 |
|
Реферат
Аристотел – “Никомахова етика”
2007 г.
Съдържание
2. Аристотел – “Никомахова етика”
1. Аристотел
Според общоприетото мнение Аристотел се смята за баща на политическите науки. Факт е, че понятието за политика, наложило се днес чрез Аристотеловия трактат, има специфични измерения. Те са в знания, умения и практики превърнати в изкуство. Тогава е неизбежно кореспондирането между историята на знанието за политика с историята на политическия опит. Но освен политическите възгледи и анализи, характерни с оттенъка на философското мислене и философските науки, при Аристотел има и значително развитие на философското му мислене спрямо чисто човешките чувства – разум, вяра, добродетели. Именно анализираното от нас произведение „Никомаховата етика” на Аристотел е точно такова анализиране на благата, тяхната същност и природа, както и на чисто човешките приоритети изграждащи неговото съзнание и воля.
Античните политически знания на Аристотел са по-скоро изкуства и съдържат цялостна програма за възпитание (дидактика) и етика, както и формирането на ценностна перцепция (епистемология и естетика), също и комуникативни умения (риторика), и умения за сигурност (техники) и навици и не на последно място умения за мислене (логика). Водещ приоритет в началото на „Никомаховата етика” е именно изкуството като такова и приоритетите, които осигурява обучението и възпитанието. Това е най-очевидно и в трактата "Политика", където има преди всичко етически напътствия за цялото разнообразие от човешки дейности. Най-впечатляващ е аргументът в глави седма и осма, който "разделя" политическото на два хетерогенни вида: господарска и държавническа власт. Това е политико-антропологичната теза на Аристотел За него робството, войната и ловуването са естествени асиметрични форми, различни от политиката между равни, която изисква знания за изкуството на приятелството (filia).
2. Аристотел – “Никомахова етика”
Още по-очевиден пример е етическото произведение на Аристотел "Никомахова етика", където на свой ред има цели абзаци и позовавания на "Политика". Следователно политическите идеи съществуват като морални много преди да е канонизирано знанието за политиката. Моралността полага еднопосочността на политиката: "Само по един начин сме добри, а по многобройни начини сме лоши." (Аристотел, 1993, с. 49).
Политическото знание е конституирано консенсуално в рамките на дадена култура и общество. То е имплицитен опит за конкретната култура. Най-често знанието за политиката е езотерично: "В прекрасните и справедливите неща, с които се занимава политиката, има толкова голяма разлика и неустановеност, че изглежда ги има само в законите, но не и по природа." (Аристотел, 1993, с. 18). Аристотел смята, че: "Може би ще се приеме мнението, че към най-висшата и най-основната наука. А ясно е, че това е науката за държавата. Защото именно тя предписва какви науки трябва да има в държавите и кои от тях и до каква степен всеки да изучава. Виждаме още, че най-почитаните способности (dunamis) - такива като стратегията, изкуството да се управлява домакинството, реториката - също са подчинени на нея. Понеже се занимава и с останалите практически науки, а освен това постановява какво трябва да вършим и от какво трябва да се въздържаме, то нейната цел обхваща целите на всички други науки, така, че тя именно ще е човешкото благо." (Аристотел, 1993, с. 18). Положението на политическите идеи не стои така по отношение на обществата в неевропейските култури. Затова политическите идеи са a priori за политическите науки: "Защото три начина на живот (23) изпъкват - този, за който сега казахме, (това е именно удоволствието), вторият - политически, и третият - съзерцателен." (Аристотел, 1993, с. 21).
За Аристотел всичко съществуващо може да се опише с краен брой негови начини на пребиваване в света, с краен брой "евствувания на естеството му". Те са и крайните изказни форми, отвъд които не може да има разбиране. Накъсо, това са категориите, в които мислим нещата и чрез които ги изказваме и които в последна сметка са отглас на действителното битие. Според Аристотел те са десет, а именно: "или същност; или колко; или какъв; или в какво отношение; или къде; или кога; или в какво положение; или в какво състояние; или действие; или да се подлага на действие". Аристотел дава и съответните примери: така напр. "същност" е "човек", "кон"; "колко" - "два лакътя", "три лакътя"; "в какво отношение" - "на две", "по-голямо"; "къде" - "в Ликея", "на площада" и т.н.
Днес тези определения ни изглеждат странни, но надали имаме основания да смятаме, че и на съвременниците им са звучали по-ясно: просто тези определения са крайните места на изказването и мисленето и отвъд тях не стои нищо друго с оглед на съобщимата истина. След множеството редакции и систематизирания чрез латински преводи и схоластически тълкувания Аристотеловите категории се отливат в терминология, която стои в основата на научността. Затова изброените по-горе десет форми на съобщаване на битието на съществуващото днес имат следния вид: субстанция, количество, качество, отношение, място, време, положение, състояние, действие, подложеност на действие. Ако си представим съществуващото някак като сфера (а идеалът за завършеност древните са си го представяли така), то категориите ще са своего рода "дреха", в която всяко нещо е "облечено".
В своята "Никомахова етика", чрез философското изследване на добродетелта, характера и мъдрия живот, Аристотел отправя предизвикателство за интелигентен контрол над емоционалния ни свят. В нашите добре овладени страсти има мъдрост, която насочва мисленето ни, ценностите ни, оцеляването ни. Но тя лесно може да бъде изкривена и твърде често се случва именно това. Както и Аристотел сам отбелязва, проблемът не е в нашата емоционалност, а в нейната адекватност и изява. Можем да разделим съзнанието на два типа рационално и емоционално. Тези два същностно различни начина на разбиране взаимодействат помежду си и изграждат нашия духовен живот.
За философското размишление формата е "душата" на предмета, образецът, по който се реди някаква вещественост, докато материята е онова, от което нещо става такова, каквото е "по понятие", именно отличително постигане на единство между веществена застиналост и мисловна динамика, постигане на една пълнота и цялост за всеки отделен предмет. Сама по себе си веществеността, материята е лишеност от форма, но наред с това е и възможност да придобие изглед, ала това става действително само тогава, когато към нея се прибави енергия, когато и се даде тласък и този тласък открие в дадена вещественост условията за търсената пълнота и цялост. Това налага към всяка вещественост т.е. към всяка потенциалност да се прилага съответната й движеща форма, която вече я прави действителност и ние можем да кажем, че едва след това имаме "този предмет". Материята е отсъствие на форма, но заедно с това е и възможност да придобие такава: материята е субстрат. Във видимия свят ние се срещаме с различни "материи", от които са съставени и различните неща според различни форми, казано иначе - ние виждаме "особености". В мисленето, където нещата опират до "изобщности”, материята е винаги една - първоматериалът, от който потенциално могат да възникнат всички неща и към който могат да се приложат всички форми. Но тъй като такава материя може само да се мисли отвлечено, то тя няма непосредственото битие на нещата и затова е винаги "неопределен субстрат" - материята "подлежи", но никога не е "подлог" в смисъла на "извършващо действие".
Действието, възникването, промяната имат друг, невеществен произход, макар да се демонстрират във веществености. Аристотел определя и характеризира подобни понятия, като характера на анализа включва поставянето на теоретични основи и изграждането на практически обяснения. Той ги обвързва както с линостните качества, така и с чисто практическите обществени процеси.
Обаче за разлика от Сократ Аристотел не отъждествява напълно добродетелта със знанието, а отчита ролята и на други фактори, които формират моралния образ на човека, като страстта, волята, нравът.
Етическите добродетели са също значими нравствени способности на индивида. Но техен материален субстрат са афектите и други подобри състояния, свързани с волята, характера и навика. Те се отнасят по-непосредствено до практическата дейност на човека и правилата, съблюдаването на които довежда до достигането на наслаждението и хармонията в живота на човека. Към тях принадлежат умереността, храбростта, великодушието, благородството, откровеността и пр. В качеството си на статус и норма гражданските добродетели също спадат към етическите добродетели. От тях за най-значима и универсална се определя справедливостта. Нейното осъществяване като всеобщо благо за гражданите е една от задачите на политиката, упражняваща нравствено-възпитателната си роля като законодателни функции - обстоятелството, което подсказва вътрешната връзка между етиката и политиката в системата на т. нар. практически науки.
Трите основни стълба на моралната философия на Аристотел са биологическите и други подобни потребности на индивида, разумът (знанието) на личността и гражданските закони на държавата. Техният синтез изразява пълната идентичност на човека, същността на нормите на човешкото битие като мяра на общочовешкото и индивидуалното, обективното и субективното начало, единство на природата и индивида, човешките възможности и тяхната практическа реализация, между идеала като върховно блаженство и различните - икономически, социални и духовни — фактори на обществото. Този основен извод е и главното теоретическо завещание на „Никомахова етика" на гениалния античен мислител.
Всяко изкуство и всяко изследване, както и всяка постъпка и съзнателен избор, изглежда се стреми към някакво благо. Затова добре са определили, че благото е това, към което всичко се стреми. Има някаква разлика между целите - едни са дейности, а други са дела в резултат на тях. И от тях има някои, който са цели отделно от постъпките; в такива случаи делата, естествено, са по-добри от дейностите. Понеже съществуват много постъпки, и изкуства, и науки, то възникват и много цели - здравето е цел на медицината, корабът — на корабостроителството, победата — на стратегията, богатството — на изкуството да се управлява домакинството. Всички те са подчинени на някаква способност, както на ездаческото изкуство е подчинено изкуството да се правят юзди и всички други ездачески приспособления, а последното пък, както и всяко военно действие, са подчинени на стратегията; по същия начин и останалите дейности зависят от други. Във всички тях целите на всички основни дейности са по-предпочитани от целите на тези, които са подчинени - защото и към последните се стремят заради първите. Обаче няма никаква разлика дали тези дейности са целите на постъпките или са нещо друго, отделно от тях, както е ясно от споменатите науки.
В Глава втора се анализира целта на човека при неговата дейност. Ако целта на нещата, които извършваме, е желана от нас заради самата нея, а другите са заради нея, и не всички цели избираме заради друго (защото така се отива към безкрайност, така че стремежът ни е безсъдържателен и безполезен), то ясно е, че тя ще да е благото, и то най-висшето. Тук става въпрос и за вината – основно понятие в проблематиката, засегната от Аристотел.
На гръцки "вина" означава aitia и се мисли като "изместване от определен ред", т.е. от предзададения начин на постъпване. Затова не е чудно, че когато превеждаме aitia ние даваме на нашия език думата "причина", посочваме първото място ("първия чин"), от където е тръгнало "провинението"; не е чудно, че във философската традиция осмислянето на битието на нещата се свързва най-вече с учението на "причините". Него също го дължим на Стагирит, който, определил нещата в тяхната действителност като съчетание на материя и форма, търси вече "двигателите" на онова бленувано състояние, в което всички неща ще придобият образцовият си вид. Това търсене е една надежда за постигане на "пълнота и цялост между материя и форма" (ентелехия) и по същество е целта на научното подхождане към света - представянето на нещата във възможно най-изчистен облик. Аристотел, един съвършен елин, няма как да не проведе такова търсене под девиза "Не нещата, каквито се виждат, а каквито трябва да бъдат".
Важно за Аристотел е да определи самата същност и природа на щастието – щастие от стореното, от изкуството или дори от самото философстване. Аристотел анализира щастието дори и в неговата крайност. Дали щастлив е човек, когато умре? Или това е напълно глупаво, особено за нас, които казваме, че щастието е някаква дейност? А ако не наричаме щастлив починалия, — и Солон няма предвид това, — а кажем, че сигурно се счита за щастлив човек, когато той като че ли вече се намира извън злините и нещастията, то и в това има някакво съмнение; защото изглежда, че за този, който е починал, има и някакво зло, и някакво благо, а ако това е така, то е така и за живия, който не усеща, например, почитта и презрението, и добрите постъпки на децата и изобщо на потомците си, и неуспехите. 4. Впрочем и това съдържа съмнение. Защото за този, който е изживял живота си щастливо до старост, и е завършил живота си, когато е дошло времето, са възможни много поврати по отношение на потомците му и някои от тях могат да бъдат добродетелни и в живота си да имат успех по достойнство, а за други — да бъде обратното. Ясно е, че може но всякакъв начин те да живеят различно в сравнение с предците си. Наистина би било абсурдно починалият да се променя заедно с тях и да става отново ту щастлив, ту нещастен. Абсурдно е също и [участта на] потомците никак и по никакво време да не достига предците.
Щастието е определена дейност на душата съобразно добродетелта. А от останалите блага едни възникват по необходимост, други пък по природата си са такива, че съдействат и са необходими като инструменти за него.
Според Аристотел, изкуството (което е водещо в неговото произведение) се занимава и с останалите практически науки, а освен това постановява какво трябва човек трябва да върши и особено тия, които са свързани по един или друг начин с него, и от какво, трябва да се въздържат, то целта на изкуството обхваща целите на всички други науки, така че тя именно ще е човешкото благо, защото макар и да е едно и също благото за отделния човек и за държавата, все пак изглежда е по-важно и по-правилно да се открие и да опазва благото за държавата. То е желано за всеки един поотделно, а още по-прекрасно и по-възвишено е да го има народът и държавата.
Еднаквостта и точността при подобни съждения в мисленето с точност трябва да се търсят във всички разсъждения, както не се тя търси и в занаятчийските произведения, които Аристотел дава за пример, анализирайки практическия аспект на изкуството. Според Аристотел в прекрасните и справедливите неща, с които се занимава политиката (понякога обвързвайки ораторското изкуство в политиката с функциите и значимостта в изкуството), има толкова голяма разлика и неустановеност, че изглежда ги има само в законите, но не и по природа. Някаква такава неустановеност има и при благата, понеже от тях за мнозина произлизат вреди: едни хора в миг загиват заради богатство, а други — заради смелостта си.
Друг основен проблем, който Аристотел анализира в „Никомаховата етика” е въпросът за образованието и образования човек. Според него образованият съди добре за отделните неща, а образованият във всички области — за общото. Отново обвързва образованието с политиката. Той смята, че младият човек не е годен да се обучава в политиката, понеже няма опит в житейските проблеми, а тук става въпрос, от тях и за тях Освен това, следвайки доброволно страстите, той слуша лекомислено и без полза, тъй като целта на политиката е не знанието, а постъпката. Според него няма разлика дали човек е млад по възраст или младеж по начин на мислене, защото недостатъкът не се дължи на времето, а произтича от това, че той живее съобразно със страстта и преследва всякакви цели. Именно така знанието става безполезно за такива хора, както и за невъздържаните, докато за хората, които направляват стремежите си и действат в съответствие с разума, много полезно би било да знаят тези неща.
А оттук възниква спорният въпрос, дали щастието подлежи на научаване, или се придобива чрез обучение или чрез привикване, или чрез някакво друго упражнение, или е дадено като божествена съдба, или по силата на случая? Действително, ако има за хората и някакъв друг дар от боговете, то естествено е щастието да е дадено от боговете, понеже най-вече то, от всички човешки блага, е най-прекрасното. Това вероятно е повече предмет на друго разглеждане; но ясно е, че ако не е дадено от боговете, а възниква от добродетелта или от някакво знание или упражненост, то е сред най-божествените неща; защото като награда и цел на добродетелта, изглежда, че е нещо най-прекрасно, божествено и блажено. То би могло да бъде и нещо общо за мнозина. Защото, в резултат на някакво обучение и занимание, е възможно да съществува у всички, които не са истински добродетелни. И затова, според Аристотел, ако е по-добре да бъдеш щастлив така, отколкото по силата на случая, то вероятно затова човек е щастлив, понеже това е естествено за нещата, които според природата си са най-добри. По същия начин е и при нещата, които произтичат от изкуството или някаква друга причина, и най-вече — от най-добрата. А впрочем би било твърде безсмислено най-голямото и най-прекрасното нещо да е предоставено на случая.
Неимоверно в анализа Аристотел (обвръзката му с политиката е непрекъсната при анализа на основните понятия – блага, образование, разум и изкуство), се включва и въпроса за знанието и съзнателния човешки избор. Тъй като всяко знание и съзнателен избор се старае да постигне някакво благо, тогава какво е това, за което казваме, че политиката се стреми към него и кое е най-висшето от всички постижими блага? Впрочем, почти всички се съгласяват с името; щастие го наричат и обикновените хора, и изтънчените, като смятат, че добре да живееш и да имаш успех, е едно и също с това да бъдеш щастлив: А по отношение на това, какво е щастието, обикновените хора спорят и изказват нееднакво мнение с това на мъдреците. Защото за едни то е нещо, което е очевидно и ясно, както например наслада, или богатство, или почит, за други пък — друго, а често за един и същи човек щастието е различни неща — и едно, и друго; за болния — здравето, за бедния — богатството, а тези, които съзнават своето незнание, ценят високо онези, които говорят нещо важно и над техните възможности. Аристотел анализира щастието пространствено, обвръзвайки го с многоаспектността на човешките изисквания и особености. Кой е щастлив и кое прави човека щастлив? Това са милиарди неща, специфично обвързани с индивидуалните качества, особености и изисквания на отделния индивид.
Някои пък смятат, че освен тези различни блага, има и някакво друго благо, съществуващо само по себе си, по силата на което всички те са блага. Вероятно да се изследват всички мнения е по-безполезно, а е достатъчно да се изследват тези, които са най-разпространени или изглежда, че имат разумно основание. Не трябва да скриваме това, че има разлика между изследване, което започва от началата и такова, насочено към началата. Правилно и Платон имаше съмнения по този въпрос и обмисляше, дали пътят е от началата или към началата, подобно на това, дали на стадиона пътят е от арбитъра на състезанието към целта или обратно. Следователно, трябва да се започне от познатите неща; но и в тях има разделение — едни са познати за нас, а други са такива изобщо. Без съмнение трябва да започнем от тези, които са познати за нас. Затова трябва този, който ще слуша за добрите и справедливите неща, и изобщо за политиката, нравствено да е бил вече добре възпитан. Защото началото е това, което е „това, нещо ако се окаже достатъчно, няма никак да е нужно по-нататък „защо”. Такъв човек или има началата, или може лесно да ги придобие.
Анализът след основните понятия като изкуство, разум, политика, образование, мислене, достига до тяхната обвръзка, а именно в начина на живот на отделните индивиди. Според Аристотел три начина на живот — този, на удоволствието, вторият — политически, и третият — съзерцателен. Изтънчените и дейните хора ценят почитта; тъй като приблизително тя е целта на обществения живот. Благото е нещо вътрешно присъщо и едва ли изкоренимо. Хората преследват почит, за да могат те самите да повярват, че са благородни; впрочем търсят да бъдат почитани от разсъдливите и от тези, на които са познати, и това — с оглед на добродетелта. Следователно ясно е, че според тях добродетелта е , разбира се, по-добра.
Но явно е, че тя самата е по-несъвършена; защото изглежда е възможно добродетелният човек да пребивава като в сън или да бъде бездеен през своя живот, и освен това твърде много да понася нещастия и да търпи несполуки. Никой не би сметнал живеещия така за щастлив, освен ако не защищава тази теза. Но относно тези неща — достатъчно. Третият вид живот е съзерцателният. Умеещият да печели пари е насилник и ясно е, че богатството със сигурност не е благото, което той търси чрез анализа на общите и основни блага. Защото то е полезно заради други неща. Тъй като ги обичат заради самите тях. Но ясно е, че дори и те не са целите, макар и да има приведени много разсъждения в този смисъл за тях.
Аристотел засяга и друга проблематика в „Никомахова етика”, а именно изразяването на благото. Благото е изразено и в своята същност, и в своето качество, и в своето отношение, а съществуващото само по себе си и самата субстанция по природа са първични спрямо отношението, което е подобно на нещо предстоящо и случайно за съществуващото, така че не би могло да има никаква обща идея за всички тях. Благата той разделя на три, като основно е външното, присъщо на човека благо – благото на съзерцателното и благото на изкуството, създадено от човека. Понеже благото се изразява по толкова начини, по колкото се нарича съществуващото (а то, например в категорията същност се нарича божество и ум, в категорията качество — добродетели, в категорията количество — мяра, в категорията отношение — полезно, в категорията време — удобен момент, в категорията пространство — удобно положение, и т. н.), то ясно е, че благото не би могло да бъде нещо всеобщо и едно — защото не би се определяло като благо във всички категории, а само в една единствена. И още, понеже за всички неща, свързани с една идея, науката е една, то би трябвало да бъде една и науката за всички блага; а има много науки за нещата, спадащи към една категория: например науката за своевременността на войната е стратегията, а когато се отнася до болест — медицината, и за мярката при храненето е медицината, а при труда — физическото натоварване.
Аристотел разграничава чрез умели подходи (практически и теоретични) благото само по себе си и това, което е спомагателно на него, ще разсъждаваме дали могат да бъдат блага, прави пролет, нито пък я прави един слънчев ден; и също така нито един ден, нито кратко време прави човека блажен и щастлив. По този начин той определя в общи линии благото; защото може би трябва най-напред да бъде представено в основни черти, а после да бъде описано подробно. Би могло да изглежда, че всеки би могъл да продължи напред и да разчлени нещата, които са добре очертани по-горе, и че времето е откривател или благороден сътрудник за тези неща. По този начин и изкуствата са напреднали; защото присъщо е на всеки човек да допълва това, което липсва. Необходимо е да си припомним и гореказаните неща, и че точността се търси нееднакво във всички неща, а във всяко отделно нещо съобразно с изследваната тук материя, и до такава степен, каквато е присъща на самото изследване. Защото строителят и геометърът по различен начин търсят правия ъгъл; първият — доколкото той е полезен за делото (практиката), а вторият — с оглед на това, какво неща е правият ъгъл или качествено какво е; защото е съзерцател на истинното. По същия начин трябва да сe постъпва и във всичко друго, за да не станат второстепенните неща повече от основните. Нито пък трябва да се търси причината еднакво във всички отделни неща, а е достатъчно в тези, където е добре показано, че е така; същото се отнася и за началата.
Основен проблем при прочита на „Никомаховата етика” на Аристотел е за същността на началата. Според него едни от началата се постига чрез индукцията, други — чрез сетивата, трети — чрез някакъв обичай, а други — по друг начин. За да се охарактеризира всяко едно от тези начала е нужно то да се проследи съобразно природата му.
Например принципът на щастието трябва, се разглежда не само на базата на заключенията предпоставките, а също и на основата на съществуващите мнения за него. Защото всички те са в съзвучие с истината, а истината бързо влиза в несъзвучие с лъжата.
Да се твърди, че превратностите на съдбата на потомците и на всички приятели никак не влияят на щастието, е твърде неблагодарно и противоречащо на общоприетите мнения, така смята Аристотел в Глава единадесета от „Никомаховата етика”. Според него в многобройните случаи има твърде много различия и някои от тях повече, а други по-малко, и факта, че да се говори за всяко изглежда дълго и безкрайно, би било достатъчно. Както от лошите за някого случаи, едни имат някаква тежест и накланят везните на живота, а други изглеждат по-леки, точно такива са и лошите случаи за всички приятели. А дали всяко страдание засяга живите или починалите, е важно в много по-голяма степен, отколкото това, дали противозаконните и страшни неща в трагедиите са били вече извършени или се извършват в момента. Трябва да се обърне внимание на това различие, а може би повече на колебанието по отношение на починалите — дали те участват в някое благо или в противоположното на него. И така, ясно е, че ако нещо достига до тях — било благо, било противоположното му — то е безсилно и незначително или твърде важно за умовете и човешката памет.
Известният пример, образец на етическата мъдрост в Елада - "Познай себе си" е формулата на науката за самоуправление и е предшественик на политическите науки и знания. Да се грижим за себе си, познавайки се. Така тази грижа не е абстрактно правило, а актуална практика в политиката: "8. Така, че и политикът трябва да обърне внимание на изучаването на душата в такава степен, каквато е достатъчна за изследваните тук неща." (Аристотел, 1993, с. 37).
Политическото изкуство е самопознание. Ролята на политически педагози в античността е играна в голяма степен от софистите, а не от философите. Въпреки че политиката безспорно се е отнасяла в рамките на проблематиката на самата философия и философстване. Принципите на властта са винаги метафизични, знанието за властта е винаги езотерично. Приносът на Аристотел е в превръщането на знанието за политиката от езотерично в елитарно изкуство на самопознанието.
Агонистичен уклон у Аристотел има в "Политика", но няма подобна концепция за разбиране на политиката. Такава концепция има в "Никомахова етика" и по-конкретно в анализа на асиметричните и симетричните отношения. Типовете на социалнополитически форми и техните антиподи, според Аристотел са: Монархия - Тирания, Аристокрация - Олигархия, Полития - Демокрация.
Аристотел твори в отрицание на софистките традиции, но също и в агон с академика Платон. Това е най-очевидно чрез съпоставката на политическите теории на двамата автори. Различни са както моделите/формите, които се коментират, така и гледните точки, които се легитимират. Аристотеловата "Политика" се смята за отговор на платоновата идеална "Държава", но "Поетика" съдържа повече аргументи в критически дух. В "Политика" са очертани елементите на управлението, заедно с робството и видовете господарска власт, също и изкуството на икономиката или ръководството на домашното стопанство. В книга втора е прегледът на добрите държавни устройства и отхвърлянето на недобрите като платоновата държава. Третата книга третира темата за гражданите, а четвъртата видовете държавно устройство. Но не тези аргументи разкриват неговия агон с Платон.
В "Никомахова етика", както и в "Политика" се третират не толкова държавническото изкуство като знание, колкото като нравственост и легитимация за упражняването му, въпросите за изкуството, образованието, щастието, човешката мъдрост и воля, умело вплетени в същността на ораторското изкуство и политиката. В книги осма и девета на "Никомахова етика" и в книга седма на "Политика", Аристотел задава фундаменталната тема на политиката, етиката и явно на самата философия - приятелството (filia). То е едновременно антитеза на мъдростта (sofia) в софистиката, както и на идеите (eidoz) или (idea) на платоновата академия. Както отбелязва Жил Дельоз, философията не е нищо друго, освен създаване на понятия (conceрtio), а философите са приятели на мъдростта (Дельоз, Гатари, 1995, с. 9).
Всъщност, какво пречи да се нарече щастлив този, който действа съобразно със съвършената добродетел и достатъчно е подкрепен с външни блага не за период от време, а за целия си живот? Нужно е да се прибави и този, който ще живее така и съответно ще завърши живота си както трябва, понеже бъдещето е неизвестно за хората, а че щастието е цел и нещо, което е изобщо във всяко отношение съвършено. Ако това е така, блажени той нарича тези от живите, у които има и ще има посочените от него (качества), и ще ги нарича блажени.
Библиография
1. Аристотел, “Никомахова етика”, Гал-ИКО, С., 1993 г.
2. Интернет
]]>
