 |
|
ДИПЛОМНА РАБОТА
На тема:
Възникване, теории и същност на местното самоуправление. Системи на местното самоуправление
2007
СЪДЪРЖАНИЕ
СЪЩНОСТ И ВЪЗНИКВАНЕ НА МЕСТНОТО САМОУПРАВЛЕНИЕ
1. Възникване на местното самоуправление.
2. Основни теории и принципи на местно самоуправление.
3. Държавно управление, местно управление и самоуправление.
4. Системи на местно самоуправление.
6. Класически критерии за демократичност и ефективност.
СЪЩНОСТ И ОСОБЕНОСТИ НА МЕСТНАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ В ПЕРИОД НА ПРЕХОД
1. Характерни черти и функции на местното самоуправление в България.
4. Въздействие на местните власти върху централната политика.
Местното самоуправление в България има хилядолетна история, то е съществувало в една или друга форма дори и когато националната държава не е присъствала на политическата карта. Това е така, защото за българина винаги е била важна средата, в която протича неговото ежедневие, грижи се за своето семейство, отглежда своето потомство и удовлетворява своите насъщни материални и духовни потребности. Изхождайки от тези исторически корени и вярвайки в необратимостта на демократичните промени в българското общество, се възлагат големи надежди на местната власт като на основа на демокрацията в България.
Местното самоуправление е гарантирано от Конституцията, според която:
• Република България е парламентарна република с местно самоуправление;
• Територията на страната се дели на общини и области;
• Общината е основна административно-териториална единица, в която се осъществява местно самоуправление;
• Общината има самостоятелни бюджет и собственост, който се използват в интерес на териториалната общност;
• Гражданите могат да участват в управлението на общините по два начина - непряко - чрез избраните от тях на общинските избори органи на местно самоуправление и пряко - чрез референдуми и общи събрания.
Основна териториална единица у нас е общината. По отношение на местната власт, до 1991 г., централизацията е явление с противоположна насока на самоуправлението и изисква пълно подчинение на местните властови органи на централната власт. Централизираните решения се спускат “отгоре”, независимо дали става въпрос за култура, здравеопазване, образование или финансови ресурси на съответната община. Постепенните демократични процеси в България неизменно водят до популяризиране и развитие на движението на регионализма и самостоятелността на местните власти. Държавата постепенно прехвърля повече функции върху регионите, включително и върху основните административно-териториални единици. Това се прави с цел, по-добър баланс между центъра и периферията, между активните и депресивните райони, по-бързо се подобрява инфраструктурата, управлението на редица дейности се приближава до хората[1]. След политическите промени през деветдесетте години на ХХ век, България оценява значението на местното самоуправление като фундаментална част от демократичните реформи. По време на прехода, както и в настоящия следпреходен период, са извършени значителни промени и трансформации, които естествено засягат и областта на местното самоуправление и финансовата децентрализация. В България вече действат редица нормативни актове, в чиято основа е залегнал нов подход към финансовата автономност. Днес, когато страната се стреми към присъединяване към структурите на Европейския съюз, продължаващото укрепване на системата на местно самоуправление и финансовата автономност трябва да бъде сред основните й приоритети. В специализираната литература, се посочва, че “местното самоуправление се изразява в правото и реалната възможност на местните власти да управляват обществените дела на територията на общината в полза на населението й.”[2]
След 1989 г. в прехода към политически плурализъм отпадат законовите ограничения пред местното самоуправление и неправителствения сектор, но социалната тъкан е непоправимо атрофирала и се нуждае от спешни възстановителни мерки. Липсата на солидарност и неспособността за съвместни действия в името на общи ценности пронизва вертикално всички пластове на социума и създава негативни нагласи както към централната и местната власт, така и към свободното сдружаване около някаква общополезна кауза.
Тази ситуация прави необходимо проучването на чуждия опит, което послужи като база за изграждане на стратегия за развитието на гражданския сектор и фомата на взаимодействието му с местната и централната власт. В хода на нейното създаване отчитайки спецификата в местното управление у нас, се предлага стратегия за изпреварващо предотвратяване на грешни решения и конфликти, създаващи кризисни моменти. И едните и другите се дължат както на механично привнасяне на външни модели, така и на трудността в процесите на демократизиране.
……………………………………..
4. Системи на местно самоуправление.
Конституционната защита на местното самоуправление и местните власти е подробно регламентирана в конституциите на Белгия, Гърция, Испания, Италия, Люксембург и др. В конституциите на Австрия, Германия, Дания, Исландия, Финландия и Швеция законодателят е защитил основните принципи на местното самоуправление и е предвидил законов ред за доразвитие на тези принципи. Като изключение може да се посочи Норвегия, в чиято конституция регламентация и защита на местните власти липсват. Същото е положението и в Швейцария, но там законодателят е предвидил тази защита да става изключително чрез конституциите на отделните кантони.
Във всички държави съществува специално законодателство, с което тази материя се урежда главно чрез две форми. При едната централната законодателна власт извежда единно материята - това важи най-вече за унитарните държави и е характерно предимно за Гърция, Дания, Исландия и др. В тези страни в повечето случаи съществува единен закон, с който се решават въпросите на местното самоуправление. Втората форма предполага законово уреждане на местното самоуправление и функционирането на местните и регионалните власти да се извършва както от държавата, така и от нейните автономни единици, което е характерно за федералните държави. В този случай законодателната техника е доста разнообразна. В Германия, Италия, Испания, Франция и Гърция се прилага пакет от закони за всяко отделно равнище на самоуправление. В Австрия, Гърция, Франция. Швейцария и Португалия съществуват обособени кодекси за функциониране на общинското самоуправление. В Швейцария всеки отделен кантон има правата да приема своя собствена уредба за местното самоуправление и оттук всеки законодател е в правото си да определя вида на нормативните актове.
Нормативната уредба в областта на местното самоуправление в България е разработена и продължава да се усъвършенства в съответствие със спецификата на историческото развитие на страната, опитът на демократичните държави и съвременните изисквания на международната общност. Чрез нея се утвърждава демократичното държавно устройство и се разкриват възможности за приобщаване на страната ни съм европейските структури и съвременния свят.
Местното самоуправление е конституционно защитено у нас. Съгласно чл. 2, ал. 1 на Конституцията- „Република България е единна държава с местно самоуправление", а в глава седма „Местно самоуправление и местна администрация" са заложени основните принципи на законодателството в тази област. Общината е определена като основна административно-териториална единици, в която се осъществява местното самоуправление.
…………………………….
1. Характерни черти и функции на местното самоуправление в България.
Местното самоуправление е конституционно защитено у нас. Съгласно чл. 2. ал. 1 на Конституцията - „Република България е единна държава с местно самоуправление", а в глава седма „Местно самоуправление и местна администрация" са заложени основните принципи на законодателството в тази област. Общината е определена като основна административно-териториална единици, в която се осъществява местното самоуправление.
Тези конституционни рамки определят най-важните характеристики на българският модел на местно самоуправление и дават възможност за доразвитие на тези принципи по законодателен път. Приложен е „пакетен" подход при разработването и приемането на основните закони в тази област: Закона за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА), Закона за административно-териториалното устройство на Република България (ЗАТУРБ), Закона за териториалното деление на столичната община и големите градове (ЗТДСОГГ), Закона за местните избори (ЗМИ), Закона за общинската собственост (ЗОС), Закона за общинските бюджети (ЗОБ), Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ), Закона за администрацията (ЗА), Закона за държавния служител (ЗДС) и др. Между тези закони съществува тясна обвързаност и са в съответствие с конституционните постановки за местното самоуправление.
Основен въпрос при местното самоуправление са функциите на органите за управление на общината, функциите осигуряват възможност за съчетаване на две от най-важните характеристики на обществото - те създават от една страна условия за формиране на устойчивост на социалните системи на територията на общината, а оттам и в цялата страна, а от друга – те определят и насоките за развитие на общината. Цялата организация на местното самоуправление функционира в установен обем, като всеки орган действа в границите на предоставените му компетенции, реализиращи се чрез правомощия.
В рамките на управлението на общината може да се даде положителен пример за добро очертаване на връзките и отношенията между функциите, компетентността и актовете. Това е залегнало в ЗМСМА. В него законодателно са очертани функциите като по общ начин са представени насоките на действие на органите за управление на общината, а чрез тях съществува местното самоуправление.
В чл. 2 от ЗМСМА са очертани функциите, като по общ начин са представени насоките на действие на органите за самоуправление на общината.
Местните органи на самоуправление не са йерархически съподчинени на централните държавни органи. Те се ползват с известна автономия по отношение на своите компетенции, на начините за тяхното упражняване и на средствата, необходими за осъществяването им. Автономията на местното самоуправление е израз на съответна степен на независимост от централната държавна власт. Това не означава противопоставяне по отношение на административния център, нито обособяване на автономни местни териториални образувания, извън единната държавна система. В случая се постига съчетаване на общодържавни и местни интереси при обособена форма на тяхното осъществяване, като се дава предимство на местните потребности и се използват подходящи за целта организационни форми.
Властническата сила, правомощията и компетенциите на местните власти имат относителна самостоятелност. Държавата, чрез конституцията и законите, регламентира основните равнища и формите на функционирането й. По същество държавният законодател определя политическата и институционалната същност на местната власт.
Народното събрание определя организацията и компетенциите на общинските съвети и кметовете. Контролните органи могат да упражняват контрол над местните власти, само в предвидените от закона случаи и само по целесъобразност. Това се касае за дейности, които по принцип са обект на държавно управление, но са делегирани за осъществяване от местните органи.
Местните власти действат в съответствие с общите изисквания за държавно управление. Общинската администрация прилага единните за страната административни процедури и подлежи по общия ред на административен и съдебен контрол.
.......................................
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Местната администрация в Република България е важна институция в държавно-политическата ни система. Местните органи играят съществена роля в реализирането на административната, икономическата и социалната функция на държавата в отделните териториални единици. Поради характера си на органи с обща компетентност те притежават многоцелева структура, широки правомощия, които обхващат различни сфери на обществения живот. В органите от местната администрация се наблюдават широки възможности да изпълняват задачи на централното държавно управление, като в същото време са в състояние да изразяват и отговарят на нуждите на населението.
Идеята за местното самоуправление е позната на човечеството от най-дълбока древност. Тя отразява необходимостта и желанието хората сами да решават своите дела и да участват наред с държавните органи в реализирането на общонародните, държавните задачи. При някои народи самоуправлението като форма на организиран живот се наблюдава преди формирането на държавна организация, при други по-късно, но типичен е примерът на Швейцария, която и до днес не е отстъпила от класическите, традиционни устои на местното самоуправление и чрез референдуми решава значителна част от общодържавните и местни въпроси.
Идеята за местното самоуправление се свързва със самата държава, нейното устройство и съотношение на компетентостите на органите в центъра и по места. В зависимост от съответния период от развитие на самата държава, конкретните исторически обстоятелства, вътрешно и външнополитическите условия, формиращи нейното развитие, в основата на изграждане на компетентността на централните и местни органи се полага, принципът на централизма респ. децентрализма на централната власт. Налагането на принципа на централизация предполага обаче концентриране на властнически правомощия в един, единен център и подчинение на всички долустоящи звена на разпорежданията на този център. Това по същество означава пълен административен контрол спрямо додустоящите от една страна и ограничаване на техните правомощия от друга. Ето защо, историческият опит посочва, че винаги когато в основата на държавната машина се положи централизма, то по същество се ограничава (а в някои случаи ликвидира) местното самоуправление. Въвеждането на принципа на местното самоуправление в държавния механизъм е обратната страна на централизма и за това винаги се свързва с демократичния ход в развитието на съответната държава.
.......................................
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
1. Бузов, Николай; Местно самоуправление и бюджетна автономия на общините: [Изследване] / Николай Бузов. - [София]: Люрен, 1992. - 80 с.: с табл., сх.; 20 см
2. Монев, П. Г., Местно управление и самоуправление: Ръководство /Петко Монев. - Варна : Наука и икономика, 2004. - 150 с.: с ил., сх., табл.; 22 см Изд. на Икон. унив. - Варна. - Офс. изд. - Библиогр. с. 146-149.
3. Салтиров, Димитър Държавна администрация и местно самоуправление / Димитър Салтиров. - Шумен: Унив. изд. Епископ Константин Преславски, 2004 (В. Търново : Faber). - 176 с.
4. Балабанова, Хр. Кметът в местното самоуправление на България, С, 1992.
5. Балабанова, Хр. Местно самоуправление и местна администрация, С, 1996.
6. Баламезов, Cm. Основни системи на местното самоуправление. „Общинска автономия", год. VIII, 1934.
7. Биденкопф, Кл. Солидарност и субсидиарност в едно свободно общество, В: Субсидиарност и солидарност, Фондация „Конрад Аденауер", С, 2000;
8. Георгиев, Л. Общинско самоуправление и администрация, С, 1991
9. Гиргинов, Ал. Държавното устройство на България, С, 1921.
10. проф. д-р. Митко Генешки “Регионална икономика” 2000.
11. Георгиев, Л., Даскалова, Т. Местно самоуправление. С., УНСС, 2001.
12. Б. Грозданов “Финанси на местните органи на управление”, София 1996.
13. Дечев, Ив. и Хр. Стоянов, Общината в чужбина и у нас, С, 1929.
14. Димитров, Д. Кметската власт, Варна, 1944.
15. Димитров, Д. Местна администрация и комунално стопанство, С, 1949.
16. Добринов, В. Пределите на общинската власт, Пловдив, 1926.
17. Драганов, Д. Курс по общинско право, С, 1947.
18. Къндева, Е. Публична администрация. Сиела, 2003,
19. Стефанова, М. Местната власт в България. С., “Хейзъл”, 1997.
20. Кен Елфорд и Дейвид Грей “Наръчник по финансово управление на българските общини”, 1998 г.
21. Косева, Й. Проблеми на финансиране на общинските структури в градовете с районно деление (на база опита на община Варна), -В: Международна конференция „Управление на градовете с районно деление", ФРМС, Пловдив, 1997.
Темата е изготвена 2007 г.
Темата съдържа таблици.
Ключови думи:
местно самоуправление, държавно управление, системи на местно самоуправление, демократичност, централизация и децентрализация на местната власт, местна и публична администрация в България, политика
]]>
