 |
|
Курсова работа
Психология на творчеството
2008 г.
Съдържание
Въведение
"Гледай светлината и се любувай на нейната красота. Затвори очи и погледни. Това, което си видял преди вече го няма, а онова което ще видиш после, още не се е появило.”
(Леонардо Да Винчи)
Може би единствено в изкуството е възможността човек да даде воля на въображението си и да види онова, което винаги е искал. То е онзи фантазен свят, в който всичко е възможно. Не е необходимо да си музикант, за да оцениш величето на съчетаните звуци; да си балетист, за да почувстваш грацията и изяществото на танца; да си художник, за да се насладиш на колорита на картините; да си актьор, за да съпреживееш ролята на силния или слабия герой; да си поет-писател, за да усетиш завладяващото вълшебство на думите и римите.Изкуството е заложено в природата на всеки човек,трябва само да погледнем дълбоко в себе си и да го открием. То е едновременно лична и обществена потребност и е “език” на човешкото желание и стремеж да запази своята неповторимост, уникалност и свобода на избор. “Изкуството – подчертава Толстой – е дейност човешка, състояща се в това, че един човек съзнателно чрез известни външни знаци предава на другите изпитваните от него чувства, а другите хора се заразяват от тези чувства и ги преживяват.”
1. Психология на творчеството
Психологията на творчеството познава факта на вдъхновението, което играе огромна роля както в изкуството, така и в науката. Вдъхновението е тайнствена сила, която властно въздействува върху душата на човека, карайки го да създава произведения, които дори превъзхождат разбирането на самия творец.
Теоретичната дефиниция на термина изкуство най-общо може да бъде формулирана като: специфична форма на съзнание и дейност, която представлява отражение на действителността в художествени образи или всяко умение от по-особено и висше естество. Специфична страна на изкуството е естетическото отношение на човека към света, неговото художествено усвояване. Като наука за усвояване същността и формите на творчеството според законите на красотата, естетиката съдържа в предмета си и изкуството. В центъра на нейната проблематика е поставен въпроса за отношението на естетическото съзнание и изкуството към общественото битие и човешкия живот. Специфичната функция на изкуството да удовлетворява естетическите потребности го поставя в центъра на взаимоотношенията на човека с целия социум.[1]
Няма и едно единствено определение за понятието “творческа личност”. Някои автори, като С. Парнес, поставят акцента върху творческото поведение и го определят като такова, в резултат на което се създават уникални и ценни произведения. Други пък, например Аусубел, обръщат по-голямо внимание на личността, която е способна да прави значителни, уникални, оригинални приноси в изкуството, науката, философията, управлението и други. Според Гилфорд, един от най-известните изследователи на творческата личност, тя притежава следните основни характеристики:
» плавен поток на мисленето;
» гъвкавост на мисленето;
» оригиналност на мисленето;
» дивергентно мислене;
» способност да се дообработва даден материал;
» трудолюбие.
Други изследователи – Тейлър и Андерсън, дават още по-пълна характеристика на творческата личност – тя притежава необикновена енергия; находчивост и изобретателност; познавателни способности; честност, прямота, непосредственост; стремеж към открития; упорство, настойчивост; независимост; интуиция; спонтанност; възприемчивост по отношение на новия опит; способност да се отхвърля несъщественото и второстепенното; способност да се отстъпва; способност за синтезиране, разлагане, анализ, комбиниране, диференциране; ентусиазъм; скептицизъм; смелост; подчертаване на своето “аз”; стремеж да се остава дълго сам; търпимост към другомислещи и др.
Емоциите в общата психология, а оттам и в психологията на творчеството, се определят като особен клас от субективните психологически състояния, отразяващи под формата на непосредствени преживявания, приятни или неприятни усещания, отношението на човека към света и хората, процесите и резултатите от неговата практическа дейност. Емоциите, осъществени чрез творчеството и начина на творческо действие, се обособяват като преживявания, които от своя страна се представят във вид на удовлетвореност или негодувание, възмущение, удоволствие или неудоволствие, във формата на приятно или неприятно усещане. В следствие на това творческите емоции (като елемент на творческото съзнание) оказват съществено влияние на човека в обществото. Истинското саморегулиращо въздействие на човешкото съзнание обезателно предполага включването в дадения процес на човешки чувства, ефекти и преживявания на личността.
В творческата психология трябва да се отделят вътрешна и външна личностна мотивация. Вътрешната творческа мотивация се представя във вид на присъщи на индивида юридически цели, потребности, интереси, мотиви, желания и стремежи и т.н., а външната включва, произтичащите от обкръжаващата човека среда, изисквания и предписания. Самобитна черта на родната творческа психология се явява преобладаването именно на външната мотивация, тъй като тя духовно е ориентирана към външни социални структури-държава, социална среда,църква.
За западната юридическа психология е характерен големият акцент върху формално юридически и политически, а не върху духовните фактори (религия, нравственост и т.н.). Тази закономерност не е преодоляна дори от Великата Реформация с произхождащата от нея религиозно-етическа преценка на човешкия бит. В хода на установяването на протестантското учение във всички сфери на жизнената дейност на обществото са се променяли светогледа,светоусещането, възприемането на света и идеологията на буржоазния свят. Но творческата психология, отличавайки се от трудовата, религиозната, етичната не е била толкова силно засегната и не е подложена на кардинални промени. В нея не се е намерило достойно място за религиозното и нравствено чувство на творческата съвест, което несъмнено значително е намалило възможностите й.
Народната психология е много по-близка от творческата идеология, към религиозните корени на битието, макар в нейните безсъзнателни духовни структури да съществува нерационално асимилиране или отразяване на идеологически обосновани ценностни права. Елементът на алогичната вяра я обединява с религиозните чувства на правото, заставя болшинството,повече да я приема, отколкото да я разбира.
2. Социология на изкуството
През XIX век като отраслова дисциплина на социологията, изучаваща социалното битие на художествената творба, взаимодействието между художествения процес и социалния му контекст, социалното съдържание и функциите на изкуството, възниква науката социология на изкуството. Тя не изучава изкуството в аспекта, в който го разглеждат например, философията, психологията или културологията. Не се развива и в рамките на социологическата теория, а прилага методите на социлогията с цел обяснение генезиса и начините на въздействие на изкуството, също така и за насочването на художествения вкус, тъй като трябва да удовлетвори конкретни потребности на изкуството. Занимава се с голяма част от същите проблеми, с които се занимава теорията на изкуството, изследва художествената култура и мястото й в цялостната система на културата; изучава изкуството и неговата комуникативност; социално-психическите закономерности на възприемане на изкуството от публиката и др. В този аспект може да се твърди, че социологията на изкуството спада към специалните социологии, наред със социология на културата, социология на правото, педагогическа социология и т.н.
Ако се приеме, че изкуството представлява най-широко схващане за качеството като резултат на степента на развитие на конкретното общество и личността, то социализацията на личността е свързана с конкретното историческо формиране на социални качества у индивидите и с приобщаването и научаването на признати и възприети норми ценности, цели и идеали. В повечето случаи изкуството носи индивидуален характер, тъй като е сътворено от отделни личности, но онова, което е заложил твореца в своето произведение не е копие на личност или предмет, а послание към ценителя на изкуството, респективно към някаква част от социума.
"…всеки велик майстор на изкуството ни е дал нов личен израз на природата. Тук действителността е постоянният изменен елемент, а личните темпераменти са творческите елменти, които са предали на художествените произведения техните различни черти…публиката трябва да застане сред тази огромна зала, за да прецени със здраво чувство произведенията на изкуството, тук красотата не е вече нещо абсолютно, не е смешна обща мярка; тя се превръща в самия човешки живот, като човешкия елемент се смесва с неизменния елемент на действителността и дава живот на творбата и на човечеството. Красотата живее у нас, а не вън от нас…” (Емил Зола)
Социализацията на личността е процес, съпътстващ целия живот на човека, който се осъществява под влиянието на фактори: като семейството, формални и неформални социални групи, процеси на обучение, възпитание и др. Понятието социализация започва да се употребява в научен смисъл през 90-те години на XIX век от Емил Дюркем и Франклин Гидънс. Дюркем я определя като въздействие на възрастните върху детето, с цел развиване неговите морални, интелектуални и физически способности. Тя е процес на моделиране на индивидуалното функционално поведение в съответствие с очакванията на културата, в която човек живее. Социализацията включва генерационното развитие на индивида и представлява процес на превръщането му в личност, която се характеризира с усвояване и изпълнение на определена система от социални роли. Процесът на социализацията включва както съзнателно замислените организирани и осъществявани социални въздействия, така и стихийно протичащите процеси. Един от компонентите на този процес е и постепенното изграждане мирогледа на личността, а от тук и на определена система от ценностни ориентации. Социализацията продължава до края човешкия живот, но с увеличаване на възрастта интензивността на социализационния процес постепенно се снижава. В социологията в съдържанието на процеса социализация обикновено се вкючват процесите на усвояване от индивида на знания, умения и ценности, социални норми и роли, приети в обществото и необходими за неговото ефективно функциониране[2].
Понятията социализация на личността и изкуство в най-широкия си смисъл означават качествена степен на развитие на общество и личност. Междуличностните психо-социални, функционални и вътрешно психически активни отношения се приемат за основен двигател на развитието и динамиката на социализацията на личността и изкуството. Възприемането на духовните ценности се основава на една ирационална, емоционална потребност. “Изкуството е отражение на действителността”. Действителността е общия източник на всички действия на човешкия дух и затова не може да се обясни спецификата на обективните страни на изкуството. Освен това в него има както обективна, така и субективна страна, т.е. първоначалното действие на твореца е насочено към създаването на произведението, но именно тази насоченост действа формиращо и на него. Докато твори той преживява въздействието, за да го предаде след това на публиката. Изкуството е едновременно резултат и действие В него цялото богатство на действителноста се пречупва през социалния и индивидуалния живот на човека. Тук е важно да се подчертае, също така, че не е възможно овладяването на изкуството като духовно извисяване и абстрактен усет за красота чрез науката и дискурсивното мислене, а това е така, защото интуитивното, понякога несъзнателно потапяне на творческия индивид в света на произведението е освободен от теоретичен и критичен анализ.
От понятията психология, личност, изкуство и определена степен на социализация бихме могли да обобщим един агрегиран образ на психологията на твореца. Психологията на твореца (употребяваме тая дума в широк смисъл: всеки творец на произведение с художествена стойност) ще бъде една специална, диференциална психология и, естествено, трябва да се съобразява с общата психология, да изхожда от нея и да се основава на нея. Този път ще следвам и аз. Материалът, който ще имам предвид, е взет от изповедите на някои творци-поети, обаче, не от техните автобиографии, а от произведенията им, в които те рисуват герои-поети. Предполагам, че съм в правото си да допускам, че един творец ще включи повече автобиографични черти в един свой герой-поет, ще даде много повече свое и ще го даде много по-правдиво и откровено (често пъти несъзнателно), отколкото ако пише автобиография.
Първата област, с която започва всяка обща психология и с която би трябвало да започне и една специална, диференциална психология, това е, безспорно, сетивната област. Посредством сетивата ние влизаме в контакт с многообразния външен свят; посредством тях ние събираме и трупаме впечатления, усещания, възприятия, образи и представи, които по-нататък събуждат и раздвижват целия регистър на нашата емоционална сфера; сетивата дават основата, онова, което изгражда нашия вътрешен мир. Сетивната област е най-съществена и най-основна. Богатството и пълнотата на душата зависи в голяма степен от нея.
Творецът възприема нещата, външния свят, по един своеобразен начин, не така както се възприема от обикновените хора. Творецът е съзерцателна натура. Той наблюдава света и трупа впечатления. Мопасан, в книгата си “По водата” казва: “Романистът представя големи опасности: той гризе, плячкосва, и експлоатира с умът си всичко, което му се падне пред очите. Неговото око е като помпа, която всичко смуче, като ръката на крадец, която постоянно прибира. Нищо не му избягва. Той къса и събира неспирно; събира движенията, жестовете, намеренията, всичко което минава и се случва пред него; забелязва най-малките думи, най-малките движения, най-дребните неща. Той трупа от сутрин до вечер наблюдения, от които прави книги за продан, разкази, които обикалят света, които ще бъдат четени, разисквани и тълкувани от милиони хора”.
На външните впечатления, които получава от света, творецът реагира с богати многобройни представи. По тази причина, за възприятието на твореца, светът е по-пълен, по-интересен, по-богат, по-красив. Затова творците често пъти ни показват красотата на света там, където ние, простосмъртните, не можем да я видим. Но богатството и живостта на представите у твореца се дължат и на разнообразните, често пъти далечни и неочаквани асоциации, които са му свойствени. Един звук, една багра, едно лице, един жест, един незначителен повод могат да възкресят в него едно гъмжило от представи, от образи, спомени, мелодии, стихове. При възприятието на нещата творецът привнася към външните сетивни впечатления много повече психични данни, отколкото всеки обикновен човек. При него възприятието е повече обагрено с чувство.
Често се наблюдава едно трансформиране: тази поетическа равноценност между доброто и злото твореца пренася от изкуството - в живота. Поетическата равноценност се преобразява - в съзнанието на твореца, разбира се - в реална равноценност между доброто и злото. Това, което има еднаква цена за твореца при неговото творчество, придобива еднаква цена и в неговия живот. На това се дължат, между другото, нравствените падения на много творци. Сигурно, изхождащ от тази поетическа преценка на доброто и злото, Оскар Уайлд говори следните странни думи в изповедта си “De profundis”: “Аз казах вече: пътищата на боговете са удивителни; те ни наказват за това що е добро и човеколюбиво у нас, както и за това що е лошо и извратено. Значи аз трябва да се примиря с факта, че еднакво мога да бъда наказан и за стореното зло, и за стореното добро. И аз не се съмнявам, че това е справедливо. И това помага и трябва да помогне да вършим както добро, така и зло. Че трябва да бъдем щедри както във вършенето на доброто, така и във вършенето на злото.”
Ние наблюдаваме нещата с цел да ги опознаем и ги познаваме дотолкова, доколкото това познание ни е необходимо за нашия практически живот. В обикновения си живот ние имаме знание само за тези качества на даден предмет, които ни са достатъчни, за да ни помогнат да си служим с този предмет в своята практика, които са ни достатъчни, за да можем правилно да се ориентираме в света. Не е така при твореца. Творецът опознава нещата не за целите на житейската практика. Често пъти неговото внимание е насочено към онези неща и лица, от които никаква полза за ежедневния живот не може да се извлече. Той има непрактическо отношение към света. За твореца един предмет е ценен с някаква своя особеност, скрита за погледа на другите, често пъти с онова, което този предмет напомня или събужда в съзнанието. Често пъти той няма достатъчно познания за най-обикновените неща, за онова, което е необходимо за ежедневната практика на всеки човек. Знанията за нещата при твореца не се превръщат в правила за действане. Често пъти той постъпва несръчно с най-обикновените работи и прави грешки там, където един практически насочен човек, дори едно дете, биха постъпили правилно и безпогрешно. Това се дължи на обстоятелството, че неговите знания и впечатления остават в сферата на съзерцанието, без да могат да изминат обикновения път към волевата сфера, без да се превърнат в редовни правила за действане.
Но непрактичните хора изобщо имат по-високи духовни интереси. Затова Оскар Уайлд казва, че има нещо велико в това да си непрактичнен и приписва на Христа заслугата, че е научил човечеството на величието на непрактичността, като е съветвал хората да не си губят времето в ежедневните си дребни грижи, а да вземат за пример живота на птичките Божии и цветята. Непрактичността на твореца, следователно, не трябва да бъде схваната като резултат на ограниченост в знанията, а на нещо друго. Наблюденията на твореца не се отличават от наблюденията при научното познание. Като изучаваме научно нещата, нашите възприятия се отнасят в рационалната област на съзнанието ни. Те се подлагат на обработката на мисълта. Ние се стараем да сханем правилно отделните качества на предмета, да констатираме общите белези, което е резултат на анализа, абстракция и синтеза, да открием каузалните и логически връзки и отношения, законите, които са дейни при даден предмет и т.н. Представите, получени от предметите, се превръщат при научното познание в понятия.
При наблюдението на твореца, образите, представите, впечатленията, нямат рационална сила. Те не се превръщат в понятия, в общи идеи, а си остават представи, образи, които впоследствие, чрез работата на въображението, стават все по-живи и по-живи, изменят се и се насищат богато с чувства. Истината, до която се е домогнал един творец, поетическата истина, както можем да я наречем, е само едно емоционално преживяване, едно внезапно, често пъти, необосновано хрумване. Поетическата истина остава в емоционалната сфера на душата; твореца не се старае да я обоснове научно със средствата на логиката, да я доведе до една научна убедителност, да я аргументира изчерпателно.
Но у него е силно развито онова, което се нарича интуиция. Посредством интуицията той понякога безпогрешно схваща зависимостите между нещата. Хрумванията на творците много често са онези истини, които науката схваща със свои средства много по-късно.
В поетическите творения светът се пресъздава по особен начин. Както твърди Анри Бергсон, в поезията има изобразен един сгъстен живот. Бергсон сочи за пример драмата: в три действия, за два-три часа, пред нас се изнася една житейска драма, която може да се случи в живота, но в живота тя ще бъде изпъстрена с много други събития, случки и явления и ще протече за много по-дълго време. Творецът избира само най-необходимото, най-същественото, най-изразителното. Тъкмо то има най-голяма цена за него. И понеже това най-ценно в поетическо отношение нещо го има в произведенията на изкуството повече отколкото в самия живот, дето то е разхвърлено, смесено с поетически безразличното, скритото, мнозина творци в известни периоди на своя живот са поставяли поезията и въобще изкуствата по-горе от самия живот. Или, с други думи, за твореца често пъти са били по-важни и по-ценни преживяванията, внушени от произведения на изкуството, отколкото преживявания, внушени от живота. Тая власт на изкуството пред живота за някои творци достига до своята крайност.
Животът за твореца е обект на съзерцание. От нещата твореца отнася често пъти само едно малко, незначително качество, само едно краткотрайно впечатление, което по-нататък той ще доразвие във въображението си, ще пресъздаде, ще допълни, ще обогати, ще украси. Тъй като творецът обикновено вижда не онова, което е нужно за практиката, което виждат всички хора, и тъй като светът го интересува от особено гледище, той често пъти е чужд за живота, за обикновения ежедневен живот, странник, липсва му орган и средство, за да се приспособи към обикновеното, към житейското, към нормалното.
3. Изкуството
Изкуството се поражда и съществува на базата на духовната култура, то я обективизира. Духовно-културната човешка дейност оставя трайни и изпълнени със смисъл следи в природата. Културата преди всичко създава относително устойчиви правила на поведение, налага определени начини на създаване или ползване на ценностите както и тяхното класифициране, а тези правила и норми служат за приобщаване на човека към дадена социална група и регламентиране принадлежността му към нея. Това е начин да се осигури относителна значимост и дълготрайност на самата група. От тук е възможно да се изтъкне връзката на културата с адаптивността т.е. човешкия индивид се приспособява, чрез нея към тенденциите за самосъхранение и развитие на социалната група. Съществена особеност на изкуството, е че неговите творби улавят човека именно в онзи момент когато той иска да преодолее адаптацията и да се прояви като личност.
Изкуството е обществена връзка и по произход и по предназначение. Взаимодействоето на изкуството с другите социални структури и особено с другите разновидности на духовното общуване, налага съществен отпечатък върху общуването на хората.То дава възможност за себеизразяване, освен това разчита на личните преживявания, които се превръщат в общи за социума. Не е възможно, обаче креативността на творческата личност да се прояви изведнъж. Теоретиците на изкуството, както и активните му представители изтъкват като особено важен момента на вдъхновението, освен умственото усилие необходимо за всяка творческа дейност. То характеризира не само повишеното емоционално състояние, но и по-интензивната мисловна дейност, като това благоприятства яснотата и богатството на фантазните образи. По отношение на това кога се появява то няма точно определен емоционален момент. Креативната личност може да е под вляние на стенични или астенични чувства, а състоянието, в което се намира се нарича творческо настроение.
Изкуството дава възможност не само за поглед навън към заобикалящия свят, а и позволява на личността да надникне в дълбините на своята душевност. Любителите на поезията, например, се вдъхновяват именно от онези стихове, които отдалечават човека от преходното, тривиалното, ежедневното и му позволяват да почувства себе си. Изкуството предизвиква специфична, вътрешна дейност на общуване със себе си. Това подчертава и подсилва значението и незаменимостта на личността като субект на различните видове дейности. Социологията не може да отрече, че в изкуството много важно значение се придава на това, което се осъществява между творбата и личността. Възприятието на една или друга творба е личен избор. Но присъствието на изкуството в социалния живот свързва хората по един непреднамерен начин. Значението на изкуството в социологията се определя от това, че като подкрепя общите интеграционни процеси и тенденции по един непосредствен и непринуден начин осъществява взаимопроникването между социалната и личностна система. Изкуството разширява действителността на човека в различни и противоположни посоки. Не я свежда единствено до ограничения кръг на непосредствено обкръжаващите го хора, предмети и ситуации, но и до други ценности намиращи се извън предела на практическия му живот и непосредсвено общуване. Изкуството помага на човека да се вслушва по-често в себе си, а това сякаш изразява особената вътрешна потребност от преосмисляне на живот.Личността в постоянен досег с изкуството преосмисля своя живот по-често и в това е нейното предимство, защото по-често се измерва като индивидуалност в други мащаби и се разглежда в по-висок жизнен човешки аспект. От интереса към себе си се появява и интереса към близкия, любимия, приятеля. По този начин индивидуалния интерес при общуване с изкуството се превръща в социално явление.
Психологията на литературното творчество от своя страна предлага възможност за запознаване с основни възгледи за природата на творческия акт, елементите на творческия процес и спецификата на литературната творба като резултат. Използва се широко интердисциплинарно поле на информация и насоки от науки като: обща и социална психология, философия, естетика и най-вече – литературознание. С оглед функционалното единство на изследванията и мотивацията им се очертава специфично методологическо поле, в който системообразуващ фактор е художественият субект. Психология на литературното творчество се дефинира като литературоведска дисциплина в отлика от психология на творчеството, психология на изкуството и психология на научното творчество.
Проблематиката на подобен «творческо-психологичен» анализ изследва:
· Отношението субект, естетически субект, художествен субект.
· Обществен художествен субект, социалната природа на творчеството.
· Общност и различие между човека и твореца.
· Творчеството като онтология и императив
· Познание, опит, интуиция – познавателната същност на литературното творчество.
· Вдъхновение и творческа дейност, потенциални и актуални възможности.
· Въображението – архетиповата основа и митологичното мислене като пласт.
· Подходи в психологията и естетиката към творческия процес.
· Пораждането на смисли в отношението съзнавано- несъзнавано.
· Навикът и спонтанността.
· Специфика на литературната художественост в отлика от другите изкуства.
· Творческата природа в отношението човек – свят и т.н.
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
1. Ангелов, Б. Изкуство и социализация на личността.БАН, С., 1984.
2. Арнаудов М. "Психология на литературното творчество".
3. Горанов, К. Съвременникът и изкуството. С., 1983.
4. Елюар, П. Мисли върху изкуството. Антология. С., 1979
5. Пирьов, Г. Психология на творчеството. С., 1981
6. Тодорова, Е. Социална психология. С., 1995
]]>
