Частично (кратко) резюме на темата

Втората третина на XIX в. до Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. изпъква като един нов етап в стопанския живот на българските земи, който се характеризира със значителни изменения както в темповете, така и в насоките на развитие. Особено ясно проличават настъпилите промени в селското стопанство.

Първият важен нов момент в положението на селяните от 30-те години на XIX в. нататък се състои в това, че селскостопанските производители вече работели при условията на отмяна на военнопленната система и преход към фактическа частна собственост върху земята. Решителен удар върху спахийската военнопленна система бил нанесен с въвеждането на редовна наборна турска армия през 1826 г. С декрета за аграрната реформа от 1832 г. спахийската система била окончателно ликвидирана. Съгласно този декрет бившите спахии загубили своите ленни земи и феодални права над населението им като запазили само лично чифлишко владение в размер от 1115 до 115 от целия лен. За правото на частно владение на тази земя те получили съответни документи от финансовото ведомство. Собствениците на чифлици, земите на които не били ленни владения, запазили правата си над чифлишките имоти. Като компенсация за загубените доходи от отнетите им ленни земи бившите спахии добили право на редовна държавна рента, почти равностойна на доходите, които получавали преди това от леновете.

Някои чифликчии, срещайки затруднения, започнали да продават своите земи. Купувачи били главно българските селяни. Така големи количества обработваема земя се включила в търговския оборот, но едновременно с това процесът на имотното и класовото разслоение се засилили. При тези нови условия се наложила необходимостта законно да се утвърди правото на частно владеене на селска земя и от българи. Това станало в Гюлханския хатишериф през 1839 г. Частното владение върху земята било потвърдено и със закон от 1858 г.

Пълен преглед ...