Частично (кратко) резюме на темата

Понятието дисидент (от лат. dissideo) възниква преди векове, за да обозначи идейните различия и борби в християнската църква. През средните векове в Европа наричат дисидент всеки отстъпник от вярата и еретик, а след Реформацията понятието става синоним на несъгласие с господстващото вероучение. От края на 60-те години на миналия век групи граждани на Съветския съюз, Чехословакия, Полша, Унгария, ГДР открито заявяват своето несъгласие с господстващата доктрина на съветския държавен социализъм и са наречени от западните наблюдатели дисиденти.

Най-известни от първите дисидентски прояви са съветската 7-членна група на Богораз (протестирали на 21 август 1968 г. на Червения площад срещу интервенцията на Варшавския договор срещу Чехословакия), полският Комитет за защита на работниците (КОР), чехословашката Харта `77, призоваваща властта да спазва законите и договорите – на първо място правата на човека, фиксирани в общоевропейския Заключителен акт от Хелзинки (1 август 1975 г.).
За разлика от страните Чехословакия, Полша и Унгария, в България не се разгръщат организирани акции на въоръжена съпротива срещу наложения отвън комунистически режим, не се провеждат големи работнически стачки, няма мащабни митингови протести. За разлика от Русия и Украйна (в рамките на СССР) в България не се изграждат през 70-те и 80-те г. разнородни дисидентски мрежи за пренос и разпространение на информации, мрежи на самиздата, мрежи за подготовка на защитата на попадналите в полезрението на репресивната политическа машина дисиденти, мъченици на съвестта. Но констатирането на тези липси, очевидното отсъствие на предизвикалите всеобщ интерес в западния свят масови акции в други страни от т. нар. социалистически лагер не трябва да утвърждават представата, че България е била едно застояло блато на реалсоциализма, че е била територия на безличието по отношение на гражданското самочувствие, че е била само пространство на примирението и несвободата, на угодническото верноподаничество.

Пълен преглед ...