В последните 15 години политическият живот на България се отличава с особена динамика и причините за това се крият преди всичко във факта, че след 1989 г. се прекратява тоталитарния режим на управление и започват първите стъпки от създаването на демократично общество, което неизбежно минава през формиране на партиен плурализъм и признаване на правото да съществуват множество партии с различни възгледи и платформи.

Хегемонията, която Българската комунистическа партия притежаваше до 1989 г. беше разрушена след събитията от 10 ноември и бавно, но сигурно на политическата сцена започнаха да се появяват нови политически фигури, нови политически партии, клубове, движения.

Една от най-значимите новосъздадени организации е Съюзът на демократичните сили. Неговото значение идва поради факта, че за кратко време той успя да се наложи като втората политическа сила, която е основният опонент на БСП, а по-късно успя да спечели доверието на българските граждани дотолкова, че да получи абсолютно мнозинство на едни от проведените избори и в следствие на това - правото да състави свое собствено правителство и да управлява страната в съответствие с възгледите си относно пътя, който трябва да следва държавата и обществото като цяло.

Целта на настоящата дипломна работа е да се проследи историята и развитието на Съюза на демократичните сили. Да се направи преглед на основните стъпки, които съюзът прави, за да се превърне от коалиционен съюз в хомогенна партия, управляваща българската държава.

Ще бъдат разгледани основните исторически събития от живота на СДС като се акцентира върху онези, които са повлияли по съществен начин върху неговото развитие и са довели до върхове и спадове в политическото присъствие на съюза в българското политическо пространство.

ПЪРВА ЧАСТ.

Възникване и утвърждаване на СДС 1989 - 1997 г.

1. Разграждането на политическия монопол на комунистическата партия

Различните политически режими, които действат в отделните общества влияят върху политическата система и върху целия живот на хората. Те могат да променят хода както на социалните процеси, така и функциите на отделни институции и пътя, по който върви цялата държава.

Един от най-често дискутираните и най-противоречивия режим, е тоталитарният. Макар и отречен от съвременните демократични общества, фактът, че е продължил да съществува десетки години наред, и че все още има държави, които са управлявани по този начин, предизвиква интерес у политолозите и стремеж да бъдат изучени основните характеристики на тоталитарния режим.

Съществуват различни видове тоталитарни режими, като спецификите им зависят от фактори като съществуващите партии, техните структури и лидери, начинът на функциониране на обществените институции и т.н.

Тъй, като в България дълго време действаше комунистическия режим и едва в последните 15 години държавата ни е организирана на принципите на демокрацията, интерес представлява в частност тоталитарния режим от комунистически тип. Именно прекратяване на неговото функциониране дава и началото на създаването на нови политически партии, сред които и Съюза на демократичните сили, който е обект на настоящия анализ.

Комунистическият режим има различни форми в зависимост от съответната държава, в която се осъществява, защото както даден режим влияе върху живота на обществото, така и културните, социалните и историческите особености на една страна слага своя отпечатък върху режима, който действа в нея.

Тоталитарните режими се появяват в началото на ХХ в., когато съществуващите по това време партии изживяват криза на ценностите и едновременно с това между отделните държави възникват множество конфликти, довели до Първата световна война.

Тези режими се раждат, стремейки се да бъдат алтернативи на демокрацията като начин на управление и намират приложение в някои от големите европейски държави - Русия, Германия, Италия, в които обаче всеки режим се отличава със свои собствени характеристики.

Много учени са изследвали феномена на тоталитарната система и са давали различни определения за нейната същност.

Едни са смятали, че в основата й стои съществуването на някаква масова идеология, и обществото е управлявано от монополна политическа партия, чиито най-силни оръжия са войската и полицията (Ленард Шапиро) .

Според някои социолози пък, като Раймон Арон, тоталитаризмът се отличава с наличие на една партия, която е завладяла политическата сфера, а самата партия се ръководи от идеология, силно ценностно и емоционално натоварена, налагана на обществото чрез контрол върху средствата за масова комуникация, както и върху силовите части като армията и полицията, а икономическите дейности са се слели с държавата.

Най-общо казано, основните черти на тоталитарните режими са следните:

- „политически монопол на масова партия, носител на тоталитарните ценности;

- политическа система, основана на терор;

- наличието на официална държавна идеология;

- пълен контрол върху средствата за масова информация и комуникация;

- тотален контрол върху въоръжените сили и други „силови институции";

- централно управлявана икономика.”

Българската комунистическа партия, която беше в основата на тоталитарното управление в България в периода 1944 - 1989 г. е партия от болшевишки тип, която следва принципите на създадената в края на ХІХ в. Болшевишка партия в Русия и се отличава с няколко основни характеристики:

- противопоставя работническата класа на класата на капиталистите. Работническата класа би трябвало да поеме управлението в свои ръце и това е целта на БКП;

- притежава структура, при която има централно управление, ръководещо всеки един аспект от обществения живот;

- притежава стриктна йерархия, която се спазва на всяко едно ниво на управление;

- държавната и партийната дейност се извършват от едни и същи органи, обявяването на върховенството на партията дори в Конституцията на държавата;

- властта е концентрирана в ръцете на партийния лидер.

Българската комунистическа партия се характеризира с няколко основни етапа на развитие по време на своето съществуване, след като застава начело на управлението на държавата през 1947 г.

Първият етап обхваща периода 1948 - 1953 г. е свързан с ориентиране на партията спрямо комунистическата партия на Съветския съюз и прояви на репресии спрямо противниците на режима.

Вторият етап продължава 13 г. (1956 - 1968 г.) и се отличава с опити режимът да бъде либерализиран в известна степен като се възстановят позициите на онези комунисти, които до тогава са били отхвърлени от партията. Един от тях е бил и Тодор Живков, застанал начело на партията и държавата през 1956 и продължил управлението до 1989 г.

Именно с Тодор Живков е свързан и третия етап на развитие на Българската комунистическата партия, когато той успява посредством законови промени да закрепи позициите на партията на върха на държавната власт. Този етап продължава до 1984 г.

Последният, четвърти, етап води началото си от 1984 г. и продължава до разпадането на тоталитарния режим през 1989 г. Този етап е свързан с промените, които възникват на международно равнище и особено със започналата „перестройка” в Съветския съюз. Едновременно с тези промени, извън България, но все пак засягащи пряко държавата ни, средата на 80-те години на ХХ в., се отличава и с настъпването на икономическа криза вътре в страната. Това предизвиква появата на недоволни, които започват да се съпротивляват срещу съществуващия режим и да се опитват да го променят.

Едно много значимо събитие в тези години като че ли дава тласък на промените в България и това е провежданата политика на асимилация на турското население, живеещо в България, което е принудено да смени имената си с български и му е забранено да използва майчиния си език. По-късно се стига до изгонване на една голяма част от живеещите в България турци, което води до големи сътресения в страната.

Така се стига до 10 ноември 1989 г., когато Тодор Живков е отстранен от поста Генерален секретар на БКП.

Това, което заслужава специално внимание от управлението на БКП през всичките тези 45 години е фактът, че една не малка част от българското население подкрепят действията на партията, която има голямо влияние върху работниците и селското население, както и върху чат от интелигенцията.

От друга страна, проруската политика, която БКП провежда след 1945 г. не се посреща с голямо недоволство поради причините, че между българи и руснаци има здрави исторически връзки, особено отнасящи се до освобождението на България от турска власт през 1878 г.. Така съветският модел на управление е наложен много по-безпроблемно, отколкото в много други източно - европейски държави.

Третият фактор, който позволи продължителното управление на БКП, е свързан с извършваната от партията постоянна и продължителна модернизация на държавата. В следствие на нейните модернизиращи действия, обществото е имало редица социални придобивки като масово образование, социална осигуреност и покачване на жизнения стандарт. Така много хора одобряваха поведението на партията, независимо от тоталитарното й управление.

Другата отличителна черта на комунистическата партия е създаването на значителен бюрократичен апарат, свързан с управлението на държавата, който се отличава с лоялност и следване идеите на партията.

Тези характеристики на БКП и нейното управление, могат да прояснят проблема защо комунистическият режим се е радвал на относителна подкрепа сред населението, а и след падането му през 1989 г. устойчиво продължават да съществуват настроения на носталгия по „отминалото време” сред части от българския народ.

След настъпването на промените през есента на 1989 г. БКП дава индикации, че има желание да промени своя облик и начин на поведение и да върви по пътя на демократизиране на своите структури. Първата стъпка от тези действия беше преименуването й в Българска социалистическа партия, както и опит да направи анализ на собственото си поведение и да обясни как вижда самата партия тоталитарния модел, който е господствал дълго време в България.

През 1991 г. БСП публикува „Приложение към Политическа декларация на Висшия съвет на БСП и общопартийната контролна комисия, където посочва основните елементи на българската тоталитарна система:

- срастването на управляващата партия с държавната структура;

- създаването на псевдо плурализъм чрез БЗНС, ОФ и редица други обществени организации;

- монополизирането на дейността на партията в ръцете на една малка прослойка, която упражняваше тотален контрол върху производството и разпределението;

- узурпация на властта от авторитарния режим на несменяемия ръководител на партията и държавата Тодор Живков;

- използването на насилието като средство в политиката;

- грубото погазване на правата и свободите на различни групи български граждани;

- грубото подценяване и пренебрегване на правото и закона;

- превръщането на парламента в бледа сянка на върховен законодател, механично гласувал прибързани и недообмислени закони;

- създаването и изграждането на мрежа от привилегии на лични равнища и за различни социални групи, особено за висшия управляващ ешелон.

Свалянето на БКП от власт и последвалите структурни промени на управлението на българската държава, е породено от няколко важни фактора, които са повлияли в най-голяма степен на реформите в обществото ни.

Един от тях е протичащите процеси на реформация във всички източно - европейски държави, които също са били управлявани чрез тоталитарни режими.

Друг фактор е настъпващото разцепление вътре в самата партия и все по-задълбочаващите се противоречия относно начините й на управление и пътят, по който партията води държавата. Една от причините за това е и растящото недоволство срещу несменяемостта на Тодор Живков.

Сред населението също се появяват настроения на недоволство спрямо съществуващия режим и стремеж към промени, което е и третия фактор. Започват да се организират клубове и сдружения срещу тоталитарния режим, в периода 1988 - 1989 г. сформират седем организации като „Екогласност”, КТ „Подкрепа”,Клуб за гласност и демокрация и др.

Дейността на тези организации в началото е нелегална, заради опитите на тоталитарния режим да прекъсне тяхната дейност с всички средства, включително затвор, но въпреки това те развиват своите функции и успяват да добият популярност сред населението.

Появата на дисидентски дружества и организации е първият признак за настъпването на промени в управлението на българската държава, които промени започват реално след 10 ноември 1989 г. и се характеризират с няколко основни етапа:

1. 10 ноември 1989 г. - 13 януари 1990 г. Това е периодът, през който започват да се създават нови политически партии и да се оспорва монопола над властта от страна на БКП. Едновременно с това самата комунистическа партия започва да осъзнава, че единственият й шанс за оцеляване е преструктуриране и опит за реформа вътре в нейните структури. Започват кадрови промени, а Тодор Живков е отстранен от своя пост. Членовете на партията, които се опитват да я демократизират извършват действия в посока на отделяне на партията от държавата. Интересно за този първи етап е фактът, че новите политически партии възникват в противоречие с тогава действащата конституция, но въпреки това БКП не се опитва да търси санкции, а приема новосъздадените партии, осъзнавайки, че ако се опитва да се бори срещу тях, може да загуби много и в крайна сметка да стигне до крах. Ето защо управляващите се опитват да приемат благосклонно новите партии, сдружения и организации, но заедно с това цели и да поеме известен контрол върху тях като насочва посоката им на развитие;

2. 18 януари - 10 юни 1990 г. Едно от най-значимите събития, белязало втория етап от демократичните промени в България, е промяната на Конституцията на републиката и отпадането на онези пунктове в нея, които дотогава са определяли БКП като ръководеща държавата партия. Заедно с това се поставят основите на бъдещо демократично управление, което се осъществява чрез създаването на текстове, регламентиращи дейностите на политическите партии. Това се осъществява до голяма степен благодарение на провеждането на Кръгла маса, участници, в която са БКП и нейни партньори, както и новосформирания Съюз на демократичните сили. Преговорите на Кръглата маса продължават почти пет месеца и с това се поставя началото на рухването на тоталитарния режим в България.

Кръглата маса взима няколко важни решения, които засягат бъдещето управление на страната. Най-значимите от тези решения са:

- Премахване на чл. 1 от конституцията на България, който формализира партийния контрол и забранява политическия плурализъм, като по този начин се създава възможността да се формират нови политически партии извън опеката на БКП;

- Разформиране на партийните организации на БКП по месторабота, като по този начин се премахва контрола, който дотогава партията е упражнявала върху всички основни сфери и институции;

- Премахване на партийния контрол върху основните институции - съд, прокуратура, дипломация, армия, полиция и т.н. Това е осъществено чрез приемане на забрана тези институции да развиват политическа и партийна дейност;

- Формиране на основните принципи на дейност на политическите партии, чрез създаване на закон за политическите партии, за провеждането на избори за Велико народно събрание, Обикновено народно събрание и местни избори, както и за гарантиране на етичност по време на подобни избори.

- Приемане на принципите на народния суверенитет, на многопартийност и право на гражданите да се сдружават свободно.

Както е видно, по-голямата част от преговорите, проведени на Кръглата маса, са свързани с уреждане на политическия живот и гарантиране на промени, които ще позволят плуралистична партийна система, свободна дейност на всяка една новосъздадена партия, както и създаване на законови гаранции за провеждане на честни и свободни избори. Причините за акцентирането върху този аспект от социалния живот на българското общество се крият във факта, че наличието на свободно създадени партии и провеждането на демократични избори са гаранция за елиминирането на тоталитарния режим и отвеждането на обществото в посока на демократизация. Третият етап завършва с провеждането на избори за Велико народно събрание на 10 и 17 юни 1990 г.

3. Юни 1990 г. - 12 юли 1991 г. Този етап се счита за най-важния, заради промените и действията, които се извършват в дадения период. Тази една година преминава под знака на Великото народно събрание и работата, която то извършва. Най-важният елемент от работата на Великото народно събрание се свързва с избора на нова конституция на държавата, която окончателно да елиминира заложените в предишното законодателство на България тоталитарни принципи на управление. Новоприетата конституция е изградена на базата на демократичните принципи като гарантира многопартийна политическа система и реално участие на гражданите в управлението на страната. Великото народно събрание ще бъде запомнено също така и с факта, че БСП и нейните партньори печелят абсолютно мнозинство, а СДС, макар и не ръководна партия, успява да извоюва своето място на политическата сцена и да има важна роля при вземането на решения. Съюзът на демократичните сили взема участие в различни органи на Народното събрание, а особено важен фактор за утвърждаването на партията като политическа сила е избирането на нейния лидер Желю Желев за президент на страната. По този начин се прекратява окончателно еднопартийната система и заемането на всички ръководни постове от БСП. Следващата стъпка, която утвърждава СДС като фактор при управлението на държавата, е свързана с участието на синята партия в правителството на Димитър Попов в края на 1990 г., където членове на СДС заемат възлови постове.

2. Възникване и историческа еволюция в развитието на СДС

2.1. Първи етап (декември 1989 - юни 1990 г.)

Когато през 1989 г. започват необратими процеси на промени в начина на управление на българската държава, едно от най.-важните условия за създаването на демократични принципи е появата на множество равностойни партии, които да спазват принципите на демокрацията и да участват в управлението на страната.

Доколкото демокрацията означава начин на управление, при която е налице дву- или многопартийна система, то появата на поне още една партия, която да участва по един или друг начин във вземането на решения и да бъде гарант за спазването на демокрацията, то появата на опозиционна партия, която да оспорва властта на БСП е изключително необходима за демократичното развитие на България.

Ето защо може да се каже, че създаването на СДС е една от най-важните стъпки по пътя на страната към демократично развитие.

Съюзът на демократичните сили не е единствената опозиционна формация, създадена след 1989 г., но нейното развитие по-късно я прави най-значимата.

Въпреки това е необходимо да се обърне внимание на начините на формиране на опозиционните партии, сдружения и коалиции, обединяващият принцип, при които е антикомунистическата насоченост на техните платформи и идеи.

Създаването на нови политически партии стана по няколко начина, като един от тях бе свързан с възобновяване на дейността на такива формации, които са съществували преди началото на тоталитарния режим. По този начин отново започва функционирането на БСДП, БЗНС „Никола Петков”, Демократическата партия, Радикалдемократическата партия.

Други партии използват за ядро на своето изграждане дисидентските движения, които до рухването на тоталитарния режим имат нелегален характер.

Формират се и трети вид организации, които нямат за основа предишни партии, нито дисидентски движения, а се образуват под най-различни форми като партии, клубове, сдружения и др. и притежават множество общи характеристики. Отличителното при този вид организации е липсата на структура, членски състав или някаква материална база, а в началото се основават най-вече на идентификация чрез своя лидер.

Необходимо е доста време на новосформираните организации, за да създадат своя собствена идеология, програма, социална база, структура, членска маса и т.н. Като че ли единственото, което в техните виждания е ясно от самото начало, е принципът на антикомунизма и предвиждането на останалите нови партии като потенциални партньори. Търсенето на непрестанен диалог, на пътища за обединение и на възможности за сътрудничество, са продиктувани от факта, че срещу антикомунистически формирования стои БКП, която притежава огромна структура, функционираща дълги години, притежаваща ясна платформа, опит и знание как да постигне своите цели.

Основните антикомунистически организации са:

- Демократическата партия - тя е създадена още след Освобождението на България и се сформира отново на 19.12.1989 г. като най-яркият й лидер е Стефан Савов;

- Радикалдемократическата партия също е сформирана в началото на ХХ в., и възстановява дейността си на 14.11.1989 г. като за председател е избрана Елка Константинова;;

- Алтернативната социалистическа партия - това е формация, която води началото си вътре в структурите на БКП, като обединява дисиденти и други реформатори. На 11.02.1990 г. част от членовете на Алтернативното социалистическо обединение, което функционира в БКП се отделя и сформира АСП;

- Движението за права и свободи - изключително значима формация, която играе важна роля в политическия живот на страната, ДПС се формира през март 1990 г. и набира своя членски състав измежду турското население в България;

- Съюзът на демократичните сили - той се формира на 07.12.1989 г. и се утвърждава като водеща политическа партия в антикомунистическата опозиция и в началото си обединява десет организации, като по-късно броят им се увеличава. Така СДС се легитимира като коалиция, насочваща действията си в посока на максимално ограничаване на дейността на БКП, по-късно БСП.

Първите опозиционни партии са обединени не само от факта, че като цяло им липсва ясна структура и организация, но и заради посланията, които отпращат към българското население, са:

- Обявяване против тоталитарния режим;

- Утвърждаване на основните принципи на демокрацията;

- Подкрепа на идеята за пазарна икономика и раздържавяване на собствеността;

- Искания за свободни избори, приемане на демократична Конституция и на нови, демократични закони.

От изброените организации най-голямо значение за бъдещето развитие на политиката и управлението на България безспорно има СДС като една от причините за това е фактът, че БСП решава да приеме СДС като свой основен партньор, с когото да води преговорите относно бъдещите структурни промени в управлението. По този начин СДС получава признание и излиза напред на политическата сцена, а конкретното събитие, по време на което се легитимира като основна опозиционна сила, е участието на съюза в Кръглата маса- форум, на който в продължение на няколко месеца са изяснявани основните принципи, по които ще се развива българската политика и управление за в бъдеще.

Заседанията на Кръглата маса, които се провеждат между ръководствата на БКП и СДС, се излъчват пряко по националното радио в програма „Хоризонт”, както и в обширни репортажи по Първа програма на Българската Национална телевизия, непосредствено след централната емисия на „По света и у нас”.

По време на тези заседания се обсъждат най-актуалните политически въпроси, засягащи политическите въпроси по прехода на България от комунизъм към демокрация. Решенията на Кръглата маса засягат и промените, необходими да бъдат внесени в Конституцията на страната и са потвърдени по-късно от действащото в този момент Народно събрание. Тези решения се отнасят не само до Конституцията на страната, но и до промяната на редица закони, определящи политическата система, парламентарните избори и медиите.

По време на преговорите на Кръглата маса се постига съгласие за:

- Мирния преход, свободата на политическите организации, събранията, митингите и стачките;

- Свободата на словото и печата;

- Свободните избори;

- Провеждането на Велико народно събрание;

- Приемане на нова Конституция;

- Избор на Президент от Народното събрание;

- Развитие на многопартийна демокрация;

- Разделение на основните власти - изпълнителна, законодателна, съдебна;

- Утвърждаване на България като парламентарна република;

- Приемане за развитие на принципите на пазарното стопанство.

- В общи линии тези договорености на Кръглата маса намират препотвърждение в новата българска Конституция.

Друг важен момент в историята и развитието на СДС е създаването на собствен партиен печат в лицето на вестник Демокрация, чийто първи брой излиза на 12.02.1990 г., и който помага на СДС да формира общественото мнение и да изгради своя идеологически облик.

2.2. Втори етап (юни 1990 - октомври 1991 г.)

Изборите за Велико народно събрание, както вече бе споменато, са един от най-важните етапи от демократизацията на страната поради две причини. От една страна заради шанса за първи път българските граждани да участват наистина в избора на народни представители, а по този начин и в управлението на страната. От друга страна, заради мисията, която стои пред Великото народно събрание - да промени Конституцията. До голяма степен начинът, по който ще бъде променен основният закон на държавата зависи от съотношението на силите вътре в парламента, от силата на една или друга политическа партия и от възможността да наложи своите възгледи относно принципите на управление, които трябва да бъдат спазвани.

За да бъде гарантирано демократичното протичане на изборите, се създават два закона, които се опират на базата на решенията на Кръглата маса - Закон за избор на Велико народно събрание и Закон за политическите партии.

Законът за избор на Велико народно събрание се отнася до регламентиране на избирателната система, която да действа по време на избора на ВНС. Видът избирателна система е много важен, тъй като често от него зависи появата, утвърждаването или отпадането на дадена политическа партия. Така например в България действа закон, според който в Парламента вземат участие само онези партии, които съберат поне 4% от гласовете на избирателите и по този начин се извършва отсяване на по-малките партии.

Съществуват два основни типа избирателна система - мажоритарна и пропорционална, като в България по време на изборите за ВНС действа смесена система - половината от мандатите се избират по пропорционалната система, половината - по мажоритарната.

Целта на СДС по това време е да наложи пропорционалната система, тъй като коалицията вярва, че при нея има по-големи шансове за успешно влизане в Парламента. Но в крайна сметка приема компромисния вариант за смесена система най-вече заради факта, че за СДС от първостепенно значение е най-вече да бъдат проведени демократични и свободни избори и второ заради увереността си, че може да спечели изборите, независимо на какъв принцип ще се състезава с БСП.

Законът за политическите партии от своя страна допринесе за провеждането на демократични избори чрез регламентирането на процедурите по регистриране и участие на политическите партии в изборите и поради факта, че е създаден в период, когато основната и най-важна цел на всички в страната е да се гарантират демократичните принципи, се отличава като особено либерален.

Основните принципи и изисквания на закона за политическите партии бяха следните:

- Партия може да се регистрира най-малко от 50 граждани с избирателни права;

- Всяка регистрация изисква да бъде извършена пред Софийския градски съд, който в 7-дневен срок се произнася относно правото на съответната организация да бъде регистрирана;

- В изборите могат да участват не само политически партии, но и различни сдружения, съюзи, организации и т.н.;

- Партии, които проповядват фашистка идеология или постигат целите си чрез насилие, не получават регистрация;

- Забранява се регистрацията и на партии, основани на верска или етническа основа или вражда;

В проведените избори са регистрирани 40 партии, но всъщност реалният брой на участниците е много по-голям заради факта, че значителна част от партиите се явиха, обединени в коалиции, като основните от тях, играещи значителна роля в изборите са БСП, СДС, БЗНС и ДПС.

Един от най-важните елементи на провеждането на избори е предизборната кампания, която дава възможност на хората да се срещнат с представителите на политическите партии, да опознаят техните основни платформи и идеи и да направят своя избор. В този смисъл и предизборната кампания за Велико народно събрание се отличава с тези характеристики, но и с особено голям интензитет поради факта, че е първата кампания, провеждана в демократични условия няколко десетилетия.

Предизборната кампания носи големи ползи и на самите партии и коалиции, защото им дава възможност да опознаят политическата обстановка, да установят кои са потенциалните им партньори и врагове, към привличане на чии избиратели могат да разчитат и т.н.

По време на предизборната борба за ВНС се открояват два основни политически лагера като единият е на БСП, а другият - на СДС като още тогава става ясен един от най-важните принципи на демократичната коалиция, спазван през цялото време на съществуването на организацията и до днес - в никакъв случай да не се коалират с БСП и каквито и да било прокомунистически формации. Така би могло да се каже, че основният разделителен принцип става комунизма - от едната страна стоят онези партии, които по един или друг начин по различни причини са близки до него, а от другата страна се намират яростните противници на комунистическите идеи.

Така по време на предизборната кампания СДС се идентифицира преди всичко като антикомунистическа коалиция, която има една главна цел - да отрече миналото и да вдъхне вяра в едно по-различно бъдеще. Интересно е да се отбележи, че СДС се легитимира не толкова като съюз, който изяснява своите основни възгледи за управлението на държавата, а най-вече и преди всичко на базата на отричане на комунистическите идеи. Би могло да се каже, че СДС се утвърждава чрез отрицание.

Интензивността на предизборната кампания беше продиктувана и от факта, че изборите представляваха битка за радикална промяна на елитите и свързаните с тях интереси и ценности и съответно методите на управление. В резултат на това се появи двуполюсна партийна система, отличаваща се с високо ниво на конфронтация, което остава и до ден - днешен характеристика на политическите отношения в България.

Изборите за ВНС бяха проведени на два тура, съответно на 10 и 17 юни 1990 г., като в тях взимат участие 60% от избирателите на страната, а в Парламента влизат четири формации - БСП, СДС, БЗНС и ДПС.

Изборите бяха спечелени от БСП, получила 54% от мандатите във Великото народно събрание, което й гарантира абсолютно мнозинство. Този факт показва, че първите избори след падането на тоталитарния режим ще бъдат запомнени преди всичко с демократичния им начин на провеждане и с наличието на повече партии в парламента, но като цяло БСП запазва ръководната си роля.

Основният конкурент на социалистическата партия - СДС – зае второ място, спечелвайки 36,20% от гласовете на избирателите, което обаче не му даваше възможността да вземе реално участие в управлението на страната, тъй като не получи възможността да участва при сформирането на правителството на България. Въпреки това обаче тези избори са много важни и утвърждаващи младия съюз, тъй като те го легитимират като втората по сила организация в страната и като основна опозиция на БСП.

Така, в резултат на проведените избори за Велико народно събрание се утвърждава демокрацията в страната и принципа на многопартийност.

СДС постига значителен успех на тези избори, тъй като, макар и съвсем скоро създадена коалиция с все още неясна структура, дейност и идеология, тя успява да извоюва важно място в политическия живот на страната, от което да се утвърди като силна формация, имаща влияние в процеса на управление на държавата. Въпреки това обаче вътре в самия съюз се появяват разногласия и проблеми, предизвикани най-вече от разочарованието и чувството, че са се провалили в най-важната си мисия - да свалят БСП от власт.

Това разочарование подтиква известна част от членовете и поддръжниците на СДС да се опитват да променят статуквото чрез извънизборни и извънпарламентарни действия. В тези действия си проличава политическата незрялост на СДС и невъзможността на съюза да заеме единен курс на поведение. От една страна той се стреми да се съобрази с вота на хората, от друга страна взима участие в редица извънпарламентарни акции на гражданско недоволство.

Тези действия на опозицията като че ли довеждат до продължаване на предизборната ситуация и след провеждането на самите избори, като по този начин политическите партии задълбочават конфронтацията помежду си и дори се поставят под въпрос резултатите от изборите.

Все по-нарастващото напрежение между политическите сили спада с избора от Великото народно събрание на Желю Желев за президент на България, който до този момент изпълнява ролята на лидер на СДС.

Изборът на Желю Желев води до два основни резултата:

1. Дава се нова възможност на опозицията да участва и влияе в управлението на страната чрез легитимни средства. Чрез поемането на президентските функции от страна на Желев СДС става част от властовите компоненти на държавата и има по-голяма възможност да осъществи своите цели и намерения.

2. Този избор е важен и за БСП, чието ръководство се опитва да осъществи прехода на страната чрез споделяне на властта с опозицията, като по този начин партията ще успее да се трансформира по начина, по който тя самата желае.

Така става видно, че СДС още в първите години на своето съществуване успява да си извоюва управленски позиции, от които да защитава принципите на демокрацията, които стоят в основата на нейните платформи.

Избирането на опозиционен лидер за президент, последвалото участие на дейци на СДС в правителството от 1990 - 1991 г., до извоюване на позиции на СДС в основните институции на държавната власт, като това се осъществява в резултат на много компромиси, но не и на изглаждане на противоречията между основните политически сили.

Следващата стъпка към по-сериозното навлизане на СДС във властта е свързана с участието му във временни местни управители, а в големи градове като София и Пловдив кметовете биват избрани измежду членове на СДС.

Тези факти показват необратимостта на демократичните процеси, започнали в България и важното участие, което взима в тях Съюзът на демократичните сили.

2.3. Трети етап (1991 – 1992 г.)

След изборите за Велико народно събрание една от главните черти на СДС е желание за провеждане на радикални реформи в държавата и пълно сваляне на БСП от власт.

Усилията на съюза се насочват към предизвикването на предсрочни парламентарни избори, което обаче води до разединение вътре в структурите на СДС, поради факта, че се формират течения, които са по-радикално ориентирани и такива, които залагат на умереното поведение. Така започва известното „отлюспване” в СДС и обособяването на СДС - център- звено в съюза, отличаващо се с относителна умереност в поведението си.

Задължително трябва да бъде споменато и събитието, при което 39 народни представители от СДС напускат Народното събрание и започват извънпарламентарни протести и стачки, с цел да сложат край на забавянето на реформите в страната.

Поради факта, че непосредствено след настъпилите промени през 1989 г. бяха проведени избори за Велико народно събрание, може да се каже, че макар и участвали в тези избори и заели основни позиции в Парламента, новосъздадените партии започват своя политически живот като част от управлението на страната, без да са изкристализирали своите структури. Ето защо след изборите през 1990 г. политическата обстановка в страната се отличава с продължаваща интензивност на действията на политическите партии, които действия са насочени към допълнителното им утвърждаване сред обществото.

По това време за СДС възниква опасността да се разпадне като коалиция, но въпреки това запази своята цялост, като умерените фракции отстъпиха от позициите си за сметка на по-радикалните течения. През май 1991 г. се създава „Национално движение СДС”, което включва депутатите, напуснали Великото народно събрание и които са свързани най-вече с по-малките партии като Радикалдемократическата, Демократическата, Движение „Гражданска инициатива” и др. и се отличават главно с краен антикомунизъм.

Създава се и СДС - център, в чиято основа стоят БСДП, БЗНС „Никола Петков” и „Екогласност” - движение, около което се формира СДС и което има най-голямо влияние сред гражданите. Идеите на централната част на СДС е проблемите на страната да бъдат решени чрез умереност и парламентарни средства.

Друга част от идейното разслоение на опозиционната коалиция е СДС - либерали, чийто главен участник е Зелената партия и част от Федерацията на клубовете за демокрация. Идеите на това течение съвпадат до голяма степен от СДС - център.

Преди изборите през 1991 г. една част от СДС - БЗНС „Никола Петков” се отделя от коалицията и се явява самостоятелно на изборите.

Така става видно, че непосредствено преди да се яви на избори през 1991 г. СДС се разделя на четири формация, но въпреки това изборите протичат успешно за съюза.

Изборите за Народно събрание са проведени на 13.10.1991 г., като едновременно с това се провеждат и местни избори за общински съветници и кметове. Отличителното за тези избори е, че са първите след приемането на новата демократична конституция и тяхната основна цел е да се създадат основните институции на държавната власт в съответствие с принципите на демокрация.

След провеждането на изборите БСП загубва властта, като разликата между нея и спечелилият СДС е минимална в рамките на 1-2%.

СДС губи част от своите поддръжници на тези избори, но въпреки това става първата политическа сила, която след дълги години управление на БКП, и по-късно на нейния приемник - БСП – успява да спечели правото да създаде свое правителство, с което да ръководи политическия и икономическия живот на страната.

Така окончателно се слага край на еднопартийната политическа система и се поставя началото на нова, плуралистична, партийна система, чийто облик се определя от наличието на две основни партийни формации, които имат различна история, развитие, идеологии и път, по който искат да се развиват.

В тази новосъздадена обстановка СДС представлява коалиция на малки партии и организации, които не биха могли да постигнат нищо съществено в политическия живот, ако са разделени и особено ако се явяват на изборите поединично. СДС се явява конгломерат от най-разнообразни тенденции, обхващащи от консервативните до социалдемократическите идеи. Идентифицирането на СДС в тези години продължава да става на базата на отричането на БСП и нейните принципи като най-ясните и изкристализирали идеи в платформата на СДС са именно онези, които са свързани с отрицанието на комунистическите възгледи, а не вижданията за собствения облик на съюза.

Двуполюсният партиен модел продължава да функционира и през следващите години и избори, които поради редица политически обстоятелства не се провеждат през четири години, както предвижда закона, а са с много по-съкратен срок. Така през 1992 г. се провеждат нови избори за общински съветници и кметове, където СДС печели в повечето големи градове, докато БСП налага надмощие в селата и по-малките градове.

През 1992 г. се провеждат и президентски избори, които за първи път утвърждават президентската институция, която е заложена в българската конституция. Президентът на България като цяло няма някакви важни управленски функции, а дейността му се ограничава до представителни функции, а заедно с това и има ролята на обединител на нацията, което е особено важно на фона на все по-нарастващото разделение между лявото и дясното политически пространства в българското общество.

Президентът се избира за пет години пряко от хората, което до голяма степен му позволяваше да притежава известна независимост спрямо законодателната и изпълнителната власт.

По време на тези първи президентски избори, основните кандидати отново представят разделението и противопоставянето на БСП и СДС, които въпреки че разбираха идеята президентът да е надпартиен, съзнаваха също така, че в онзи момент е невъзможно да се издигне и да спечели независима кандидатура заради силното политизиране на обществото.

След провеждането на изборите, за президент е избран Желю Желев, заедно с Блага Димитрова като негов вицепрезидент, но това, което заслужава специално внимание, е фактът, че за първи път двуполюсният модел е нарушен чрез спечелването на 17% от страна на независим кандидат - Жорж Ганчев.

Въпреки демонстрираното желание от страна на известна част от българските избиратели да имат за свой президент наистина независим кандидат обаче, СДС печели изборите чрез Желю Желев и така окончателно се утвърждава като важен фактор в политическия живот на страната и единственият сериозен опонент на Българската социалистическа партия.

2.4. Четвърти етап (1993 – 1997 г.)

Периодът след 1992 г. се характеризира със засилване на противоречията между двете основни политически сили БСП и СДС и опитите на някои от другите партии да формират центристка политическа алтернатива. Тези партии са БСДП, Демократически център, Зелената партия и ДПС, което все повече се отдалечава от СДС и неговата политика и отдръпва подкрепата си към правителството на Филип Димитров.

Конфронтацията между СДС и БСП се изостря непосредствено преди изборите през 1994 г., където се очертава нова промяна в съотношение на силите, като една от основните причини за това е фактът, че БСП запазва своето единство, докато СДС започва да проявява слабости в организационен аспект.

Първият управленски мандат на СДС, макар и недовършен, вече е създал у хората негативни настроения към синята партия и по тези причини те отново започват да възлагат надеждите си върху БСП, с която свързват стабилността на страната и своята социална сигурност.

След като на 2.09.1994 г. е искан вот на доверие от премиера по това време Любен Беров и вотът не му е даден, се насрочват предсрочни парламентарни избори, които се провеждат на 18.12.1994 г.

На тези избори БСП и коалиционните й партньори печелят значителна преднина пред СДС като взимат 125 мандата или 43,50% от общия брой избиратели, което й осигурява абсолютно парламентарно мнозинство и възможност сама да формира свое правителство и да поеме управлението на страната.

Периодът 1993 – 1997 г. се характеризира със задълбочаване на конфликтите вътре в самия съюз, което е резултат от преминаването на СДС в опозиция - доста болезнен и трудно приемлив за ръководството факт, който довежда дори до разединение в организацията.

В най-новата история на България има събития, които ще бъдат запомнени със своя драматизъм и с факта, че са променили хода на обществото. Такъв момент е периода на управление на Жан Виденов между 1995 г. и 1997 г., когато в страната настъпват редица икономически проблеми, непосилни да бъдат решени от управляващите.

В резултат на това в икономиката на страната и съответно в обществото настъпва дълбока криза, която се оказва невъзможно да бъде решена от това правителство, с методите, които то използва.

В крайна сметка се стигна до рухване на банковата система в България и пълно обезценяване на националната валута, което доведе до драстично обедняване на населението и влошаване на условията на живот.

В политически план става все по-видно, че правителството на Жан Виденов не е в състояние да овладее настъпващият икономически срив, което е силен сигнал за Съюза на демократичните сили, че е настъпил момента да се намеси в управлението на страната и да предяви претенциите си, че може да се справи като стабилизира положението в икономиката.

Загубата на доверие от страна на БСП и нейното правителство в този период води до промяна в обществените нагласи в полза на СДС.

Същевременно СДС използва по най-рационален начин отслабването на позициите на техните опоненти и извършват редица действия, чрез които да консолидират редиците си допълнително и да се възползват максимално от възможността, която се очертава пред тях.

СДС скоро получава възможност да провери нивото на подкрепа от страна на българските граждани чрез провеждането на нови президентски избори в края на 1996 г. Партията залага на коалиране с други организации като Народен съюз и ДПС и едновременно с това решава да използва американския образец като проведе предварителни вътрешни избори за определяне на кандидата за президент на СДС от страна на всички членове на партията. В резултат на това СДС се явява на изборите с кандидатурата на Петър Стоянов, който спечелва съревнованието с тогавашния президент Желю Желев.

Петър Стоянов и СДС печелят убедително изборите на втория тур, което до голяма степен е продиктувано и от факта, че позициите на БСП са допълнително отслабени заради невъзможността да издигнат желания кандидат в лицето на Георги Пирински, който беше отхвърлен от Конституционния съд заради двойното му гражданство.

Така, с близо 60% от гласовете на избирателите Петър Стоянов е избран за новия президент на България.

Резултатите от президентските избори не само посочиха новия държавен глава на страната, но заедно с това откроиха тенденциите в развитието на политическите сили.

Стана видно, че БСП губи голяма част от своите позиции, но въпреки това продължава да е една от водещите политически партии, докато СДС е в апогея си и продължава да натрупва доверие и да печели нови позиции и ново пространство в политиката на страната.

Трябва да се отбележи и факта, че президентските избори доведоха до появата на нов субект на политическата сцена, а именно ОДС - Обединението на демократичните сили, което по това време включва СДС, Народен съюз и ДПС.

Периодът 1993 – 1997 г., се характеризира и с множество конференции, които СДС провежда.

На 13 - 14.03.1993 г. е организирана Петата национална конференция. На нея е приета резолюция, която регламентира целите и задачите на СДС в бъдеще. В документа се посочва, че след като са изчерпани възможностите за създаване на парламентарно мнозинство на СДС в действащото Народно събрание, предсрочните избори остават единствената и най-добрата възможност на коалицията да се върне на власт. СДС настоява за оставката на президента Желю Желев и категорично се противопоставя на правителството на Любен Беров. Конференцията потвърждава в официалния си документ коалиционния характер на СДС и основния му принцип "Една партия - един глас".

Година по-късно, на 14-15.05.1994 г. се провежда Шестата национална конференция. Форумът задължава НКС и ПГ на СДС да започнат незабавни действия за предизвикване на предсрочни парламентарни избори, включително парламентарен бойкот, ако кабинетът на проф. Беров бъде запазен. Гласувано е решение, според което синове и дъщери на борци против фашизма, на членове на Политбюро и ЦК на БКП, на комунистически генерали и полковници, също и кандидат-членове на БКП не могат да се кандидатират за народни представители в листите на СДС. Направени са промени в статута - политическите ръководни органи на СДС са националната конференция и НКС, чиито решения са задължителни за всички структури и институции на коалицията.

На 29.04.1995 г. започва Седмата национална конференция. Тя се отличава с това, че за първи път председателят на СДС е избран пряко и той се нарича Иван Костов. Това помага за трансформирането на коалицията в хомогенна партия. Определен е съставът на НКС да бъде 140 души, от 2 на 4 е увеличен броят на зам.-председателите. За основна задача на СДС се определя успехът на местните избори. Отпадат ограниченията, приети на 5-ата и 6-ата национална конференция на СДС.

През 1996 г., на 23 - 24.03,. се провежда Осмата национална конференция, която утвърждава Петър Стоянов за кандидат на СДС за президентските избори, който да се състезава на предварителни избори с кандидата на Народен съюз Желю Желев. На НКС се възлага да осигури изграждането на единна пропагандна и информационна политика на СДС.

Последната конференция от този период е в периода 15-16.02.1997 г. и се превръща се в учредителна за единната политическа сила СДС. Приет е нов устав, съгласно който СДС става юридическо лице, регистрирано по Закона за политическите партии. Членуващите в СДС партии стават присъдружни организации. Поставена е приоритетна цел - постигане на мнозинство в 38-ото Народно събрание и управление на България заедно с партньорите от ОДС.

3. Структура и организация на СДС

Утвърдил се вече като основна политическа сила, Съюзът на демократичните сили започва да изчиства своята аморфност и да придобива все по-ясна и изкристализирала структура.

СДС се управлява от Националния съвет и от Националния изпълнителен съвет. Върховен управленски орган е Националната конференция.

Националният съвет е ръководен орган на СДС в периода между Националните конференции. Решенията на Националния съвет са задължителни за всички органи и структури на СДС /без Националната конференция/, всички членове на СДС, Парламентарната група на СДС и всички нейни членове. Националният съвет се състои от следните членове, всеки с право на глас:

- Членовете на Националния изпълнителен съвет;

- Народните представители от ПГ на СДС до сформирането на нова такава членове на СДС;

- Членовете на МС - членове на СДС

- 40 /четиридесет/ члена, пряко избрани от Националната конференция, извън квотата на народните и областни представители, с мандат от 3 /три/ години

- Председателите на съюзите към СДС на национално ниво, както и председателя на МСДС

- Областните председатели на СДС и по още един член от всяко областно ръководство, определени от съответните областни съвети. Председател на областен съвет, който е и народен представител не се замества от друг член на областното ръководство. Председател на областен съвет, който по силата на закона не може да бъде член на НС, се замества от друг член на областното ръководство:

- Международен секретар на СДС. Националният съвет провежда заседанията си най-малко шест пъти годишно и се свикват от Председателя с решение на НИС.

Националният изпълнителен съвет изпълнява решенията на Националната конференция и Националния съвет и осъществява оперативното политическо ръководство на СДС. Решенията на НИС са задължителни за всички областни, общински и местни структури и органи на СДС и техните членове. Той може да свиква и отлага заседания на всички структури на СДС, с изключение на Национална конференция.

Националният изпълнителен съвет е в състав до 11 члена:

- Председател на СДС;

- Трима заместник-председатели на СДС;

- Главен секретар на СДС;

- Председател на парламентарната група на СДС;

- Четирима членове.

Председателят на СДС, заместник-председателите и членовете на НИС се избират от Националната конференция с пряко гласуване.

Главният секретар на СДС се избира от Националния съвет по предложение на Председателя на СДС с пряко гласуване.

Членовете на Националния изпълнителен съвет се избират от за срок от три години. Председателят на Парламентарната група на СДС се избира и освобождава от Парламентарната група по предложение на Националния съвет.

Националната конференция е върховен орган на СДС. Тя може да решава всички въпроси от дейността на Съюза. Нейните решения са задължителни за всички структури, органи и членове на СДС, за Парламентарната група на СДС и всеки неин член. Националната конференция се свиква веднъж на три години с решение на Националния съвет, а е възможно също така да бъде свикана и извънредна или предсрочна Национална конференция. Функциите на Националната конференция са да приема и променя устава и политическата програма на СДС и да определя основните насоки на политическата дейност на организацията. Тя може да решава всички въпроси от дейността на СДС, като решенията й са задължителни за всички структури, органи и членове, както и за Парламентарната група.

Националната конференция е органът, който може да вземе решение за прекратяване дейността на СДС като решението се взима с мнозинство от две трети.

Делегати на Националната конференция са:

- Делегати на общинските организации;

- Членове на общинските и областни ръководства;

- Членовете на Националния съвет, Националния изпълнителен съвет и Контролния съвет;

- Представители на СДС в държавната и местна власт, както и лица, определени от Националния съвет.

- Председателите на съюзи и организации, с които СДС си взаимодейства - членове на СДС, чието представителство е определено с решение на НС.

Освен това съществува и Контролен съвет, който се състои от председател и осем членове, избрани от Националния съвет за срок от три години. Контролният съвет осъществява контрол по спазването на устава, и решенията на националните партийни органи и финансовата отчетност. Към Контролния съвет на СДС се създават девет териториални контролни съвета. Всеки областен съвет избира по двама членове за съответния териториален контролен съвет, които на първото си заседание избират своя председател.

Това са най-главните органи на СДС, които имат ръководна роля. Заедно с тях обаче има и редица органи, занимаващи се с управлението на коалицията. Те са:

- Областни конференции - свикват се веднъж на две години с решение на Областния съвет, съгласувано с Главния секретар на СДС, а Националният съвет има правомощията да свиква извънредна или предсрочна областна конференция. Делегати на Областната конференция са:

- делегати на местните клубове като квотата на представителството се определя с решение на Националния съвет;

- членове на общинските и областните ръководства;

- представители на СДС в държавната и местна власт от областта;

- председатели на съюзи и организации, с които СДС си взаимодейства;

- членове на СДС на територията на областта.

- Областни съвети - те се изграждат на територията на всяка област като негови членове са:

- председателите на СДС в общините

- двама членове от всяко общинско ръководство, които биват избрани от общинския съвет;

- членове, които са избрани пряко от Областната конференция;

- народни представители на СДС, които са от съответния избирателен район;

- членовете на областното ръководство;

- председателите на съюзите към СДС и МСДС на областно ниво

В работата на Областния съвет могат да взимат участие и представители на различни организации, с които СДС си взаимодейства в съответната област. Областният съвет заседава поне шест пъти годишно, а е възможно да бъдат свикани и извънредни заседания, поискани от самите членове на съвета или от всеки висшестоящ орган на СДС или от ръководителя на СДС. Областният съвет има няколко основни функции:

- ръководи дейността на структурите и органите на СДС в областта;

- решава въпроси от областно значение и прави предложение до Националния съвет на СДС по въпроси от национално значение;

- подготвя и реализира областни политически инициативи, а след съгласуване с НИС на СДС - национални политически инициативи;

- организира и ръководи изборните кампании на територията на областта;

- взема становища по решенията на общинските събрания и общинските съвети;

- може да свиква и отлага заседания на всички органи и структури на СДС на територията на областта;

- обобщава и одобрява Програмата за развитие на местните клубове на СДС в общините от областта и я внася при главния секретар на СДС за утвърждаване от НИС на СДС. Отговаря за нейното изпълнение;

- изгражда областен изборен щаб и постоянни и временни комисии на СДС;

- упражнява други правомощия в рамките на устава на СДС.

Областни ръководства - те се състоят от:

- Председател;

- Секретар;

- Двама заместник-председатели;

- Трима члена с мандат от две години.

Областното ръководство провежда политиката на СДС в съответната област като председателят и членовете му се избират от Областната конференция.

Общински събрания - те се свикват от Общинския съвет на СДС, чиято задача е да определи процедурата по провеждането им, а решението на общинския съвет се съгласува с областното ръководство.

Общински съвети - състои се от следните членове:

- членовете на общинското ръководство;

- председателите или представители на ръководството на местните клубове;

- До 10 пряко избрани от общинското събрание членове на Общинския съвет;

- председателят на групата общински съветници на СДС;

- председателите на клубове на МСДС на общинско ниво;

- председателите на съюзите към СДС на общинско ниво.

Функциите на общинския съвет са да формира и реализира политиката на СДС на територията на своята община като решенията, които взима, са задължителни за структурите, органите и членовете на СДС на територията на общината.

Общинският съвет се занимава с :

- Ръководство на политическата дейност на клубовете в общината;

- Решаване на въпроси от общинско значение и отправяне на предложения до Областния съвет на СДС по въпроси от областно значение;

- Подготвяне и реализиране на общински политически инициативи и участие в областни и национални политически инициативи;

- Осъществяване на политически контрол върху дейността на представителите на СДС в местната власт;

- Организиране и ръководство на изборните кампании на територията на общината;

- Вземане на становища по решения на клубовете на СДС;

- Изграждане общински изборен щаб и постоянни и временни комисии.

Общинският съвет провежда редовни заседания, а при необходимост могат да бъдат свиквани и извънредни.

Общински ръководства - състоят се от председател, двама заместник-председатели, трима членове и секретар с мандат от две години. Общинското ръководство има функцията да ръководи дейността на СДС в общината. Председателят на Общинския съвет на СДС се избира от общинското събрание с пряко гласуване с повече от половината от присъстващите, а правилата за общинските структури и органи на СДС се прилагат съответно за районните структури и органи на СДС.

Младежки съюз на демократичните сили /МСДС/- изгражда се във всяка една община, а там, където даден град има районно административно деление, се изграждат младежки клубове във всеки район на съответната община. Всеки един младежки клуб се състои от минимум 10 /десет/ члена, а младежките клубове на МСДС имат статут на местни клубове на СДС. В тях членуват пълнолетни лица, като горната възрастова граница е тридесет и три години. Изграждането на младежките клубове е задължение и отговорност на общинските ръководства на СДС и областните ръководства на МСДС. Контрол върху състава, легитимността и дейността на МСДС, се осъществява от органите на СДС, а структурите и органите на МСДС се представляват в структурите и органите на СДС.

Съюзи към СДС на местно и национално ниво - СДС организира не само своя структура в различните области, общини и градове, но едновременно с това си взаимодейства и сътрудничи и с други съюзи и организации към партията. Такива сътрудници на СДС са:

- Съюз на жените;

- Съюз на средното съсловие;

- Съюз на учените и творците;

Целта на това сътрудничество е СДС да добие популярност в различни слоеве на обществото и да привлече широк кръг от хора, които да бъдат обединени от общи интереси и желание за реализиране на основните принципи, които стоят в основата на дейността на СДС. /3/. В съюзите може да членува всеки пълнолетен български гражданин, който е член на СДС или е безпартиен, необвързан с друга политическа сила. Взаимодействието с подобни клубове се подпомага от общинските ръководства на СДС.

ВТОРА ЧАСТ

СДС – хомогенна партия 1997 – 2001 г.

4. СДС - Партия на управлението

В края на април 1995 г. се провежда Седмата национална конференция, по време на която Иван Костов е избран отново за лидер на СДС, което помага за трансформирането на коалицията в хомогенна партия.

Така, с близо 60% от гласовете на избирателите Петър Стоянов е избран за новия президент на България.

След президентските избори българското общество става свидетел на много бързо развиващи се събития, които в крайна сметка доведоха до радикални промени в управлението на държавата. Тези събития бяха свързани с изостряща се икономическа и правителствена криза, фалит на повечето частни банки и сриване на позициите на лева.

В крайна сметка министър-председателят Жан Виденов подава оставка от държавния пост, а заедно с това и от поста председател на БСП.

Виждайки шанс да поеме управлението на страната, СДС започва да извършва действия, насочени към предизвикване на предсрочни избори, залагайки на вярата, че ще ги спечели. БСП обаче продължава да е първата политическа сила в Парламента и отказва да приеме провеждането на предсрочни избори, което довежда СДС до радикални мерки.

Започват извънпарламентарни протести, в които се включват не само дейците на СДС, но и една значителна част от българските граждани, смятащи, че това е единственият начин да се спре настъпилата криза. Цялата държава сякаш е парализирана и гражданите ежедневно протестират срещу действията на БСП и настояват за предсрочни избори. Кулминацията на тези протести е на 10.01.1997 г., когато протестиращи пред Парламента правят опит да влязат в него и го атакуват.

През това време СДС напуска Парламента и започна извънпарламентарни акции, докато БСП се опитва да състави ново правителство като тази задача е възложена на Николай Добрев. Неговата идея е да застане начело на кабинет, сформиран от широк кръг партии и неговата стабилност да бъде гарантирана от широката коалиция, участваща в управлението на държавата. Опитите му обаче се провалят и той е изправен пред дилемата да състави кабинет изцяло от членове на БСП или да върне мандата.

В крайна сметка Добрев, притиснат от обществените настроения и от все по-нагнетяващата се социална обстановка решава да върне мандата и по този начин слага началото на процедура по провеждане на нови парламентарни избори.

На 4.02.1997 г. Петър Стоянов слага край на 37-тото Народно събрание и назначава Стефан Софиянски (до този момент кмет на столицата) за председател на служебно правителство, чиято главна и основна цел е да подготви страната за провеждането на нови парламентарни избори на 18.04.1997 г.

Стефан Софиянски обаче не се занимава само с формалностите около провеждането на избори, а взима решителни мерки, чиято цел е да се стабилизира икономическата ситуация в България, която до този момент се характеризира с все по-голям срив. Действията му, довели до успокояването на обстановката в българското общество и до овладяване на катастрофалните за икономиката процеси, води до голямо натрупване на доверие в СДС, чийто представител е Софиянски.

Самият съюз на демократичните сили, осъзнаващ, че най-вероятно ще бъде победител на бъдещите парламентарни избори, свиква Девета национална конференция, която цели да внесе значителни промени в организацията и да я подготви за управление на страната.

Така, на 15 - 16.02.1997 г. СДС се превръща от коалиция в хомогенна политическа партия, като дотогавашните коалиционни членове придобиват статут на присъдружни партии. Този статут обаче е само временно решение, като крайната цел е малките партии да бъдат претопени в СДС. Претопяването се осъществява чрез даването на възможност на хората да бъдат членове едновременно и на съответната малка партия и на СДС.

През 1998 г. СДС свиква нова, Десета национална конференция, по време на която се потвърждава линията на развитие на организацията, приета на предишната конференция и СДС окончателно е утвърдена като партия Председател на СДС продължава да бъде Иван Костов, с когото се свързва нов етап от развитието на партията.

На 17.04.1997 г. СДС се явява на преждевременните парламентарни избори в коалиция с Народен съюз, БСДП и ВМРО като коалицията е наречена отново ОДС. След изборите СДС се откроява като най-голямата политическа сила, която заедно със своите партньори получава абсолютно мнозинство и правото да сформира самостоятелно правителство и да проведе управленската си политика.

Този факт отличава спечелването на предишните избори от страна на СДС от спечелването на сегашните. За разлика от тогава, сега СДС има не само абсолютно мнозинство, но и огромна социална подкрепа и одобрение сред населението на страната, което й дава възможност за успешно провеждане на своята политика.

Една от положителните стъпки след парламентарните избори, довела до допълнително стабилизиране на социалната обстановка в страната, е създаване на Декларация за национално съгласие, която е подписана от главните политически сили и която в основните си точки е подкрепена и от БСП. По този начин междупартийните отношения се нормализират и се създават условия за политически живот, провеждан в съответствие с демократичните стандарти.

Мирът между партиите обаче трае относително кратко време, тъй като конфронтацията между тях се изостря в следствие на управлението на ОДС и негови определени действия в този период.

ОДС избира председателя на СДС Иван Костов за министър-председател, който има тежката задача да подобри икономиката на страната и да повиши жизнения стандарт на българите.

Иван Костов има всички предпоставки за успех, изразени в парламентарно мнозинство, хомогенно правителство и подкрепата на президента.

От друга страна обаче, новият премиер е поставен пред редица трудности, наследени от правителството на Жан Виденов. Както стана ясно по време на управлението на Виденов икономическото и социално състояние на обществото е катастрофално, а към това се прибавя и създаването на валутен борд, което става по време на служебното правителство на Стефан Софиянски.

Друга трудност е свързана с факта, че тя не притежава управленския опит на БСП, нито има достатъчно кадри, които да вземат участие в управлението на страната.

Едновременно с това правителството има тежката задача да осъществи така дълго отлаганите от предишните правителства радикални реформи, които се отличават с непопулярност и са трудно разбираеми от населението, но едновременно с това са наложителни за бъдещия просперитет на страната.

ОДС започва да променя своя курс на поведение и първоначалната отвореност към коалиране и диалог с останалите политически партии, е сменен от доста по-твърда и затворена към външно влияние позиция. Партията притежава всичко необходимо да управлява сама и започва все по-малко да се съобразява с другите мнения, като ограничава сътрудничеството си с партиите, които са ориентирани в центъра – ДПС и Евролевицата.

Едновременно с това, в процеса на изграждане на законодателството на страната, ОДС започва да налага своите позиции и да не се съобразява със своите партньори. Това довежда до противопоставяне с Българската евролевица, която оттегля подкрепата си към ОДС и преминава в опозиция.

Същевременно БСП прави всички необходими опити, за да прекрати управлението на ОДС, предимно чрез провокиране на вотове на недоверие към правителството. Абсолютното мнозинство на ОДС обаче гарантира неуспех на тези вотове.

Цялата тази ситуация води до засилена конфронтация между отделните партии и липса на стабилност както вътре в самите тях, така и в междупартийното пространство, което се отрази и на СДС.

Както стана ясно по време на Десетата национална конференция съюзът се превръща в партия, но въпреки това в следствие на засилващия се обществен натиск и на конфронтация с опозиционните партии, СДС започва да се раздира от вътрешни противоречия.

Тези противоречия до голяма степен са продиктувани от факта, че правителството на СДС провежда редица реформи, свързани с икономиката, приватизацията и социалното законодателство, които са критикувани остро не само от опозицията, но и от не малка част от обществото. Към това може да се прибави и настъпилата криза в международен план в лицето на конфликта в Косово, която води до разделение между настроенията сред българските граждани и управляващата партия.

СДС следва политика на подкрепа на действията и решенията на Западните държави и в частност на НАТО, като одобрява действията на Атлантическия съюз, докато значителна част от населението в страната е по-скоро негативно настроено към бомбардировките в Югославия.

От друга страна независимо че държавата се стабилизира във финансово отношение, жизненият стандарт на българите не се подобри съществено по време на управлението на СДС в следствие на непопулярните реформи, които проведе партията, като социалното положение на хората продължи да бъде несигурно, а заедно с това се увеличи и равнището на безработица. Като към това се прибави непрекъснато излизащата в обществото информация за корупция сред управляващите от СДС, става ясно, че партията постепенно започва да губи доверието на хората и броят на разочарованите непрекъснато расте.

Напрежението от обтегнатите отношения между управляващите и опозицията, от една страна, и обществото като цяло, от друга, рефлектира върху самата партия и в резултат на това в СДС започнаха да се наблюдават все по-големи вътрешни противоречия. Това до голяма степен е породено от все по-голямата централизация на СДС и създаването на отделни групировки вътре в самата партия, които враждуват помежду си.

Проведените местни избори през 1999 г. показват, че партията има сериозен спад в доверието и тя значително отстъпва от позициите си, завоювани по време на парламентарните избори две години по-рано.

Министър-председателят и лидер на СДС Иван Костов се опитва да промени нещата и да овладее наченките на кризисни процеси в партията и в доверието към нея, като осъществява редица радикални промени в правителството. Правителствените промени целят да премахнат онези политически лица, които са загубили доверието на обществото като бъдат заменени от експертни лица. Това довежда преди всичко до укрепване на Иван Костов начело на СДС и до централизация на властта в правителството и в самата партия.

За кратък момент като че ли се създава впечатлението, че ще бъде преодоляна кризата, поради факта, че под ръководството на СДС в края на 1999 г. България получава покана от Европейския съюз за присъединяване към структурите му.

5. Периодът 2000 – 2001 г.- засилване противоречията в СДС

На 27 - 28.02.2000 г., се провежда Единадесета национална конференция на СДС, която ще бъде запомнена най-вече с напрежението вътре в структурите на партията и сблъсъка между лидера Костов и неговите привърженици и Христо Бисеров, Петър Бакърджиев и техните сподвижници. Причините за този конфликт се крият най-вече в стремежа за надмощие на групите вътре в партията.

До голяма степен подобни конфликти са заложени в самата партия заради начина, по който тя се формира - едновременно със заставането на СДС на власт, което доведе до едновременно набиране на кадри както за партийните постове, така и за държавни управленски постове, като често се наблюдаваше сливане между двата поста.

След провеждането на тази конференция СДС започва да изпитва още по-големи затруднения в провеждането на своята политика заради все по-нарастващото социално недоволство и критики и все по-задълбочаващото се напрежение вътре в самата партия. В края на 2000 г. СДС изключва от редиците си няколко водещи политически фигури - Христо Бисеров, Йордан Цонев и др. Като че ли партията, която в най-голяма степен претендира за демократичност във всички аспекти от живота на едно общество, елиминира демокрацията от структурите на самата себе си чрез централизацията на властта.

Същевременно СДС е поставена пред ново изпитание – тя трябва да се подготви за новите парламентарни избори през 2001 г.

В началото на 2001 г. напрежението в България се покачва подобно на ситуацията от есента на 1989 година. Видимите белези за това са малко (липсват масови стачки и демонстрации), но косвените индикации са предостатъчно.

В страната по това време са налице симптоми на недоволство, които сериозно обезпокояват управляващите. На местните избори половината от гражданите не отиват до урните, което може да се счита за техният пасивен протестен вот.

Появяват се мнения, че реформите, които провежда СДС са средство за разрушаване на икономиката и за лишаване на българската нация от редица социални придобивки, преутвърдени и в Конституцията от 1991 година като здравеопазване и образование, правото на хората на труд и на достойно заплащане, а не полезни за българското общество стъпки. Накратко, българската икономика и жизнения стандарт на българската нации.

Голяма част от българите считат, че появата на НДСВ ще мобилизира по-голямата част от пасивния отрицателен вот към механизмите на управление, който ще се превърне в наказателен вот чрез гласуване срещу управляващите и така СДС ще загуби властта, тъй като процента на тези пасивни гласоподаватели е около 50% от общия брой българи имащи правото да гласуват.

Става видно, че СДС е поставен пред огромно предизвикателство и изпитание - да се опита да запази своята власт или поне позицията си на една от основните политически сили в България.

През 2000 г. СДС приема Харта за ценностите и принципите на Съюза на демократичните сили като европейска народна партия.

В нея съюзът определя основните ценности, на които държи и които ще се стреми да въплъщава в своята политика.

Според Хартата СДС се основава върху общочовешки ценности по начина, по който те са отстоявани от европейската народна партия като в центъра на политиката на съюза е личността и нейната отговорност в обществото.

Основните ценности, които СДС защитава, са:

- Консерватизмът, който поставя семейството на първо място и елиминира влиянието на утопиите и унификацията;

- Либерализмът като израз на либералната икономика, свобода на предприемачеството, утвърждаване правото на собственост и свободата на личността;

- Свободата, която е основно човешко право, реализиращо се едновременно с отговорността и дълга. Според СДС всеки човек зависи от общуването с другите и бидейки свободна личност, той спомага за изграждането на обществото. Свободата трябва да бъде във всяка една област от живота на хората;

- Солидарността - тя се изразява в подкрепа на нуждаещите се и в работа, насочена към повишаване на социалната интеграция. Солидарността според СДС е не само между хората, но и грижа за интересите на бъдещите поколения;

- Справедливостта- тя означава за всички да важат еднакви правила, гарантирани от държавата и равнопоставеност на възможностите, както и гарантирани на условия, при които личностите и общностите упражняват свободата си;

Основните принципи на СДС, застъпени в издадената Харта, са:

- Субсидиарност - това е изискване всички дейности да се решават първо от индивида в неговата непосредствена среда по силата на свободата и отговорността, която притежава. На този принцип държавата е последното звено в цялата верига от отговорности;

- Баланс в обществото - той се постига на основата на равновесие на интересите. Държавата трябва да поема солидарно с общините тежестите по подпомагане на социално слабите, а системата за социална сигурност трябва да работи за онези, които имат реална нужда от нея;

- Ефективност - това означава реформите в социалната среда да се реализират на основата на справедливост, солидарност и ефективно използване на финансовите ресурси;

- Социално пазарно стопанство - в основата на този принцип стои убеждението, че основата на успешните общества са добре функциониращите пазари, свободната конкуренция и равния достъп до информация.

Принципите и ценностите на СДС са според съюза поле за политическа дискусия, на основата, на която могат да бъдат формирани основните демократични принципи, по които да се развива българското общество.

ТРЕТА ЧАСТ

СДС след 2001 г.

6. Парламентарните избори през юни 2001 г. - сериозно поражение за СДС

Относителният консенсус по базисните ценности на новата икономическа и политическа система между СДС, БСП и ДПС изчерпа основанията за съществуване на двата преходни „кливиджа”. Настъпиха условия за нормализация и консолидация на партийната система, които обусловиха прехода към втората партийна система, чиято еволюция ще се основава върху нови „кливиджи”, породени от последиците на прехода и полагане основите на новата социално-икономическа, политическа и духовна среда.

Симптомите на прехода към втората партийна система са последвалите след парламентарните избори през 2001 г. фактическо разслоение на десния блок, основан върху старите „кливиджи”, и приключилата като цяло трансформация на БСП. Появата на НДСВ само катализира тези процеси, а не бе първопричината. Дори НДСВ да не се бе появило, макар и с известно забавяне, преходът към втората партийна система бе неизбежен.

В 2003 г. втората партийна система е в процес на формиране и нейната еволюция зависи от нововъзникващите „кливиджи” и вътрешнопартийните процеси, водещи до нови електорални предпочитания и идентификации. Затова тя днес е в относително флуидно състояние и така ще остане, докато не завърши смяната й от партийна система на прехода към партийна система на консолидация на демокрацията. Това ще е продължителен процес, продукт както на новите социална структура и ценностни нагласи, променяща се политическа култура на гражданите и на политическата класа, така и следствие на „политическо инженерство" чрез промени в избирателния закон и избирателната система.

Парламентарните избори през юни 2001 г. ще бъдат запомнени с две основни неща.

На първо място ще отбележим, че това са първите избори след 1989 г., които се провеждат след изтичането на редовния 4-годишен мандат на Народното събрание.

Второто важно и съществено събитие е появата на нов субект на политическата сцена, който разби напълно двуполюсния модел, който СДС и СДС бяха сформирали.

Новата формация Национално движение Симеон Втори, която е създадена от българският цар в изгнание Симеон Сакскобургготски, се появява непосредствено преди изборите.

Нейната появата е продиктувана от няколко обстоятелства. В партийното пространство възниква вакуум вследствие спада в доверието и легитимността на основните политически партии - СДС и СДС. НДСВ се появява именно, за да запълни този вакуум и да привлече около 50-те % избиратели, които преди това не са имали намерение да гласуват поради липса на подкрепа към СДС и СДС и невъзможност да намерят партията, на която биха повярвали. Друго важно обстоятелство е настъпилото разочарование от политиката на СДС, породено от големите социални и материални проблеми, с които се сблъскаха повечето граждани по време на управлението на правителството на Иван Костов.

Симеон Втори се ползваше с изключителна популярност и притежаваше всички необходими характеристики да привлече симпатиите на мнозинството българи. В него те видяха нов тип политик, който не носи отговорност за политиката в България през последните 12 години. Той носител на очакването, че внасяйки нова политическа култура ще промени коренно живота на българите. Формирането на НДСВ се крепи около тези факти.

Влиянието им доведе до трайно настаняване на НДСВ на политическата сцена непосредствено преди парламентарните избори.

Формированието на НДСВ се сблъсква с проблеми по време на регистрирането си за изборите, както и във връзка с изготвянето на предизборна платформа, която в крайна сметка включваше обичайните обещания за бързо икономическо развитие, морал в политиката, борба срещу корупцията и интеграция в Европейския съюз и НАТО.

Представената платформа на НДСВ по същество не се различаваше от платформите на останалите две основни партии - СДС и СДС, хората възлагаха на НДСВ огромни надежди за промяна на обстановката в страната и това беше решаващия фактор, който предопредели изхода на изборите за 39-то Народно събрание.

Като основен резултат от изборите за Парламент през 2001 г. беше разчупването на двуполюсния модел на партийната система в България и силното смаляване на електората на досегашните големи партии - СДС и СДС, които на базата на резултатите от изборите се превърнаха в средни партии.

За пореден път е дадено абсолютно мнозинство на една политическа организация и нейните партньори. Така след СДС и СДС, сега и НДСВ получи възможността самостоятелно да формира свое правителство и да поеме управлението на държавата.

НДСВ се появи като нова политическа сила с голямо влияние сред българските граждани, но пред нея стояха трудности, свързани с липсата на каквато и да била партийна история, структура, идеология, опит в управлението и т.н. Към това се прибави и принципът, на който бяха подбрани кандидатите за народни представители. Ясно е, че НДСВ, макар и ползваща се с голямо влияние сред обществото, ще срещне сериозни пречки пред управлението на държавата.

Парламентарните избори водят до големи промени в партийната система в българското общество. Резултатите са голям удар за двете основни политически сили и всяка една от тях се нуждае от коренни промени, за да възстанови загубените си позиции и да спечели отново доверието на гражданите.

След 2001 г. се наблюдават определени позитивни промени, но все още намирането на мярата между консенсуса и конфликта е твърде рядко явление в нашия политически живот. В този смисъл налагането на цивилизован диалог между основните политически партии, особено между най-големите от тях, е едно от сериозните предизвикателства пред българската демокрация. Еволюцията на БСП към евроатлантическите ценности и постепенното преодоляване на синдрома на антикомунизма в СДС създават условия да се премине към нов тип междупартийни отношения между тези две основни политически партии. Като позитивен пример в развитието на междупартийните отношения може да се посочи и промяната, настъпила в по-малката трета партия - ДПС, и особено извървеният от нея път към СДС, включително готовността й за коалиране и участие в управлението с основните политически партии.

7. Оттеглянето на популярни лица от СДС

7.1. Оставката на Иван Костов и избора на Екатерина Михайлова за лидер на СДС.

Когато през 2001 г. СДС губи изборите за Народно събрание, естествената реакция на повечето членове и симпатизанти на партията е да поискат оставката на Иван Костов като лидер на партията. Искането за поемане на отговорността от страна на Иван Костов е удовлетворено и на 26-ти юни той подава оставка пред Националния съвет.

Една от възможностите тогава е Иван Костов да не подава оставка, както искат известна част от ръководството на СДС, начело със Светослав Лучников. Те твърдят, че СДС няма от какво да се срамува по време на своето управление и Иван Костов не бива да подава оставка. Това би означавало партията да извърви дълъг и тежък път на възстановяване под пресата на продължаващите обвинения в корупция. Това би бил достоен вариант, тъй като би се избягнала възможността оставката на лидера да бъде тълкувана като признаване на вина за управлението.

Другият вариант предполага да се признае, че по време на управлението си въпреки успехите, СДС е допуснала персонални и тактически грешки, за които са готови да поемат отговорността и с това признание председателят на партията и по-голямата част от изпълнителният му съвет да се оттеглят, като бъде избрано ново ръководство, носещо знакът на промяната.

Този вариант беше практически неизпълним в условията на следизборен шок и пред форума на Националния съвет – легитимността на подобен радикален избор би била недостатъчна. Този вариант е възможен само пред върховния орган на СДС – Националната конференция.

Избрано е единствено възможното и междинно спрямо тези два варианта, но също криещо рискове решение с избирането на Екатерина Михайлова за лидер и оставането на Иван Костов в НИС. Това даде възможност да бъдат разгърнати медийни спекулации с тезата, че в СДС нищо не се е променило, че новият председател е само марионетка в ръцете на подалия оставка лидер, че Иван Костов продължава да ръководи партията. Тези обвинения влияят негативно върху степента на доверие в СДС. На фона на изключително високата степен на доверие, с която стартират новото правителство /65%/ и неговия премиер /81%/, доверието в СДС продължи да пада под нивото на изборните резултати.

7.2. Стефан Софиянски и Евгени Бакърджиев – разцепление в СДС

През този период в редиците на СДС продължават вътрешнопартийните конфликти. Евгений Бакърджиев отправя обвинения в корупция към останалите и иска оставката на Екатерина Михайлова и целия НИС. В същото време Стефан Софиянски заявява, че напуска СДС, и оповестява намерението си да формира нова партия.

Действията, предприети от едни от култовите фигури за партията - Бакърджиев и Софиянски, се осъществяват в изключително тежък за СДС момент. Същевременно НДСВ вече дава първите признаци на своята управленска неспособност. Спечелването на президентските избори от Георги Първанов създава от друга страна сериозни предпоставки за консолидиране и възход на “левите сили”.

В резултат на това СДС стига до най-ниския си рейтинг в цялата история на партията. В началото на 2002 г. социологическите проучвания показаха, че в този момент СДС е първата политическа сила в страната.

Въпреки всички негативни последствия, откъсването на Софиянски и Бакърджиев от структурите на СДС не накърнява в голяма степен доверието в партията, поради две основни причини. Стефан Софиянски започва да загубва доверието на сините привърженици заради близките му отношения и желанието му за коалиране с НДСВ.

Евгени Бакърджиев от своя страна е възприеман от гражданите като символ на корупцията и клиентелизмът в СДС. Може да се каже, че неговото оттегляне от партията по-скоро упражни положително влияние върху облика й.

Времето след оттеглянето на Иван Костов от председателския пост на СДС и назначаването на него на Екатерина Михайлова се свързва и с провеждането на поредните президентски избори, когато партията изпада в парадоксалната ситуация. СДС подкрепя един и същи независим кандидат заедно с партията, на която е опозиция - НДСВ, а именно - досегашния президент Петър Стоянов.

Негативните резултати на изборите бяха породени не толкова от поражението на Петър Стоянов, колкото от това, че СДС като че ли демонстрираше компромисно поведение спрямо НДСВ, което отблъсна много избиратели от партията. Синият електорат е разделен на враждуващи групи.

По време на втория тур на президентските избори практически се възпроизвежда класическото за българския политически живот противопоставяне: кандидатът на сините срещу кандидата на червените. Този тип противопоставяне по правило предполага максимална мобилизация на твърдия електорат. Синият електорат е разделен на враждуващи групи. Резултатите показаха, че силите на СДС вече не достигат, за да бъде избран техния претендент дори и в това знаково противопоставяне – и че най-вероятно твърдото синьо ядро се е свило под нивото на червеното такова.

За пръв път в историята след 1989 г. президентския пост е зает от СДС – при това след декларираната подкрепа на управляващата партия. Този резултат е и ясен отговор на добрите пожелания за коалиция между СДС и НДСВ, правени все в името на националните интереси. До каква степен подобна схема не е способна да проработи, стана ясно на местните избори в Сливен, на които общия кандидат на управляващи и опозиция спечели едноцифрен процент.

8. Тринадесета национална конференция (9-10.03.2002 г.) - избор на Надежда Михайлова за председател на СДС.

На 9 и 10 март 2002 г. се провежда Тринадесетата Национална конференция на СДС. Тя ще бъде запомнена със смяната на управлението на съюза. На мястото на подалия оставка дотогавашен лидер Иван Костов е избрана Надежда Михайлова с гласовете на 2374 делегата от общо 3571 гласували. Нейният опонент Екатерина Михайлова получава подкрепата на 1365 делегата. Надежда Михайлова събира повече от 1000 гласа преднина в сравнение с другата кандидатка за поста - Екатерина Михайлова, която заемаше тази длъжност в месеците след оттеглянето на Иван Костов. „Искам да благодаря на двама души, които ми помогнаха да стигна дотук - Иван Костов и Филип Димитров”, заяви новоизбраната председателка на СДС сред бурните овации на делегатите. Зад нейната кандидатура застават и младите в синята партия – МСДС.

По време на конференцията СДС се занимава не само с организационни проблеми. За пореден път се изясняват основните принципи на партията. СДС се определя като социално - интегрираща партия, която се опитва да съчетае различните интереси на гражданите, като ги обедини.

Дясно - центристките позиции на СДС са в основата за ценностно ориентираната им политика, която пристъпва към разрешаване на проблемите с разум и толерантност. Те се противопоставят на екстремистки и радикални политически позиции и да отхвърлят нетолерантността и насилието във всичките им форми.

Според приетата на Тринадесетата Национална конференция ценностно ориентирана политика за политическо действие на СДС, самата партия се стреми да запази и укрепи чувството за гражданска общност и солидарност между всички социални групи и всички индивиди.

Основните ценности, обявени от СДС, са в основата на християндемократическите разбирания - свобода, солидарност и справедливост - които съзвучно с християнския хуманизъм, изграждат цялостна представа за човешкия живот и политиката и не могат да бъдат отделени една от друга.

Политика на СДС се извежда от безусловното признаване и зачитане на достойнството на човека. Партията претендира, че политическите действия са ориентирани спрямо отделния индивид и неговото място в общността. Тя се стреми да бъде изградено общество, което се ръководи от трайни ценности, и да бъде осъществявана ценностно ориентирана политика.

СДС смята, че е партия на етническия мир. България има забележителен принос към европейската цивилизация, който се отнася до умението на различните етнически и религиозни групи - българи, евреи, арменци, турци и роми да живеят заедно. В България съществува етнически мир и основен елемент на този етнически мир е съжителството между християни и мюсюлмани. Партията е убедена, че трябва да съхранява и предава във времето българският етнически мир.

В СДС изхождат от твърдението, че са наследници на хората, които изграждат демократичните устои на нова следосвобожденска България в края на ХIХ и началото на ХХ век и на създателите на българския парламентаризъм.

Еднозначно е отношението на СДС към институциите, които формират страната. Те се самоопределят като партията на ХХІ век, защото смятат, че могат да водят добра политика, с ясна посока.

На конференцията се приема становището, че политиката на СДС трябва да се основава върху християнския образ на човека, според който човекът по природа притежава неотменно право на живот и свободно развитие. Зачитането на човешкото достойнство е изходната точка на всяко политическо действие за партията и всеки човек трябва да бъде зачитан във всички фази на неговия живот като неповторима личност, с която никой няма право да разполага. Достойнството на всички хора е еднакво - независимо от техния пол, раса, националност, възраст, религиозни и политически убеждения, от тяхното физическо и здравословно състояние и дееспособност, независимо от успеха или неуспеха им и независимо от преценката на другите. Това схващане предпазва християндемократическата политика от утопизъм и арогантност, така характерни за тоталитарните идеологии през изминалия век, изградени върху едностранчив и изкривен образ на човека.

Основните ценности, залегнали в идеологията на СДС, като основополагащи за политиката и поведението на партията са приети на конференцията.

СДС вижда себе си като партия, която защитава правото на отделния човек свободно да разгръща и развива своята личност. Задача на политиката е да осигури на човека необходимото пространство за неговата свобода.

За СДС е важно да се гарантира личната свобода на отделния човек и да поощрява волята му за успехи. Свободата на отделния човек намира своите граници в свободата на другия, в отговорността за бъдещите поколения и в съхраняването на сътворения свят. Затова според приетата от СДС доктрина, свободата трябва да включва както права, така и задължения. В общността, според СДС, свободата може да се постигне само чрез поемане на отговорност от страна на отделния човек спрямо други хора. Свободният човек е задължен да се застъпва за свободата на онези, които са лишени от нея.

Солидарността според СДС е израз на социалната природа на човека и произтича от Божията повеля да обичаш ближния си. Солидарността е разбрана от партията като грижа на човека за неговите ближни, тя е неразделна част от свободата и отговорността на личността

Основата на справедливостта според СДС е в равенството на всички хора, изразено в еднакво дадените им от Бога достойнство и свобода. Обществото може и трябва да се формира чрез свобода, отговорност и солидарност. Основната задача на европейската християндемокрация, а оттам и на СДС е да създава условия, при които индивидите, гражданското общество и участниците в пазарното стопанство могат оптимално да се възползват от своята свобода, проявявайки отговорност, солидарност и уважение към достойнството на всеки човек. Това включва не само зачитане на гражданските и политически права и свободи, а също така и съобразяване с икономическите, социалните и културните предпоставки за достоен живот.

Инструментът, който политиката на Съюза на демократичните сили използва за насърчаване на справедливостта, е правото. То предпазва от своеволие и злоупотреба и гарантира свободата, дори на по-слабия и го защитава. Справедливостта означава еднакво право за всички.

Партията се обявява за политика, стремяща се към справедливост, търсеща равенство на възможностите, а не равенство в резултатите. Политика, която СДС следва, е да се стреми да не остави никого да изпадне в беда и да осигури на всеки в нашето общество условия за достоен живот.

От изтъкването на всички тези принципи, които Съюза на демократичните сили отстоява става ясно посоката, в която партията иска да води държавата при евентуално управление от нейна страна. Видно е, че СДС се основава върху християнските и демократичните ценности, които утвърждават свободата, справедливостта и уважението към всяка една човешка личност, независимо от нейните уникални качества.

9. Разцепление на СДС и формиране на ДСБ

Бъдещето на СДС се очертава след първия тур на местните избори 2004 г. Трудно се предвижда бъдещото на партията, имайки предвид кризите на политическата система в България. Кризите представляват дезинтеграция на подредеността и само подчертано подреденото мислене може да изведе кризата към решение, т.е. към пораждането на структура там, където е имало разпад.

Ситуацията около Съюза на демократичните сили показва, че кризата на партията няма да бъде преодоляна, както и, че само след седмици предстои създаване на две СДС - та. За да имат шансове да бъдат полезни политически субекти, трябва да се структурират в нещо разпознаваемо и политическо.

В момента, в който двете враждуващи групи в СДС решиха да преведат на политически език своя конфликт, се оказва, че сериозна политическа основа на разцеплението няма. Има съгласие по базисни политически теми, което означава, че разцеплението не е политическо, а някакво друго. Това е и причината враждуващите да не могат да назоват себе си.

Дори журналистите и коментаторите не виждат такава разлика, че те да могат да измислят имена на двата лагера. Затова опитите се въртят около "бунтарите" и "сегашното ръководство". Конфликтът продължава да не може да бъде изговарян като политически и затова не може да се реши с политически средства на политически форум, какъвто е Националната конференция.

И от двете страни има видима подмяна на основния проблем, който никой не смее да назове открито. А той е, че типът партия, изграден през 1997 г., с цел да свърши точно определени неща в управлението, не е онзи тип политическа организация, която може да живее в опозиция и да привлича гласоподаватели. Организацията СДС не е разпознаваема напълно като партия. Тази партия трябва да се прави на ново място - така смятат привържениците на Костов. Не става дума за дебат, а просто за конфликт между две групи хора. Тъй като конфликтът не е назован, неговата динамика следва типичната за конфликтите траектория на взривообразно ескалиране.

Темите на бунтарите, доколкото може да се съди, са фокусирани предимно върху партийното ръководство. Тезата е проста: ръководството провали изборите, Надежда Михайлова каза, че ще подаде оставка, ако загуби София - и не направи нищо подобно. Това не е политическо поведение, продължава тезата, и следователно ръководството трябва да си ходи, за да не пречи на партията да си върне избирателите.

За политолозите прогнозата за бъдещето на Съюза на демократичните сили не е проблемно: идват комунистите на власт, провалят се, народът ги изхвърля и отново идва СДС на власт. Бунтарското политическо говорене, е насочено единствено към оставката на партийния лидер.

Според Иван Костов Съюза на демократичните сили е разцепен отдавна. В и около СДС никой не споделя абсурдната теза за провал на управлението през 1997-2001.

Друг елемент, добавен от Костов, е колеблив опит да се назове истинският проблем, а именно че партията, направена отгоре – надолу, с цел да управлява в определени условия, днес не върши работа. Очевидно Костов знае какво има предвид, когато съобщава подобни неща - но тъй като не ги обяснява. В ръководството на Съюза на демократичните сили се виждат опити за политически спор, но и тук нещата са базисно деформирани от отказа да се приеме основното: че СДС в момента не е политически организъм.

Два сравнително по-сериозни политически елемента са забележими в говоренето на НИС. Първият е констатация на очевидното: БСП не е европейска социалдемократическа партия и с нея трябва да се внимава. Вторият елемент е твърдението, че за разлика от "изолационистите" около Костов НИС търси широка палитра от съюзи с реални политически субекти вдясно, за да не управлява БСП. Този подход на СДС заслужава уважение, тъй като акцентира на собствената отговорност на политическия субект (а и на заплахата, идваща от БСП) не лежи на очакването законите на историческото развитие да свършат работата вместо управляващите.

По темата "коалиране вдясно" също е настъпило объркване. В официални статии на партията се говори за отваряне на СДС към кого ли не, освен към политически партии. С тях - евентуално коалиране може да има след изборите. Този момент идва след коалицията с "Гергьовден" през нощта на изборите, след споразуменията със ССД и след уверенията, че коалиционният модел на София ще е моделът на управление на страната.

Позицията "първо избори - после коалиране" е позиция на Иван Костов, изрично формулирана като критика към предизборното (преди втория тур) разбирателство на НИС със Софиянски.

От Съюза на демократичните сили се раждат две различни партии. Едната - лидерска, сравнително малка, но сплотена, годна за радикални действия в радикална ситуация, но неспособна да прави онова, което партиите правят в спокойни ситуации - да привлича гласове /ДСБ/. Това е организация, съставена от хора, които напълно разбират тежестта на историческата отговорност, която носят и възнамеряват да я изпълняват чрез постоянно и извънредно усилие на волята. В добрия случай можем да приемем, че това ще е партия, имитираща онова, което Иван Костов беше допреди две - три години.

Другата партия - СДС, вижда себе си като наистина отворена към значимите обществени групи и дневни редове, черпеща енергия не от историческата си мисия, а от множество конкретни обществени субекти. Това е партия на по-подвижни, на по-отворени към всички, на по-модерни хора. Това СДС, ако не изчезне в своята отвореност, ще може да привлича гласове и да печели избори.

Разцепването на СДС не е толкова драма, колкото нова възможност. И двете сродни партии ще могат да се назоват, оформят в платформи, програми и идейни конструкции. И всеки да привлича себеподобните.

Страната има нужда и от двете формирования, които се разделиха – както от СДС, така и от ДСБ. Отговорност за техните действия и бъдеще, носят лидерите им – Надежда Михайлова и Иван Костов.

Безспорно е, че личностните противопоставяния и конфликти сами по себе си са огромен проблем, за която и да било организация. Търсенето на решения в апаратни, чисто символни или компроматни действия по изобличаване на противниковия лагер е абсолютно безплодно. Пренебрегва се основния проблем - заради кого всъщност съществува тази партия. Тревога за лидерите на СДС е фактът, че все по-малка част от обществото се интересува какво всъщност става с него. Тази незаинтересованост е просто следствие от факта, че съюзът все по-малко се интересува от това какво всъщност става в обществото, или което е още по-лошо - интересува се дотолкова, доколкото може да го употреби във вътрешнопартийните борби.

За една година над 60 на сто от потенциалните симпатизанти на съюза загубиха доверие в способността му да се справя със значимите за обществото проблеми. Същевременно, ако спорещите страни за момент излязат от проблема кой и как да „каптира“ биографичния син вот и да го превърне в депутатски места, ще могат да забележат много по-невидима, но и по-сериозна заплаха както пред сегашната, така и пред желаните бъдещи печалби. Все повече и повече започват да се разминават портретите на сегашните членове на СДС и потенциалните десни избиратели.

Докато потенциалните симпатизанти на СДС като дясна партия поставят сред приоритетите на страната акценти като привличане на инвестиции, развитие на образованието, подкрепа за малкия и средния бизнес, ускорена европейска интеграция и прочее, то мнението на настоящите членове е доминирано в много по-голяма степен от социална проблематика, идеологическо противопоставяне и външно - политическа ориентация. Отделен е въпросът с кои от всичките тези проблеми СДС като парламентарно представена партия се ангажира. Поради липсата на друга сериозна алтернатива вдясно разривът между тези два типажа все още не е фатално голям, но самият факт на разминаването между „дясното“ и „синьото“ е вече достатъчно симптоматичен. Няма никакви гаранции, че новите поколения избиратели ще припознават в СДС своята партия. Което означава, че докато съюзът търси своя лидер, губи своя избирател.

Формирането на нова партийна система, мястото на СДС в нея, нейният облик и перспективи могат отчетливо да се видят в обществено политическите нагласи сред обществото.

Данните са от регулярното представително за пълнолетното население на страната изследване, проведено от агенция Алфа Рисърч през периода 17 - 20 януари 2005 година. Обем на извадката: 1094 души. Проучването очертава две основни тенденции в обществените нагласи:

На първо място, продължава плавният ръст в одобрението към правителството, министър-председателя и НДСВ. Утвърждават се симптомите за лек отлив в подкрепата към СДС. Спадът в одобрението за СДС и ръстът на подкрепата за НДСВ създават за първи път от началото на този мандат изключително интересна конфигурация. Положителните и отрицателните оценки за СДС и НДСВ почти се изравняват (32:59 за НДСВ и 35:55 за СДС). Така, въпреки че в реалната им електорална подкрепа дистанцията е все още съществена (22%:13%), поне хипотетично, потенциалните им гласоподаватели биха могли да бележат тенденция към доближаване.

Положителните оценки за работата на министър-председателя и правителството нарастват с 3 на сто в сравнение с декември, а с 4% - одобрението за НДСВ като цяло. Управляващите започват по-устойчиво да разширяват подкрепата си сред средните социални слоеве. Допреди няколко месеца ръстът в рейтинга им идва главно от групите с по-висок социален статус – висшисти, заемащи средни и по-високи позиции в стабилни компании от големите градски центрове, хора, разполагащи с по-високи доходи. В началото на 2005 “жълтите” вече печелят позиции и сред избирателите със среден социален статус и доходи, част от които доскоро влизаха в по-широката електорална периферия на СДС.

През януари БСП бележи три минуса в обществените нагласи – общото одобрение за партията спада с 4%, електоралната й подкрепа - с 3%, а одобрението за нейния лидер Сергей Станишев с 9 на сто, което е най-високият регистриран спад до момента и го връща на “стартовите” позиции от 2002 г. Спадът се дължи основно на отлива на част от електоралната периферия на партията - хора със среден социален статус, които се опасяват от по-резки промени в политиката.

ДПС запазва позициите си почти без промяна. Вече четири поредни месеца електоралната му подкрепа се колебае около 6% от всички избиратели, което говори за известно разширяване на електоралното му влияние.

Всичко това предвещава една твърде динамична и оспорвана предизборна надпревара, в която най-трудната задача ще бъде превръщането на одобрението по принцип в действителни електорални проценти.

За голямо съжаление проучването не регистрира никакви съществени промени на “десния” фронт. СДС запазва едни от най-ниските си позиции на подкрепа от парламентарните избори през 2001 г. досега – 18% одобрение и 6.6% намерение за гласуване.

Одобрението за ССД леко намалява, но доколкото изследването е проведено на терен преди последните скандали, то не отчита евентуалното им влияние. Надежда Михайлова и Стефан Софиянски регистрират лек спад в личните си рейтинги и така продължават тенденцията от последната година. Останалите лидери в дясно също се ползват с преобладаващо неодобрение.

От направените проучвания на общественото мнение се вижда, че твърдите привърженици на доста дискутираната напоследък “широка дясна коалиция” са 9%, още 28% твърдят, че “при определени условия биха гласували за такава коалиция”. Потвърждава се фактът, че изявленията на лидерите не винаги имат общо с желанията на симпатизантите. Така напр., най-твърди в намеренията си да гласуват за широка дясна коалиция са симпатизантите на СДС и ДСБ (над 50 на сто от тях), независимо от противоположните изказвания на лидерите на тези политически сили. Към оценките за потенциала на тази коалиция трябва да се прибави и обстоятелството, че твърде висок дял от симпатизанти на НДСВ и ДПС заявяват “евентуална възможност да я подкрепят”, което при самостоятелно явяване на тези партии на избори почти със сигурност ще остане нереализирано. Другият интересен факт е, че възможностите на такава коалиция да разширява позициите си сред нерешилите и негласуващите са твърде малки (между 3 и 10 на сто биха я подкрепили). В реални условия най-вероятно ще става въпрос за вътрешно преразпределение на гласове между част от периферията на НДСВ и симпатизантите на опозиционните десни партии. Има голям шанс изборните резултати на дясно - центристките партии да се окажат “скачени съдове”.

10. Бъдещето на СДС

СДС има бъдеще като единствената ясно обособена партия в дясното пространство, независимо от факта, че напоследък се наблюдават процеси на разцепление и на роене на десните партии. Въпреки това, осъзнаването на няколко основни проблема биха довели до възвръщане на позициите на СДС сред българското общество и действието й като фактор при управлението на страната. Предстоящите избори през 2005 г. могат да покажат накъде ще върви занапред дясната партия. За да има бъдеще обаче, ръководството на СДС трябва да си даде сметка за проблемите, довели до кризата вътре в партията. По-долу са представени основните въпроси, които е необходимо да бъдат изяснени и обсъдени.

- След изборите през 2001 г. СДС изпада в тежка криза като една от най-важните причини за това е, че партията не можа да запази доверието на българите по време на своето четири годишно управление. За разлика от външния свят, който приемаше положително политиката, провеждана от правителството на Иван Костов, българските граждани престанаха да вярват, че този кабинет е в състояние да промени нещо в техния жизнен стандарт. В бъдеще пред СДС стои задължението да открие отговор на въпроса кое доведе до спад на доверието в синята партия, както и ясно и публично да посочи причините за него. Това ще даде шанс на партията да продължи напред и да намери път към възвръщане на своите позиции сред хората.

- Започване на открит диалог с обществото по всички въпроси, които се отнасят до бъдещето на страната. Промяната в начина на общуване между избиратели и ръководство на СДС, отваряне на структурите на партията към хората и превръщането им в центрове, където може да се осъществи диалог и да бъдат чути различните мнения е от съществено значение. Смяната на лицата, които са носители на политическите послания на партията е важна за бъдещето на Съюза на демократичните сили, защото досегашните главни действащи лица са припознавани от хората до голяма степен като отговорни за допуснатите грешки в управлението на СДС.

- Ясно и еднозначно трябва да бъдат дефинирани политически позиции на Съюза на демократичните сили и тяхното място на политическата карта на България, като основна опозиционна сила в днешния политически живот на България

- Абстрактно звучащите християндемократични принципи, трябва да бъдат преведени на разбираем за хората език и да бъдат синхронизирани. Основният принцип, който е уместно да бъде следван на първо място от самата партия е предоставяне на повече гражданска отговорност и свобода.

- За бъдещото развитие на СДС е необходима предифиниране на ценностите. Една от причините за спада в доверието на гражданите в СДС е проявата на клиентизъм и корупция вътре в самата партия. Изграждането на ефективни механизми и морални прегради пред възможността за бъдещи такива е в основата на бъдещо доверие от избирателите. Отказът от сливане на политическите и административните структури при едно бъдещо управление на страната; както и отказът от използването на властови механизми за лично, семейно и корпоративно обогатяване може да подобри бъдещите шансове на партията за добро и успешно управление на страната. Ненамесата на политически фигури, депутати и особено хора от апарата на партията в приватизационни сделки, търгове, определяне на държавни доставчици и други такива; както и липсата на явно или скрито лобиране за частни или чуждестранни икономически субекти е важна стъпка за изчистване на името на Съюза на демократичните сили. Отказът от участие в директорските бордове на държавни предприятия за целия партиен апарат, както и за хора, намиращи се в тесни семейни връзки с висши администратори или партийни активисти от СДС ще допринесе за стабилизирането на позициите на Съюза пред обществото.

- Преструктуриране на партията с оглед на създаване на по-ефективни структури, се налага от нуждата от привличането на хора с опит в изпълнителната и законодателната власт, политолози и експерти. Координацията на отделните звена за прогнози и анализи, социологически проучвания и т.н., може да постигне по-високо ниво на ефективност на партията.

- Бъдещето на СДС е свързано с добра комуникационна политика, която би могла да спомогне за популяризиране на партията и идеите й сред българските граждани. Успешното развитие на партията минава и през успешно отпращане на разбираеми послания към хората. Подобряването на диалога между симпатизантите на СДС и нейните ръководители и отварянето за всички симпатизанти на Съюза на демократичните сили центрове за диалог, генериране на идеи и стратегии от регионален и национален мащаб би спомогнало за доброто развитие на партията и завоюване на нови позиции сред обществото. Голямо внимание трябва да се обърне на общуването с младите хора, които могат да дадат шанс на партията да формира политиката си на базата на потребностите на младото поколение и да не остава безучастна към неговите проблеми и трудности, с които се сблъсква.

- За момента тенденциите са СДС не само да не успее да спечели изборите, но и да не успее да се утвърди като основна опозиционна сила. Създаването на широк диалог с останалите партии в дясното пространство с цел обединяването им и явяването им на изборите заедно, ще им даде шанс да са значими за определянето на политическата реалност в България. Политическите промени на статуквото в отношенията между партиите, трябва да бъдат изяснени, за да може СДС да бъде ориентирана за евентуалните бъдещи коалиции в политическото пространство на страната, за да определи своето собствено място и възможности да се коалира и да участва по един или друг начин в управлението на държавата. СДС безнадеждно се разпадна на три крила, което предполага малък шанс за спечелване на предстоящите избори. Шансът на СДС е обединяване и явяване на изборите заедно. Това ще създаде реална предпоставка за правителство вдясно от центъра. В дясното пространство процесите са изключително динамични и към днешна дата трудно предсказуеми. Десните политически формации са доста раздробени и имат сравнително ниски електорални дялове, а част от тях и непримирими една към друга. Но не бива да се подценяват възможностите, които се очертават пред повечето от тях за коалиране както помежду им, така и с други десни партии. Такъв е случаят с евентуалното съюзяване на партията на Стефан Софиянски с ВМРО и преговорите, които се водят между Народния съюз – „БЗНС – Демократическа партия” с Политическо движение „Гергьовден“, макар тези формации в коалиция или сами да имат твърде скромни шансове за успех. Не би трябвало да се изключва и вероятността за по-широка дясна коалиция между по-голямата част от изброените формации, включваща и някои от центристките партии.

- Изключително важен и с постоянно приоритетно значение за СДС е въпросът за връзките с другите сродни формации от десния спектър на политическата палитра /ДСБ и ССД/, за политическия диалог и партньорство, както и за многостранното разширяване на възможностите и изявите на конкретно политическо сътрудничество и взаимодействие на всички равнища. За бъдещето на СДС е необходимо да се провежда политика на отворен и равноправен диалог с другите партии във всички етапи на развитие на обществено-политическата ситуация и по всички конкретни поводи. Необходимо е да се водят интензивни работни и официални контакти и консултации с много широк кръг политически партии и формации, включително и с такива, с които партията има несъвместими и диаметрално противоположни виждания, социално-политически програми и по конкретни проблеми.

- Съюзът на демократичните сили може да се превърне в желан и предпочитан партньор за консултации сред по-голямата част от десните партии и политически формации. Добра предпоставка за това ще бъде изграждането на доверие, откритост и рационалност на поведението и последователната политика на партията. Националното съгласие необходимо демократично условие за постигане на целите, около които обществото ни постепенно се консолидира. Националното съгласие обаче е непостижимо без равноправен диалог на всички политически и граждански структури.

- Отношенията с партиите ССД и ДСБ трябва да са развити и укрепени въз основа на официално подписаното политическо споразумение, с което се създаде коалиция. Създаването и се налага обективно от необходимостта за координиране на поведението и намеренията на партиите и за общо консултиране както по отношение на дейността на парламента, така и извън него. При наличието на този реален механизъм за координация и при неговото активно функциониране в редица случаи са координирани навреме политическите преценки и намерения на партиите по изключително важни въпроси, свързани с работата на парламента (по вота на недоверие на правителството, някои законопроекти, проекторешения и т.н.). Трудностите в работата се очертават главно в подбора на най-значими за обсъждане въпроси. Трябва да се потърси и по-сполучлива форма за коалиране преди парламентарните избори. СДС не успя да използва пълноценно възможностите на коалицията за разширяване на политическото влияние достатъчно задълбочено, не разработи цялостно перспективите й. Стоят открити въпросите за дългосрочните задачи и перспективи, както и за възможностите и пътищата за излизане от тесните рамки на парламента и за извънпарламентарно политическо сътрудничество. В позициите, изразявани от десните партии, често съществуват различия, включително и по съществени въпроси - отношението към правителството, към предсрочните избори, към някои външнополитически въпроси и т.н. Необходимо е да се намери верният тон, както и да се усъвършенства конкретният механизъм на взаимодействие между партньорите. Това ще даде възможности за реални стъпки към създаването на по-широка и влиятелна дясна коалиция.

Глобалните промени в света, залезът на двуполюсния геополитически модел у нас, нестабилността в част от нашия континент и особено на Балканите, вътрешните икономически, политически и социални проблеми в редица страни изискват осъзнаване на отговорностите и единодействие на СДС - както в национален, така и в регионален, европейски и световен план.

Десните сили в България днес са изправени пред големи отговорности и предизвикателства. Съзнанието за общата отговорност би трябвало да тласка не към подхранване на разединението и дори на противоборството сред демократичните сили в България, а напротив - трябва да мотивира партията в духа на очертаващото се значително сближаване както сред европейската десница, така и сред по-широките демократични сили в борбата им за демокрация, свобода и справедливост. Нужно е да се засилва волята и способността за разбирателство и за намиране на общи решения на тежките обществени проблеми, за да може СДС да застане с лице към перспективата за дясна алтернатива в управлението на НДСВ и модернизирането на страната.

Тези основни възможности за бъдещо развитие на СДС показват, че партията има бъдеще, но е необходимо да направи сериозни промени в своята структура, идеология, поведение и най-вече в диалога между хората и начина на представяне на стъпките, които прави и мотивите, които я ръководят.

Заключение

Партиите у нас продължават да са слабо зависими от гражданското общество. Това е резултат от начина, по който те възникнаха. Повечето от тях се родиха „от горе" и не бяха продукт на масови социални протестни движения „от долу". Политическите партии само спорадично използваха натиска на гражданското общество за своите цели в определени периоди, а именно през 1990-1991 и впоследствие през 1996-1997 г. Този натиск на гражданското общество играеше спомагателна роля за реализиране на целите им в конкретния момент. Спорадичността и неорганизираността на масовите движения доведоха до това, че политическите партии бързо забравиха „ангажиментите си" към тях, а те от своя страна престанаха да представляват източник за натиск върху партиите.

Фактор за откъснатостта на партиите от гражданското общество е слабостта на самото гражданско общество. То продължава да оказва слабо въздействие, стигащо понякога до пасивен протест, а не до постоянен натиск и контрол. Политическите партии се уповават на една тънка прослойка от свои активисти и по-активни граждани, много от които обаче преследват чрез тях преди всичко издигането на собствения си социален статус и получаване на определени привилегии или материални блага.

Политическите партии се намират в силна зависимост от икономическите интереси и влиянието на бюрократичната прослойка в държавната администрация. Докато процесът на раздържавяване и обособяване на икономиката от политиката не е приключил, те ще продължават да са тясно свързани с държавната бюрокрация. Това не им позволява да играят реално своята роля на посредник между гражданското общество и държавните институции, да бъдат партньори на гражданското общество. Напротив, те са инструменти преди всичко на държавата и на специфичния партийно - бюрократичен интерес, често против гражданското общество. Нещо повече, политическите партии в редица отношения представляват спирачка на разграждането на държавния апарат, обявяват се срещу дерегулацията и срещу ограничаването на привилегиите на бюрокрацията.

Политическите партии се ръководят от една специфична партийна каста, която в политологията се определя като партокрация. Тя се стреми да доминира в публичното пространство, да налага своя интерес като обществен интерес. Гражданското общество трудно може да пробие в тази капсулираща се каста, тъй като партокрацията е заинтересувана да запази своите привилегии и позиции и да ги възпроизвежда в решенията и в действията си, включително и в законите.

Политическите партии в България продължават да са до голяма степен лидерски партии - следствие от начина им на възникване като партии на приятелства и групи, свързани с един или друг лидер. Това се проявява и в нововъзникналото НДСВ. По начина си на скоропостижно формиране около Симеон Сакскобургготски то е типичен феномен, в който се откроява централната фигура на лидера на партията.

Всички тези негативни черти в развитието на българските политически партии след 1989 г., сковават дейността на институциите, призвани да провеждат в краткосрочен и дългосрочен план интересите на българските граждани.

Друга група предизвикателства произтича от редица негативни процеси в дейността на партиите като „партии на управлението". Типична „детска болест" на българската демокрация е наличието на малко професионалисти във висшите ешелони на властта. Когато поемат мандата си като управленски партии, те нямат сериозен кадрови резерв от професионални политици и държавни дейци. В по-голямата си част това са партийни функционери, бързо израснали в партийната кариера и с минимален опит в държавното управление. Този феномен води често до кадрова криза, до слаба ефективност и несполуки в управлението, а и до провали. Многобройни са примерите през последните години, когато обстоятелствата налагаха твърде често на изпълнителната власт да прави рокади в правителствата. Това подкопава ефективността на тяхната дейност и способността им да се справят със сложните проблеми, породени от прехода.

Една от най-характерните „болести" на партиите във властта е корупцията. По своеобразен начин тя също е продукт на обстоятелството, че управлението е свръхпартизирано вследствие случайно попаднали в политиката и държавните структури партийни дейци със съмнителни етични ценности и норми на поведение. Липсата на демократична и управленска култура, както и изкушенията на властта доведоха до превръщането на корупцията в особено остър проблем, застрашаващ самите демократични институции. Партиите на власт съзнателно или неволно са вплетени в процеса на корумпиране и „заразяват" на свой ред не само отделните политици, а цялостния политически процес с вредни за демокрацията задкулисни процедури и комбинации, подкопаващи правовия ред.

Следователно главното предизвикателство пред политическите партии, стигнали до управлението на страната, е решително да повишат професионализацията на политиката. Те са един от основните канали, чрез които се формират професионални политици, и това е белег за зрелостта на дадена демокрация. За преодоляването на това предизвикателство са необходими натрупване на значими управленски умения и образование, както и висока етичност при осъществяването на управленските ангажименти от един или друг партиен деец.

Сериозни предизвикателства има и пред организационната им структура. Всеобщ феномен за българските политически партии е липсата или наличието на изключително слаба вътрешнопартийна демокрация. А тази слабост поражда авторитарно поведение и действие. Тя сковава дейността на политическите партии, като ограничава въздействието на по-широки социални групи върху дейността им. А това като цяло се отразява негативно върху функционирането на демократичния ред и на междупартийните отношения. Те се превръщат в отношения между лидери, а не между партии като представители на разнородни обществени интереси.

Независимо от това каква организационна структура ще подберат политическите партии в диапазона от членска до електорална партия, наличието на вътрешнопартийна демокрация е гаранция, че те няма да се откъснат от въздействието на гражданското общество и ставайки партии на управлението, ще забравят своите ангажименти към избирателите. Затова вътрешнопартийната демокрация е въпрос не само на уставни положения, но и на демократична политическа култура. Липсата на вътрешнопартийна демокрация сковава и склерозира дейността на политическите партии, прави ги нечувствителни към въжделенията на гражданското общество и в крайна сметка води до криза на легитимността им.

Друго важно предизвикателство пред политическите партии е изграждането на техния идеологически, ценностен облик. Както вече се посочи, основните политически партии тепърва създават своята идеологическа платформа, чрез която да определят идентичността си. Засега сред много от тях това става по изкуствен начин, като се „присаждат" постулатите на западноевропейските партии. Затова търсейки своето място в идейно - политическото пространство, необходимо е те да съумеят да дадат специфичния български колорит на основните си ценности и да ги транслират в своята реална политическа практика.

И не на последно място, основно предизвикателство пред партиите като цяло е формирането на цивилизовани между - партийни отношения. Те са основен критерий за „измерване" на зрелостта на демократичните промени. Основен недъг на партийната система, особено на първата партийна система след 1989 г., бе нейната остро конфронтационна същност, която изключваше нормален политически диалог между основните парламентарно представени сили. Възникналият биполярен модел на партийна система затрудняваше политическия процес и по-специално извеждането на общите интереси на обществото над партийните, особено при решаването на фундаменталните проблеми на прехода.

Партийната пристрастност и защитата на партийния интерес на всяка цена спъват нормалното функциониране на демократичните институции. Партиите стимулираха разслоенията и противопоставянията в обществото, вместо да поощрят неговото сплотяване по значими въпроси. Именно в този смисъл един от най-сложните въпроси на партийната политика и междупартийните отношения е постигането на необходимия баланс между конфликтите, сблъсъка на интересите и консенсуса в политиката. Намирането на тази мяра е един от най-сложните, но и същевременно най-характерните белези за зрелостта на демокрацията. Колкото повече политическите партии постигат това и съумяват да изведат основните обществени приоритети като водещи в своята политика, толкова по-успешна е и дейността на демократичните институции.

Особено важно предизвикателство пред политическите партии и по-специално пред междупартийните отношения е утвърждаването на културата на политическия плурализъм, чиято основа е търсенето на баланса на интересите и отчитането на широката гама от ценности, представени в обществото от различни политически партии. Колкото повече културата на плурализма става водеща в политиката на партиите, толкова по-стабилно ще е развитието на българската демокрация и ще се избягнат рисковете от ненужна конфронтация, подкопаваща легитимността на основните политически институции.

И на последно място, но не по важност, основно предизвикателство пред политическите партии е преодоляването на кризата на легитимността им, засилила се през последните години. Във всички допитвания до общественото мнение се проявява тенденцията на нарастващо недоверие към тях и недоволство от ролята им, особено като управляващи партии. Кризата на легитимността на политическите партии води до спад и дори срив в очакванията, че те ще осъществят своите основни функции както по отношение на гражданското общество, така и като фактори, осъществяващи важна роля в управлението. Това води до феномена „абстентизъм" (нежелание за гласуване) и до засилване на разрива между политическите партии и гражданското общество. Кризата на доверие провокира и по-сериозни размествания в партийната система и може в перспектива да я дестабилизира, насочвайки протестния вот на гражданите към други, включително антидемократични партии. Засега влиянието на такива партии в България е минимално, но при продължаващата и задълбочаваща се криза на легитимността на основните партии подобно отклоняване на гласа на избирателите към нов тип радикални партии, оспорващи демократичните принципи, може да се засили, както това се прояви в редица държави от Централна и Източна Европа.

Всички посочени предизвикателства поставят на изпитание възловата роля на политическите партии в консолидацията на българската демокрация. До голяма степен от тях ще зависи да съдействат за ускоряването на този процес и за превръщането на демокрацията в необратим компонент не само на институционалната инфраструктура на обществото, но и на политическата култура на мнозинството българи.

Използвана литература

1. Карасимеонов, Г., „Политика и политически институции”, УИ „Св. Климент Охридски”, София., 1997 г..

2. Карасимеонов, Г., „Политическите партии”, ГорексПрес, София, 2000 г..

3. Карасимеонов, Г., „Новата партийна система в България”, ГорексПрес, София, 2003 г..

4. Харта за ценностите и принципите на съюза на демократичните сили като Европейска народна партия, СДС, София, 2000 г..

5. Превод от немски Мариана Ненчева, „Евроатлантическата идея”, Фондация „Конрад Аданхауер”, София, 2001 г..

6. Превод от немски Мариана Ненчева, „Между лявото и дясното”, Фондация „Конрад Аданхауер”, София, 2001 г..

7. Превод от немски Мариана Ненчева, „Общество и държава”, Фондация „Конрад Аданхауер”, София, 2001 г..

8. Превод от немски Олга Симова, „Социално пазарно стопанство”, Фондация „Конрад Аданхауер”, София, 2001 г..

9. Предизборна програма на Обединените демократични избори, България – Европейска държава, парламентарни избори – 17.06.2001 г..

10. д-р. Шолтенберг, Герхард, „Концепцията за социално пазарно стопанство, Принципи, опит, нови задачи” , Фондация „Конрад Аданхауер”, Бон, 1999 г..

11. Устав на съюза на демократичните сили, 12.09.2002 г..

12. „Политически принципи”, Съюз на демократичните сили, София, 2002 г .

13. www.sds.bg – Официален сайт на Съюза на демократичните сили в България

14. http://sugarev.hit.bg – СДС - Анализ на настоящето състояние и възможни опции за бъдещето, Едвин Сугарев.

15. http://www.BulFoto.com – Национална конференция на СДС

Приложение

Възникване и утвърждаване на СДС 1989 - 1997 г.

СДС – хомогенна партия 1997 – 2001 г.

7.2. Стефан Софиянски и Евгени Бакърджиев – разцепление в СДС

8. Тринадесета национална конференция (9-10.03.2002 г.) - избор на Надежда Михайлова за председател на СДС.

Copyright © 2002 - 2024 Helpos.comАрхив от реферати, курсови работи, дипломни работи, есета

Copyright © 2002 - 2024 Helpos.com
Архив от реферати, курсови работи, дипломни работи, есета