 |
|
УНИВЕРСИТЕТ ЗА НАЦИОНАЛНО И СВЕТОВНО СТОПАНСТВО
КУРСОВА РАБОТА
На тема:
Класически проблеми - онтология и гносеология
2006
Съдържание:
І. Онтологическият проблем във философията
ІІ. Гносеологическият проблем във философията
1.Социокултурна природа на познанието
1.1 Дейностен подход към познанието
1.2 Социокултурни аспекти на познанието
І. Онтологическият проблем във философията
Въпросът за смисъла и същнстта на човешкия живот, а и за живота въобще не престава да бъде актуален, винаги жив и търсещ разумен отговор. Много мислители от антично време до наши дни се опитват да намерят отговори на въпросите засягащи човешкото битие, да изяснят структурата му, да намерят целта и смисъла на съществуващото, да открият същността на Битието, както и много други въпроси, главно от екзистенциален характер, които чакат своите отговори и то разумно обосновани. На тези проблеми от мирогледен характер философията се опитва да даде адекватни и задоволяващи отговори.Философията е тази, която търси уникалната, всеобща, всепроникваща същност на битието, тя е наука за отношението между мисленето и битието, наука за най-общите закони за развитието на природата, човешкото общество и света като цяло.Тя отразява любовта към мъдростта (гр. phileo-обичам и sophia-мъдрост). Философията има за основна задача да изгради фундамента на светогледа - системата от възгледи и представи за космоса (гр.kosmos-вселена, всемир, свят) и мястото на човека в него.
Онтологическите проблеми, свързани с битието, както и гносеологическите, отнасящи се до теорията на познанието, спадат към класическите или още вечни проблеми във философията.
Философията е науката, която имплицира редица фундаментални проблеми, като ги поставя в контекста на световното цяло. Проблемът за битието е базисен, първостепенен за философията, за пръв път се въвежда през ІVв. пр. н.е. от школата на елеатите. Светът, космосът познава себе си чрез своето друго- човека, посредством логоса. Представата за битие , природа (natura), общност (cultura), възникват едва, когато можем вече да мислим всички тези реалии, да обобщаваме, да ги абстрахираме с оглед общото цяло. Ако в самото начало философията се развива като натурфилософия (Талес, Анаксимандър, Хераклит, Анаксагор), поставяйки на преден план едното природно първоначало(земя, вода, въздух, огън), то на един по-късен етап тя прераства в един вече завършен процес на абстрахиране до идеята за битие като нещо нематериално. Логосът обхваща света в неговата цялост. За древните битието е космос- цялост, хармонична завършеност (Парменид, Платон, Аристотел). В него има целесъобразност , движение от хаос към ред. Платон и Аристотел за пръв път говорят за битие в собствения смисъл на тази категория. Платоновите идеи са своеобразен връх в саморефлексията на общото, на същностите. Те са нещо само по себе си и само за себе си – нещо обективно, истинно, трансцедентно. Това, което сетивността познава , това, което е достояние на опита, е само “свят на сенките”, призрачност, напомняне за битие, но не и самото битие. За да познаем битието трябва да се обърнем към самата всеобщност в нейната йерархична градация, чийто връх е идеята за благото.
.................................................................
ІІ. Гносеологическият проблем във философията
1.Социокултурна природа на познанието
Познанието като адекватно възпроизвеждане на действителността е поначало вплетено в жизнената дейност на човека. То има социално-културно детерминиран характер. Човешкият индивид става личност, доколкото се научава самостоятелно да овладява различни способи, умения, форми на мислене и др. Преди да продължи делото на предните поколения, той е задължен да усвои в определена степен и обем вече натрупаното човешко знание, да съотнася себе си с него- това е категоричен императив на развиващото се познание и знание. Въпросите за това, по какъв начин се познава света, какви са начините за придобиване на знания, са поставени от човека още в дълбока древност, когато е започнал да се осъзнава като противостоящ на природата. Постепенно се е достигнало до определено знание за самото знание. Това е времето на възникване на философията в рамките на митологията, когато тя се е наложила като универсална форма на знанието и културата. Оттогава в размишленията на философите винаги присъстват въпроси на познанието и на неговата теория.
Теорията на познанието, или гносеологията ( от гр. gnosis- знание, познание и logos-наука), изследва природата на човешкото познание, закономерностите на неговото развитие, пътищата за постигане на обективно и истинно знание, критериите за неговата истинност и т. н. Този термин се предлага от Кант през ХVІІІв., тъй като с появата на различните науки през вековете, изниква и нуждата от теория за самото познание. В сферата на гносеологията и особено през епохата на Новото време се утвърждава следната проблематика: субективно и обективно, сетивно и рационално, конкретно и абстрактно, емпирично и теоретично и др. В началото на ХХ в. се изменя съществено проблемното поле на гносеологията, като в него са включени нови, нестандартни идеи и въпроси, излизащи извън класическата рационалност. Това е свързано преди всичко с постигането на фундаментални научни открития (предимно в езикознанието), обуславянето на некласическата наука и принципно нова визия на света, хуманитаризация на знанието и осъзнаването на науката като културен феномен. Наблюдава се разширяване на предмета на съвременната гносеология и насочването и към много образните форми и типове знания, нарастване на хипотетичността в познавателния процес.
.................................................................
Идеята за това, че истината е не само съответствие на знанието на предмета, но и съответствие на предмета на своето понятие, е постижение на философската мисъл, обогатяващо разбирането за истината. Друг е въпросът, че тази форма на съответствие у различните автори има различен смисъл: при Платон тя е съвпадение на вещта с вечните идеи; в християнската философия - съответствие на вещта на божествената идея; във философията на Хегел например истината се разглежда като съгласие на предмета със самия себе си. Истината е свойство на разума. Тя се съотнася с понятието действителност, тя има различни измерения, но тя е и само една.
В последно време се налага тенденция за лансирането на дескриптивния подход към разработване на проблема за истината, в който на преден план се изнася сравняването на различните форми на знания относно многообразието на практиките, традициите и типовете рационалности, проблеми и мнения и т.н.
Онтологията и гносеологията спадат към т.нар класически или вечни въпроси на философията с тяхната фундаменталност и поради факта, че те се явяват нейни връстници. Философите осмислят пределните основания на Битието, начините на познавателна дейност, същността на природните явления и закономерностите на социалния живот. По този начин отговарят на неизменната потребност на човека от цялостна ориентация в действителността. От раждането си философията е стремеж към истината, опит да се постигне хармония и равновесие между човека и света.
1.Философски речник, съвременни философи ХІХ-ХХв., С. 1993
2. Корет, Емерих-“Основен курс по философия”-3 тома
3. Радев, Ради- “Антична философия”
4. Платон- “Държавата”, С. 1975
5. Хегел, Г. В. Ф.- “Енциклопедия на философските науки”. С. 1982
6. Герджиков, Сергей- “Философия”, С. 2001
Темата е изготвена 2006г.
Не съдържа таблици
Ключови думи:
философия, онтология, битие, гносеологически проблем, човешко познание, истина, култура, Платон, Аристотел
]]>
