Частично (кратко) резюме на темата

Историографията не е най-добре представения жанр в съхраненото от старата българска книжнина, но се предполага, че той е бил най-често "прочиствания" от завоеватели и "доброжелатели". Представителни обзори на оцелялата наша средновековна историопис правят Иван Божилов (Стара българска литература, С., 1983 г., т. 3) и особено Милияна Каймакамова (Българска средновековна историопис, С., 1990 г.; Сведения за Куберовите българи в българското летописание, В - Studia protobulgarica et mediaevalia europensia,ВТ, 1993 г. и др.). По класификацията на изворовия материал, предложена от М. Каймакамова, най-голямо значение имат изворите с оригинален български произход (особено "Именникът на българските канове" и "Кратката българска хроника - 1362/63 г.", вписана в среднобългарския превод на Манасиевата хроника); летописните надписи около релефа на Мадарския конник и надписите на кановете Крум, Омуртаг, Маламир, Пресиан, на княз Борис и царете Симеон, Йоан Владислав, Калоян, Иван Асен II,Иван Александър; летописните приписки и най-вече тези на Тудор Доксов; историческата публицистика и проза (специално "Сказание за буквите" – Ч. Храбър и "Чудото на св. Георги с българина"); апокрифните летописи – "Българската апокрифна летопис", "Солунската легенда" и др. Чисто преводните византийски хроники би било по-точно да поставим в кръга на гръцките извори за българската история.

Пълен преглед ...