Разузнаването възниква в дълбока древност. Появява се за да задоволи една обществена потребност – осигуряване сигурността на обществото. Пълноценната разузнавателна система, чрез която се осъществява контрол върху структурата за управление на държавата, за първи път е създадена от цар Дарий I в Персия. Тя се развива паралелно с развитието на държавната администрация. За целта се изгражда широка мрежа от осведомители и апарат от хора, които да ръководят тази мрежа.

Актуалността на темата на дипломната работа произтича от факта, че разузнаването е изключително специфична и високо интелектуална дейност, която обслужва националните интереси на държавите в света, в края на миналия век, претърпява забележителни и огромни качествени промени. Това налага при критични забележки към разузнавателните служби да се съобразяваме с настъпилите трансформации в глобален мащаб. Прословутата тема за „досиетата” и множество от коментари по нея в националните медии само профанизират пред общественото мнение тази изключително професионална тема, която е свързана с „ядрото” на българската държавност и съответно национална сигурност.

През 1871г. се създава тайна полиция, чрез която Централния български разузнавателен комитет да може по-добре да наглежда работата на частните комитети и да извършва наказанията на престъпниците на закона. Тайната полиция е пряко подчинена на Централния комитет и има свои представители българските градове. Те са натоварени със задачата да наглеждат тайно делата на революционните работници и да ги съобщават на Централния комитет. Членовете на местните революционни комитети не са уведомени за човека, който е натоварен да изпълнява тайните полицейски функции в техния град. Друга важна функция на революционната тайна полиция е да разкрива турските шпиони и да следи за дейността на турската тайна полиция. Третата основна функция е да следи точността и верността на революционната тайна поща.

След Освобождението на България от османско робство (1878г.) българската полиция започва да се изгражда по руски образец. Българската военна администрация обаче не пристъпва към организиране на полицейско- разузнавателно подразделение от типа на охраната, която по това време вече е структурирана в Русия и е натрупала значителен опит. С функциите да осъществяват "таен надзор" в структурата на българската полиция са натоварени полицейските пристави. В съответствие със Закона за полицията от 1889 г. по един полицейски пристав се назначава в градовете с над 10 000 жители, като повече от един пристав се допуска да има само в градовете София, Пловдив, Русе, Варна и Бургас.

През 1906 г. е приет Закона за столичната полиция. Създава се самостоятелно звено за столична безопасност, както и отделения за борба с бандитизма. Създава се и отделение за обществена безопасност. Задачите на отделението са да предупреждава и да разкрива престъпленията, да залавя престъпниците, да следи съмнителните и опасни лица, осъжданите, предсрочно освободените затворници, безделниците, просяците, дезертьорите, да осъществява надзор над хотелите, хановете, театрите, кръчмите и други публични заведения и др.

След Първата световна война България изпада в тежка икономическа криза, рязко нараства и престъпността. Правителството на БЗНС приема Закона за изтребление на разбойниците (1922г.), която предвижда прилагането на извънредни мерки за предотвратяването на кризисната ситуация в България. След Деветоюнския преврат (1923г.) предвидените в този закон извънредни мерки, приети с цел ограничаване на криминалната престъпност, се прилагат с цялата им тежест спрямо политическите престъпници. През 1925г. се приема Закон за защита на държавата и Закона за администрацията и полицията. Регламентират се правомощията на полицията. Със Закона за администрацията и полицията в Дирекция на полицията, която става ръководен орган на цялата полицейска дейност, се създават:

-вътрешна полицейска служба – звеното организира и осъществява негласно и явно наблюдение на лица нарушаващи или застрашаващи конституционния ред и сигурност и неутрализиране на участниците в тези действия. Основен обект на защита е политическата система. Службата осъществява и функции по управление на дейности, контрол на пресата и печата, медиите, наблюдение на български граждани зад граница.

-външнополитическа служба – тя осъществява наблюдение зад граница – осъществява разузнавателна дейност в полза на нашата страна.

-бюро за наблюдение на пресата и журналистите

Мерките за укрепване и модернизация на полицията продължава и след военния преврат от 1934г. По време на правителството на Кимон Георгиев започва официално да се употребява терминът "политическа полиция". В Дирекция на полицията се изгражда квалифицирано аналитично звено. През 1937г. влиза в сила Наредба-закон за държавната полиция, много положения в които са заимствали от германския Закон за полицията от 1934г. и водят до централизиране на политическата институция.

През 1944г. е предприета последната стъпка за реконструкция и реорганизация на полицията в Царство България. В постановление на Министерския съвет се предвижда на мястото на Дирекция на полицията да се създаде Главна дирекция на полицията с две подразделения – Дирекция на сигурността и Дирекция на реда. Промените в страната, настъпили през септември същата година, осуетяват реализацията на постановлението.

Целта на дипломната работа е да разгледа исторически развитието на структурите за обществена безопасност по време на Третото българско царство.

В тази насока на анализа задачите на дипломната работа са свързани с етапите (условно обособени от нас в отделни точки и глави) в развитието на структурите за обществена безопасност в периода 1879-1944 г., както и обособените по видове структури – тайна милиция; държавна сигурност; структурите към Министерството на вътрешните работи, разузнавателните служби; опозиционно и съпротивително движение (1941–1944) и т.н.

Структурата на дипломната работа включва две глави, а именно:

Първа глава. Първи стъпки в изграждане структурите за обществена безопасност в третото българско царство (1878-1944г.).

Втора глава. Разузнавателните служби в Р България – Обобщен времеви анализ.

С оглед изследването в дипломната работа е използвана литература в различни направления – архивни документи от периода на Третото българско царство, укази, закони, записки, изследвания и анализи.
ПЪРВА ГЛАВА

ПЪРВИ СТЪПКИ В ИЗГРАЖДАНЕ СТРУКТУРИТЕ ЗА ОБЩЕСТВЕНА БЕЗОПАСНОСТ В ТРЕТОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО (1878-1944г.)

1. Трето българско царство (1879-1944 г.). Обобщен анализ.

В резултат на възрожденските борби на българската нация и на Руско- турската война (1877-1878 г.) се възобновява българската държавност след почти 500-годишно прекъсване. Създаването на третото българско царство, обаче, е съпътствано от първото крушение на националните идеали посредством разпокъсването на българската нация, извършено на Берлинския конгрес (1(13)юни – 1(13)юли 1878 г.). Берлинският договор прекроява драстично границите на България, очертани от Санстефанския договор. Северна България и Софийският санджак оформят територията на българското трибутарно княжество. На юг от Стара планина се образува “една провинция под име Източна Румелия, която остава под пряката военна и административна власт на султана, при условия на административна автономия”. Източна Тракия, Беломорието и Македония се връщат на султана.

Берлинският договор довежда до разпокъсването на българската нация и същевременно й отнема кратковременните придобивки от Сан Стефано, което превръща въпроса за българското национално обединение в център, който фокусира всички аспекти на политиката на освободената българска държава. Създаването и последвалото унищожаване на Санстефанска България довежда до пораждането на комплекс за историческа несправедливост, за национално унижение у младата българска държава, което оказва крайно негативно въздействие върху нейното развитие. Този комплекс до голяма степен лишава българската външна политика от така необходимата доза прагматизъм и я подчинява на стремежа за цялостно и незабавно национално обединение. По този начин българската външна политика се оказва обвързана с един колкото справедлив, толкова и нереализуем идеал, което я обрича на поражения и катастрофи.

С цената на усилията на българските опълченци и руската армия българското общество получава възможност за свободно и независимо развитие. Освобождението създава реални предпоставки за приобщаването на българите към модерния европейски свят и за изграждане на една нова и демократична държавна уредба. В деня на подписването на Санстефанския договор (19 февруари (3 март)1878 година) умира княз Черкаски. С приключването на войната се прекратява и дейността на Гражданската канцелария. Тя е заменена от Временно Руско Управление, което се осъществява от Съвет на императорския комисар – Александър Дондуков Корсаков, назначен на 8 май 1878 година. Берлинският договор съкращава пребиваването на Временното Руско Управление от 2 години на 9 месеца.

Княз Дондуков-Корсаков в първоначалната си дейност се стреми да въведе единно управление за всички български земи, обхванати от Санстефанския договор. Първоначално за столица на неговата дейност е избран Пловдив, с което се стреми да потвърди неделимостта на земите от двете страни на Балкана. За да постигне пълноценно функциониране на временните структури, императорският комисар създава централно управление с шестима управители, между които е и професор Марин Дринов.

От април 1878 година ускорено се изгражда и българската войска. Мобилизирани са първите набори, като през лятото на 1878 година те наброяват 30 000 души. През август същата година се създава първото военно училище с двегодишен срок на подготовка. През следващата година от него излизат първите 102 български войскови командири.

С бързи темпове върви и изграждането на други държавни институции. Започва да функционира и полицията, която е изградена според модерните европейски принципи и е подчинена на изпълнителната власт. Създадени са окръжни и губернски съдилища, а в София се създава Върховен съд. На 10 февруари 1879 година в старопрестолния български град започва дейността си първият български парламент. Депутатите в Учредителното събрание представляват целия политически, икономически и културен спектър на нацията. От 229 депутати 88 са избрани пряко от населението, като един депутат се избира на 10 000 души. 117 получават депутатски мандат “по право”, като заети във висшите служби на временната администрация, 19 са назначени от княз Дондуков- Корсаков, тъй като не са преминали през избори и не участват във временното управление, а други 5 са представители на организации с национално значение – Рилския манастир, Одеското настоятелство и др. В Търново пристигат и представители на Източна Румелия и останалите под турска власт Македония и Одринско. Комитетите “Единство” вземат решение в събранието да заседават представители на всички разпокъсани български земи. Въпреки изричното заявление на временното руско управление, че това не може да се допусне, в Търново пристигат депутати не само от княжеството, а и от Македония, и Източна Румелия. В сложната дипломатическа ситуация, в която се намира Русия, княз Дондуков- Корсаков убеждава депутатите в необходимостта да прекратят акцията си и да се открие Учредителното събрание само от представители на Княжеството. Протестът е реализиран, като 120 представители изпращат неофициален мемоар до Великите сили от името на целия български народ. При все че мемоарът не постига целите си, той има важно значение в закрепването на връзките на българите от двете области.

На 16 април 1879 година в тържествена обстановка депутатите полагат своите подписи под окончателния текст на конституцията. Търновската конституция полага основите на модерната светска българска държавност на мястото на теократичната Османска империя. В нея е провъзгласено равенството на всички поданици пред закона независимо от вяра, произход и социално-икономическо положение. Въвежда се неограничено избирателно право на пълнолетните лица, без имуществени ограничения. Общините получават голяма степен на самостоятелност и право на самоуправление. В духа на икономическия либерализъм частната собственост е обявена за “свещена и неприкосновена”[1]. Прокламирано е пълно разделение на властите.

Според приетата конституция страната се обявява за наследствена конституционна монархия с парламентарна форма на управление. Българският монарх получава немалко прерогативи – има правото да назначава и уволнява министри, да свиква и разпуска Народното събрание. Конституцията предвижда, че законодателната власт принадлежи на княза и парламента. Същото поделяне се предвижда и за изпълнителната власт, която е обявена за принадлежаща на княза и министерския съвет. Князът е главнокомандващ на българската армия както в мирно, така и във военно време, което му позволява да контролира една много важна сфера в обществените отношения. От негово име се издават присъдите, като той има право на помилване. Князът не носи никаква гражданска и наказателна отговорност за делата си. Той има законодателна инициатива и право на окончателно вето за приетите закони.

Конституцията предвижда два вида народни събрания – обикновено и велико. Великото народно събрание има учредителни функции – само то може да променя конституцията, да избира княз и регенти, да променя границите на държавата. То е с удвоен брой депутати. Обикновеното народно събрание има законодателни функции. То единствено има правото да променя законите на страната, да определя бюджета и да сключва външни заеми.

Берлинският конгрес през 1878г. с участието на Великите сили ревизира Санстефанския мирен договор и разпокъсва българските земи. Създадени са Княжество България и Източна Румелия. Южна Тракия и Македония остават подвластни на Османската империя. Северна Добруджа е дадена на Румъния, територията около Пирот - на Сърбия. Като съпротива срещу това несправедливо решение българският народ организира Кресненско - Разложкото въстание /1878 - 1879 г./.

Търновската конституция фиксира разделението на властите, прокламирано още от Шарл Монтескьо през XVIII век. В нея, обаче, са предвидени твърде големи правомощия на монарха, а прерогативите на парламента и министерския съвет не са ясно регламентирани и защитени. Това дава възможност на монарха да се намесва и контролира техните дела. Дори без да нарушава формално конституцията, князът се превръща в център на политическия и държавен живот, като това нарушава баланса между властите – монарх, парламент, правителство.

Въпреки тези недостатъци Търновската конституция се превръща в един от символите и опора на новата българска държавност. На 17 април 1879 година, само ден след окончателното утвърждаване на конституцията, започва работа Първото Велико народно събрание, което има за цел да избере държавния глава съгласно постановките на Берлинския договор и основния закон на страната. В дипломатическите среди и в българското общество циркулират няколко имена на възможни кандидати за българския престол. Споменават се имената на румънския крал Карол, на черногорския крал Никола, принц Хенрих Ройс, Валдемар Датски. Това разнообразие от кандидати далеч не означава, че всички те имат реални шансове за трона, тъй като подобни шансове би могъл да има само кандидат, одобрен от Русия. Царското правителство лансира кандидатурата на Александър Батемберг, близък роднина на руския император и на английската кралица, офицер от германската армия, взел участие в Руско- турската война.

Князът е избран от Великото народно събрание без дебати. На 26 юни той полага клетва като български суверен. Така след петвековно прекъсване престолът на българските владетели е възстановен. На 5 юни 1879 година е учредено и първото българско правителство, което е съставено по препоръка на императорския комисар. Негов министър-председател е Тодор Бурмов, а останалите министри са представители на консерваторите. Постът на военния министър е поверен на руския офицер Петър Паренсов, като по този начин Русия запазва контрол върху един от най-важните лостове на младата българска държава – армията.

След военния преврат през 1934 г. е установен авторитарен режим на управление, нараства влиянието на монархически настроените политически среди и се установява управление със засилена лична власт на цар Борис III. Правителството на проф. Богдан Филов ориентира България към Германия и Оста и през 1941г. е обявена т.нар. Символична война на САЩ и Великобритания, но е избегнато участие на българската армия на Източния фронт и са спасени от депортиране евреите, живеещи в страната. През 1942г. се формира Национален комитет на Отечествения фронт (организация, създадена от комунистите), организира се партизанско движение, създава се Народоосвободителна въстаническа армия (НОВА).

След смъртта на цар Борис III през 1943г. е съставено регентство, което управлява вместо малолетния цар Симеон II. На 5 септември 1944г. СССР обявява война на България, а на 8 септември Червената армия влиза в страната.

На 9 септември 1944г. е установена власт на Отечествения фронт с правителство, начело с Кимон Георгиев. Навлизането на Съветската армия в България улеснява промените в политическия живот да се насочат в определена насока - налага се съветски модел на управление; на власт идва Българската комунистическа партия и така до 10 ноември 1989 г., когато генералният секретар на БКП е освободен от поста, а страната тръгва към демократични промени.

2. Изграждане структурите за обществена безопасност при управлението на Стефан Стамболов.

2.1. Обобщен анализ на политиката на Стефан Стамболов.

На 20 август 1887 год. новият български княз — Фердинанд, възлага на досегашния регент Стефан Стамболов съставянето на правителство. Годините, в които Стефан Стамболов е министър-председател, са характерни с остра обществено-политическа конфронтация. Управлението на Стефан Стамболов е характерно с активна законодателна и практическа дейност за осигуряване на икономическа независимост на България и преодоляване на общата и многопосочна изостаналост на страната.

Вътрешна политика при управлението на Стефан Стамболов (1887 -1894)

Новият княз Фердинанд пристига в Търново на 2 август 1887 г. Тук, в залата на Великото народно събрание, той полага клетва като княз на България. На 21 август с. г. Ст. Стамболов е назначен за министър-председател и съставя новия кабинет. В него влизат и другите двама регенти С. Муткуров и Г. Живков (заменил П. Каравелов), водачите на консерваторите К. Стоилов, Гр. Начович, а също и един от лидерите на Либералната (казионна) партия в Източна Румелия - Г. Странски. Новото българско правителство е съставено от хора, изразяващи интересите на онази част от българското общество, която стопански и политически е ориентирана към Централна и Западна Европа. То обединява силите както на старата, създала се по време на турското правителство буржоазия, така и на замогналите се след Освобождението хора. Персоналният състав на кабинета не обещава нищо добро за българо-руските отношения. Чрез него се търси сближаване със западните индустриални държави и Турция. През есента на 1887 г. са проведени избори за V ОНС. Острите сблъсъци на места добиват характер на истински въоръжени бунтове. Властите действат безкомпромисно и неоправдано жестоко. Правителството съзнателно се стреми да не допусне до изборните урни своите политически противници. По тази причина много от избраните народни представители получават незначителен брой гласове. В политическия живот на България се утвърждава една злокачествена традиция - изборите се печелят от онази партия, която е на власт. Правителството на Ст. Стамболов се опитва да усмири своите противници с терор и насилие. Широко разпространена наказателна мярка стават т. нар. екзекуции на селата, които проявяват непокорство. В набелязаното село се изпраща за определено време войскова част, която селяните са длъжни да снабдяват с храна и квартира. „Екзекуциите" се налагат съгласно със Закона за изтребление на разбойниците. На арести и изтезания са подлагани и политическите противници на правителството. Често на насилие са подложени и представители на интелигенцията.

Търновската конституция гарантира свобода на печата, на събранията и сдруженията. Ст. Стамболов обаче отлично разбира ролята на печата в политическата борба. Той полага големи усилия, за да лиши опозицията от трибуна. Редакторите на вестници и списания биват арестувани, съдени и безпричинно осъждани на дълги години затвор. Правителството разработва специален Закон за печата, който е в противоречие с Конституцията. Дори частната кореспонденция се преглежда от специални служители. От тези години води началото си още една традиция с отрицателни последици. Правителството уволнява от служба онези чиновници, които споделят политическите възгледи на опозицията; лоялността към властта се поставя над професионалните качества. Това постепенно обезличава българските държавни служители и ги превръща в политически хамелеони.

Лишена от възможността за нормална легална изява, опозицията залага на нелегалната борба. Заговорите се редуват с изпращане на въоръжени чети, сформирани в средите на емигрантите. Русофилската буржоазия и емигрантите офицери нямат цялостна организация от национален мащаб. Те разчитат изключително на военния преврат, за да свалят правителството от власт. Това внася допълнително ожесточение в и без това безпощадната политическа борба. Определена вина за израждането на политическия живот в страната носи и руската политика, която поощрява, подпомага морално и материално опозицията.

Най-организирана съпротива срещу режима на Стамболов оказват бившите съединисти от Източна Румелия. Те са ръководени от М. Маджаров, Ст. Бобчев и др. Заедно с тях действат привържениците на Драган Цанков. Из тези среди се формира политическата емиграция в Русия, Турция, Румъния и Сърбия. Това е т. нар. нелегална опозиция. Тя неуморно организира заговори и бунтове. През 1890 г. майор К. Паница, който се ползва с голяма популярност сред бежанците от Македония, събира около себе си голяма част от офицерите в Софийския гарнизон. Самият майор Паница е убеден, че разрешаването на Македонския въпрос може да стане само с подкрепата на Русия. Но според него на пътя към подобряването на българо-руските отношения стоят Ст. Стамболов и княз Фердинанд, поради което иска да ги отстрани от власт. Заговорът е разкрит. Министър-председателят действа безкомпромисно и одобрява смъртната присъда въпреки подкрепата, която е получил от Паница по време на русофилските бунтове през 1887 г. При управлението на Ст. Стамболов радославистите формират т. нар. легална опозиция. Между нея и властта няма принципни различия. В лицето на В. Радославов българският княз съзира политическа фигура, много по-удобна от властния и своенравен Стамболов. През март 1891 г. е устроен атентат срещу Ст. Стамболов. Негова жертва обаче става министърът на финансите Хр. Белчев. На следващата година в Цариград е убит българският дипломатически представител Г. Вълкович, изтъкнат привърженик на правителствената политика. Политическите убийства не помагат на опозицията. Те логически водят до засилване на репресиите срещу нейните последователи. Дори П. Каравелов е неоснователно арестуван, съден и хвърлен в Черната джамия. В борбата с опозицията и Русия Стамболов е непреклонен. Той засилва репресивния апарат, който поглъща големи средства от държавния бюджет, толкова необходими за развитието на страната. Противоречия назряват и вътре в управляващия лагер. Най-напред от него се откъсва групата на К. Стоилов и Г. Начович. Известно недоволство се чувства и от страна на самия Фердинанд. Амбициозният млад княз, който иска не само да царува, но и да управлява, е засенчен от Стамболов. През първите години той потиска чувствата си, тъй като разчита на твърдата ръка на министър-председателя, за да се утвърди на престола. Самият Стамболов се опитва да наложи Фердинанд като български княз в противодействие на руската политика. През пролетта на 1893 г. правителството прокарва чрез свиканото Велико народно събрание изменение на Конституцията. Това улеснява женитбата на княза и открива възможност за създаване на династия.

Външна политика при управлението на Стефан Стамболов (1887 -1894)

Главният проблем на българската външна политика при управлението на Ст. Стамболов са отношенията с Русия. Императорското правителство освен че поощрява опозицията, води и активна агитация срещу признаването на Фердинанд. Веднага след оповестяване на неговото избиране Русия обявява, че то е незаконно. Тя заявява, че не са спазени условията на Берлинския договор, а именно - да бъде получено съгласието на Великите сили. Фердинанд е наречен „узурпатор". При Високата порта постъпва остро възражение с настояване султанът да изпълни правата си на сюзерен. Под натиска на Русия Великият везир съобщава в София, че заемането на княжеския престол от Фердинанд е в противоречие с Берлинския договор. По внушение на Великобритания и Австро - Унгария обаче българското правителство заявява, че ще обяви България за независима държава. При това положение Турция спира да настоява за изпълнение на постановленията на договора. В продължение на много години Русия полага усилия да отстрани Фердинанд и да помогне на русофилите да завземат властта. В тези свои стремежи тя среща упорита съпротива от страна на Великобритания и Австро - Унгария. Германия не желае да обтяга отношенията си с Петербург, защото се опасява от нова война с Франция, при която руският неутралитет има голямо значение. По тези причини през 1887 г. между двете империи е подписан Договор за преосигуровка. Русия получава съгласието на Германия да брани своите права в България и на Балканите. Бисмарк обаче я предупреждава, че не ще одобри евентуална нейна военна намеса.

В противоборството си с руското правителство Стамболов има на своя страна Великобритания и особено Австро-Унгария. Император Франц Йосиф окуражава Фердинанд, като се обявява срещу намесата на Русия и заявява, че изборът на княза ще запази и за в бъдеще своя вътрешен характер. През разглеждания период са много добри отношенията между България и Турция. Българското правителство търси опора на своята политика в султана и Високата порта. Главният въпрос тук не е толкова признаването на Фердинанд, колкото съдбата на българите в Одринска Тракия и Македония. Това се налага и от завоя, който извършва руската политика по Македонския въпрос. В началото на 1889 г. крал Милан се отказва от престола. Новото правителство на Сърбия променя външната политика. Влиянието на Австро-Унгария отслабва. Пред Русия се появява шанс да намери в Сърбия опора за своята балканска политика. Цената на това влияние е руската подкрепа на сръбските териториални претенции в Македония. Пред българщината в тази област надвисва сериозна опасност. Ст. Стамболов намира най-доброто противодействие. Чрез сближаване с Турция той открива пред Българската екзархия възможности за по-активна и успешна работа. След дълги колебания през 1890 г. султанът издава два берата за владики в Скопска и Охридска епархия. С това Турция официално признава, че българското население в тези райони на Македония е преобладаващо. Българските общини, училища и църкви се освобождават от задушаващата прегръдка на Патриаршията.

Проблемът на останалите под чужда власт територии с българско население, е основен, както за нашата общественост, така и за официалната политика на държавата, още от първите години след Освобождението. След успеха на Съединението, въпросът за Македония става един от централните, в политическата доктрина на Стамболовото правителство. В края на 80-те и началото на 90-те години практически няма Велика сила и Балканска държава, която би го подкрепила.

Активни усилия в тази насока започват през 1890 година. Те включват както стремеж към подобряване на отношенията с Турция, така и натиск, стигащ на моменти до откровени заплахи, преди всичко, за обявяване на българска независимост. Тактиката се указва успешна. През юни същата година в отговор на нарочна нота се дава разрешение за назначаване на български владики в епархиите Скопие и Охрид. През 1892 г. Стамболов посещава Цариград и получава нови отстъпки — българската Екзархия премества седалището си в престижния район Пера, на турската столица, и започва да издава свой вестник, а училищата ни в Македония получават автономен статут.

Малко преди да отстъпи управлението на страната, министър-председателя дооформя успешната си политика. Високата порта приравнява правата на българските и гръцки училища в Македония и се съгласява да даде разрешение за назначаване на още двама български владики в Неврокоп и Велес, признава българската националност на нови 40 общини и позволява на Екзархията да притежава свой имот в столицата на султана.

Разривът с Русия е израз на твърда воля за постигане на държавна самостоятелност, но в същото време изправя България пред редица сложни проблеми. Най-належащо е решаването на въпроса с официалното признаване на новия княз, но и тази задача се оказва особено трудна за реализиране.

Напълно обяснимо е, че императорското правителство в Петербург взема всички необходими мерки да не допусне подобен успех на българската дипломация. То поначало не одобрява Фердинанд като кандидат за софийския престол и вижда в него възможен проводник на чуждото влияние и добре разбира, че утвърждаването на нов монарх ще означава победа за онези политически сили в България (и на първо място Стефан Стамболов), които елиминираха възможността за пряко руско присъствие в нейните дела.

В началото на 1888 г. германският канцлер фон Бисмарк говори в парламента си за особените права на Русия в България, а не след дълго време Високата порта, възползвайки се от положението си на сюзерен, обявява избора на княз Фердинанд за незаконен. Стефан Стамболов търси дипломатическа опора в Австро- Унгария и Англия и до голяма степен успява. Виена и Лондон не могат да си позволят да признаят княза, преди това да е извършено от султанското правителство, но дава достатъчно ясни доказателства за становището си, че българският въпрос трябва да се третира като вътрешен. През 1890 г. чуждите дипломатически посланици в София обявяват, че ще поддържат официални контакти с правителството, а в началото на следващата година, турски комисар, упълномощен от Цариград, иска за първи път аудиенция от българския владетел.

Срещата на Стамболов с Абдул Хамид II предизвиква остра реакция от страна на Русия, която вижда в нея стъпка към узаконяване положението на българският владетел. Очевидно, в Петербург биха се примирили с неизбежното вече, признаване на княза, но една комбинация между него и Стамболов изглежда абсолютно неприемлива. Постепенно намеренията на руската политика започват да съвпадат с някои виждания на българския княз. В първите години на своето властване, той е напълно наясно, че не може без енергичната подкрепа на своя министър-председател нито във вътрешен, нито в международен план. След 1892 г. обаче княз Фердинанд вече иска да управлява. Стамболов не успява да отчете, че противопоставянето Англия - Русия и Австро-Унгария — Русия на Балканския полуостров губи от остротата си, което неизбежно, макар и временно, увеличава ролята на Петербург, върху района. Монархът разбира, че едно споразумение с руското правителство и неговия император би решило собствения му въпрос; министър-председателят става пречка, както в страната, така и извън нея. Стамболов има достатъчно политически противници в България; недоволството от режима му, преминал отдавна границите на “твърдата ръка” обединява практически всички партии; контактите с Русия са установени чрез императорски посланик във Виена — следователно, от гледна точка на княза, министър-председателят може да си отиде от сцената. Поредната заплашителна оставка на Стамболов е приета на 18 май 1894 година.

Седем години управление на Народнолибералната партия и нейния лидер е било и продължава да бъде обект на различни, често и противоречиви крайни оценки. Безспорен е обаче фактът, че държавникът Стамболов поставя независимостта и просперитета на България над всичко.

Отстраняване на Стамболов от власт

Две основни причини предизвикват падането на Ст. Стамболов от власт. В страната съществува голяма несигурност поради непримиримата борба с русофилите. Всички са изморени и се нуждаят от охлаждане на страстите и стабилност в политическия живот на страната. През 1893 г. е създадена нова опозиционна група начело с К. Стоилов, Гр. Начович и Д. Тончев. Тези политически водачи поддържат тесни връзки с княза и, като критикуват репресивната политика на Ст. Стамболов, се опитват да спечелят симпатии и опора не само в България, но и вън от нея. Особено неприемливо става управлението на Ст. Стамболов след жестоката разправа със селяните в с. Садина, където повиканата във връзка с възникналия конфликт по време на изборите полиция употребява оръжие. Много селяни са убити и ранени. По нареждане на Стамболов войските извършват „екзекуция" на с. Садина.

Опозицията извършва широкомащабна кампания срещу правителството. Нейният печат е изпълнен с протестни телеграми и резолюции. В подкрепа на с. Садина се организира масово събиране на хранителни продукти. Създадената напрегната атмосфера вещае скорошния край на Стамболов. В началото на 90-те години управлението на Ст. Стамболов става неудобно и от международна гледна точка. В Европа се оформят два големи политически блока. Усилват се с всеки изминат ден противоречията между Германия и Австро-Унгария, от една страна, и Великобритания и Франция, от друга. Борбата за суровини и пазари се изостря. Старите индустриални държави се опитват да запазят статуквото. В борбата с Германия те се нуждаят от сериозна помощ. Авторитетът на Русия в международните отношения силно нараства. Особено активна е Франция, която се опасява да не застане отново лице в лице с Германия. По нейна инициатива през лятото на 1891 г. е подписано първото френско-руско политическо споразумение. Две години по-късно новите отношения между Франция и Русия се затвърждават със сключването на военна конвенция. Договарящите страни се задължават да си оказват военна помощ в случай на германско нападение върху някоя от тях. Германия чувства опасността от международна изолация. Тя търси начини за противодействие и за подобряване на отношенията си с Русия. По този път я следва и Австро-Унгария. Едно от условията на руското правителство при водените преговори е промяната на режима в България. При нарастващото напрежение вътре в страната и създаденото международно положение Фердинанд не може да разчита на утвърждаване, ако не се освободи от опеката на министър-председателя. При едно от своите посещения във Виена князът, без да предупреди Стамболов, води разговор с руския посланик. Князът изразява желание да подобри отношенията си с Русия при условие, че бъде признато за законно неговото избиране. След като научава за преговорите, Стамболов подава оставка. Фердинанд я приема и на 18 май 1894 г. натоварва К. Стоилов да състави новия кабинет. С отстраняването на Ст. Стамболов от българската политическа сцена слиза една могъща и противоречива личност. Огромните амбиции за власт и политическо честолюбие у този човек са съчетани с искрен стремеж да види отечеството си свободна и независима държава. Като министър-председател той прегражда пътя към абсолютната власт на младия княз. След падането на Стамболов пред Фердинанд се откриват перспективи постепенно, спокойно и търпеливо да изгради своя личен режим.

Убийството на Стамболов

Стефан Стамболов е най-преследваният от атентатори български държавник. Още като министър-председател през 1891 г. го нападат пред кафе-сладкарница „Панах” (днес хотел „България”), но убиват по грешка министъра на финансите Христо Белчев. Оттогава Стамболов взема изключителни за времето си мерки за сигурност. Тъй като още няма специална служба за охрана на висшите държавници, за това се грижи полицията. Около дома на Стамболов на ъгъла на улиците „Раковски” и „Хан Крум” в София непрекъснато дежурят стражари. Ескорт от конна полиция съпровожда файтона му. Стамболов ходи винаги въоръжен с револвер в джоба и дори на приемите в княжеския дворец с него върви личният му телохранител Гунчо Тодоров, бивш хайдутин.

Стефан Стамболов пада от власт на 18 май 1894 г. Управлявал е с твърда ръка, почти диктаторски в продължение на седем години и си е спечелил много врагове. Доста от тях мечтаят да си уредят сметките с него. Падналите величия предизвикват злорадство и прилив на смелост. Пред дома му се събират тълпи и крещят обиди, а по улиците го замерват с камъни. Негови съратници са нападани и бити. Три месеца след падането му от власт пред къщата на Стамболов е поставена полицейска охрана, която не разрешава на никого да влиза или излиза след залез слънце. Предлогът е неговата безопасност. През август 1894 г. Стамболов е обвинен в обида на княза заради интервю, дадено на немския вестник „Франкфуртер цайтунг”. Пускат го под гаранция от 35 000 лева, които той и придружаващите го приятели предвидливо носят със себе си. Сумата за времето си е огромна – един парцел в центъра на София тогава се продава за 10-20 хиляди лева.

През октомври 1894 г. е създадена парламентарна анкетна комисия, която трябва да разследва злоупотребите на Стамболовото управление. Имотите му са поставени под запор. Столичният градоначалник всеки ден съобщава на министъра на вътрешните работи Константин Стоилов (той е и министър-председател) кой посещава Стамболов и при кого ходи бившият премиер. Това е официалното преследване, на което е подложен Стамболов, и целта му е да съсипе неговата политическа репутация. Паралелно обаче за разплата се готвят и други, които желаят физическата му смърт.

На 7 март 1895 г. бившият главен секретар на МВР Илия Луканов разкрива пред Стамболов подготвения заговор за убийството му. На другия ден експремиерът разказва за конспирацията на кореспондента на немския вестник „Кьолнише цайтунг” Рихард фон Мах. На 14 април 1895 г. му поверява запечатано писмо с дата 16 март 1895 г., наречено „Кроежа за убиването ми”, с молба да го отвори и публикува след смъртта му.

Конспирацията се готви от участници в покушението, при което загива Христо Белчев. Наум Тюфекчиев, тъмна личност, който е в дъното на първия атентат, иска да отмъсти за смъртта на брат си Денчо, пребит в полицията след убийството на Белчев. Другият организатор, Григор Начович, е министър на външните работи в правителството на Константин Стоилов и политически противник на Стамболов. Той трябвало, според Стамболов, да осигури леки присъди на убийците, ако ги заловят. За изпълнители са привлечени група македонски комити, сред които е и другият убиец на Белчев, Михаил Ставрев с прякор Халю.

В онези идилични времена конспираторите често разказват своите намерения по кръчмите, а човек може да се обади по телефона на самия княз. Телефоните, смятани за нещо като играчки, навлизат в България по време на управлението на Стамболов. Номерата в София са двуцифрени, а самият той е един от малкото собственици на домашен пост. Когато веднъж решава да се оплаче на княза от преследванията, отсреща се обажда самият Фердинанд. Оттогава князът не вдига слушалката, преди секретарят му да разбере кой го търси, а телефонът на Стамболов е изключен.

Двата заговора срещу бившия властник – официалният и нелегалният, се пресичат фатално само след два месеца. През май 1895 г. Стефан Стамболов, който се оплаква от сърце и начална форма на диабет, иска да замине на лечение в Карлсбад (днес Карлови вари). Отказват му задграничен паспорт под предлог, че трябва да е на разположение на парламентарната анкетна комисия. Срокът, който й е даден да приключи своята работа, е 1 юли. След тази дата поводът отпада. В същото време обаче князът и правителството не желаят да го пуснат в чужбина. На Запад Стамболов още има голям авторитет и думата му се чува, а тъкмо тогава властта прави постъпки да подобри отношенията с Русия. След внезапната смърт на император Александър ІІІ наследникът му Николай ІІ се отнася по-примирително към България, чието правителство баща му така и не признава. За сдобряването с Русия е съставена българска делегация начело с митрополит Климент (писателя Васил Друмев), която да поднесе на новия император почитанията на княза и на целия български народ. Майката на Фердинанд, княгиня Климентина, казва, че Стамболов не трябва да се пуска в чужбина, преди депутацията да се върне от Русия. Аудиенцията при императора обаче се бави.

Според проф. Георги Марков два пъти заговорниците планират да убият Стамболов по време на лов през пролетта на 1895 г., но го спасява компанията на австро-унгарския дипломатически агент Буриан. Активизират се отново, когато изтича срокът за парламентарната анкета, за да не допуснат възможността Стамболов да замине извън страната. В края на юни той получава заплашително писмо, че ще умре от същия нож, с който е убит и д-р Вълкович. На 1 юли Стамболов отива на лов в Искърското дефиле. Час след него потеглят няколко коли с въоръжени мъже. В село Богров те разпитват накъде е тръгнал, но кръчмарят, който му е приятел, ги праща в погрешна посока и така атентатът е осуетен.

Няколко пъти през юни и юли Гунчо забелязва едни и същи подозрителни лица, които се стремят да се доближат до файтона, и предлага на Стамболов да пътуват с оръжие в ръка. Политикът обаче не иска да приказват, че го е страх да се движи свободно из София. Така се стига до фаталния ден.

В деня след покушението на Стамболов българската делегация в Санкт Петербург най-после научава, че ще бъде приета от руския император Николай ІІ. Така започва помирението между България и Русия, което завършва през 1896 г. с покръстването на българския престолонаследник Борис в православната вяра.

Биографите на Стамболов смятат, че ако беше продължил да участва в политическия живот, историята на България нямаше да бъде същата. Според тях Фердинанд не би могъл да наложи личен режим и съдбата на страната ни вероятно щеше да е друга. Все пак това е само предположение. Стамболов, подобно на Андрей Луканов сто години по-късно, е убит в момент, когато вече не е на власт и смъртта му не предизвиква такава рязка промяна в политическия курс на България, както убийството на други министър-председатели като Александър Стамболийски и Димитър Петков. Ето защо, макар като личност и влияние той да стои може би по-високо от тях, убийството му е поставено по-назад в класацията.

От самото начало министър-председателят Стоилов лансира версията, че убийството на Стамболов е отмъщение за екзекуцията на майор Коста Паница, осъден на смърт по време на Стамболовото управление. Паница, герой от Шипченската епопея и Сръбско-българската война, е водач на македонските българи в борбата им против османското робство. Отначало той е съмишленик на Стамболов, но после стават врагове заради различните си възгледи за освобождението на Македония. Стамболов иска да постигне по дипломатически път отстъпки от Турция и се стреми да поддържа добри отношения с нея, затова възпрепятства преминаването на чети.

Следствието за убийството на Стефан Стамболов върви мудно. Григор Начович, по онова време министър на външните работи, изобщо не е разпитан, макар че според вдовицата на Стамболов Поликсения само той е знаел, че бившият премиер носи ризница под дрехите си. Убийците не случайно са секли само главата му – някой им е казал за ризницата. (Всъщност в деня на покушението било горещо и той не я сложил, но е нямало кой да им го каже.) Подозренията са, че е замесен и Димитър Ризов, либерал от партията на Драган Цанков. С това се обяснява, че Димитър Петков е пощаден от убийците – той е женен за една от сестрите на Ризов.

Полицията арестува Наум Тюфекчиев, файтонджията Мирчо Ацев и един от убийците – Боне Георгиев. Халю и Талю успяват да се укрият. Талю избягва в Румъния, а Халю е в Сърбия, макар че за залавянето му е определена парична награда. Уликата срещу Тюфекчиев е револверът, който Боне Георгиев оставя на местопрестъплението. Установява се, че на 3 юли сутринта, в деня на покушението, Тюфекчиев е освободил от митницата пет револвера, изпратени от брат му от белгийския град Лиеж. При обиска в дома му са намерени само три от тях. Заключението е, че с единия от двата изчезнали револвера е стреляно срещу файтона на Стамболов.

2.2. Изграждане структурите за обществена безопасност при управлението на Стефан Стамболов.

От есента на 1889 г. започва и нов етап от управлението на Стамболовото правителство. До 1892 г. са най-силните години от неговото управление. Това е време, когато се създава и изгражда народно- либералната (стамболовска) партия. Тя влива нова енергия и сигурност в управлението на Стамболовото правителство. В резултат на всичко това се създават и благоприятни условия за изработването и приемането на закони, които трасират пътищата за ускорено капиталистическо развитие. То е съпътствано и с осъществяване на законодателната социална връзка между държавните институции и българското общество.

Един от тези значими проекти по време на Стамболовото правителство е Закон за полицията. Крайно време било институцията, която е призвана “да бди за изпълнението на законите”[2] и осигурява редът и спокойствието на гражданите, да получи правна защита относно своите управленски структури и работни действия. Приетият на 6 ноември 1889 г. от V ОНС Закон за полицията със своите обширни глави и членове отстоява правото на съществуване на полицейската институция в изграждащата се Трета българска държава. На тази институция законодателите възлагат опазването и осигуряването на условия за работа на цялостната вътрешна мрежа от обществени, държавни, частни и пр. структури в страната. В голямата си част регламентираните от този закон действия на полицията са насочени към гражданското общество и имат изцяло социален характер. Това е продиктувано и от факта, че тази институция е подчинена на висши граждански власти: за страната – на министъра на вътрешните дела, в окръжията – на окръжните управители; а в околиите – на околийския началник.

Обществената и социалната дейност на полицейската институция законодателите отреждат в поставените й задачи[3]: да “пази общественото спокойствие, благочиние и ред” в селищата на страната, като в случай на нужда да взема “особени мерки за запазване безопасността на едно село, една къща, или едно лице”. Наред с тези както обществени, така и полицейски функции, законодателите се разпореждат за извършване от полицейските служители и на по-специфични социални дейности, които са свързани със санитарни функции. Така например, според глава 2, чл. 8, 9, 10, 30, 31 и др., полицията се задължава да се грижи за чистотата в градовете и селата; да следи да не се строят сгради в селищата без разрешение на компетентните общински органи, защото могат да крият опасности за обществото; да “наглежда за чистотата в хановете, гостилниците, кафенетата, кръчмите, бакалниците, месарниците, зарзаватчийниците, кожарниците, фабриките, съгласно медицинските правила за опазване общественото здраве”; да не допуска да се продават развалени и вредни неща; да следи и предотвратява продажбата по “дюкяните на забранени отровни вещества”; по време на “епидемия и мор полицията помага на лекарите и фелдшерите, за да се изпълняват всички санитарни и ветеринарни предпазителни мерки”; и т.н[4]. Законодателите отреждат и друга социална функция на полицията, като я задължават да бъде “санитар” в друг обществен сектор, а именно: да наблюдава поведението на бездомниците, просяците и всички подозрителни хора, които могат да нанесат обществени вреди; да изпраща в болниците или в специалните заведения лудите, ако някои от близките им не се погрижи за това; “да завежда в къщи или, ако не са известни, в полицията пияните, намерени на улиците”; да бди за отстраняването на кучетата и други животни, които са опасни за хората; и др.[5]

Погледнат през призмата на социалната значимост Законът за полицията има и друга страна от такъв характер. За полицейските служители законодателите създават и своето рода социален бумеранг. Т.е. законът с някои от своите раздели и членове отрежда социална подкрепа и за неговите изпълнители – полицаите от всички категории. В това отношение те имат право да се лекуват в болниците за сметка на държавата, ползват 1 месец годишен платен отпуск и до 2 месеца отпуск по болест. Полицейски стражар, който по време на изпълнение на служебните си задължения бъде ранен или се разболее и стане неспособен за работа, “ползва се с инвалидно съдържание”. Същото право имат и семействата на убитите или умрели “във време на службата стражари”. Особено ценна социална придобивка за полицейските стражари е правото им на пенсия след определен срок на прослужено време.

За 20-годишна служба те имат право да се пенсионират пожизнено, с възнаграждение “в размер на 2/3 от заплатата”, а след 30-годишна служба размерът на пожизнената пенсия възлиза на цялата заплата.

Социалните придобивки за полицейските стражари, отредени им от законодателите, имат голямо значение за изграждането на една силна и от морална гледна точка здрава полицейска институция. С тези и всички други социални елементи, които са централната нишка, преминаваща през целия закон, се създават условия за развитието на една демократична полицейска институция като един от стълбовете на българската държавност.

Може още да се допълни, че и със заложените в текстовете на закона социални принципи за организация, отговорност, функции и права на полицейските служители тяхната институция, както пише и Ст. Симеонов, се ориентира към европейските модели на развитие. Още повече, че тъкмо през 1889 г. в Париж отново се възражда идеята за провеждане на конгреси по социалния въпрос. За първи път този въпрос се обсъжда на международния форум (конгрес) в Брюксел през далечната 1856 г.

На 16 декември 1889 г. V ОНС приема и един по-специфичен Закон за полицията на железните пътища в България. В главите от I до V най-прецизно и професионално са разработени всички правила, които трябва да се спазват от работниците и служителите по Българските държавни железници. Контролът върху изработените нормативни актове се възлага с глава VI на така наречените “агенти по полицията на железните пътища”. Това са всъщност чиновници и служители, заемащи отговорни постове в административните и професионално- техническите структури по железниците. На тях се възлага да контролират спазването и изпълнението на всички предписвани от закона мероприятия. Със стриктното изпълнение на възложените им задачи “ж. п. полицаите” осигуряват и социалната защита на гражданите, пътуващи във влаковете, на живеещите в близост до ж. п. гарите, на пътуващи по пътища, които пресичат ж.п. линиите, и т.н. Множеството задължения, с които от Закона са натоварени чиновниците и служителите по железопътните пътища, определени и като “агенти по полицията” ги прави не по-малко отговорни от полицаите- жандармеристи, когато става въпрос за спокойствието и живота на всички граждани на страната. За това и при оценката на Закона за полицията на железните пътища, преминаваща през призмата на социалната значимост, трябва да се отдаде признателност към ръководството на Държавните железници, изработили този закон, тъй като и тук на преден план, макар и “зад кадър”, изпъква тяхната хуманна гражданска позиция.

Подобен стил на обществена защита има и приетият на 27 ноември 1889 г. Закон за издирвание старини и за спомагание на научни и книжовни предприятия. Основната цел на законодателите е да осигурят на цялото общество да се ползва и гордее с историческото наследство на своя народ. Но ако издирването на тези богатства крие опасност за живота на съвременните граждани на страната, с чл. 13 и 14 от Закона се забраняват разкопките на места, където “могат да се причинят пакости на публиката, като водопроводи, общи пътища и тем подобни”. Така и в този изцяло хуманен закон правителството, изработило проекта, не пропуска да осигури социалната защита на своите поданици от евентуални опасности, които биха засегнали бита или живота им при теренни проучвания в населените места.

Предстоящите през 1890 г. избори за VI ОНС карат правителството да подготви нов избирателен закон. Той е трябвало да отговори на променените държавни, обществени и пр. структури в страната след Съединението и да запълни все още съществуващите празноти в стария избирателен закон от 1883 г., въпреки извършените му промени през 1887, 1888 и 1889 г. Този закон трябвало да отговори на възприетата политическа линия – със законодателството да се осигурява и социална защита на населението, независимо към какви сфери е обърнато лицето на закона.

3. Структура на Държавна сигурност – минало.

Държавна сигурност (ДС) е българска държавна институция, обединяваща повечето тайни служби в страната в периода от 1925 до 1990 година. Създадена е през 1925 година на основата на отделението Обществена безопасност, първоначално Държавна сигурност е част от полицията и има предимно контраразузнавателни функции. След Деветосептемврийския преврат от 1944 година тя се превръща в основната репресивна структура на комунистическия режим и се разраства в огромна организация с десетки хиляди служители и нещатни сътрудници. През по-голямата част от този период тя е организирана в Комитет за държавна сигурност (КДС), ползващ се с голяма автономия в рамките на Министерството на вътрешните работи. През 1990 година Държавна сигурност е разделена на няколко самостоятелни служби, базирани на нейните основни управления, които съществуват и днес.

3.1 История до 1944 година.

Преди установяването на комунистическия режим службите за сигурност в България, както в повечето европейски страни, са с относително ограничен размер и мащаб на дейността. Първата подобна институция в страната е създаденото през 1891 година военно разузнаване, което първоначално само обработва информацията от дипломатическите мисии в чужбина и едва десетилетие по-късно започва да изпраща там специализирани сътрудници. През 1915 година е поставено началото на военното контраразузнаване със създаването на Служба по безопасността на народната отбрана към Щаба на армията. След Първата световна война тези две служби са обединени, като на контраразузнаването е възложена и борбата с комунистическата пропаганда в армията.

През 1919 година, на основата на специализирано подразделение на софийската полиция, е сформирано самостоятелно отделение Обществена безопасност. Освен контраразузнавателните функции, то има за задача да контролира дейността на крайната левица, която след Деветоюнския преврат от 1923 година все по-често прибягва до въоръжено насилие.

През 1925 година Обществена безопасност е преобразувана в отдел Държавна сигурност към Дирекцията на полицията, който първоначално има две отделения – за вътрешна и външна сигурност. Броят на отделенията е увеличен на четири със Закона за държавната полиция от 1937 година, а в началото на 1944 година те вече са пет[6]:

− Отделение А – борба с нелегалните политически организации;

− Отделение Б – външно контраразузнаване;

− Отделение В – борба на некомунистическите политически организации;

− Отделение Г – връзки с германското разузнаване;

− Отделение Д – контрол на печата и легалните сдружения

По това време численият състав на службата е незначителен в сравнение с този през следващите десетилетия. През 1944 година броят на служителите и агентурата на Държавна сигурност е около 1600 души, а в централното управление работят 76 души, включително чисто административния персонал.

През следващите години Държавна сигурност се превръща в полуавтономна структура, играеща активна роля в междуособиците във висшето ръководство на БКП. След смъртта на Йосиф Сталин под съветски натиск започва процес на постепенно изолиране на диктатора Вълко Червенков от властта и засилване на ролята на колективните органи за ръководство на БКП. В тази връзка се полагат специални усилия за поставяне на Държавна сигурност под контрола на политическото партийно ръководство.

3. 2. Структура.

Структура на МВР

До 09.09.1944 г. е установена следната структура[7]:

Първоначално Централно управление са наречени всички служби в МВР. Постепенно Централното управление се обособява като служба, към която спадат Кабинетът на министъра, Бюджетноконтролният отдел и някои служби, които са ръководени пряко от Централното управление. Службите при Централното управление не са постоянни. С оглед на задачите те се променят. От 1943 г. се учредява и Централна осведомителна служба за печата, която има за задача да предава на вестниците материали, които очертават цялостната дейност на полицията.

Кабинет на министъра - занимава се с всички въпроси, които минават на доклад при министъра; с подготвянето на укази и постановления, издаването на заповеди и окръжни, бележки по докладите на началниците на отделните управления и дирекции при министерството; взаимоотношенията с различните министерства и др.

Служба Гражданска мобилизация - разглежда въпросите за мобилизацията на отделни лица и превозни средства, събира сведения за същата цел от различни предприятия.

Служба по народностните работи - занимава се със заселването на бежанците, пограничните инциденти, въпросите около присъединените към България земи по време на Втората световна война и др.

Служба Дружества - проучва създадените нови дружества; изработва доклади до министъра за утвърждаване на уставите им; събира сведения за дейността на дружествата (просветни, стопански, занаятчийски, благотворителни и др.).

Служба на полицията - За нейното ръководство служи Законът за полицията от 1889 г., както и голям брой подзаконови актове. За упражняване на надзор от министъра и ревизиране на подведомствените му учреждения и лица при МВРНЗ е създадена Полицейска инспекция, състояща се от главен инспектор и инспектори. Те се назначават с указ по предложение на министъра. Инспекторите трябва да имат завършено юридическо или друго висше образование. През 1919 г. Политическата полиция се отделя и се образува отделение Обществена безопасност.

През 1925 г. обстановката в страната налага създаването на специална Дирекция на полицията. Приет е специален Закон за администрацията и полицията на МВРНЗ (1925). Полицията се управлява от директор, непосредствено подчинен на министъра. Дирекцията на полицията се подразделя на следните главни отдели:

Административна полиция - в определени периоди се нарича отдел и отделение. Към Административната полиция се отнасят следните по-важни служби: Адресна, Паспортна, против социалните злини, Надзорна, за контрола на чужденците и др.

Криминална полиция - задачите и са следните: проследяване на престъпните деяния от криминален характер без политически подбуди. Към нея през различните години съществуват следните по-важни служби: Следствена, Идентификационна, картотека и др. Криминалната полиция през различни периоди се е наричала и отдел, и отделение, а през някои функциите и са били изпълнявани от Отдел за държавна безопасност или от Отдел за държавна сигурност и криминален.

Държавна сигурност (политическа полиция) задачите и са да предотвратява антиправителствената дейност на политическите организации. Наричала се е още н Политическа обществена безопасност, Отдел за държавна безопасност, Отдел за държавна сигурност и криминален. Политически досиета се водят от 1924 г. Централната политическа картотека систематизира, подрежда, картотекира поставя в удобен вид за бързо използване материали, резултат от работата на отдел Държавна сигурност.

Към Дирекция на полицата са и служби, като Учебно- подготвителен отдел за подготовка на кадри, школи, полицейски училища, Снабдителен отдел, Санитарна служба и др.

Управлението на полицейската служба в окръзите се извършва от окръжните управители, в околиите -от околийските началници, а в градовете с градоначалства - от градоначалниците. Столицата и присъединените към нея села образуват една административно- полицейска единица, начело на който стои полицейски комендант. Столицата се подразделя на полицейски участъци, като начело на всеки един от тях стои участъков началник.

Дирекция на обновата е създадена с Указ № 143 от 26.09.1934 г. по предложение на министър-председателя и министъра на правосъдието. работи в тясна връзка с МВРНЗ.

Държавна жандармерия е формирана е през годините на Втората световна воина съгласно Закона за Държавната жандармерия от 1944 г. Според него Държавната жандармерия е военно- полицейска организация с военна подготовка и дисциплина. Върховен началник е министърът. Тя се командва от действаш офицер с права на командир на дивизия. Той е пряко подчинен на ръководителя на МВРНЗ. Държавната жандармерия се състои от следните поделения: Щаб, Интендантство, Санитарна служба, Ветеринарна служба, 12 самостоятелни дружини и ядро при Щаба.

3. 3. Дейност.

Държавна сигурност представлява мощна репресивна структура по време на Комунистическа България, насочена към потискане и ограничаване основните права и свободи на българските граждани, борба с "империалистическите шпиони", "народните врагове" и "враговете на партията", с което се цели запазване властта на Българската комунистическа партия и на интересите на нейната върхушка. Държавна сигурност е пряко свързана със съветската тайна милиция КГБ.

Активни мероприятия на Държавна сигурност са събития като[8]:

− Възродителен процес и убийството на писателя Георги Марков и опита за покушение срещу журналиста Владимир Костов.

Многократно повдиган от международната общност е въпросът, за ролята на ДС в трафика на оръжие, наркотици, алкохол, цигари, злато, сребро и антики от и през България. Именно във връзка с това е широко разпространено мнението, че организираната престъпност в страната след 1990 год. е създадена от генералите на разпуснатите служби. Затова отварянето на архивите се смята от много хора за единствения начин да се разкрие системата на организираната престъпност в България и да се вземат наказателни мерки срещу ключови фигури, участвали в създаването ѝ.

Държавна сигурност осъществява оперативно наблюдение и тотален контрол върху обществото при драстични нарушения на основни човешки права. Според строго секретна Инструкция за оперативния отчет на Държавна сигурност №І-20 от 20.І.1978 г. се образуват оперативни дела за „контролиране поведението на лица, за които няма данни, че провеждат противодържавна дейност, но поради своя социален произход, служебно и обществено-политическо положение и "антинародна дейност" преди 9 септември 1944 г., или поради наказания за "враждебна дейност" след "победата на социалистическата революция" представляват опасност за сигурността, имат враждебно отношение към социалистическия строй, ползват се с влияние сред "вражеските среди" и могат в даден момент по собствена инициатива или под влияние на противника да започнат подривна дейност". Тези лица са обособени в следните категории: бивши индустриалци, едри търговци, кулаци, буржоазни народни представители, царедворци, царски дипломати, висши служители от държавния апарат, ръководители и дейци на буржоазните партии, издатели и журналисти; бивши ръководители и активни членове на фашистки организации - "Легион", "Ратник", "Отец Паисий", "Бранник"; бивши царски офицери и разузнавачи от армията; бивши полицейски началници, служители и техни сътрудници; бивши агенти и сътрудници на капиталистически разузнавания; бивши агенти и помагачи на "Гестапо"; членове на масонски ложи и други международни организации с буржоазна ориентация; бивши ръководители и активни дейци на белоемигрантски организации; бивши ръководители и активни дейци на опозиционни партии след 9.ІХ.1944 г.; бивши ръководители и активни членове на анархистически организации; ръководни и други лица от средите на духовенството (православни, католици, мюсюлмани), религиозни секти и други религиозни фанатици; националисти - турски, промакедонски, еврейски, арменски; бивши участници в задгранични антибългарски организации, завърнали се в страната бегълци и невъзвращенци; лица, привърженици на западни буржоазни, ревизионистически и националистически теории и течения в областта на науката, културата и изкуството; лица, осъждани, изселвани и изпращани в Трудововъзпитателни общежития (т.е. концлагери) за антинародна дейност; лица, изтърпяващи присъди за престъпления против НРБ; синове и дъщери на лица, по отношение на които е било приложено смъртно наказание или лишаване от свобода по политически причини, и такива лица от горепосочените категории, за които е установено, че имат враждебно отношение към социалистическия строй и служители от посолствата, консулствата и други официални представителства на капиталистическите страни, за които няма данни, че развиват подривна дейност.

Видове сътрудници на Държавна сигурност[9]:

− Информатор — този вид агенти доставяли генерална информация чрез случайни наблюдения. Това била най-голямата група, използвана от всички управления.

− Вербовчик — МВР вербувало такива агенти, когато не искало да се излага на показ, особено в случаи с хора, за които имало съмнения, че вършат подривна дейност.

− Агент за влияние — това били хора на високи позиции, които могат да оказват влияние на общественото мнение.

− Агент за връзка — тези хора били използвани често за операции под прикритие, за да осъществяват връзката между различни управления на ДС.

− Агент- маршрутник — тези хора трябвало да проникват в трудно достъпни слоеве като бандитски групи или високи политически кръгове.

− Паралелен агент — тези хора били използвани, за да се наблюдава и оценява работата на останалите агенти.

− Агент „пощенска кутия“ — тези хора предоставяли адресите си за получаване на кодирана или друга информация от страна на МВР.

− Агент „явочна квартира“ — тези хора били вербувани, за да предоставят тайни места за срещи — т. нар. явки.

4. България в годините на Втората световна война (1939–1944).

4.1. Ориентация на България към Германия и нейните съюзници.

Германско- съветският пакт от август 1939г. и начало на войната. Германия напада Полша на 1 септември. СССР навлиза на полска територия на 17 септември и присъединява Западна Украйна и Западна Белорусия. Тристранен пакт между Германия, Италия и Япония от септември 1940г.

Българският неутралитет (15 септември 1939г.) – причини и цели. Проблемът за външнополитическата ориентация на България. Политическите сили в страната и отношението към воюващите блокове. Натиск на воюващите групировки върху цар Борис III, правителството и политическите сили (среща на цар Борис III с Хитлер (ноември 1940 г.), предложение на СССР за пакт за взаимна помощ и установяване на съветски бази на българска територия, Соболева акция на БРП (к). Отказ на правителството. Присъединяване на България към Тристранния пакт (1 март 1941 г.) – причини. Обявяване на война на Англия и САЩ. Запазване на отношенията със СССР. Германско нападение над Съветския съюз.

4.2. Вътрешнополитическо развитие.

Изборите за ХХV обикновено народно събрание (края на 1939 – началото на 1940) – резултати. Правителства на проф. Богдан Филов (февруари 1940 – август 1943).

Икономическо развитие, въвеждане на купонна система (ноември 1940г.), стопанството след присъединяването на “новите земи“.

Законодателство – Закон за гражданска мобилизация (април 1940 г.) и дейност на Дирекцията за гражданска мобилизация. Закон за защита на нацията (декември 1940г.) и дейност на Комисарството по еврейските въпроси – забранителни и ограничителни мерки, еднократен данък, изселване на евреите в провинцията, проекти за изпращане в лагерите на смъртта, депортиране на евреите от Беломорието и Македония. Реакцията на българската общественост към Закона за защита на нацията и прилагането му

Политическа криза през лятото на 1943г. Смъртта на цар Борис III и създаване на Регентство (принц Кирил, проф. Богдан Филов, ген. Никола Михов). Правителство на Добри Божилов (август 1943 – юни 1944г.). Създаване на т.нар. “ловни дружини” (октомври 1943г.) и жандармерия (януари 1944г.).

4.3. „Обединена България”.

Развитие на Втората световна война. Отношение на Германия и СССР към българските искания за Добруджа. Крайовска спогодба за връщане на Южна Добруджа от септември 1940г. Присъединяване на Южна Добруджа.

Развитие на военните действия на Германия и Италия срещу Сърбия и Гърция. Навлизане на български войски в Беломорска Тракия и Македония (април 1941г.). Статут на тези области. Българско управление в “новите земи“ – възстановяване на националните институции, стопанско развитие. Оттегляне от българските войски от “новите територии“ през есента на 1944 г.

4.4. Опозиционно и съпротивително движение (1941–1944).

На 1 март 1941 година България се присъединява към Тристранния пакт и в страната навлизат съюзническите войски на Третия Райх. БРП обявява това за „фатална стъпка“[10] и наново призовава за съюз със СССР. На 19-ти и 20-ти април 1941 година, без да се налага да води активни бойни действия, българското правителство, съгласувано с Германия и Италия, изпраща войскови подразделения в редица територии на бивша Югославия и Гърция, населени с българи. Българската армия е посрещната като освободителка, а правителството вдига неимоверно своя престиж. След като укрепва позициите си на Балканите, Хитлер започва поредната си военна кампания – срещу СССР. На 22 юни 1941 година войските на Вермахта неочаквано преминават границите на СССР. Нахлуването на Германия и някои от съюзниците ѝ в СССР на 22 юни 1941 предизвиква остри реакции сред левите и русофилските среди в България. Още същият ден ЦК на БРП разпространява призив "да не допусне по никакъв начин използването на своята земя и своята войска за разбойническите цели на германския фашизъм"[11]. Два дни по-късно, на 24 юни, по директива на Коминтерна БРП обявява "курс на въоръжена борба"[12] срещу войските на Третия райх и българското правителство на Богдан Филов.

На 23 юли 1941 година започват емисиите на нелегалната радиостанция "Христо Ботев", което излъчва от Москва. На честотите ѝ Вълко Червенков, Васил Коларов, Георги Димитров и Станке Димитров подстрекават българите към неподчинение на правителство и на немските представители.

В края на лятото на 1941 година, със съветски самолети и подводници в България са изпратени, разделени в три групи, начело с Цвятко Радойнов, Христо Боев и Георги Янков, 55 дейци на БКП с цел да оглавят въоръжените действия. Според едни източници това е дело на Задграничното бюро на БКП. Според други, десантът е по директно нареждане на НКВД, което не е съгласувано предварително със Задграничното бюро. Постъпката се оказва прибързана и не дава очаквания резултат. По-голямата част от изпратените са заловени или екзекутирани от полицията и армията, поради силния контрол на правителството над ситуацията в страната. Част от тях са съдени в процес на парашутистите. За сметка на това, оцелелите от т.нар. групи на „подводничарите“ и „парашутистите“ по-късно стават едни от най-известните партизански водачи.

През юли 1942 година по нелегалната радиостанция "Христо Ботев" Георги Димитров обявява програмата на Отечествения фронт - коалиция между БРП, БЗНС "Пладне" и Политическия кръг "Звено". Тя се обявява за „недопускане на участието на български войски на Източния фронт срещу СССР, за изтегляне на българските войски от територията на Югославия и Гърция, скъсване на съюза с Германия и прекратяване на износа на зърнени храни за нея, споразумение с другите балкански държави, приятелски отношения с СССР, Великобритания и САЩ, възстановяване на гражданските свободи, отмяна на противоконституционните закони, неизползване на армията с противонародни цели, разпускане на профашистките организации на ратници, бранници, легионери и други подобни, изкореняване на расовата омраза.“[13]

През април 1942 година вследствие на предателство е арестуван и по-късно екзекутиран почти целият Централен комитет на БКП (процес на ЦК на БРП). През август 1943 година БРСДП се присъединява към ОФ. Поради увеличения брой на партизанските чети и отряди и участниците в тях, през април 1943 година се създава като централно ръководство нелегалната Народоосвободителна въстаническа армия (НОВА). През август същата година е създаден ръководен орган на ОФ — Национален комитет. НОВА разделя страната на дванадесет въстанически оперативни зони. Всичко това подсказва за намерението на БРП да вземе властта в скоро време.

Властите от своя страна засилват действията си. Създадени са специални жандармерийски части, на които се дават широки правомощия в действията срещу партизаните. Партизанските части извършват нападения срещу железопътни линии, складове с храни, гориво, облекло и оръжие, предназначени за германските войски. Когато е възможно, партизаните завземат за кратко малки населени места, за да водят пропаганда, унищожават полицейски и данъчни архиви и присвояват оръжие и продоволствия, за да ги използват за своите нужди.

БРП разширява подривната си дейност в армията. Понякога войсковите части показват слаба ефективност в боевете с партизани. Зачестяват случаите, в които дезертирали войници се присъединяват към партизаните. Такива явления се наблюдават най-вече в поделенията, окупиращи югославска и гръцка територия в Македония и Тракия. Сформирани са 7 войнишки партизански части, които в някои случаи си сътрудничат с югославски и гръцки партизани. Сред видните войнишки партизански командири са Дичо Петров, Атанас Русев и други.

През пролетта на 1944 г. правителството решава да ликвидира партизанското движение. Мобилизирани са около 100 000 войници, полицаи и жандармеристи в масови акции срещу партизаните. Резултатът обаче е далеч от желания — с наближаването на Червената армия към България повече хора се присъединяват към партизанските формирования.

Междувременно на 12 август парламентарната опозиция и Отечествения фронт излизат с обща декларация за създаване на “ново конституционно правителство”. След натиск от страна на Москва Отечественият фронт се отказва от подписа си под декларацията. Оставена без подкрепата на ОФ, парламентарната опозиция съставя на 2 септември 1944 година ново правителство, което прави последен опит да предотврати обявяването на война от Съветския съюз на България. За няколкото дни то прекъсва дипломатическите отношения с Германия, иска официално примирие от САЩ и Великобритания и започва изтеглянето на българските войски от териториите, анексирани от Югославия и Гърция. Започват и преговори с главнокомандващия НОВА Добри Терпешев, като чрез него БЗНС "Врабча 1" предлага на ОФ участие във властта. Терпешев представя на правителството крайни искания, които практически означават предаване на властта на ОФ и те са отхвърлени. Независимо от тези обстоятелства на 5 септември Съветският съюз обявява война на България. Въпреки това правителството на Константин Муравиев обявява война на Нацистка Германия на 8 септември 1944 година, като същия ден войските на СССР навлизат в страната.

Същевременно в периода между 6 и 8 септември 1944 г. около 170 населени места в страната са завзети трайно от партизански части. Партизански части участват във вземането на властта в София. То е извършено посредством мобилизиране на влиянието на Политически кръг „Звено“ сред армията. Силни военни части застават на страната на ОФ. Решаваща е подкрепата на Танковата бригада в Горна Баня. След Деветосептемврийския преврат с цел овладяване на армията доскорошни партизани масово са назначени в множество военни части на влиятелния политически пост „помощник- командир“[14] по време на участието на България във Втората световна война на страната на антигерманската коалиция. Тяхна задача е да предотвратят евентуални опити на царските офицери да саботират ефективността на бойните действия срещу Вермахта и да контолират българската армия. В седмиците след 9 септември 1944 година бивши партизани се включват в изграждащата се милиция. Също така, бивши партизани участват в започналите масовите репресии и акции на отмъщение срещу служители на администрацията, военно- полицейския апарат и противници на БКП.

В навечерието на 9 септември 1944 година на територията на България действат 1 партизанска дивизия, 9 партизански бригади, 36 партизански отряда и няколко самостоятелни партизански чети и стотици бойни групи. В „История на Българската комунистическа партия“ не са дадени количествен данни, а с така формулираните формирования се подчертава масовостта на движението. Спорен остава въпросът с точния брой на партизаните, действали на територията на България в периода 1941-1944. Една година след завземане на властта, според отчета на организационния отдел на БРП(к) от 17 октомври 1945 год., броят на партизаните на 9 септември 1944 г. е бил 7000 души. Десет дни по-късно, вероятно под натиска на висшето партийно ръководство, от същия отдел се разпространяват нови данни - броят на участниците е вече 50 000 човека. Според данни от историографията преди 1989 година, общият брой на партизаните и участниците в бойните групи е около 30 000, а на ятаците и помагачите им — около 200 000. Според едно съвременно изследване, към 9 септември 1944 г., действащите партизани са на брой малко над 9 900. В различни източници се споменава за 100 000 убити партизани и ятаци, в други за 9140 убити партизани и 20 070 ятаци. Точни данни за загиналите в съпротивата, по поръчение на ЦК на БКП, са представени след многогодишно изследване от Музея на революционното движение в България. В този албум загинали като нелегални, участници в бойни групи, партизански акции, ятаци, както и участници, обесени в затворите, без изрично да е упоменато, че са осъдени на смърт са общо 2380 човека. Осъдени на смърт с изпълнена смъртна присъда са общо 68 човека.

5. Обществена безопасност в системата на полицейските служби и взаимодействието им с други служби.

Установено е, че Българската полиция преминава през няколко етапа. Първият етап е времето от Освобождаването на България от османско иго до към 1919 година. Вторият етап се очертава от 1919 до към 1934 година. През него се появява на бял свят Законът за защита на държавата, а през 1925 година се публикува Закон за администрацията. Създава се Дирекция на полицията (ДП). Първи директор на полицията е Иван Ковачев, а поддиректор е Н. Халачев. Към тази дирекция се създава отдел Политическа полиция (ДС). За подобряване работата на институцията на 4 септември 1934 година се приема Наредба-закон за изменение и допълнение на Закона за администрацията и полицията и последващ нормативен акт от 23 юли 1937 година - Закон за Държавната полиция. Към политическата полиция (ДС) се създават и следните отделения[15]:

Отделение "А" за борба срещу комунистите и анархистите и другите леви течения.

Отделение "В" за борба с шпионажа и контрашпионажа вътре и вън от страната и

Отделение "С" за следене дейността на бившите политически партии и родолюбиви организации, а така също и контрол върху пресата и печата.

Трети етап е от 19 май 1934 година до септември 1941 година. Това е период, през който комунистическата партия и нейните сателити започват "въоръжена борба" срещу законоустановената власт в България.

Четвъртият етап е от края на 1941 до септември 1944 г., когато полицията, както сочат документите и архивите, води успешна борба срещу въоръжените атаки на българските комунисти и емигрантите, изпращани от Съветския съюз.

Основите на МВР се полагат по време на Руско- турската война (1877 -1878). С Инструкция от 16.11.1876 г. княз Черкаски е упълномощен да създаде институцията. Първият нормативен акт за устройството и дейността на полицията е Временни правила за устройството и дейността на полицията в Княжество България, утвърден от руския императорски съвет на 03.09.1878 г. Допълнение на този акт са инструкции за старшите жандарми, за младшите жандарми и Временно положение за полицейския пристав. Съгласно тези документи полицията се поставя под ведомството на Вътрешния отдел при Централното управление на императорския комисар.

МВР функционира от назначаването на първия български кабинет с Указ №1 от 05.07. 1879 г., с който се назначава и първият министър на вътрешните работи - Тодор Бурмов. Основна задача на МВР е да се грижи за запазване на реда и безопасността на гражданите и за изпълнение на законите.

Сфери на дейност на МВР

Основните сфери на дейност на МВР са[16]:

− вътрешните работи

− народното здраве

− ветеринарното дело - отпада през 1893г.

В началото МВР изпълнява и други нетипични за него функции[17]:

− управление на пощите и телеграфите - отпада през 1893 г.

− обществени грижи - отпада през 1883 г.

Основните компетенции на МВР са народното здраве и вътрешните работи, които включват са[18]:

− вътрешното управление (администрацията)

− вътрешната сигурност (полицията)

− обществените грижи

Във връзка с обществената безопасност в системата на полицейските служби и взаимодействието им с други служби е приета стратегия за въвеждане на модела "Полицията в близост до обществото". Постепенно промените, които настъпват в България променят обществените изисквания към полицейската дейност. Очакванията са за полицейска институция, ориентирана към гражданите и осъществяваща дейността си в интерес на цялото общество, при абсолютно зачитане на правата и достойнството на хората. Едновременно с това настъпват промени в структурата и ръста на престъпността, която в първите години след демократичните промени се повиши неколкократно. Нарасна броят на престъпленията против личността и собствеността. Промени се социално- икономическият климат в обществото, в което бедността и безработицата се явяват допълнителни криминогенни фактори. Тази ситуация доведе до цялостно пренасочване на дейността на полицията към разкриване и документиране на извършените престъпления, a превантивната работа бе сведена до минимум. Пoлучи се ограничаване, в някои райони и прекъсване на връзките между полицията и обществеността. Това довежда до намаляване на доверието на гражданите в полицията. Ето защо промените за оптимизиране на дейността на полицията имат съществено значение за издигането на нейния обществен престиж. Тези промени изискват промяна в отношенията между полицията и обществото. Това означава, че полицията следва да отчита специфичните проблеми и потребности на всички обществени групи, включително и социално уязвимите, като непълнолетни, представители на малцинства и жертвите на престъпления.

Доказана алтернатива при осъществяване на полицейската дейност е моделът „Полиция в близост до обществото“, реализирането на който ще осигури качествена услуга на гражданите и широка обществена подкрепа за работата на полицията. Моделът произтича от презумпцията, че основна цел на полицейската дейност е решаването на проблемите на хората и повишаването на чувството им за сигурност. Той работи с причините за престъпността, а не само с нейните последици. В контекста на този модел полицейският служител осъществява дейността си в непрекъснат контакт с местната общественост. В тази насока ръководството на МВР подкрепя инициативата за реорганизация на полицейската дейност в България. По разпореждане на министъра на вътрешните работи през юли 2002 г. е създадена постоянна работна група за разработване и реализиране на практически модел „Полицията в близост до обществото“. Работната група включва представители от различни звена в структурата на МВР и от български неправителствени организации. Извършен е задълбочен анализ в няколко направления - успешни модели за работа на полицията с обществото в други държави, опитът на български неправителствени организации, нагласите за промяна в самото МВР и на обществените очаквания към дейността на полицията. Целите, които си поставя стратегията, са:

− Определяне на приоритетите на полицейската работа в съответствие с обществените потребности;

− Повишаване на чувството за сигурност на гражданите;

− Нарастване на обществената удовлетвореност от дейността на полицията;

− Преодоляване на отчуждението и установяване на отношения на партньорство и сътрудничество между полицията и гражданите;

− Намаляване на страха от престъпността чрез превенция.

5.1. Първи исторически етап (1878-1919г.).

След петвековното османско владичество, в резултат на Руско- турската освободителна война 1877-1878 България отново се появява на политическата карта на Европа. Нейното държавно устройство се урежда от Търновската конституция, изработена от Учредителното събрание, състояло се в старопрестолния град Търново (дн. Велико Търново) от 10 февруари до 16 април 1879. Според чл. 4. на конституцията „Българското княжество е монархия - наследствена и конституционна, с народно представителство"[19]. Този член от основния закон е изцяло в духа на чл. 6. от Санстефанския прелиминарен договор 1878, сключен между Русия и Османската империя след приключване на войната.

Изложените дотук постановки на най-важните международни актове след Руско-турската освободителна война 1877-1878 и последвалата след тях Търновска конституция утвърждават в България като форма на държавно управление монархията[20]. Обстоятелството, че тя е ограничена до степен на „конституционна, с народно представителство"[21], не променя нейната същност, тъй като изрично се подчертава, че тя ще има един от най-важните атрибути на монархията- наследствеността.

През периода на Третото българско царство монархията в България преминава през два етапа: първи - от април 1879 до септември 1908, и втори- от септември 1908 до септември 1946. През първия етап българската държава съществува под формата на княжество, и то не независимо, а както вече бе посочено (според чл. 1. на Берлинския договор) - трибутарно, т. е. под върховната власт на турския султан. Възобновената българска държава не само е лишена от своята независимост, но е и задължена да плаща ежегоден данък на Високата порта, чийто размер се определя по-късно.

Извършеното през септември 1885 Съединение на Източна Румелия с Княжество България е първата и за съжаление единствената успешна стъпка, предприета от българския народ за обединение на разпокъсаното му отечество (последвалото през 1940 възвръщане на Южна Добруджа е по-скоро акт на външни фактори). Колкото и значимо да е това събитие, то няма пряко отношение към формата на държавно управление в Българското княжество.

Още не заглъхнало ехото от бурните събития от есента на 1885 и България става арена на нови сътресения, този път от чисто вътрешно естество: на 8 срещу 9 август 1886 група български офицери русофили обкръжават княжеския дворец в столицата с помощта на верни им войскови части и извършват държавен преврат, насочен срещу Александър 1 Батенберг. Владетелят е детрониран от престола и е заставен насила да подпише акта на своята абдикация от него. След това под военен конвой е изведен извън пределите на Княжеството. Срещу тази офицерска акция се обявяват други войскови части и най-вече военният гарнизон в Пловдив. Към тях се присъединява и Ст. Стамболов, по това време заемащ отговорния пост на председател на Народното събрание. Детронаторите са разпръснати от столицата, а княз Александър I Батенберг - върнат обратно в Княжеството. Поради отказа на руския император Александър III да одобри завръщането му той доброволно се отказва от българския престол и в края на август с. г. напуска завинаги България. В свиканото през октомври 1886 III Велико народно събрание за избиране на нов български владетел на мястото на абдикиралия княз Александър І Батенберг преобладават привържениците на Ст. Стамболов и той без проблеми заменя подалия оставката си П. Каравелов със своя политически съмишленик Г. Живков.

През лятото на 1908 в Турция избухва Младотурската революция, която засяга из основи дотогавашните й устои. Остарелият вече султан Абдул Хамид II, безсилен да се справи с водачите на революцията, се примирява с тяхното излизане на преден план във вътрешнополитическия живот на империята, но не крие надеждата да си възвърне предишното положение на абсолютен монарх. И наистина, през следващата 1909 той предприема контрадействия срещу младотурските водачи, но без успех.

По това време европейското и българското обществено мнение е изненадано от ново, още по-голямо събитие: провъзгласяването на независимостта на България на 22 септември 1908 в старопрестолния град Търново. Този път военният конфликт с Турция е наистина неизбежен, защото се нарушават правата й, предоставени й от един международен договор, какъвто по същество представлява Берлинският от 1878. По-важно в случая е, че след 22 септември 1908 България вече не е васална държава по отношение на Турция. От този момент тя става равноправен член в семейството на европейските народи и придобива пълна независимост. Провъзгласяването на независимостта е съпроводено с обявяването на България за царство, а нейния владетел — за цар на българите.

С този акт се поставя началото на втория етап от историята на монархията в България през периода на Третото българско царство, който продължава до септември 1946, т. е. цели 38 г. През това време монархията като форма на държавно управление остава непокътната, но съществува под друга форма. Възстановява се по същество държавната традиция, съществувала в страната до падането й под османска власт. Това, разбира се, е по-скоро само една външна прилика, тъй като българските царе от средните векове са абсолютни владетели, които управляват страната еднолично, без правителства, само с помощта на ограничен кръг свои приближени боляри и военачалници, а владетелят на възобновената през 1878 българска държава е само един конституционен монарх. Но нито княз Александър I Батенберг, нито княз Фердинанд I искат да се помирят с прерогативите, които им предоставя Търновската конституция. Поради краткия срок на царуването си първият от тях не успява да превиши особено много своите права. Специалните пълномощия, които иска от II Велико народно събрание (1881), вместо да укрепят положението му в Княжеството, по-скоро го влошават. Поради това той преждевременно се отказва от тях, като през есента на 1883 възстановява стария парламентарен ред в Княжеството, така както той е регламентиран от Търновската конституция.

Княз Фердинанд I също не крие властническите си амбиции, но през периода на Стамболовото управление (1887-1894). Едва след правителствената промяна от 1894 се вижда освободен да пристъпи към осъществяване на своите желания. Той се чувства с още по-развързани ръце след февруари 1896, когато е постигнато и помирението с Русия, довело до признаването му за законен български владетел и от външния свят. От този момент насетне владетелят се показва в съвършено друга светлина от тази в първите години на царуването си в България.

В някои изследвания, посветени на политическата история на България в края на XIX и началото на XX в., се прокарва становище, че по това време, а и след това - до края на царуването си, Фердинанд I като владетел се е интересувал главно от две неща: армията и външната политика, а останалите ресори на държавното управление предоставил на непосредствените им титуляри - министрите. Едно по-внимателно вглеждане в неговите действия ни кара да смятаме това твърдение в не малка степен за опростенческо, поради което не може да се приеме без сериозни уговорки. Наистина, интересите на владетеля към Българската армия и към външната политика на страната са неоспорими. Но твърдението, че във вътрешната политика се е интересувал само от състоянието на пътищата и мъмрил местните кметове за козите, които унищожавали хубавите гори, е просто несериозно. Наличната документация, която съществува за времето след падането на Стамболовото правителство, показва, че няма сектор от обществено-политическия живот на страната, към който той да не е проявявал жив интерес или да не се е искало неговото съгласие.

За разлика от своя предшественик княз Александър I Батенберг княз Фердинанд I не се решава да суспендира Търновската конституция, колкото и да я ненавижда. Спрямо нея той предприема по-друга тактика: просто я пренебрегва и от втората половина на 90-те години на XIX в. се опитва да действа като самовластен господар в страната. Неслучайно този период от неговото царуване се характеризира от нашата историография като „личен режим". От този момент той започва да поставя и сваля правителства, ръководен само от своите разбирания. Тази практика следва и през втория етап на монархията в страната, т. е. след септември 1908 до края на царуването си в България.

Едно от последните големи действия на Фердинанд I с оглед придобиването на по-големи монархически прерогативи, като става безконтролен разпоредител с външната политика на страната, е внушението му за изменението и на чл. 17. от Търновската конституция, който пряко фиксира неговите права и задължения в тази област. Фердинанд I се възползва от случая, че след провъзгласяването на България за царство следват неизбежни промени в основния закон, които да отразят новото положение на държавата и нейния владетел, т. е. навсякъде изразите „княжество'", „княжески" и др. да бъдат заменени с нови: „царство", „царски" и др. Наред с тези неизбежни изменения, цар Фердинанд I не крие желанието си да бъде променен и споменатият чл. 17., който да му развърже ръцете в областта на външната политика. С тази задача се нагърбва тогавашното правителство на Ал. Малинов.

През 1913 цар Фердинанд І има зад гърба си Австро- Унгария и Германия, през есента на 1918 той няма зад себе си нито един сигурен външен покровител. Царят има пълен контрол върху положението в страната до 25 септември 1918. Дотогава всички правителства безропотно му се подчиняват и изпълняват неговите разпореждания. Обстоятелството, че от средата на септември с. г. е извършен пробив срещу българските войски в района на Добро поле, не стряска нито царя, нито правителството. Очевидно се е смятало, че щабът на Действащата армия ще съумее да се справи отново с положението, както това е правил вече няколко пъти при подобни ситуации на други участъци на фронта. Надеждите остават напразни. Вечерта на 25 септември и до столицата достига тревожното известие, че въстаническите части от българската армия, които настъпват към София, са стигнали до Кюстендил и са разбили намиращата се там Главна квартира. От този момент българската армия няма свое командване. Станалото събитие изважда правителството на Ал. Малинов от дотогавашното му пасивно поведение и то бърза да реагира незабавно, като веднага формира и изпраща при съглашенските войски в Солун своя делегация за сключване на примирие.

Цар Фердинанд I не крие отрицателното си отношение към предприетите от кабинета действия, но не е в състояние да ги спре. Тогава той замисля извършването на държавен преврат с верните му генерали Ал. Протогеров, М. Савов и др., но твърде късно, защото развоят на събитията изпреварва плановете му. Късно през нощта на 29 срещу 30 септември 1918 от Солун се получава известие, че примирието с Антантата е сключено и че от този момент нататък се прекратяват военните действия срещу България. Така Фердинанд I е изправен пред свършен факт и не му остава нищо друго, освен да изчака завръщането на делегацията от Солун и да разбере от нея на каква цена е подписано примирие с България. На 1 октомври той приема току-що пристигналия ръководител на делегацията министър А. Ляпчев и внимателно изслушва подробния му доклад. От него узнава, че съглашенците са се произнесли „добре за престолонаследника"[22]. Казано с други думи, съдбата му като български владетел е решена и той трябва да отстъпи българския престол на своя първороден син. Царят обаче не се доверява на известията на А. Ляпчев и затова кани на аудиенция и американския дипломат Уокър, придружавал българската делегация в Солун. Когато и от него получава същата информация, се убеждава, че въпросът за по-нататъшното му царуване в България е решен окончателно и безвъзвратно. Утешителен за него в случая е фактът, че все пак монархията в България се запазва, както и че се запазва и самата Кобургска династия. При това положение той смята, че може спокойно да се оттегли от българския престол. Оставката си връчва на министър-председателя Ал. Малинов на 3 октомври 1918 и още същата вечер напуска пределите на страната. На българския престол под името цар Борис III се възкачва първородният му син, който още от 1912 е провъзгласен официално за негов престолонаследник.

Под предлог, че встъпва на престола при особено тежки обстоятелства (България току-що е излязла от световната война), новият цар не изпълнява това конституционно задължение, като го отлага за по-добри времена. Интересно е, че той остава на българския престол цели 25 г. и не намира нито веднъж подходящ момент да стори това. Драматичните събития от есента на 1918 бързо отминават, отминават и вълненията и протестите против Ньойския договор 1919. Следват две десетилетия на мирно развитие на България, а цар Борис III все не пристъпва към изпълнение на повелите на чл. 34. Но това не е единственият случай на незачитане на Търновската конституция от негова страна. Налице са и много други, но тук ще се спрем само на някои от тях. Така например по установена вече парламентарна традиция държавният глава открива всяко ново Народно събрание и дори всяка сесия -редовна или извънредна, на парламента, като прочита пред народните представители свое тронно слово, което не е нищо друго освен сбито съдържание на основните моменти от програмата на правителството - законови и други актове, които то има намерение да прокарва през парламента по време на дадената сесия. Тази традиция се спазва както от княз Александър I Батенберг, така и от княз (цар) Фердинанд I. Цар Борис III обаче се отказва от конституционното право и докато управлението на страната се намира в ръцете на БЗНС (1920-1923), той нито веднъж не стъпва в Народното събрание. Правото да открива сесиите на парламента той делегира на министър-председателя Ал. Стамболийски. Тази стъпка на монарха не е случайна. Тя е по-скоро един индикатор за действителното му отношение към земеделското управление. Заел престола в твърде критични за страната дни, той, подобно на своя баща през първите години на царуването му в България, също се скрива в двореца в столицата и дава вид, че само „ще царува, без да управлява"[23], което е желанието и на водачите на БЗНС и най-вече на самия Ал. Стамболийски. Всъщност земеделският лидер е привърженик на републиканската форма на управление и още по време на Балканските войни 1912-1913 и Първата световна война 1914— 1918 открито манифестира републиканските си убеждения. Цар Борис III е личен свидетел на неговите действия против монархията, които датират от времето на първото му влизане като депутат в парламента (1908). Той е политикът, който решително се противопоставя срещу своеволието на Фердинанд I да чете седнал и с калпак на главата тронното си слово в парламента. Той се обявява против засилването на личния режим след провъзгласяването на независимостта на България. Реагира най-остро срещу изменението на чл. 17. от V Велико народно събрание (1911). Най-сетне, той е, който има дързостта да заплаши в очите цар Фердинанд I през есента на 1915, че ако си позволи да въвлече България в световната война на страната на Австро-Унгария и Германия, ще отговаря не само с короната, но и с главата си. За цар Борис III не остава тайна и фактът, че в дъното на радомирските събития от септември 1918, довели до открито отричане на монархията и провъзгласяването на република, стои именно той - Ал. Стамболийски. Всичко това е пред очите на младия монарх и той не може да изпитва каквито и да било симпатии към земеделския водач. Събитията, последвали след края на Първата световна война, се стичат така, че той в продължение на няколко години има за свой пръв министър именно лидера на БЗНС. Като министър-председател Ал. Стамболийски дълбоко в себе си не изменя на републиканските си убеждения. Намерението му за премахване на монархията обаче се натъква на категоричната съпротива на западните съглашенски сили и най-вече на Англия и той оставя решаването на този въпрос за по-добри дни. През целия период на управлението на БЗНС за него Борис III не е нищо повече от „царчето в Двореца"[24], което той има наивитета да мисли, че ще може да „напътства и направлява"[25] според собствените си разбирания. Макар и още твърде млад, цар Борис III е много по-ловък от своя пръв министър. С различни ходове и действия той не само съумява да притъпи анти-монархическите му настроения, но и да създаде у него впечатлението за някакво „другарство" и „приятелство". Изненадващо в случая е, че доверчивият по природа земеделски лидер му повярва и на един от поредните следвоенни конгреси на БЗНС му прави такава апология, каквато никой друг български политик преди и след него не си позволява да направи. За разлика от Ал. Стамболийски цар Борис III не е тъй лековерен. Принуден да приеме следвоенните реалности в страната, той по никакъв начин на желае управлението на БЗНС и започва да крои планове за неговото час по-скорошно отстраняване от властта. Давайки си реална сметка за действителното влияние и сила на БЗНС като управляваща партия, монархът пристъпва към осъществяването на своето намерение твърде внимателно. Той решително се противопоставя на замисъла на верни нему офицери от Военния съюз за сваляне по насилствен път на земеделското правителство още през 1919-1920. Предпочитанието му е това да бъде сторено от дясната опозиция и по възможност по легален начин. Подобни действия наистина се предприемат от партиите на Конституционния блок през есента на 1922, но завършват катастрофално. Свиканият от тях събор в Търново през септември с. г. е не само разгромен от привържениците на БЗНС, но последва и арестуване на водачите на Конституционния блок с намерение да бъдат съдени от Държавен съд като бивши министри в кабинета на Гешов и Данев (1911-1913) и на Ал. Малинов (1918), довели страната до двете национални катастрофи. Цар Борис III е твърде смутен и от последвалия през ноември 1922 референдум за съдене на виновниците за националните катастрофи. Не по-малко е изненадан и от забежките на министър-председателя във вътрешнополитическия живот, който въвежда за пръв път непарламентарната практика да дава оставката на свои кабинети не пред държавния глава, а пред съюзните конгреси и от тях, а не от царя да приема мандат за съставянето на новите си кабинети.

Възникналата необходимост от нов модел за ефективна и ефикасна полиция, способна да гарантира сигурността на гражданите, като потребители на полицейската услуга, наложи необходимостта от промяна в организацията, формите и методите на работа на полицейската институция у нас, както и на нейните ценности и приоритети. Обществените очаквания бяха насочени към превръщане на полицията в институция, оказваща услуги на населението и негов партньор при решаване проблемите на сигурността на местно равнище.

Моделът “Полиция в близост до обществото”, който се осъществява успешно в повечето европейски страни, съдържа философията на реформата, която се осъществява и в нашата страна в продължение на няколко години, като нейните основни компоненти са:

− Проактивност - стремеж към установяване и отстраняване на причините, които водят до повтарящи се престъпления и нарушения на обществения ред. Традиционно полицията е ориентирана реактивно и критерий за ефективността й е задържането на извършителя на правонарушението. Проактивно ориентираната полиция се стреми да въздейства върху причините и да предотврати или ограничи нежеланите последствия. Тя идентифицирала проблемите на местните общности и се стреми да ги разреши, преди да са ескалирали до степен на неконтролируемост.

− Проблемна ориентираност - търсене на устойчиви решения на проблемите, пораждащи несигурност, които понякога не са пряко свързани с престъпността. Проблемно ориентираната полиция не се бори с последствията, а търси трайни решения на причините и предпоставките.

− Укрепване на общественото доверие - база за изграждане на новия полицейски модел и същевременно резултат от успешно решените проблеми на общността. Полицията, ползваща се с доверието на гражданите, е по-информирана, по-подкрепена, по-адекватна и несъмнено по-удовлетворена и мотивирана.

− Установяване на партньорства:

- създаване атмосфера на сътрудничество с обществото и ангажиране на неговите формални и неформални структури (местна власт и администрация, неправителствени организации, медии, училищни институции, религиозни общности, частни институции и др.) в процеса на гарантиране на обществената сигурност;

- определяне на факторите за несигурността, идентифициране на проблемите и определяне на приоритетите на полицейската дейност в съответствие с обществените очаквания;

- търсене на общи решения, разпределяне на отговорностите и оценка на постигнатото.

Стратегията за доближаване на полицейското обслужване до гражданите дава възможност за промяна в социалния образ на полицията сред населението, т.е. за превръщането й в орган за защита. Чрез нея се отговаря и на утвърждаващата се в обществото идея за засилване на превантивната дейност на полицията, за превръщането й в социално легитимна институция, еднакво приета от всички индивиди и социални групи на обществото като необходим и безпристрастен инструмент за разрешаване на конфликти. Осигуряването на спокойствието на гражданите следва да става чрез минимум намеса в техните права и свободи, като полицията винаги трябва да бъде на тяхно разположение и услуга.

5.2. Втори исторически етап (1920-1934г.).

На 9 юни 1923 страната осъмва с нов държавен преврат, извършен от Военния съюз и организацията Народен сговор. Министър-председателят проф. Ал. Цанков и двама негови министри, ескортирани от конна гвардейска част, се отправят извън столицата в двореца „Врана", където по техни сведения се намирал държавният глава, за да получат от него указа за назначаването на новото правителство. За тяхна голяма изненада кандидатите за бъдещото управление на страната са подложени на твърде унизително изпитание: в продължение на няколко часа царят не се явява при тях, въпреки настойчивите им искания. Едва към 11 ч той се появява, след като те заявяват, че ако той не стори това, новото правителство ще обяви страната за република. Колко наивно е това действие показват данните, проникнали в тогавашния печат, според които цар Борис III заявил на новия военен министър, че с извършения акт била спасена короната. При това и вглеждането в самия състав на кабинета показва, че в него фигурират лица, твърде приближени на Двореца: о.з. полк. Хр. Калфов - бивш адютант на царя, напуснал „демонстративно" службата си в Двореца през есента на 1922, полк. Ив. Вълков — един от водачите на Военния съюз, ген. Ив. Русев - верен царедворец, и др. Забавената поява пред министерската делегация, за която става дума, е съзнателна стъпка, продиктувана от желанието на царя да излезе на преден план едва след като се убеди окончателно, че положението не само в столицата, но и в страната е в полза на превратаджиите. Защото той много добре знае какви са били последствията от офицерската акция срещу княз Александър I Батенберг, предприета през август 1886. Дал благословията си за извършения преврат чрез подписването на указа за съставяне на ново правителство, цар Борис III очаква и развръзката с бившия вече министър-председател Ал. Стамболийски, когото лично е посетил в родното му село само два дни преди акцията, за да го увери в „приятелските си чувства", а всъщност - да притъпи неговата бдителност спрямо многобройните сигнали за готвения преврат. От биографите на Ал. Стамболийски знаем, че тактиката на царя дава своя положителен резултат. Земеделският министър- председател е силно изненадан от авторите на преврата. Такъв той допускал само от страна на ВМРО, но не се страхувал от него, тъй като подобна акция от тази организация можела да бъде смазана веднага от верните му земеделски привърженици, както това е сторено вече след предприетата от ВМРО окупация на Кюстендил през декември 1922. Тогава на призива на д-р Р. Даскалов откликват хиляди земеделци от цялата страна и само благодарение на положените големи усилия от страна на правителството не се стига до излишни изстъпления в столицата и страната. Ал. Стамболийски отказва да приеме, че държавният преврат е дело на войската и на монарха. Той просто забравя древното правило, че монарсите имат не приятели, а само поданици, и съвсем скоро ще изпита царското „милосърдие" на собствения си гръб. След като е заловен от новите власти, бившият земеделски премиер е убит по особено садистичен начин във вилата му край родното му село Славовица, Пазарджишко.

От 9 юни 1923 цар Борис III стремглаво тръгва по пътя на своя баща към утвърждаването си като първостепенна политическа фигура в цялостния политически живот на страната. Както цар Фердинанд I, така и той не посяга на Търновската конституция и като него и той предпочита да не се съобразява с нея. Това става малко по-късно. През втората половина на 20-те и началото на 30-те години той все още си играе на конституционен владетел. Когато обаче вижда, че може да се хвърли някакво петно върху неговия авторитет като държавен глава, действа незабавно и твърдо. Нека припомним случая с отстраняването на предания му иначе пръв сговористки министър-председател - проф. Ал. Цанков, в началото на януари 1926. Предприетите след априлския атентат 1925 в софийската катедрала „Св. Неделя" репресии и терор в страната от правителството на проф. Ал. Цанков предизвикват остра реакция сред европейското демократично обществено мнение. Това заставя някои от дотогавашните външни крепители на това правителство, като Англия и др., да оттеглят подкрепата си към него. Известен за тази промяна, цар Борис III също оттегля своята подкрепа от Ал. Цанков. Той вече е свършил черната работа през юни 1923, а след това и през септември с. г. и повече не му е потребен. Гласуваният вот на доверие от правителственото мнозинство в началото на септември 1925 не променя неговото решение. Дните на кабинета са преброени и се очаква само подходящият момент да бъде отстранен от държавното управление. Проф. Ал. Цанков полага героични усилия, за да се задържи на власт. След като изчерпва всички други средства, опитва се да въздейства на монарха и чрез началник-щаба на армията. Това силно разгневява монарха и в началото на януари 1926 последва бламирането на цялото правителство, в резултат на което проф. Ал. Цанков е принуден да се прости с министър- председателския пост. Разбира се, той бързо е овъзмезден с нов висок държавен пост - председател на Народното събрание, но от този момент нататък той вече играе второстепенна роля в политическия живот на страната. С всяка изминала година цар Борис III става все по-опитен играч на политическата арена в страната. През януари 1929 е принуден да се раздели със своя предан военен министър -ген. Ив. Вълков, който е заставен от привържениците на проф. Ал. Цанков и Ат. Буров в Демократическия сговор да напусне министерския си пост. Монархът преценява, че отстраняването на генерала няма да промени по същество неговото положение като „върховен арбитър" в страната, и приема смяната му от кабинета. За големите му заслуги към короната той го възнаграждава с топлото местенце на български дипломатически представител в Рим.

Не такова е поведението на царя към опитите на легалната опозиция да свали преждевременно от власт Демократическия сговор. Тогава блясва способността му на изкусен режисьор в политическите борби. Привидно той приема подадената от А. Ляпчев оставка на втория сговористки кабинет и седмици наред разиграва политическа комедия чрез предприетите сондажи с опозиционните партии за „намиране на изход" от положението. Дори такъв опитен политически играч, какъвто е дългогодишният лидер на Демократическата партия Ал. Малинов, се улавя и приема да състави ново правителство при очевидните неизгодни условия, които му поставя държавният глава. И все пак в началото на 30-те години цар Борис III е принуден да се раздели със сговористите. Формалният повод за това е изборният успех на опозиционните сили в лицето на групиралите се в коалицията Народен блок няколко партии - демократи, радикали, БЗНС „Врабча 1", национал либерали (Г. Петров), и едва мъждукащата групировка на стария земеделски деец Д. Драгиев. Истинската причина, която заставя монарха да склони на неизбежната правителствена промяна в страната, е икономическата криза, която се задълбочава в САЩ в края на 20-те години, достига Европа и не отминава и България. В резултат на това в страната се създава твърде напрегната обстановка. Всеки опит за маневри от страна на царя са обречени на неуспех. Той добре съзнава това, поради което и не желае да рискува. И все пак не се предава изцяло на новите управляващи. Поставя немалко условия на Ал. Малинов, който е определен от блоковата коалиция за бъдещ министър-председател, най-вече по отношение на присъствието на земеделците в неговото правителство. Макар че от 9 юни 1923 са минали много години, очевидно призракът на БЗНС продължава да всява кошмари в сънищата му. И новият премиер трябва дълго да го увещава, че няма никакви основания да се опасява от привържениците на Д. Гичев и че лично гарантира за тях. Въпреки че БЗНС „Врабча I" има най-големи заслуги за победата на блоковата коалиция, той не е допуснат до предната линия на управлението на страната. През блоковото управление (1931—1934) нищо не застрашава устоите на монархията в България. Както сговористите, така и новите управници се изявяват като усърдни крепители на короната. Междувременно през есента на 1930 цар Борис III се оженва за италианската принцеса Джованна (Йоанна) Савойска, дъщеря на крал Виктор Емануил III. На бракосъчетанието им в Асизи (Италия) присъства и бившият цар Фердинанд І, но при повторението на обреда в България той не е допуснат в страната. Старият монарх е силно огорчен от поведението на собствения си син. Още повече че това не е нито първият, нито последният опит, когато получава отказ от негова страна за посещение в България, в която той е царувал цели 31 г. През януари 1933 се ражда първото отроче на царското семейство, което въпреки големите очаквания не е момче, а момиче. При неизвестността от бъдещо мъжко поколение раждането на княгиня Мария Луиза, наречена на името на баба си по бащина линия, предизвиква известна тревога, защото, ако не последва мъжка рожба, династията се изправя пред сериозно изпитание, тъй като в Търновската конституция наследяването на престола се предвижда само по мъжка линия. Само след 4 г. тези тревоги остават на заден план, когато се появява и следващото отроче на царската фамилия - Симеон. Докато в царското семейство стават тези събития, в страната се извършват редица важни промени.

Полицейските служби в България придобиват особена роля през 1934 година, когато се засилват прекия контрол на дирекцията на полицията върху областните и околийските управления. През 1934 г. Окръжната полицейска инспекция става областна полицейска инспекция, оглавена от областен полицейски инспектор.

Същевременно на базата на проучения чуждестранен и натрупания наш опит през този период бе разработена Методика за прилагане на проблемно ориентиран подход за осигуряване на ред и сигурност в населените места в партньорство с обществото. Същността на методиката се изразява в определяне на приоритетите на местната сигурност и набелязване на конкретни действия за решаване на проблемите, което е основа за гарантиране на превенция на престъпността. Всичко това се реализира чрез разработване на проекти /работни карти/ за решаване на конкретни проблеми, свързани с обществения ред и сигурност. Успешното и ефективно прилагане на модела “Полиция в близост” предполага концентрирането върху “малките” и ежедневни проблеми, създаващи чувство за несигурност, независимо от тяхната “тежест” от гледна точка на закона. Тези проблеми поддържат висок обществен интерес, изразен в мнения, жалби, сигнали, публикации, обществени форуми и не могат да бъдат решени само с усилията на полицейската институция.

5.3. Трети исторически етап (1935-1944г.).

На 19 май 1934 следва нов държавен преврат, в резултат на който правителството на Народния блок е свалено от власт и управлението се поема от Политическия кръг „Звено", който извършва преврата с помощта на Военния съюз. С помощта на ген. П. Златев през януари 1935 сваля от власт правителството на К. Георгиев. Възлага новия мандат за съставяне на кабинет на помогналия му генерал, но го държи като министър-председател само няколко месеца, колкото да му се отблагодари за голямата услуга по отстраняването на предишното правителство. Употребен, генералът повече не е нужен на монарха и през април с. г. е заместен от престарелия бивш дипломат А. Тошев. С него той няма никакви проблеми и без особени усилия го отстранява от управлението през ноември 1935, като възлага съставянето на новия кабинет на Г. Кьосеиванов - бивш началник на царската му канцелария и също така дългогодишен дипломат. Не трябва да се пропуска обстоятелството, че превратът на 19 май 1934 облекчава много самия монарх в потъпкването на съществуващата дотогава парламентарна демокрация в страната и в разчистването на пътя към утвърждаването на монархическия режим в страната. Не случайно след отстраняването на правителството на звенарите през януари 1935 цар Борис III не прави нищо за възстановяване на политическите партии в страната, които са забранени; не предприема стъпки и към провеждането на нови парламентарни избори на мястото на разтуреното вече XXIII Обикновено народно събрание и др. Такова е положението в страната до пролетта на 1937, когато не без негово съгласие правителството на Г. Кьосеиванов решава да проведе общински избори. Тази стъпка съвсем не удовлетворява обществото, което решително настоява за възстановяване на Търновската конституция и регламентирания от нея парламентарен ред в страната. За да не допусне по-нататъшно нагнетяване на вътрешнополитическата обстановка в страната, цар Борис III проявява ново „великодушие", като дава съгласието си за провеждане и на парламентарни избори през пролетта на 1938. Радостта на опозиционните сили от неговото решение е твърде голяма, но се оказва преждевременна, когато става ясно, че те ще бъдат проведени по нов избирателен закон, който не допуска участие на политическите партии в тях. Всеки кандидат издига кандидатурата си еднолично, а не от името на политическа партия. Така или иначе, изборите са проведени. За голяма изненада на царя в тях по същество мнозинство печелят кандидатите на опозицията. Това решава и съдбата на новата камара: скоро тя е разтурена и в края на 1939 и началото на 1940 се провеждат нови парламентарни избори, които осигуряват на правителството послушно мнозинство.

В момента, когато министър-председателят Г. Кьосеиванов има всичките основания да се радва на парламентарната си победа, неочаквано е заменен от царя с професора в Софийския университет Б. Филов, дотогава министър на народното просвещение.

Във вътрешнополитическия живот на страната цар Борис III се изявява като все по-опитен играч. Благодарение на това свое качество той надминава и собствения си баща по отношение на укрепване устоите на династията. Опитът за съпротива от страна на някои дейци на Военния съюз в лицето на Дамян Велчев и др. бързо е смачкан. Легалната опозиция не реагира срещу монархията като форма на държавно управление. Тя се безпокои повече от забежките на царя срещу традиционните устои на парламентарния строй, които според нея ограничават и възможностите му за лавиране. Колкото и да е деликатен, самият Ал. Малинов си позволява да го предупреди, че със забраната на политическите партии и установяването на едноличен режим в страната демокрацията в страната е силно застрашена и че от това твърде скоро ще се възползват левите сили. Опиянен от своето положение на фактически абсолютен монарх, цар Борис III не иска и да го чуе. Той е уверен в своето положение и не се страхува от никакви нови вътрешнополитически изненади.

За голямо негово съжаление съдбата на монархията в България зависи не само от вътрешни, но и от външни обстоятелства. След избухването на Втората световна война през септември 1939 последните придобиват дори по-важно значение от първите. В международен план възможностите на цар Борис III не са толкова големи, колкото във вътрешнополитическия. Така например опитът му да се намеси в голямата политика по времето на Мюнхенския заговор на А. Хитлер (1938) предизвиква острата реакция на английския крал и той е принуден да се оттегли от активно участие на международната арена. И все пак, докато огънят на войната бушува далеч от границите на България, цар Борис III няма от какво да се страхува. Още от първия ден на конфликта между Германия и Полша по негова заповед правителството обявява неутралитет. От лятото на 1940, когато политическите облаци над Балканите започват да се сгъстяват, за цар Борис III става съвършено ясно, че настъпва време, когато той не ще може да маневрира повече и ще трябва да вземе страната на една от воюващите групировки. От началото на 1941 Балканите стават непосредствена цел за Третия райх по пътя към бъдещата му война със САЩ. Малките балкански държавици трябва незабавно да определят отношението си към хитлеристката ос: или да станат нейни „съюзници", или да бъдат поставени под ботуша на немския войник. В началото на март с. г. на северната граница на България се стоварва 700-хилядна немска армия, готова всеки момент да премине на юг от р. Дунав. Всъщност и без тази армия цар Борис III и неговото правителство нямат особени възможности за лавиране, тъй като от няколко години българската икономика плува сериозно във водите на икономиката на хитлеристка Германия. И така, на 1 март 1941 министър-председателят проф. Б. Филов подписва във Виена протокола за присъединяване на България към Тристранния пакт. От този момент България на практика загубва своето независимо положение, а заедно с това губи своите позиции като неин държавен глава и цар Борис III. Оттук насетне решаваща дума по отношение на външната политика на страната ще има не той, а Берлин. Че това е наистина така, показва и последвалият развой на събитията. В средата на декември 1941 България е заставена от своите съюзници да обяви война на две от най-големите държави в света - САЩ и Великобритания. Тази стъпка на българското правителство се посреща с недоволство от българската общественост. За да се притъпи нейната реакция, правителствената пропаганда бърза да обяви започналата война като „символична", изтъквайки големите разстояния между България и двете посочени по-горе държави. Твърде скоро се оказва, че тя не е само „символична". Последвалите в края на 1943 и началото на 1944 бомбардировки от авиациите на САЩ и Англия довеждат не само до големи материални щети в столицата и други градове на страната, но и до безсмислени човешки жертви.

През пролетта на 1941 правителствената пропаганда вдига голям шум във връзка с навлизането на българските войски в Македония и Западна Тракия и представя тяхното окупиране като „освободителен акт"[26]. Самият цар Борис III е обявен за „цар обединител". Колко много бихме се радвали това да беше така, тъй като в недалечното минало и в двете области мнозинството от живеещото в тях население е от български произход. Скоро обаче се оказва, че това е само една заблуда, тъй като не друг, а влиятелният нацистки вестник „Дас Райх" през 1943 публикува на своите страници карта на Балканския полуостров, в която двете окупирани от България области са посочени като германски, временно предоставени на България. Това е сигурен индикатор за тяхната съдба в случай на победа на Германия в световната война. Но и при загубата на Германия България също не съумява да запази владението си над тях и още през есента на 1944 те са върнати отново в пределите на двете съседни балкански държави - Югославия и Гърция. С този акт рухва и митът за цар Борис III като „цар , обединител". Държавите от антихитлеристката коалиция са безапелационни към дотогавашния хитлеристки сателит, каквато е нашата страна, и я заставят да отстъпи всички територии, придобити от нея след 1 март 1941. Южна Добруджа е запазена в границите на България благодарение на щастливото обстоятелство, че тя е предоставена на нашата страна преди тази дата - през есента на 1940.

От 1941 цар Борис III е привиквай периодично на срещи с А. Хитлер в Германия. Преживял три войни, от които една световна, за българския монарх не е особено трудно да се ориентира в създадената международна ситуация. Силно е обезпокоен от агресията на хитлеристите срещу СССР, предприета през юни 1941. За голямо негово съжаление тревожните му предчувствия започват много скоро да се сбъдват. Хитлеристкото настъпление на Източния фронт е спряно при Москва още в края на 1941. Последват и първите големи удари срещу армиите на Хитлер - след битката при Сталинград (1942-1943) войната на Източния фронт взема пълен обрат, следва и ново тежко поражение при Орел-Курск (лятото на 1943). В този момент започва и дебаркирането на англо-американски войски на о. Сицилия. На 25 юли 1943 срещу фашисткия диктатор Б. Мусолини е извършен държавен преврат, в резултат на който той е отстранен от властта в Италия. В негово лице хитлеристка Германия губи един от най-надеждните си партньори.

В средата на август 1943 цар Борис III получава известие от Берлин за нова среща с А. Хитлер. Макар че се колебае какво да предприеме, монархът няма друга възможност и дава съгласието си. Срещата става на 14 и 15 август. Според твърденията на негови приближени при завръщането си от Германия той желаел да бъде посрещнат от вражески самолет, „та да се свърши всичко".

Свидетел на неговия песимизъм е съветникът му Ст. Балан, който го придружава до Германия. Пред немския посланик А. Бекерле и пред министър-председателя царят обаче се държи весело и прикрива умело истинските си настроения от срещата с Хитлер. Вероятно е постъпил така, за да не даде възможност и на двете посочени лица да докладват в Берлин за настъпилия у него песимизъм.

От летището цар Борис III и придружаващите го лица се отправят към Царска Бистрица, а от там предприема пътуване до рилския първенец - връх Мусала. След това заминава за столицата, където го очакват неотложни задачи във връзка с подготвяните военни маневри за есента на с. г. В София обаче неочаквано заболява и въпреки положените усилия от изтъкнати български и германски лекари на 28 август 1943 цар Борис III умира.

Смъртта на монарха е тежък удар за управляващата по онова време върхушка в страната. По отношение на формата на държавното управление обаче тя не играе никаква роля, тъй като незабавно след кончината му за следващ владетел на българския престол е провъзгласен синът му Симеон. Поради непълнолетието му (по онова време той е едва 6-годишен), функциите на държавен глава се поемат от Регентство, в което са включени дотогавашният министър-председател проф. Б. Филов, братът на покойния цар княз Кирил Преславски и дотогавашният военен министър ген. Н. Михов. Следва да се посочи, че както съставът на Регентския съвет, така и неговото избиране, са в пряко нарушение с изискванията на Търновската конституция. Включването на княз Кирил Преславски е в противоречие с Търновската конституция, според която лице от царската фамилия не може да участва в тази институция. Заедно с това е извършено и друго нарушение на основния закон. Според чл. 29. от него „членовете на Регентството при встъпването си в тази длъжност дават във Великото народно събрание клетва, че ще бъдат верни на княза и на Конституцията". Регентският съвет от 1943 обаче не прави и това. Той предпочита да бъде избран не от Велико народно събрание, а от действащото по онова време XXV Обикновено народно събрание, в което се разчита на послушното правителствено мнозинство.

Независимо от тези конституционни нарушения Регентството поема функциите на покойния цар и в продължение на цяла година е първостепенната институция в политическия живот на страната. Последвалата поредица от правителствени смени - през това време се изреждат три правителства: на Д. Божилов (септември 1943 - юни 1944), на Ив. Багрянов (юни - септември 1944) и на К. Муравиев (2-8 септември 1944), не дават никакво отражение върху съдбата на монархическия институт. Само по време на Муравиевото правителство възниква конфликт с един от регентите - проф. Б. Филов, който на 6 септември 1944 си подава оставката. Регентският съвет продължава да функционира като държавна институция до 9 септември 1944, когато след извършената правителствена смяна в страната заедно с правителството на К. Муравиев са свалени и регентите. Като институция обаче Регентството не е премахнато, поради което на мястото на тримата регенти са назначени нови трима, а именно: проф. В. Ганев, Ц. Бобошевски и Т. Павлов. Тяхното назначаване е също така в противоречие с Търновската конституция.

Специално внимание през този период се обръща на работата с уязвимите социални групи – работи се съвместно с неправителствени организации и представители на местната власт по реализирането на проекти за подкрепа на жени, жертви на домашно, сексуално насилие и трафик; инвалиди и самотно живеещи хора от третата възраст; освободени от затворите и осъдени на пробация лица; хора със зависимости и техните семейства; деца, младежи; социално слаби и безработни.

Новият модел изисква не само промяна в методите и нагласите на полицията, но и в нагласите и действията на общността. С подкрепата на гражданския сектор се разработва и реализира програми за подкрепа на обществените нагласи за законосъобразно поведение и насърчаване на гражданската активност, за установяване на социалната оценка и отношението към полицията на местно и национално ниво. Интересът е насочен към действията как да се повиши чувството за сигурност на гражданите и да се помогне при решаването на местните им проблеми, като се подържа по-интезивен диалог помежду си. Търсят се ефективни мерки за борба с корупцията; за действен граждански контрол по отношение спазването правата на човека, уважението към закона. Прави се опит да се стимулират гражданите към по-активно участие при решаване проблемите на сигурността; да се насърчи междуетническата толерантност. И не на последно място да се популяризират полицейските услуги и новият модел.

"Полиция в близост до обществото" е българският превод на модела Community policing. Моделът се е развил предимно в англосаксонските страни и се базира в голяма степен на социалната, нормативната и икономическата структура на тези общества. Поради това и прилагането на Community policing в различен тип организация и структура на обществените отношения трябва да стане чрез прецизно адаптиране на модела към реалностите на обстановката, в която ще се прилага.

По съществото си "Полиция в близост до обществото" представлява процес на контролирана и насочена промяна както на полицията, така и на обществото. В духа на Новия публичен мениджмънт полицейската дейност се възприема като услуга, а гражданите и техните организации като потребители на услугата. Промяната в динамиката и структурата на отношенията между полиция и общество се налагат на първо място от причини, свързани със самата полиция:

○ прекалена бюрокрация на полицейската система;

○ откъсване на полицията от нуждите на гражданите;

○ лоша координация и дублиране на функциите на службите;

○ приоритетите на полицейската работа се определят от висшестоящите звена, без да се отчитат местните потребности от сигурност;

○ полицията се стреми да постигне собствени критерии за качество, обикновено в сферата на организирана и тежка престъпност и др.[27].

На второ място промяната се налага поради промяната във възприеманата роля на гражданите в страните от Западния свят. През 70-те години в САЩ и Великобритания, а впоследствие в други развити страни се разви философията на публичните услуги. Дейността на публичната администрация, в т. ч. и полицията, вече не определя нуждите от публични услуги, а предоставя онези услуги, които гражданите желаят и са склонни да финансират чрез механизмите на общественото бюджетиране. В този контекст потребностите на гражданите се превръщат в основен показател за необходимостта от дадена публична услуга и свързаната с нея административна структура, за качеството на публичните услуги и в крайна сметка за приоритетите при финансиране на нуждите от публични услуги.

Особеният характер на полицейската дейност и мисията на полицейските органи да осигуряват обществени ред налагат безусловното присъствие на държавата в тази дейност, но модела "Полицията в близост до обществото" поставя под въпрос начините за постигането на крайната цел. Основната характеристика на отричания "стар" модел на полицейската работа е реактивното действие или изчакването да се случи престъплението и концентриране на ресурсите на полицията върху разкриването на извършителя.

Като последица методите на полицията са почти изцяло насочени към разкриване на престъпленията без да се обръща голямо внимание на установяване на източниците на престъпността. Изследвания на ефикасността на полицейската работа през 60-70 те години на миналия век показват, че традиционни полицейски методи са далеч по неефикасни от допусканото.

Например установен е било, че времето за пристигане на полицаи на местопрестъплението е далеч по-маловажно от склонността на гражданите да съобщят своевременно в полицията за настъпването на произшествие. В литературата могат да се намерят някой от проблемните области, които налагат промяната в начина на функциониране на полицията:

○ стесняване на полицейската мисия до разкриване на престъпността;

○ нарастваща културна диверсификация в обществото;

○ нарастващо ниво на насилие в обществото;

○ научен подход към мениджмънта, наблягащ на ефикасността повече отколкото на ефективността;

○ условия на намаляващ бюджет и изискване за постигане повече резултат с по-малко ресурси;

○ изолация на полицейската администрация от общността;

○ загриженост за полицейската злоупотреба със сила и правата на малцинствата;

○ стремеж към персонификация на публичните услуги;

○ нарастваща тенденция в полицията да действа адекватно при приближаването си към обществото чрез превенция, включване в полицейската дейност и изграждане на връзки между полицията и обществото[28].

Очевидно не всички от тези фактори са относими към конкретната обстановка в България. За процесите на промяна на българската полиция играят роля и специфични фактори като процеса на промяна на ролята на полицията от тоталитарно към демократично общество, икономическата среда в последните години, разрастването на организираната престъпност и свързаното с това обществено мнение, персонални промени и пр.

Философията на "Полицията в близост до обществото" се крепи върху две основни отправни точки: проактивност и решаване на проблеми. Проактивността се изразява в концентриране върху премахване на източниците на престъпността като не по-малко значима дейност от разкриването на извършените престъпления. Логиката на отправната точка е, че обществото ще бъде много по-добре ако престъпления не се случват, отколкото ако извършените престъпления биват разкривани и извършителите им санкционирани. Преведена на "нормален" език проактивността означава, че полицейските служители не чакат в кабинетите си да дойде пострадалия от престъпление, за да подаде молба, а анализират източниците на вероятни престъпления, въздействат върху тези източници и на базата на знанията за извършените вече престъпления започват отново процеса по идентифициране и въздействие на източниците. Концепцията стои най-близко до понятието за превенцията, но включва по-широк спектър от цели и задачи, насочени към осигуряване на обществения ред повече чрез недопускане, отколкото с разкриване на престъпления.

Проблемната насоченост е следващия логично свързан с решаването на проблеми компонент. Според философията на "Полицията в близост до обществото", за да бъде решен въпрос свързан с обществения ред и сигурност, полицията не трябва да чака този въпрос да се превърне в проблем от вида на престъпление или административно нарушение, а да вземе необходимите мерки за справяне с проблема във възможно най-ранна фаза. Така например концентрацията на определен вид престъпност в дадена географски район означава, че по-всяка вероятност има специфични причини, които генерират тази престъпност. "Традиционният" подход на полицейско действие диктува концентриране на силите върху въздействие на проблема чрез разкриване на всички нарушители. "Полицията в близост до обществото" не пренебрегва аспекта по разкриване на извършителите, но отделя внимание и на източника на проблема и намиране на стратегии за решаването му с цел минимизиране на вероятността от възникване на неблагоприятни случаи за в бъдеще.

Решаването на проблеми в духа на "Полицията в близост до обществото" се свързва с намирането на креативни подходи за преодоляването на възникнали проблемни ситуации. Особено място в този процес играе местната общност и обществото като цяло. В модела "Полицията в близост до обществото" обществеността има отредена активна роля за разлика от пасивната роля при традиционния начин на осъществяване на полицейската дейност. Разбира се, при традиционните полицейски методи също съществува не малка степен креативност и използване на потенциала на обществото – практиката на доброволните отряди от близкото минало са само един от примерите. Това което прави разликата съществена е, че при модела "Полицията в близост до обществото" взаимодействието в местната общност и обществото като цяло не е изключение, а е по-скоро правило на действие.

Именно в процеса на идентифициране на източниците на престъпността и намирането на подходи за проактивно решаване на проблемите е мястото на взаимодействието между местната общност и полицията. "Полицията в близост до обществото" се основава на предположението, че местната общност е ключът към два много важни механизма за реализиране на проактивното решаване на проблемите и оттам намаляване на престъпността:

○ местната общност е източник на информация, която може да формулира алтернативни стратегии за решаване на проблемите, които се генерират в тази общност;

○ местната общност е готова да сътрудничи на полицията за постигане на крайната цел на модела "Полицията в близост до обществото" – по-добро качество на живота чрез по-висока степен на обществен ред и сигурност.

Реализирането на тези две допускания стои в основата на модела "Полицията в близост до обществото" и определя успеха или неуспеха на промяната. Именно тук извършените оценки на проектите по програма "Полицията в близост до обществото" на Фондация "Отворено общество" дават отговори на въпроси за приложимостта на модела в България и подсказват варианти за адаптирането му в местната среда.

ВТОРА ГЛАВА.

РАЗУЗНАВАТЕЛНИТЕ СЛУЖБИ В Р БЪЛГАРИЯ – ОБОБЩЕН ВРЕМЕВИ АНАЛИЗ

1. Разузнавателна защита на конституционния ред.

За първи път терминът “разузнавателна защита” се използва от контраразузнаването на Великобритания. Появява се по повод на борбата, която осъществява Великобритания с тероризма. Великобритания има сериозни проблеми и ето защо борбата с вътрешния тероризъм е изведен на преден план.

В американската теория “разузнавателната защита” включва[29]:

− придобиване на информация за заплахи от различни краища на света;

− предоставяне на разузнавателна оценка на САЩ – включва изготвяне на информационно аналитични продукти и разузнавателни оценки въз основа на тях се вземат решения;

− организиране на специални акции в защита на интересите. Под заплаха се разбират различни видове обстоятелства, които се пораждат в действителността. Заплахите могат да бъдат процеси, явления и.т.н. Акциите именно се организират когато има заплахи с цел да се защитят националните интереси;

− извършване на административна и друга дейност (осъществяването на акции).

Под “разузнавателна защита” се разбира съвкупността от специализирани гласни или негласни дейности, от оправомощени органи и структури и която съвкупност се реализира в следствие на обобщаване, даване на оценка, анализ на даваната оценка относно потенциални опасности за конституционния ред на България.

Има разлика между информация и разузнавателна информация. Изискванията, на които трябва да отговаря разузнавателната информация са[30]:

− да е относима – данните и фактите да имат връзка с разузнавателната защита;

− да бъде достоверна – данните и фактите да отговарят на действителността от гледна точка на истинност – източника да бъде надежден, информацията да бъде поставена на проверка. В РЗКР истината е онази информация която е проверена. Нарича се процес на велификация;

− да е пълна – информацията да обхваща всички елементи на обекта от различни страни;

− да е своевременно подадена – информацията постъпваща от източници да бъде доведена до ръководния орган навреме, да е годна в пространствен, времеви интервал.

Информацията се получава по два канала[31]:

− чрез придобиване – получава се като се прониква, тайно конспиративно;

− чрез събиране на данни;

− чрез изследване на открити източници на информация.

Службите за сигурност изготвят информационни продукти въз основа на правомощията си. Тези правомощия произтичат от закона за ДАНС. Въз основа на службите и предоставените правомощия Министерския съвет имат право и получават информация за състоянието в държавата. Заплахите се превръщат в опасности когато се намеси субективния фактор. Съществува и системата от мерки която се прилага както и активна намеса от страна на специализираните органи. Този вариант е най благоприятния и се минимализират вредите. Мярката може да бъде правна норма, предписание, ограничение, негласни действия и операции. Тя може да бъде насочена към цялото общество. мерките могат да бъдат инженерни, под формата на препятствия, оперативни, оперативно-технически и др. Те се съдържат в т.нар. програми.

Определение на понятието “конституционен ред”[32].

Конституционализмът като теория означава организация и управление на обществото върху основата на конституционни разпоредби. В същото време той определя, че фундаменталните въпроси за формата на държавно управление и държавно устройство, способите за държавна власт, статуса на гражданското общество и гражданите, както и други въпроси са уредени и гарантирани от Конституцията. Като идея и модел за устройство на обществото и държавата, конституционализмът възниква с възникването на държавата и обществото. Понятието “конституционализъм” е от латински произход и означава уреждам. Без конституция няма конституционализъм.

Първата конституция е на САЩ от 1789г. В Европа първата е френската конституция от 1790г. Преди нея е имало полска Конституция, но не е влязла в сила. Редица разпоредби от полската и белгийската Конституция са били пренесени в първата българска конституция приета на 16.04.1889г. от Великото Народно събрание в Търново.

В първата българска Конституция се съдържат следните важни аспекти[33]:

− това е първата българска Конституция;

− тя е Конституция на прехода от азиатски феодализъм към капитализъм;

− възприема се монархична форма на управление и държавна власт;

− установен е принципът на разделение на властите.

През 1947г. се приема втората българска конституция. България поема прехода към социализъм. Приема се формата на държавно управление Република и е променен принципа на разделението на властите в единство. През 1971г. е приета третата Конституция. Приема се прехода към развит социализъм. В чл.1 от Конституцията се посочва ръководната роля на БКП. Властта се съсредоточава в една партия. Сливат се законодателната, изпълнителната и съдебната власт в едно. Действащата Конституция е приета на 13.07.1991г. Това е Конституция на прехода от тоталитарно общество към демократично. Тя представлява основен закон на държавата и обществото. Тя урежда основни обществени отношения. Конституцията е основа на цялата правна система и определя системата на държавните органи. Тя е върховен закон и има висша юридическа сила и другите закони не могат да й противоречат. Конституцията регламентира основните най значими обществени решения и осъществяването на държавна власт. Тя е база за нормотворчество и законодателна дейност. Въз основа на нея могат да се издават и други закони и нормативни актове.

Конституционния ред се използва като термин за да се покаже как един или друг въпрос се регламентира, урежда се от конституцията. Конституционния ред включва съвкупността от най значимите обществени отношения, чрез които Конституцията осъществява своите действия. Конституцията на страната се реализира в живота. Тя е съставна част на обществения ред и би могло да бъде определена с термина конституционен ред. Тя привежда в действие различни кръгове от обществени отношения. Единствения проводник за спазване на Конституцията е съдебната власт.

В съдържателно отношение конституционния ред включва нормативно регулиране на основните устои на гражданското общество, икономическите отношения и други важни фундаменти на обществения живот. Ето защо един от основните приоритети в защитата на Националната сигурност и вътрешната сигурност се явява надеждната защита на конституционния ред, като са създадени, развиват се и функционират на основата и посредством Конституцията[34].

Нарушаването на конституционния ред може да се осъществи чрез враждебни действия върху два обекта[35]:

− обекти на подриване чрез деструктивно въздействие, разрушаване в различни кръгове обществени отношения;

− обекти на подривно действие – към тях се причисляват физически лица и отделни слоеве граждани, лица от публичната администрация и др.

Нарушаването на Конституционния ред или застрашаването на различни негови области представлява тежко и високо укоримо поведение, което подлежи на наблюдение и контрол, а при събиране на достатъчно доказателства подлежи на разглеждане от съдебната власт.

Разузнавателна защита и сигурността на държавата през Древността и Средновековието.

Разузнаването възниква в дълбока древност. Появява се за да задоволи една обществена потребност – осигуряване сигурността на царския трон, царската власт. В древността е имало царства. Съществували са държавни образувания, а не държави. Разузнаването се създава да подкрепя царската власт поради което възникването на разузнаването може да се групира в няколко стадия:

Най напред в древен Египет, Вавилон, Асирия и Персия, както и Хедската империя, завещали богато наследство в областта на културата и политиката. Могъщите владетели и завоеватели от долините на реките Нил, Ефрат и Тигър са се нуждаели от достоверна и своевременна информация за състоянието и намеренията на съседите, за реакциите на покорените народи и настроенията на собствените си поданици, придобиване на информация за настроенията сред царедворците. Информацията е придобивана от лица по повод изпълнението на различни функции. Всички тези събирачи на информация са действали на принципа на съгледвачеството и наблюдението и използването на метода на разузнавателните беседи. Източниците на информация били щедро възнаграждавани.

Пълноценна разузнавателна система, чрез която се осъществява контрол върху структурата за управление на държавата, за първи път е създадена от цар Дарий I в Персия. Тя се развива паралелно с развитието на държавната администрация. За целта се изгражда широка мрежа от осведомители и апарат от хора, които да ръководят тази мрежа. Заедно с това на територията на цялата страна по маршрутите водещи към столицата се оборудват станции, снабдени с коне и конюшни, предназначени за вестоносците.

Александър Македонски осъществява първата в историята на разузнаването контраразузнавателна организация проведена чрез тотален контрол над кореспонденцията. До него достигат данни за растящо недоволство в средите на съюзниците и наемните войници. Тогава той съобщава на офицерите си, че ще изпраща писма по куриери, и ги посъветва да се възползват от възможностите да изпратят писма до близките си. Преди куриерите да тръгнат за Гърция, той нареждат да се прочетат всички писма. Така били открити причините за недоволство.

Началото на тайната полиция поставя цар Октавиан, който се насочва да търси в историята на Египет образец за организация на собствената си осведомителна служба. Една от идеите, които взаимства е създаването на стражи - пожарникари, наричани вигилии, по образец на подобна организация, съществувала в Александрия. Вигилиите, командвани от свой префект, с течение на времето се превръщат в имперска полиция, която наред с профилактиката и гасенето на пожарите обезпечава обществения ред, събира, информация за опасни брожения и техните носители сред римското население. Може да се приеме, че във Византия за първи път се въвежда своеобразен контраразузнавателен режим за чужденците. Чужденците са се наричали варвари. Предприемат се предпазни мерки, за да не им се позволи да обикалят из града без надзор или да се запознаят с неща, които правителството предпочита да пази в тайна. На чуждестранните пратеници се осигуряват многобройни слуги и преводачи, които обаче са инструктирани да придобиват от пратениците колкото може повече информация и разузнавателни данни.

Руската политическа полиция се създава при царуването на Иван 4. През 1565г. се създава вътрешна разузнавателна служба по пруски образец. Поставя се началото на тайната полиция с царския указ "Слово и дело", който задължава всеки руски поданик да донася за станалите му известни замисли против царя или членовете на неговото семейство. За нарушение на указа се предвижда смъртно наказание. Създава се централно държавно учреждение за разследване на крупни престъпления.

В Китайската империя се прилага много строг режим за преминаване от един град в друг. Кмета на града трябва да издаде документ, че гражданина има право да премине в друг град, а евнух /бирник/ е описвал с какви ценности се тръгва до това преминаване. Пътуващите са можели да преспят само в специални ханове.

2. Възникване и развитие на разузнавателните служби за сигурност през 19 и началото на 20 век.

Най- старата разузнавателна служба е Британската, която е основана от крал Едуард втори. По късно по времето на Елизабет първа се създава и следващата. Нейният министър създава първата напълно професионална специализирана служба в света. Специалните служби в Англия набират своите кадри от Оксфорд и Кембридж. При управлението на Оливър Кромуел се въвежда института на военния разузнавач. При Луи 4 започва институционализирането на френските специални служби. Военното разузнаване се води от военния министър, а вътрешното разузнаване от полицията. Негов министър е на вътрешните работи е Жозеф Фуше, който за пръв път в рамките на министерството обособява в отделни структурни звена разузнаването, политическата полиция и криминалната полиция. Разузнавателните ресурси на Франция са създадени във военната област и извършват разузнавателна дейност на чужда територия.

В началото на 19 век в Русия се създават две основни структури:

− Комитет отговарящ за реда – натоварен е да се грижи за реда в столицата и да следи за чужденците;

− Комитет за охрана на общата безопасност – на него са възложени функции и задачи да се грижи за конституционния ред и вътрешната сигурност.

Николай І след бунт в Симионовския полк през 1820 г. одобрява проект за създаване на военна полиция, а няколко години по-късно издава указ за създаването на жандармерийски корпус. За основоположник на съвременното Германско разузнаване се смята Вилхем Щибер. Той влиза в историята като ръководител на Пруската политическа полиция, като организатор на германското разузнаване. Щибер ръководи мрежа с 1200 агента. Той консултира царската тайната полиция на Русия.

Механизъм на психологическо въздействие, осъществявано с цел подриване на конституционния ред.

Разрушаването на конституционния ред е свързано със съзнателно целенасочено, организирано, деструктивно въздействие върху различните аспекти, области на вътрешната сигурност конституционно установения ред и вътрешна система. Говорим за организирана посегателска дейност. Тя може да бъде привнесена отвън чрез акции на чужди специални служби – контраразузнавателни, разузнавателни и полицейски. Тази посегателска дейност може да бъде инициирана и от вътрешни елементи по различни поводи. Те могат да бъдат повлияни от чужди сили, а поводите могат да бъдат от икономически, политически и духовен живот вътре в обществото.

Когато говорим за механизъм за психологическо въздействие върху общественото съзнание с цел подриване на конституционния ред имаме в предвид различни форми насочени за разрушаване, отслабване, засягане на конституционния ред. Нападенията са в зависимост от формите на посегателство. Под форма на посегателство се разбира съвкупността от всички взаимосвързани и обединени за постигането на единен замисъл и цели средства, практики и действия срещу конституционния ред на Република България. Става дума за различни взаимосвързани по между си действия и операции, акции които имат предварително изведена цел и замисъл. Спонтанни действия в преобладаващото пространство не съществуват. Това е целенасочена посегателска дейност от граждани. Тази дейност е незаконна, защото противоречи на нормите. Има следните форми[36]:

− форми насочени срещу политическия мироглед на гражданите. Целта е тяхното разрушаване, изменение, изкривяване. Това е устойчива система от възгледи и идеи по отношение на политическата система в нашата Конституция. Целта е промяна на политическото мислене на гражданите в изгодна насока;

− форми насочени върху деструктивното влияние и нагласите на гражданите – насочени са по отношение на всички граждани или групи от различни слоеве, групи обединения, териториални части на държавата;

− форми свързани със стереотипите и влияние върху мотивите за поведение на гражданите. Става дума за форма за въздействие свързано с прерастване на верската принадлежност на гражданите в друга насока;

− форми свързани с деструктивното влияние върху чувствата и емоциите на гражданите – чувствата и емоциите лесно се подават за манипулиране и деструктивно въздействие. Изразните форми за манипулиране са общо достойни. Целта на тези форми за психологическо въздействие е да се отслаби държавата и субектите на подриване да реализират своите цели и ползи.

Форми на непосредствено посегателство срещу конституционния ред. Тайни операции: пропагандно-дезинформационни операции и психологическа война.

Съобразно характеристиките на целите, които могат да се постигнат, формите на разузнавателна дейност могат да бъдат групирани в три групи[37]:

− постигане на психологическо въздействие и психологическо деструктивно влияние;

− непосредствено подриване на материални обекти (саботаж, диверсия, тероризъм) и обекти имащи характер на физически или юридически лица;

− съвкупност от действия и процедури осигуряваща първите две групи – получаване на информация, данни, вербовъчни операции и оперативно-техническо проникване.

Когато говорим за тайни операции става дума за организиране и провеждане на тайни мероприятия от чужди разузнавателни служби с цел непосредствено подриване на психиката и психологическа устойчивост на гражданското общество из цяло върху него или отделни негови слоеве. Става дума за разузнавателни операции имащи за цел разрушаване на ценностната система, на дейността и психологическа стабилност на гражданите. Извършват се тайно, чрез методите на пропагандата, манипулиране на обществото, чрез дезинформация, чрез неверни твърдения. Обикновено се разпространяват неверни твърдения свързани с антидемократична, неонацистка насоченост, идеи за чиста раса, нетърпимост и ненавист. Неверните твърдения представляват различни варианти на слухове на различни видове събития и намират място в различни видове публикации, в известни списания, вестници. Трудно може да се открие инициатора. В условия на криза лесно се осъществява такава дейност или в условия на преход.

Под дезинформиране се има в предвид осъществяване на взаимосвързани действия и мероприятия свързани с предоставянето на дезинформация на контрагента с цел въвеждането му заблуждение. Той взема управленческо решение като счита, че е правилно, но тъй като е заблуден характеристиките на получената информация, решенията които взема са в угода на разузнавателната служба или държава представили информацията. Получаващата страна не може в кратки срокове да провери предоставената дезинформация. Тя представлява един или няколко информационни материали или носители и имаща характеристиките на информация с висока степен на истинност, но е вече негодна за ползване. Информацията може да бъде и истинна или променена (лъжлива). Наричат я още сива информация. Тя може да бъде и изцяло лъжлива и се нарича черна информация. В практиката не се среща в чист вид от трите вида.

Форми на непосредствено посегателство срещу конституционния ред. Тайни разузнавателни операции – разузнавателно-организационна дейност.

Тайните разузнавателни операции разкъсват организационните връзки и взаимоотношения в обектите на подриване. Като обекти на подриване могат да бъдат[38]: моралната и политическата система на обществото, правната система, правовия ред и различни клонове на съдебната власт, състоянието на отбраната, армията, военни обекти, военната промишленост. Тайните операции предизвикват нелегални операции, съюзи в противоречие с Конституцията. Най тежката форма на посегателство върху конституционния ред е организирането и предизвикването на гражданска война. Гражданската война е твърде познато и популярно понятие в историята. Познаваме различни видове войни[39]:

− войни предизвикани от различни слоеве;

− граждански войни свързани с противопоставяне на огнетени и огнетяващи слоеве. Някои ги наричат революции, а други партизански войни.

− граждански войни свързани с износ на революции;

− граждански войни свързани с етническото пречистване.

По степен на тежест това са тайни разузнавателни операции свързани с организирането и осъществяването на бунтове. При тях се организира и своя законоустановена власт, чрез използване на икономически и военни действия по предварителен план с изведени действия и задачи за решаване. Разкриват се варианти на недоволство, въвеждат се ограничения на правата на гражданите. Бунтовете се предхождат от манифестации, граждански неподчинения, протести, национални стачки, които ескалират в масови безредици, хулигански прояви нарушаващи обществения ред и извършване на тежки престъпления като – мародерство и кощунство на обществени сгради, на материални и други собствености и извършването на тежки престъпления като пожари, нарушения на трафика за движение и други общоопасни престъпления.

Превратът представлява тежко посегателство върху конституционния ред. Изразява се в насилствено сваляне от власт на отделни владетели и ръководители и въздигане на тяхно място на подходящи други. Превратът се организира чрез планиране на една или няколко разузнавателни операции. Превратът и бунтовете се организират като последен завършващ етап на разузнавателните операции и зависят от предходните стадии. До бунт или преврат може да се стигне в зависимост от нивото на ескалация.

Специфика на разузнавателно-информационно обезпечаване на тайните разузнавателни операции.

Всяка една разузнавателна операция, която се планира и осъществява от съответни специални служби се позовава на определен набор от данни, сведения и факти отнасящи се до състава на обекта или друг деструктивен натиск. За това всяка една разузнавателна операция се базира върху т. нар. информационно обезпечаване. Без информационно обезпечаване е невъзможно осъществяването разузнавателни операции. Информационното обезпечаване е съвкупност от дейности които включват[40]: получаване, събиране, изготвяне, групиране, систематизиране, анализиране и предоставяне на информация до съответните ръководни органи на данни, факти и информационни продукти отнасящи се до цялостната операция и развитието на операцията.

Разузнавателните операции протичат в два етапа: подготвителен и етап на реализация. Всяка една разузнавателна операция се провежда на базата на писмен утвърден документ и план. В някой случай се утвърждават от държавния глава или ръководителя на съответната водеща служба. Разузнавателните операции са свързани с реализирането на разузнавателни интереси на държавата.

Форми на непосредствено посегателство на конституционния ред /заговор и нелегална противоконституционна дейност/.

Със заговора се засяга политическата система като обект на разрушаване, дестабилизиране. Заговорът представлява конспиративен подбор на враждебно настроени елементи вътре в страната, използване на техническите възможности и организиране с цел завземане на властта в отделни места или централната власт. Организира се от отделни разузнавателни служби, които откриват и използват враждебно настроени елементи. Те биват подбирани и на подходящи места биват обучавани за лидери. Целта на заговора е промяна на вътрешната и външната политика и промяна на социалната система на държавата. Със заговора се засяга суверенитета на държавата. Обект на заговора е политическата власт или политическата система на държавата.

Заговорът може да е условие за въоръжена революция. Нелегалните групи са организирани под формата на противоконституционни, незаконни структури, които имат за цел промяна на системата – сваляне на властта или отслабването й. Те са тежки укорими прояви срещу Републиката. Нелегалната дейност се основава на тайната - консперативна дейност, която се осъществява по повод преследване на някаква тайна цел. Нелегалните организации са в основата на всички посегателства срещу конституционния ред.

Форми на непосредствено посегателство на конституционния ред /тероризъм, отвличане на заложници/[41].

Тероризма днес е първостепенна, глобална заплаха. Той е явление, което слага ярък отпечатък във всички сфери на обществения живот на съвременната епоха. Тероризма и отвличането на заложници са едни от най острите форми на засягане на конституционния ред и към които международната общност насочиха своето внимание. Борбата с тероризма днес е основен фактор, които определя отношенията между държавите. Противопоставянето на терористичните заплахи е една от приоритетните задачи на правителствата на повечето държави.

До момента има множество определения за тероризъм. Тероризма е изключително тежка форма на непосредствено посегателство на обществената система. Според американската наказателна теория тероризма е преднамерено политическо мотивирано насилие срещу цивилни обекти или тайни агенти, което е предназначено за оказване на въздействие върху общността. Международния тероризъм се отнася за гражданите на повече от една държави. В европейското пространство Съвета на министрите на ЕС изведе тероризма като основен приоритет. Тероризма може сериозно да навреди на държавата или на международни организации. Той е преднамерено действие целящо да уплаши населението като нанася сериозни вреди или унищожи основни политически или социални устои в една държава, да възпрепятства дейността на правителството, да посегне на човешкия живот и причини смърт. През 2002г. Европейската комисия допълва, че форми на тероризъм са и отвличането на самолети, кораби и други транспортни средства, незаконно производство на оръжие за масово унищожаване, прекъсване източника на вода и електричество. Според българското законодателство тероризма е форма на непосредствено посегателство на конституционния ред, то е политическо и правно явление на вътрешното и международното право.

Тероризма бива: организиран и неорганизиран. Организирания представлява разузнавателна операция или част от такава разузнавателна операция. В зависимост от зоните на действие, тероризма бива: вътрешен и външен. В зависимост от формите на изпълнителното деяние актовете могат да бъдат предизвикани чрез взривяване, убийства, нанасяне на телесни повреди, стихийни бедствия, наводнения и др.

Причините за тероризма могат да бъдат етнически, религиозни, финансови или в смесена конфигурация. Тероризма се отличава от другите престъпления по целта, която се преследва. Тя е отслабване и засягане на политическата власт. Тероризма се отличава също по своята асиметричност (нелогичност) от другите престъпления, както и с високата конспиративност на терористичните актове, спазване на изискванията за маскировка при реализирането на актовете, спазване на принципа на нелегалност, масовост на дейността на терористичните групировки и техните действия.

Видове терористични организации[42]:

− ляво ориентирани – водят се от идеите за социално неравенство;

− дясно ориентирани – чиста раса, прочистване на емигрантски или други елементи;

− терористични организации на сепаратистка основа – сепаратизъм означава разчленяване на територии или човешки общности;

− международни терористични организации – такава е Алкайда;

− терористични организации използващи оръжие за масово унищожаване;

− терористични организации на основата на кибер и компютърните системи.

Отвличане на заложници от гледна точка на своето съдържание е разновидност на тероризма. Това е изключително остра форма на засягане на конституционния ред. Заплахата за избиването им и реализацията на заплахата действа по ужасяващо, пред един терористичен акт. Често пъти се извършва на основата на финансови дивиденти и отправяне на политически послания.

Форми на непосредствено посегателство срещу конституционния ред. /бандитско-въстаническа дейност/[43].

Бандитската дейност като форма на посегателство срещу конституционния ред на държавата се появява и развива в условията на политическа и икономическа нестабилност и когато държавата се намира в преход. Тази дейност е свързана със сформирането на групи от криминални елементи, които са нелегални след което тези групи се организират, снабдяват се с огнестрелни оръжия и финансови средства и си поставят за цели постигане на различни преимущества за сметка на обществото. Тази дейност се организира на териториален принцип. Може да има и пренасяне на дейността. Това може да бъде и част от разузнавателна операция.

Въстаническата дейност е дейност на разузнавателните служби, които се стремят да обединят различни опозиционни елементи и представители на сили вътре в страната. Сформират се групи които включват представители на граждани, организации, военни, полицаи и др. Те биват снабдени с оръжие, различни комуникационни средства и биват обучавани в политическите пространства, в обществото след завземане на властта. Те изпращат свои инструктори или агенти за подпомагане и за консултиране. При въстаническата дейност се спазва високо ниво на конспиративност. Въстанието избухва в подходящ кризисен момент. Лидерите излизат от нелегалност и се обявяват за бъдещи политически лидери.

Партизанската война е едно своеобразно прикритие на въстаническа дейност. Ролята на медиите в този момент е да подскаже каква е политиката, като изказват различни позиции.

Основните задачи на въстаническата дейност са[44]:

− непосредствено подриване действията на армията, въоръжените сили, полицията, жандармерията;

− поставяне под контрол службите за сигурност;

− сриване възможностите за бойни операции;

− осигуряване на условия за прехвърляне на специални части по въздух и море;

− демократизация на населението и държавния апарат;

− въоръжено завземане на властта по части и по места.

Условия благоприятстващи върху посегателствата срещу конституционния ред. Негативни обществени настроения и процеси.

Когато говорим за условия благоприятстващи посегателствата върху конституционния ред е необходимо да видим и противоречията възникващи и развиващи се на основата на различия и на отделни интереси. При възникването на такива моменти на противопоставяне, които могат да ескалират в конфликт, могат да се породят различни обществени отношения, от които да произлезнат явления, процеси в резултат на стабилизация на отделни обществени отношения и по този начин да се доведе до дестабилизация в организацията и стабилността на държавната власт. Възниква смут в държавното управление.

Съществуват следните противоречия[45]:

− противоречия свързани с външната политика и външната икономическа дейност. Тук отнасяме: процесите на адаптация на Република България в Европейската общност; противоречията в глобален план, които се развиват; противоречия в рамките на инициативите, в които България участва; инициативите, които са в глобален план; противоречия свързани с независимостта на Република България и други фактори свързани с развитието.

− противоречия свързани с явления, пораждащи негативи и отрицателни нагласи, които възникват вътре в страната. Тук спадат: разликата между бедни и богати, ниското заплащане, пенсиите, фактори свързани с намаляването на инвестициите в България.

− противоречия свързани със вземането на неправилни политически и икономически решения. Приемат се закони, които се оказват в един момент, че са негодни.

− противоречия свързани с решенията, които се вземат на териториално ниво.

− противоречия свързани с неспазването на законите и тяхното заобикаляне. Не се спазват: данъчните закони, семейния кодекс, разпоредбите на наказателния закон, неспазване на законите от органите, които ги приемат.

Противоречията могат да породят негативни обществени отношения, водещи до посегателство срещу конституционния ред. Генералната превенция срещу престъпността и престъпното поведение е свързана с етническото негативно поведение, което преминава към престъпно поведение.

3. Тайната полиция в България /след Освобождението и през Третото българско царство/.

Историческите извори не предоставят конкретни данни за дейността на българските средновековни тайни служби. Не са известни факти, по които може да се съди за техните структури и организацията на работата им. Безспорно е обаче, че българското разузнаване е било твърде активно. Известно е например, че по границата на Византия са били разположени специални полицейски части. Задачата им е била да я разкриват и да предотвратяват опити за проникване на чужди тайни агенти на територията на Византия. Във византийските летописи се съдържат и други сведения, от които може да се съди за активната разузнавателна дейност на българите срещу Византия.

През 13 век в България се провежда църковно-народен събор, организиран от цар Борис и посветен на борбата с богомилството. Богомилите са родоначалници на ересите, в България по подобие на Византия. Борбата с ересите се поема от държавата, докато в средновековна Европа с това се занимават католическата църква и нейните институции. Този факт дава основание да се приеме, че вътрешното разузнаване на българската държава е контролирало и преследвало богомилското движение.

Съпротивителното движение срещу турското владичество съдържа елемент на разузнавателна дейност, свързана с разкриването и наказването на предателите в съпротивителното движение и на доносниците сред българското население, поставили се в услуга на турската власт.

През 1871 г. се създава тайна полиция, чрез която Централния български разузнавателен комитет да може по-добре да наглежда работата на частните комитети и да извършва наказанията на престъпниците на закона. Тайната полиция е пряко подчинена на Централния комитет и има свои представители българските градове. Те са натоварени със задачата да наглеждат тайно делата на революционните работници и да ги съобщават на Централния комитет. Членовете на местните революционни комитети не са уведомени за човека, който е натоварен да изпълнява тайните полицейски функции в техния град. Друга важна функция на революционната тайна полиция е да разкрива турските шпиони и да следи за дейността на турската тайна полиция. Третата основна функция е да следи точността и верността на революционната тайна поща.

Ръководител на тайната полиция на Централния български революционен комитет е Христо Иванов - Големия. Той и Васил Левски успяват да изградят паралелно на мрежата от тайно революционни комитети - втора конспиративна организация на тайната полиция, която остава неразкрита от турците. Равнището на организация на разузнавателната дейност е на висотата на най-добрите европейски образци от това време. Използват се специално подготвени конспиративни квартири, наричани от Левски "тайни къщи", специални пароли и други професионални средства и методи, които да предотвратяват проникването на турска агентура.

Тайната полиция, която създава Левски, се отличава с модерна организация и тактика, и дейността и се основава на нормативна уредба. Независимо, че се нарича тайна полиция, по същество Левски изгражда една модерна разузнавателно-информационна организация, която няма полицейски правомощия.

Тайната полиция в България /след Освобождението и през Третото българско царство/.

След Освобождението на България от османско робство (1878г.) българската полиция започва да се изгражда по руски образец. Българската военна администрация обаче не пристъпва към организиране на полицейско-разузнавателно подразделение от типа на охранката, която по това време вече е структурирана в Русия и е натрупала значителен опит. С функциите да осъществяват "таен надзор"[46] в структурата на българската полиция са натоварени полицейските пристави. В съответствие със Закона за полицията от 1889г. по един полицейски пристав се назначава в градовете с над 10 000 жители, като повече от един пристав се допуска да има само в градовете София, Пловдив, Русе, Варна и Бургас.

През 1906г. е приет Закона за столичната полиция. Създава се самостоятелно звено за столична безопасност, както и отделения за борба с бандитизма. Създава се и отделение за обществена безопасност. Задачите на отделението са да предупреждава и да разкрива престъпленията, да залавя престъпниците, да следи съмнителните и опасни лица, осъжданите, предсрочно освободените затворници, безделниците, просяците, дезертьорите, да осъществява надзор над хотелите, ханищата, театрите, кръчмите и други публични заведения и др.

След Първата световна война България изпада в тежка икономическа криза, рязко нараства и престъпността. Правителството на БЗНС приема Закона за изтребление на разбойниците (1922г.), която предвижда прилагането на извънредни мерки за предотвратяването на кризистната ситуация в България. След Деветоюнския преврат (1923г.) предвидените в този закон извънредни мерки, приети с цел ограничаване на криминалната престъпност, се прилагат с цялата им тежест спрямо политическите престъпници. През 1925г. се приема Закон за защита на държавата и Закона за администрацията и полицията. Регламентират се правомощията на полицията. Със Закона за администрацията и полицията в Дирекция на полицията, която става ръководен орган на цялата полицейска дейност, се създават[47]:

− вътрешна полицейска служба – звеното организира и осъществява негласно и явно наблюдение на лица нарушаващи или застрашаващи конституционния ред и сигурност и неутрализиране на участниците в тези действия. Основен обект на защита е политическата система. Службата осъществява и функции по управление на дейности, контрол на пресата и печата, медиите, наблюдение на български граждани зад граница.

− външнополитическа служба – тя осъществява наблюдение зад граница – осъществява разузнавателна дейност в полза на нашата страна.

− бюро за наблюдение на пресата и журналистите

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

В представянето на историята на Третото българско царство най-често битува образа на една монархия, лишена от аристократичен чар. Един трон без пищност и размах, осакатен откъм онзи патиниран блясък на дворцовия живот, церемониал и социален кръг, характерен за европейските монархии. Цялата история на Третото българско царство е белязана от опита ни да се превърнем в нормална европейска страна със самостоятелна национална политика. И логично тези стремежи са срещали противник в лицето на Русия и Съветския съюз. Те не желаят нито да бъдем европейска държава, нито да бъдем самостоятелни.

Руското “покровителство” в Третото българско царство накратко:

− 1881 - с активното участие на руски генерали у нас се установява “режима на пълномощията”. Скоро управлението на страната практически е поето от тях.

− 1885 - Русия се противопоставя на Съединението и насърчава Сърбия да ни нападне.

− 1886 - офицери русофили свалят княз Батенберг - смятан за символ на независимостта ни.

− 1886 - 1887- Русия заплашва България с окупация, насърчава Турция да си върне Румелия, не признава властта на Стамболов, поддържа и инспирира бунтовнически чети и заговори.

− 1895 - убит е Стефан Стамболов, направил всичко по силите си, за да запази независимостта на България.

− Краят на ХIІХ и началото на ХХ в. - Русия се противопоставя на българската активност в Македония по всички възможни начини, поддържа сръбската и гръцката пропаганда там.

− 1913 - войските ни са разбили турската армия в Тракия, България става прекалено самостоятелна. Русия подкрепя Сърбия и Гърция, действа срещу националните ни стремежи в Македония и благосклонно гледа навлизащите ни в гръб румънски войски.

− 1915 - 1918 - Националният въпрос отново ни изправя срещу Русия. Сражения между българската и руската войска в Добруджа.

− 1944 - СССР ни обявява война, въпреки че спазваме строг неутралитет, и окупира страната. В България постепенно се установява най-вярното на Москва комунистическо управление.

Изводите, до които стигнах от дипломната работа са, че демократичните промени в България променят обществените изисквания към полицейската дейност. Очакванията на обществото са за полицейска институция, осигуряваща обществен ред и сигурност в рамките на законовите си правомощия, ориентирана към гражданите и осъществяваща дейността си в интерес на цялото общество при абсолютно зачитане на правата и достойнството на хората.

Едновременно с това настъпват промени в структурата и ръста на престъпността, която в първите години след демократичните промени се повиши неколкократно. Увеличава се броят на престъпленията против личността и собствеността. Появяват се нови, непознати видове престъпления. Организираната престъпност се превръща в дестабилизиращ фактор.

Основна цел на обществена безопасност по време на Третото българско царство е решаването на проблемите на хората и повишаването на чувството им за сигурност. По този начин реалните потребности на гражданите и тяхната удовлетвореност се превръщат в мерило за ефективност на полицейския труд.

От направения анализ в дипломната работа можем да обобщим накратко, че задачите, които Стамболов си поставя в управлението на държавата се изразяват най-вече в успокояването на раздираната от политически страсти държава, в укрепването и в създаването на условия за едно стабилно икономическо развитие, в търсенето на начин за решаване на националния въпрос и за спечелване на международно признаване на княза.

Структурите за обществена безопасност по време на Третото българско царство служат за обяснение на въпросите около държавните органи, които гарантират сигурността на държавата и нейните граждани.

Накратко мога да обобщя, че са налице пет основни причини за съществуването на структурите за обществена безопасност. Те са именно:

• гарантират, че правителството ще разгледа всеобхватно всички заплахи за сигурността;

• увеличават ефективността на сектора за сигурност, като оптимизира приноса на всички ангажирани с проблема институции;

• направляват прилагането на политиката за сигурност;

• изграждат вътрешнодържавен консенсус;

• развиват регионалното и международно сътрудничество.

Оказва се, че за да функционират ефективно и ефикасно структурите за обществена безопасност, на първо място трябва да анализират задълбочено всички заплахи за националната сигурност. Вътрешните и международните заплахи дълго време са били разглеждани поотделно, но все по- често политиката за сигурност включва цялостна оценка както на вътрешно държавната така и на международната среда. При създаването на структурите за обществена безопасност трябва да участват всички държавни институции, свързани със сектора за сигурност, а в най-добрия случай и международни и неправителствени актьори.

На второ място структурите за обществена безопасност могат да спомогнат хармонизирането на дейността на растящия брой актьори в областта на сигурността, в това число тези на национално ниво, в местната власт, бизнеса (например при защитата на ключови инфраструктурни обекти), различните граждански организации, както и регионалните и международни институции.

На трето място структурите за обществена безопасност дават насока на различните актьори в областта на националната сигурност във връзка със синхронизирането на оперативните им решения с краткосрочните и дългосрочните цели на националната политика. Този централизиран процес осигурява оптималното използване на наличните ресурси, като помага да се избегнат несъответствията и дублирането при взимането на решения и тяхното прилагане на практика.

На четвърто място структурите за обществена безопасност гарантират широка ангажираност на различни актьори с политиката за сигурност посредством задълбочаването на дискусията и сътрудничеството на професионално, ведомствено и партийно равнище. Този диалог може да допринесе за изграждането на консенсус по отношение на ключовите национални ценности и интереси, както и относно обхвата на заплахите за тези ценности и интереси.

На пето място структурите за обществена безопасност представляват инструмент за изграждане на доверие на регионално и международно равнище.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

1. Конституция на Република България.

2. Бяла книга по въпросите на гражданският контрол във въоръжените сили – 1990 –1997 . С., 1998 г.

3. Закон за МВР /обн. ДВ, бр.122/1997 г. изм.ДВ бр.29/1998 г./.

4. Закон за държавната агенция Национална сигурност. ДВ, бр. 109/2007 г.

5. Закон за специални разузнавателни средства /обн. ДВ, бр.95/1997 г./.

6. Наказателен кодекс /актуализация ДВ, бр.7(62/1997 г./.

7. Наказателно-процесуален кодекс /актуализация ДВ, бр. 64/1997 г./.

8. Правилник за прилагане на Закона за МВР /обн. ДВ, бр.113/1998 г./.

9. Концепция за национална сигурност на Република България /обн.ДВ, бр.46/1998 г./.

10. Стратегия за противодействие на престъпността /ПМС от 16.0.1998 г./.

11. Сборник “Гражданския контрол над полицията”, С., 1997

12. Сборник “Демократичното общество и гражданският контрол върху системата за национална сигурност”. С., 1997

13. Сборник “Политика на сигурност и военно-гражданските отношения в преход към демокрация”. С., 1997

14. Асенов, Б., Кипров П., “Контраразузнаването”, С., 2000

15. Асенов, Б., “Теория на разузнаването”, С., 2005

16. Асенов Б. Теория на разузнаването и контраразузнаването. С., 2008 г.

17. Василев, Е., “Фирмена сигурност”, С., 2000

18. Гайдаров, Й. “Фирмена сигурност”. В.Търново, 1998

19. Делибалтов, И., “Промишлен шпионаж”, С., 2000

20. Дячки, С. “Информационна и аналитична дейност на специалните служби за сигурност”, С., 2001

21. Илиев, Ил., “Полиция, устройство и управление”. С., 1995

22. Илиев, Ил., “Управление на полицейските и специални служби”, С., 2000

23. Каймеджиев, Хр. , “Теория на оперативно издирвателната дейност”, С., 1999

24. Кънчев, М., “Основи на управлението”, С., 1999, 2000 г. –І и ІІ ч.

25. Недялкова, А. “Управление на човешките ресурси”. С., 1999

26. Стоянов, Ж. “История на разузнаването”. С., 2002

27. Томов, В., “Индустриална и екологична сигурност”. Варна, 2002

28. Трифонов, Т. “Тероризъм – политически и правни аспекти”. С., 1998

29. Трифонов, Т., С. Славов, “Теоретични проблеми на разузнаването.С., 2000

30. Трифонов, Т, Г. Ралчев, “Специалните служби, теория и практика”. С, 2001

31. Христов, П., “Разузнавателна защита на конституционния ред”, С., 2000

32. Динков, Д., България в европейската интеграция, изд. „96 плюс”, С., 2000.

33. Динков, Д., Регионалното сътрудничество в Югоизточна Европа, УИ Стопанство, С., 2002.

34. Holbrooke, R., America, European Power, Foreign Affaires, March/ April 1995.

35. Stability Pact for South Eastern Europe, Cologne, 10 June 1999, Final, SN 18/4/99 REV4.

36. Stability Pact, South East Europe Compact for Reform, Investment, Integrity and Growth; Progress in Policy Reform in South East Europe; Monitoring Instrument- prepared by the country economic teams and OECD, September 2002.

37. Statement of James Dobbins, Director of RAND International Security and Defense Policy Center, before the Committee of Foreign Relations, US Senate, July 14, 2004; www.rand.org

Интернет източници:

1. www.stabilitypact.org

2. www.stabilitypactwatch.info

Нормативна база.

1. Законът за защита на класифицираната информация (Обн. ДВ. бр.45 от 30 Април 2002г., попр. ДВ. бр.5 от 17 Януари 2003г., изм. ДВ. бр.31 от 4 Април 2003г., изм. ДВ. бр.52 от 18 Юни 2004г., доп. ДВ. бр.55 от 25 Юни 2004г., доп. ДВ. бр.89 от 12 Октомври 2004г., изм. ДВ. бр.17 от 24 Февруари 2006г., изм. ДВ. бр.82 от 10 Октомври 2006г., изм. ДВ. бр.46 от 12 Юни 2007г., изм. ДВ. бр.57 от 13 Юли 2007г., изм. ДВ. бр.95 от 20 Ноември 2007г., изм. ДВ. бр.109 от 20 Декември 2007г., изм. ДВ. бр.36 от 4 Април 2008г.) представлява законовата рамка на защитата на класифицираната информация в Република България. Законовата уредба се доразвива с подзаконови нормативни актове, които формират в цялост регулаторната рамка на защитата на класифицираната информация.

В изпълнение на законовата делегация за доразвиване на правната уредба с подзаконови актове са приети следните актове:

• Правилник за прилагане на Закона за защита на класифицираната информация Обн. ДВ. бр.115 от 10 Декември 2002г., изм. ДВ. бр.22 от 11 Март 2003г., доп. ДВ. бр.6 от 23 Януари 2004г., изм. ДВ. бр.56 от 11 Юли 2006г., изм. ДВ. бр.84 от 19 Октомври 2007г., изм. ДВ. бр.44 от 9 Май 2008г.;

• Наредба за системата от мерки, способи и средства за физическата сигурност на класифицираната информация и за условията и реда за тяхното използване (обн. ДВ, бр. 22/11.03.2003 г.);

• Наредба за общите изисквания за гарантиране на индустриалната сигурност Обн. ДВ. бр.22 от 11 Март 2003г., попр. ДВ. бр.24 от 14 Март 2003г., изм. ДВ. бр.104 от 11 Декември 2007г.;

• Наредба № 6 от 19.03.2003 г. на Министъра на здравеопазването за реда и местата за извършване на специализираните медицински и психологически изследвания и на периодичните здравни прегледи и методите за тяхното провеждане (обн. ДВ, бр. 35/16.04.2003 г.);

• Наредба за задължителните общи условия за сигурност на автоматизираните информационни системи или мрежи, в които се създава, обработва, съхранява и пренася класифицирана информация Обн. ДВ. бр.46 от 20 Май 2003г., изм. ДВ. бр.44 от 9 Май 2008г.;

• Наредба за реда за извършване на проверките за осъществяване на пряк контрол по защита на класифицираната информация Обн. ДВ. бр.19 от 28 Февруари 2003г., изм. ДВ. бр.44 от 9 Май 2008г.;

• Устройствен правилник на Държавната комисия по сигурността на информацията и на нейната администрация Приет с ПМС № 50 от 04.03.2003 г.

• Обн. ДВ. бр.22 от 11 Март 2003г., изм. ДВ. бр.69 от 6 Август 2004г., изм. ДВ. бр.23 от 18 Март 2005г., изм. ДВ. бр.83 от 18 Октомври 2005г., изм. ДВ. бр.48 от 13 Юни 2006г., изм. ДВ. бр.56 от 11 Юли 2006г.;

• Наредба за криптографската сигурност на класифицираната информация Обн. ДВ. бр.102 от 21 Ноември 2003г., изм. ДВ. бр.44 от 9 Май 2008г.

П Р И Л О Ж Е Н И Я
Списък на партизански формирования

• Софийска народоосвободителна дивизия

• Партизанска бригада "Георги Бенковски"

• Партизанска бригада "Георги Димитров"

• Партизанска бригада "Чавдар"

• Партизанска бригада "Чепинец"

• Първа родопска бригада "Георги Димитров"

• Втора родопска бригада "Васил Коларов"

• Първа софийска народоосвободителна бригада

• Втора софийска народоосвободителна бригада

• Първа средногорска бригада "Христо Ботев"

• Втора средногорска бригада "Васил Левски"

• Партизански отряд №4

• Партизански отряд "Август Попов"

• Партизански отряд "Ангел Кънчев"

• Партизански отряд "Анещи Узунов"

• Партизански отряд "Антон Попов"

• Партизански отряд "Асен Златаров"

• Партизански отряд "Васил Левски" (Варна)

• Партизански отряд "Васил Левски" (Плевен)

• Партизански отряд "Васил Левски" (Хасково)

• Партизански отряд "Васил Левски" (Пловдив)

• Партизански отряд "Гаврил Генов"

• Партизански отряд "Георги Бенковски"

• Партизански отряд "Дунав"

• Партизански отряд "Дядо Вълко"

• Партизански отряд "Народен юмрук"

• Партизански отряд "Никола Калъпчиев"

• Партизански отряд "Никола Парапунов"

• Партизански отряд "Панайот Волов"

• Партизански отряд "Петър Момчилов"

• Партизански отряд "Смърт на фашизма"

• Партизански отряд "Стефан Караджа"

• Партизански отряд "Хаджи Димитър"

• Партизански отряд "Христо Ботев"

• Партизански отряд "Христо Кърпачев"

• Партизански отряд "Христо Михайлов"

• Партизански отряд "Яне Сандански"

• Брезнишки партизански отряд

• Габровско-Севлиевски партизански отряд

• Горнооряховски партизански отряд

• Дупнишки партизански отряд

• Ихтимански партизански отряд

• Кюстендилски партизански отряд "Драговищица"

• Омуртагски партизански отряд

• Пиротски партизански отряд "Момчил войвода"

• Поповски партизански отряд

• Радомирски партизански отряд

• Рило-пирински партизански отряд

• Родопски партизански отряд "Антон Иванов"

• Средоречки партизански отряд

• Трънски партизански отряд

• Търговищки партизански отряд

• Царибродски партизански отряд

• Шопски партизански отряд

• Войнишка партизанска бригада "Георги Димитров"

• Войнишки партизански батальон "Димитър Благоев"

• Войнишки партизански батальон "Христо Ботев"

• Войнишки партизански батальон "Георги Стойков Раковски"

• Войнишки партизански батальон "Васил Коларов"

• Интернационален войнишки батальон

• Разложка чета

• Дупнишка чета

• Баташка партизанска чета

• Чехларска чета

• Червенска чета

• Хотанска чета

Известни дейци на партизанското движение

• Адалберт Антонов - Малчика

• Васил Демиревски - Желю

• Смирна Коритарова - Магда

• Вела Пеева - Пенка

• Виолета Якова

• Вълко Димитров - Дядо Вълко

• Денчо Знеполски

• полковник Дичо Петров

• Добри Джуров - Мургаш

• Иван Козарев - Балкан

• Митка Гръбчева - Огняна

• Никола Парапунов

• Никола Попов - Любен

• Петър Панайотов - Даскала

• Славчо Радомирски

• Славчо Трънски

• Стоян Едрев - Йордан,Дано

• Цвятко Анев

• Цвятко Радойнов

• Любен Шилегарски - Чичо Люб

• Христо Кърпачев - Младен, Янко

• Дочо Шипков - Минчо

• Петър Нешев - Станчо, Георги, Марин

• Христо Добрев – Дико

БЪЛГАРИЯ В ГОДИНИТЕ НА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА (1939–1944)

ХРОНОЛОГИЯ

1935 г. 16 март. Германия отхвърля военните клаузи на Версайския договор и започва да изгражда редовна армия.

1935 г. Италия започва война с Етиопия (Абисиния). Обществото на народите налага икономически санкции срещу нея. България участва в санкциите.

1936 г. 7 март. Германските войски навлизат в демилитаризираната Рейнска зона.

1936 1937 г. Германия, Япония и Италия създават Антикоминтерновски пакт.

1936 1939 г. Гражданска война в Испания.

1938 г. 12 март. Аншлус (присъединяване) на Австрия към Германия.

1938 г. 30 септември. Мюнхенско съглашение между Германия, Англия, Франция и Италия, което дава Судетската област на Германия.

1939 г. 15 март. Германия окупира останалата част от Чехословакия. Словакия е обявена за независима държава.

1939 г. 23 август. В Москва е подписан Пакт за ненападение между Германия и СССР.

1939 г. 1 септември. Германия напада Полша. Започва Втората световна война.

1939 г. 15 септември. България обявява неутралитет.

1939 г. 17 септември. СССР навлиза на полска територия и присъединява Западна Украйна и Западна Белорусия.

1939 г. 25 октомври. Разпуснато е Народното събрание.

1939 г. декември. Спогодба със СССР за въздушни съобщения. Сключване на търговски договор.

1939 г. декември – януари 1940 г. Парламентарни избори.

1940 г. 16 февруари – 11 април 1942 г. Правителство на проф. Богдан Филов. Б. Филов – министър-председател, Иван Попов – външен министър, Петър Габровски – министър на вътрешните работи, Добри Божилов – министър на финансите, ген. Теодоси Даскалов – министър на войната, Славчо Загоров – министър на търговията, Иван Багрянов – министър на земеделието, Димитър Василев – министър на обществени сгради, Иван Горанов – министър на железниците, Васил Митаков - министър на просветата,

1940 г. април. Закон за гражданска мобилизация.

1940 г. юни. Създава се Дирекция на външната търговия.

1940 г. 7 септември. Крайовска спогодба за връщане на Южна Добруджа. На 21 септември българсака армия навлиза в опразнената от румънци Южна Добруджа.

1940 г. 27 септември. Подписан е тристранен пакт между Германия, Италия и Япония.

1940 г. октомври. Германия и Италия предлагат на България да се присъедини към Тристранния пакт.

1940 г. ноември. В страната е въведена купонна система.

1940 г. 18 ноември. Среща на цар Борис III с Хитлер по негова покана. Царят отказва да присъедини България към Тристранния пакт, но е наясно, че тази стъпка не може да се отлага дълго.

1940 г. 24 ноември. СССР предлага на България пакт за взаимна помощ и установяване на съветски бази на българска територия. По нареждане на Г. Димитров и Коминтерна започва т. нар. Соболева акция на БРП (к).

1940 г. 24 декември. Закон за защита на нацията. На евреите е забранено да бъдат приемани като български граждани, нямат право да бъдат избирани в законодателната, изпълнителната и общинска власт, да се откупуват от военна служба, да влизат в брак с лица от български произход, въвеждат се ограничения при постъпване в учебни заведения. Въвежда се данък върху еврейското имущество

1940 г. 29 декември. Закон за организиране на младежта. Създава се младежката организация “Бранник“.

1941 г. 20 януари. Продължително заседание на министерския съвет, на което се взема неизбежното решение за присъединяване към Тристранния пакт.

1941 г. 20-22 януари. Неуспешна мисия на американския полковник Донован за запазване на българския неутралитет и предотвратяване на съюза с Германия.

1941 г. 17 февруари. България и Турция подписват спогодба за дружба и ненападение.

1941 г. 1 март. Във двореца Белведере във Виена министър-председателят проф. Б. Филов подписва протокол за присъединяването на България в Тристранния пакт. В същия ден 680 000 германски войници навлизат в българска територия за военни действия срещу Гърция.

1941 г. 3 март. Британската империя скъсва дипломатическите си отношения с България.

1941 г. 4 март. САЩ блокират българските авоари, но дипломатическите отношения между двете страни са запазени. Запазени са и дипломатическите отношения със СССР.

1941 г. 13-15 април. Първи английски бомбардировки над София.

1941 г. 19-20 април. Български войски навлизат във Вардарска Македония, Източна Македония и Беломорска Тракия.

1941 г. април – юни. Капитулация на Сърбия и Гърция пред Германия и Италия.

1941 г. 19 април. Българските войски влизат в Македония и Беломорска Тракия. Окончателното решение за т.нар. “нови земи” ще се вземе след края на войната. В “новите земи” се разполага българска администрация.

1941 г. 22 юни. Германия напада СССР. Два дни след това българското посолство в Москва поема защитата на интересите на Германия, Унгария и Румъния.

1941 г. 24 юни. БРП (к) взема решение за въоръжена борба.

1941 г. началото на юли. Масови арести на комунисти.

1941 г. август - октомври. Неуспешни акции на т. нар. “подводничари” и “парашутисти”.

1941 г. 25 ноември. България се присъединява към Антикоминтерновския пакт между Германия и Япония от 1936 г.

1941 г. 12 декември. Решение на Народното събрание за обявяване на “символична война“ на Англия и САЩ.

1942 г. 11 април. Реконструкция в правителството на проф. Богдан Филов

1942 г. 17 юли. По съветската радиостанция “Хр. Ботев”, предаваща на български език е прочетена Програма на Отечествения фронт за спасяване на България в 12 точки.

1943 г. 10 август. Създава се Отечествен фронт (Българска работническа партия, БЗНС – “Пладне“, “Звено“, по-късно БРСДП).

1942 г. 25 август. Създава се Комисарство по еврейските въпроси. Комисар – Александър Белев.

1943 г. 22 февруари. Българо-германска спогодба за депортиране на 20 000 евреи от “новите земи”. За попълване на бройката Комисарството по еврейските въпрос предлага да се депортират 6 000 – 8000 евреи от България.

1943 г. 17 март. Протест на 43 депутати, начело с подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев срещу антиеврейската политика на правителството и депортирането на българските евреи. Поради широки протести на цялата българска общественост, българските евреи не са депортирани. 11 400 евреи от Беломорието, Македония и Пиротско са депортирани към лагерите на смъртта.

1943 г. 10 август. Създаден е Национален комитет на Отечествения фронт. В него влизат К. Драмалиев от БРП, Н. Петков от БЗНС “Пладне”, Гр. Чешмеджиев от Социалдемократическата партия и К. Георгиев и Д. Казасов от “Звено”.

1943 г. 14 август. Среща на цар Борис ІІІ с Хитлер в германската Главна квартира на Източния фронт.

1943 г. 28 август. Умира цар Борис III. На престола застава малолетният Симеон II. На 5 септември цар Борис ІІІ е погребан в Рилския манастир.

1943 г. 9 септември. В противоречия с Търновската конституция ХХV обикновено народно събрание избира Регентство в състав – принц Кирил, проф. проф. Богдан Филов, ген. Никола Михов.

1943 г. 14 септември – 1 юни 1944 г. правителство начело с Добри Божилов. Добри Божилов – министър-председател и министър на финансите, Д. Шишманов - министър на външните работи, Дочо Христов – министър на вътрешните работи, Борис Йоцов – министър на просветата, К. Партов – министър на правосъдието, Р. Русев – министър на войната, Ив. Вазов – министър на транспорта, Ив. Бешков – министър на земеделието, Д. Василев – министър на обществените сгради, Хр. Петров – министър на железниците.

1943 г. октомври. Създават се т.нар. “Ловни дружини” - специални военно-полицейски формирования за борба с нелегалната съпротива.

1943 краят – началото на 1944 г. Начало на съюзническите бомбардировки над България.

1944 г. 10 януари, 29, 31 март, 20 април. Разрушителни бомбардировки над София.

1944 г. 26 януари. Създадена е специална военнополитическа част – жандармерия за борба с нелегалната съпротива.

1944 г. 24 март. Декларация на 10-те от нефашистката опозиция. Искания за промяна във външната политика, оттегляне на българските войски от Сърбия, прекратяване на полицейския терор, подобряване на отношенията със СССР.

1944 г. 1 юни – 2 септември. Правителство на Иван Багрянов. Ив. Багрянов – министър-председател,Първан Драганов – министър на външните работи, Ал. Станишев – министър на вътрешните работи, М. Арнаудов – министър на просветата, Д. Савов – министър на финансите, Ал. Сталийски – министър на правосъдието, Р. Русев – министър на войната и упвалляващ министерството на земеделието, Хр. Василев – министър на транспорта, Сл. Василев – министър на обществените сгради, Б. Колчев – министър на железниците.

1944 г. краят на юли – началото на август. Крупна акция срещу партизанското движение. Обявени са парични награди за партизански глави.

1944 г. август. Неуспешна мисия на Стойчо Мошанов в Анкара и Кайро за сондиране на възможността за примирие и мир със САЩ и Англия.

1944 г. 7 август. Декларация на 13 водачи на легалната опозиция. Искания за преустановяване на войната с Англия и САЩ, подобряване на отношенията със СССР, спазване на конституционните демократични права и свободи на гражданите, съставяне на конституционно правителство.

1944 г. 26 август. Окръжно № 4 на ЦК на БРП (к). Засилване на въоръжената борба.

1944 г. краят на август – началото на септември. Оттегляне на българските войски от Беломорска Тракия и Македония.

1944 г. 2 – 9 септември. Правителство на Константин Муравиев (БЗНС – “Врабча 1“, Демократическа партия, Народняшка партия). Оставени са няколко министерства за представители на ОФ, който обаче отказва да участва в кабинета поради планирания преврат. К. Муравиев – министър-председател и министър на външните работи, В. Димов – министър на вътрешните работи и вр. упр. министерството на железниците. , Б. Павлов – министър на правосъдието и вр. упр.министерството на просветата, Ал. Гиргинов – министър на финансите, Хр. Попов – министър на земеделието, Ст. Даскалов – министър на обществените сгради, Н. Мошанов, Д. Гичев, Ат. Буров - министри без портфейл. В програмната декларация на правителството се обявява политическа амнистия, спира се изпълнението на смъртни присъди, разформироване на жандармерията, разпускане на ХХV ОНС, разтуряне на всички фашистки организации, отмяна на антиеврейското законодателство, излизане от състоянието на война със САЩ и Англия, скъсване на съюзническите отношения с Германия, предлага се освобождаване на проф. Б. Филов от Регентството.

1944 г. 4 септември. Германски войски пленяват щаба на българския корпус в Нишка баня и щабовете на три български дивизии..

1944 г. 5 септември. СССР обявява война на България. Три дни по-късно съветските войски навлизат в страната, без да срещнат съпротива.

1944 г. 6 септември. Решение България да обяви война на Германия, което влиза в действие от 8 септември, поради опасността от германска окупация.

1944 г. 9 септември. Извършен преврат от верни на “Звено“ офицери. Правителство на Кимон Георгиев от партии на ОФ и независими интелектуалци.

1944 г. 28 октомври. Сключено е примирие със страните от антифашистката коалиция.

1944 ноември – май 1945 г. Участие на България във войната срещу Германия.

[1] Каймеджиев, Хр. , “Теория на оперативно издирвателната дейност”, С., 1999, стр. 96.

[2] Закон за МВР /обн. ДВ, бр.122/1997 г. изм.ДВ бр.29/1998 г./.

[3] Закон за МВР /обн. ДВ, бр.122/1997 г. изм.ДВ бр.29/1998 г./.

[4] Закон за МВР /обн. ДВ, бр.122/1997 г. изм.ДВ бр.29/1998 г./.

[5] Закон за МВР /обн. ДВ, бр.122/1997 г. изм.ДВ бр.29/1998 г./.

[6] Закон за държавната полиция

[7] Правилник за прилагане на Закона за МВР /обн. ДВ, бр.113/1998 г./.

[8] Василев, Е., “Фирмена сигурност”, С., 2000, стр. 49

[9] Илиев, Ил., “Полиция, устройство и управление”. С., 1995, стр. 38.

[10] Асенов, Б., “Теория на разузнаването”, С., 2005, стр. 30.

[11] Асенов, Б., “Теория на разузнаването”, С., 2005, стр.30-33.

[12] Асенов, Б., “Теория на разузнаването”, С., 2005, стр.32.

[13] Дячки, С. “Информационна и аналитична дейност на специалните служби за сигурност”, С., 2001, стр. 93.

[14] Сборник “Демократичното общество и гражданският контрол върху системата за национална сигурност”. С., 1997, стр. 59.

[15] Закона за администрацията и полицията, стр. 37.

[16] Закон за МВР /обн. ДВ, бр.122/1997 г. изм. ДВ бр.29/1998 г./.

[17] Закон за МВР /обн. ДВ, бр.122/1997 г. изм. ДВ бр.29/1998 г./.

[18] Закон за МВР /обн. ДВ, бр.122/1997 г. изм. ДВ бр.29/1998 г./.

[19] Конституция на Република България.

[20] Конституция на Република България.

[21] Конституция на Република България.

[22] Делибалтов, И., “Промишлен шпионаж”, С., 2000, стр. 90.

[23] Делибалтов, И., “Промишлен шпионаж”, С., 2000, стр. 36.

[24] Стоянов, Ж. “История на разузнаването”. С., 2002, стр. 74.

[25] Стоянов, Ж. “История на разузнаването”. С., 2002, стр. 74-75.

[26] Трифонов, Т, Г. Ралчев, “Специалните служби, теория и практика”. С, 2001, стр. 95.

[27] Тодоров и Славчев, 2003: стр. 6

[28] Пиик и Гленсър , 2002 стр. 23

[29] Каймеджиев, Хр. , “Теория на оперативно издирвателната дейност”, С., 1999, стр. 39

[30] Стоянов, Ж. “История на разузнаването”. С., 2002, стр. 47.

[31] Стоянов, Ж. “История на разузнаването”. С., 2002, стр. 47-48

[32] Сборник “Демократичното общество и гражданският контрол върху системата за национална сигурност”. С., 1997, стр. 27

[33] Конституция на Република България.

[34] Христов, П., “Разузнавателна защита на конституционния ред”, С., 2000, стр. 34

[35] Христов, П., “Разузнавателна защита на конституционния ред”, С., 2000, стр. 34-36.

[36] Трифонов, Т., С. Славов, “Теоретични проблеми на разузнаването.С., 2000, стр. 78.

[37] Христов, П., “Разузнавателна защита на конституционния ред”, С., 2000, стр. 15.

[38] Христов, П., “Разузнавателна защита на конституционния ред”, С., 2000, стр. 15-22.

[39] Сборник “Политика на сигурност и военно-гражданските отношения в преход към демокрация”. С., 1997, стр. 8

[40] Дячки, С. “Информационна и аналитична дейност на специалните служби за сигурност”, С., 2001, стр. 38

[41] Трифонов, Т. “Тероризъм – политически и правни аспекти”. С., 1998, стр. 39

[42] Трифонов, Т. “Тероризъм – политически и правни аспекти”. С., 1998, стр. 39-43.

[43] Христов, П., “Разузнавателна защита на конституционния ред”, С., 2000, стр. 93-97

[44] Христов, П., “Разузнавателна защита на конституционния ред”, С., 2000, стр. 93-97

[45] Сборник “Гражданския контрол над полицията”, С., 1997, стр. 36.

[46] Асенов, Б., “Теория на разузнаването”, С., 2005, стр. 35

[47] Правилник за прилагане на Закона за МВР /обн. ДВ, бр.113/1998 г./.

ПЪРВИ СТЪПКИ В ИЗГРАЖДАНЕ СТРУКТУРИТЕ ЗА ОБЩЕСТВЕНА БЕЗОПАСНОСТ В ТРЕТОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО (1878-1944г.)

3.1 История до 1944 година.

ВТОРА ГЛАВА.

РАЗУЗНАВАТЕЛНИТЕ СЛУЖБИ В Р БЪЛГАРИЯ – ОБОБЩЕН ВРЕМЕВИ АНАЛИЗ

П Р И Л О Ж Е Н И Я Списък на партизански формирования

Copyright © 2002 - 2024 Helpos.comАрхив от реферати, курсови работи, дипломни работи, есета

П Р И Л О Ж Е Н И Я
Списък на партизански формирования

Copyright © 2002 - 2024 Helpos.com
Архив от реферати, курсови работи, дипломни работи, есета