да се отбележи, че Вилардуен е бил очевидец на повечето от основните събития, нещо повече – важен участник в тях, а там където е отсъствал, сведенията му са почерпани от първа ръка, което прави неговия труд изключително важен за обективното представяне на епохата, в която е царувал българския владетел.
………………………………….
Библиография
1. Божилов, И., Фамилията на Асеневци, изд. на БАН, С., 1985.
2. Златарски, В., История на българската държава през средните векове, т. 3, фототипно издание на унив. изд. „Св. Климент Охридски”, С., 2007.
3. Дуйчев, И., Българско Средновековие. Издателство Наука и Изкуство, С., 1972.
4. Мутафчиев, П., Лекции по история на Византия, изд. Дамян Яков, С., 2006.
5. Инкова, В., Калояновото погребение. Технико-лабораторни изследвания, С., 1979.
6. Успенски, Ф., История на кръстоносните походи, изд. Мария Арабаджиева, С., 2005.
7. Ришар, Ж., История на кръстоносните походи, превод от френски В. Илиева, изд. Рива, С., 2005.
8. Вилардуен, Ж., Завладяването на Константинопол, превод от старофренски И. Божилов, изд. Наука и Изкуство, С., 1985.
9. Робер дьо Клери, Завоюването на Константинопол, превод от старофренски Н. А. Марков, библиотека Будител, С., 2007.
10. Гръцки извори за българската история, том 8, съставили и редактирали М. Войнов, В. Тъпкова-Заимова, Л. Йончев и др., изд. на БАН, С., 1971.
11. Гръцки извори за българската история, том 11, съставили и редактирали М. Войнов, В. Тъпкова-Заимова, Л. Йончев и др., изд. на БАН, С., 1983.
12. Латински извори за българската история, том 3, съставили и редактирали М. Войнов, И. Дуйчев, Б. Примов и др., изд. на БАН, С., 1965.
Темата е изготвена 2010 г.
Темата не съдържа таблици и графики; съдържа картинки.
Ключови думи:
Цар Калоян, Византия, България в края на XII и началото на XIII век, Балбуин I Фландърски, завладяване на Константинопол, създаване на Латинска империя, папа Инокентий III, латински рицари, битка при Солун, Андроник, Асеневци, Асен и Петър, Фридрих Барбароса, Хенрих VI, протостратор, Адрианопол
]]>
